Кон Игълдън
Сребърна империя (33)

32.

Въпреки хладния въздух Темуге се потеше в двора. Усещаше дългото острие на скрития под робата си нож. Извиканите в двора тази сутрин не бяха претърсени.

Укрепяването на Каракорум продължаваше денонощно и щеше да продължи, докато на хоризонта не се покажеха знамената на Чагатай. Ако успееха да задържат града до завръщането на Гуюк, Сорхатани и Торогене щяха да станат най-славените жени в историята. Поколения наред хората щяха да говорят как са подготвяли столицата за война. А името на Темуге, пазителя на ханската библиотека, щеше да бъде забравено.

Изгледа студено Сорхатани. Алхун също бе тук, нали беше старши мингхан командир на гвардейците. Темуге вдиша дълбоко студения въздух. Мислеше, планираше, решаваше. Веднъж брат му Чингис бе влязъл в гера на един хан и му беше прерязал гърлото. Не би трябвало оцелее, но бе успял да укроти племето на убития с думи и заплахи. И всички бяха спрели и го бяха слушали. Темуге изгаряше при мисълта, при надеждата, че мъжете и жените в двора също ще спрат и ще го слушат.

Докосна дръжката на ножа под дрехите си. В живота нямаше съдба, а само онова, което човек можеше да вземе и да задържи. Независимо дали го разбираха, или не, тези хора му дължаха своя град, живота си, всичко. Ако не беше Чингис, мъжете и жените в този студен двор все още щяха да са мърляви номади и всяко племе щеше да се е хванало за гушата със съседите си. Сега дори живееха по-дълго от мъжете и жените, които беше познавал като момче. Дзинските и мюсюлманските лечители ги спасяваха от болести, които навремето бяха смъртоносни.

Въпреки напиращия гняв част от него си оставаше ужасена от замисленото. Темуге отново и отново въздишаше и си казваше, че моментът е отминал — неговият момент в историята. После споменът за братята му се връщаше и той ги чуваше в ума си как се подиграват на нерешителността му. Смъртта бе просто смърт, нищо повече, и със сигурност нищо, което можеше да го посрами като мъж. По врата му се стече пот и той я избърса, с което привлече вниманието на Яо Шъ. Погледите им се срещнаха и Темуге си напомни, че не е сам в този заговор. Съветникът бе повече от открит с него. Изпитваше люта омраза към Сорхатани и това беше накарало Темуге да разкрие повече от мислите и мечтите си, отколкото бе възнамерявал.

Сорхатани освободи началниците на Каракорум да се заемат със задачите си и се обърна. Торогене тръгна с нея.

— Един момент, господарке — каза Темуге.

Устата му сякаш изричаше думите сама. Сорхатани бързаше и му махна да я последва, докато тръгваше към галерията. Именно този небрежен жест подсили куража му с гняв. Това, че някаква си жена си позволява да се държи с него като с молител, беше достатъчно лицето му да пламне. Забърза да ги настигне, черпеше сила от присъствието на Яо Шъ, който ги следваше. Докато навлизаха в сянката, хвърли поглед назад към двора и се намръщи, като видя Алхун все още да стои там и да се взира в него.

Сорхатани направи грешката да му позволи да я приближи твърде много и той сграбчи ръката й. Тя се дръпна и се освободи.

— Какво искаш, Темуге? — попита остро Сорхатани. — Имам работа.

Не беше време за думи, но той заговори, за да прикрие опита си да извади ножа изпод дела.

— Брат ми Чингис никога не би позволил жена да владее земите му.

Тя се вцепени и той извади ножа. Торогене ахна и отстъпи крачка назад. Сорхатани се ококори. Темуге я сграбчи с лявата си ръка и замахна да забие ножа в гърдите й.

Някой хвана ръката му с такава сила, че той залитна и извика от болка. Беше Яо Шъ. Студените му очи бяха изпълнени с презрение. Темуге дръпна ръката си, но не успя да се освободи. В гърдите му се надигна паника.

— Не — промълви той. В ъгълчетата на устата му изби слюнка. Не можеше да разбере какво се случва.

— В края на краищата излезе прав, Яо Шъ — каза Сорхатани. Изобщо не погледна Темуге, сякаш той бе престанал да има каквото и да било значение. — Извинявай, че не ти повярвах. Просто не мислех, че наистина може да е такъв глупак.

Яо Шъ стегна хватката си и ножът се изплъзна от ръката на Темуге и изтрака на каменния под.

— Винаги е бил слаб човек — отвърна той. Внезапно разтърси Темуге и той извика от страх и изумление. — Какво да правим с него?

Сорхатани се поколеба и Темуге побърза да се обади.

— Аз съм последният брат на Чингис. А вие кои сте? Нима ще ме съдите? Някакъв си дзински монах и две жени? Нямате право да ме съдите.

— Не представлява заплаха — продължи Яо Шъ, сякаш Темуге не бе казал нищо. — Можеш да го прогониш от ханството, да го отпратиш някъде надалеч като скиталец.

— Да, да го пратим някъде надалеч — съгласи се Торогене, вдовицата на Угедай. Трепереше.

Темуге усети погледа на Сорхатани върху себе си и пое бавно и дълбоко дъх. Знаеше, че животът му е в ръцете й.

— Не, Торогене — каза тя. — Подобно деяние трябва да бъде наказано. Той нямаше да прояви милост към нас.

Изчака Торогене да вземе решение, докато Темуге кълнеше и се мъчеше да се отскубне. Вдовицата на Угедай поклати глава и се отдалечи с насълзени очи.

— Предай го на Алхун — каза Сорхатани.

Обхванат от отчаяние, Темуге извика за помощ и се загърчи в хватката на Яо Шъ, който го държеше като безпомощно дете.

— Намерихме те в гората, монахо! — изсъска той. — Аз те доведох при Чингис. Как можеш да позволиш курвата на племенника ми да ти заповядва?

— Кажи на Алхун да го довърши бързо — каза Сорхатани. — Поне това мога да направя за него.

Яо Шъ кимна и тя се отдалечи. Темуге съвсем падна духом, когато чу приближаващите стъпки и видя Алхун да влиза в сянката на галерията.

— Чу ли? — попита Яо Шъ.

Очите на мингхан командира гледаха свирепо. Той сграбчи Темуге за рамото и кокалите на стареца изпукаха.

— Чух.

Държеше дълъг нож.

— Проклети да сте и двамата! — изсъска Темуге. — Да се провалите вдън земя дано!

И заплака.

 

 

На втория ден след изненадващата атака по зазоряване хората на Бела бяха възстановили стените с потрошени каруци и седла от мъртвите коне. Стрелците бяха постоянно нащрек, но гърлата им вече бяха пресъхнали. Водата едва стигаше за по една глътка сутрин и вечер. Конете също страдаха и Бела се чудеше какво да направи.

Мъчеше се да прогони отчаянието. Вече не мислеше, че докладите от север са преувеличени. Монголският военачалник имаше много по-малко хора, но те бяха разбили превъзхождащия ги противник с невероятна проява на маневреност и тактика, която го караше да кипи от ярост. През остатъка от онзи ужасен първи ден Бела беше очаквал нова атака срещу лагера, но тя така и не дойде. Чувстваше се като в капан тук, смазан сред толкова много хора и коне, които едва имаха място да помръднат. Не разбираше защо монголите не нападат, освен ако не бяха решили да си доставят извратеното удоволствие да гледат как един крал умира от жажда. Дори не заплашваха лагера и се бяха оттеглили далеч отвъд обхвата на стрелите. Бела всъщност едва ги виждаше в далечината. Голямото разстояние създаваше лъжовно чувство за сигурност. От докладите и от собствения си горчив опит той знаеше, че монголите са способни да се движат с невероятна скорост.

Фон Тюринген се приближи до него, поклони се сковано и каза:

— Един от хората ми мисли, че е намерил изход от положението.

Крал Бела примигна. Беше се молил за избавление, но изглеждаше малко вероятно отговорът на молитвите му да е този огромен брадат мъж, все още омацан със съсирена кръв.

— И какъв е той? — попита Бела, като се постара да запази кралското си достойнство под внимателния поглед на рицаря.

— По-лесно е да ти покажа, твое величество — отвърна фон Тюринген.

И без да каже нищо повече, се обърна и тръгна. На Бела не му оставаше друго освен да го последва с нарастващо раздразнение.

Стигнаха до стената и маршалът посочи.

— Виждаш ли онези трима мои хора там?

Крал Бела надникна над стената и видя трима рицари. Бяха свалили броните си, но продължаваха да носят плащовете в жълто и черно на ордена си. Зад тях теренът се спускаше, след което се издигаше към монголския лагер, но не плавно. Имаше един нисък хребет, който вървеше на запад. Надеждата се събуди в сърцето му, докато обмисляше възможностите.

— Не бих рискувал конете през деня, но на тъмно всеки човек тук би могъл да мине под онзи хребет. С малко късмет и ако сме тихи, утре сутринта монголите ще открият пуст лагер.

Бела прехапа устна. Изведнъж го обзе ужас от мисълта да напусне крехкото убежище на лагера.

— Няма ли друг начин? — попита той.

Фон Тюринген се намръщи и веждите му се сключиха.

— Не и без достъп до вода. Не и без много по-голям лагер и материали за укрепления. Толкова сме натъпкани тук, че не ставаме за нищо, ако ни нападнат. Бъди благодарен, че още не са осъзнали колко сме слаби, твое величество. Бог ни показва пътя, но ти трябва да вземеш решението.

— Не можем ли да ги победим в битка, фон Тюринген? Навън има достатъчно място да се построим.

Маршалът на тевтонските рицари пое дъх, за да овладее гнева си. Не беше той онзи, който би трябвало да познава земите около река Шайо. Хората му нямаше откъде да знаят, че само на няколко мили надолу по течението има брод. Вината за ужасяващите загуби беше на краля, а не на неговите рицари. Трябваше да положи усилие, за да остане любезен.

— Твое величество, рицарите ми ще те следват до смърт. Останалите… е, те са уплашени хора. Възползвай се от тази възможност и ги изведи от този проклет лагер. Ще намеря друго място, където да отмъстим на тия козари. Забрави за битката тук, твое величество. Една кампания не може да бъде изгубена само заради един лош ден.

Крал Бела въртеше пръстена на пръста си. Фон Тюринген чакаше. Накрая кралят кимна.

— Добре. Щом се стъмни достатъчно, тръгваме.

Фон Тюринген веднага започна да дава заповеди на хората. Щеше да организира отстъплението с надеждата, че никой монголски съгледвач няма да приближи твърде близко тази нощ.

 

 

Веднага щом слънцето залезе, фон Тюринген даде заповедта напускане на лагера. Последните часове бяха прекарани в увиване на копитата с плат, за да не вдигат шум, макар че земята беше достатъчно мека. Тевтонските рицари наглеждаха първите, които се измъкнаха в мрака и поведоха конете си, като очакваха всеки момент да чуят виковете на врага. Самите рицари тръгнаха последни. Лагерът остана пуст на лунната светлина.

Фон Тюринген виждаше лагерните огньове на монголите в далечината. Усмихна се уморено при мисълта как на сутринта ще намерят празен лагер. Беше казал истината на краля. Загубите бяха ужасни, но щеше да има и други дни. Ако успееше да намери добро място за сражение, това предлагаше по-добри шансове, отколкото да умрат от жажда зад чувалите с пясък.

Скоро фон Тюринген изгуби представа за времето. Първите часове бяха напрегнати и потискащи, но след като лагерът остана далеч зад тях, колоните се разтеглиха на много мили и по-бързите изпревариха ранените и бавните. Дори рицарите изпитваха трескаво желание да се отдалечат от монголската войска.

Маршалът на тевтонците се измъчваше от болежки по цялото тяло. Знаеше, че плътта му представлява разноцветна маса от натъртвания под бронята от улучилите го стрели. В урината му имаше кръв. Докато яздеше в мрака, се замисли върху видяното и заключенията не му харесаха. Това бе още една причина да не допусне маджарската армия да се сражава отново. Ако докладите от север бяха верни, те бяха последната въоръжена сила между Унгария и Франция, която имаше някакъв шанс да спре монголското нашествие. Фон Тюринген бе ужасен. Изобщо не бе и помислял, че ще види през живота си подобна заплаха. Руските князе би трябвало да разпердушинят врага, а ето че се бяха провалили и бяха видели как градовете им горят.

„Френският крал Луи трябва да бъде уведомен“, кисело си помисли фон Тюринген. Още по-важно бе борбата между папата и императора на Свещената римска империя да се прекрати. Никой не беше в безопасност, докато истинският враг не бъде унищожен. Поклати глава и отново подкара коня си в тръс. Някъде напред унгарският крал яздеше с личната си гвардия. Фон Тюринген можеше да мечтае и за по-добър водач, но така бе отредила съдбата. Нямаше да се провали само заради една изгубена битка. И преди беше търпял поражения и винаги се бе връщал, за да прати пищящите души на враговете си в пъкъла.

Утрото наближаваше и фон Тюринген можеше само да предполага какво разстояние са изминали през нощта. Беше смъртно уморен и гърлото му беше пресъхнало — водата отдавна бе свършила. Знаеше, че трябва да потърси река веднага щом стане достатъчно светло, за да възстанови донякъде силата на конете и хората. При тази мисъл потупа коня си и му заговори успокояващо. Ако Бог беше с тях, монголите щяха да разберат за измъкването им чак на сутринта, ако не и по-късно. Усмихна се, като си представи как чакат търпеливо жаждата да подтикне маджарите да грабнат оръжията. Доста щяха да почакат.

Докато светлината на утрото от сребристосива ставаше златна, задачите, с които трябваше да се заеме, не му даваха мира. Първото нещо бе да намерят вода. Второто…

Видя някаква тъмна линия отдясно. Отначало помисли, че са дървета или някакви скали. Но в следващия миг тъмните сенки се раздвижиха. Маршалът дръпна юздите и замръзна.

Монголските воини седяха на конете си покрай пътя на армията с готови за стрелба лъкове. Фон Тюринген се опита да преглътне, но гърлото му бе съвсем сухо. Погледът му се плъзна по колоната. Отпред се точеше тънка върволица хора. За Бога, наблизо нямаше дори сигналист, който да надуе тръбата си! Неколцина от рицарите му яздеха малко напред и също дръпнаха юздите, спряха и го погледнаха мълчаливо. Знаеха какво ги чака.

Светът замръзна за страшно много време и фон Тюринген отправи последната си мълчалива молитва, последното разкаяние за греховете си. За последен път целуна пръстена със светите мощи. Докато пришпорваше коня си напред и посягаше към меча си, първите стрели полетяха във въздуха — пищяха като малки деца. Монголите се нахвърлиха върху тънката накъсана колона и касапницата започна.

 

 

Байдур и Илугей се върнаха в Унгария. Субодай беше дал почивка на туманите си. Триумфът се четеше на лицето на всеки воин. Посрещнаха ги с барабани и рогове. Воините на Субодай знаеха каква роля е изиграл Байдур за победата им и го посрещнаха с радостни викове, докато влизаше в лагера край Дунава.

 

 

Буда и Пеща бяха разграбени и опожарени. Крал Бела беше успял да избяга, но унгарската армия беше изклана. Броячите на Субодай бяха събрали чували с уши и някои говореха за шейсет хиляди убити, ако не и повече. Съгледвачите вече бяха препуснали на запад, но за този сезон туманите щяха да спрат великия си поход, за да натрупат сили от месото и плячкосаното вино.

Субодай изпрати вестоносци при Гуюк и Монгке, за да им каже да се прибират. Походите им бяха постигнали целта си и орлокът предпочиташе да събере всички на едно място, готови да продължат напред към морето.

Бату беше видял вестоносците да заминават и остана изненадан, когато един от хората му съобщи за тумани, идващи от юг. Заповедта на Субодай не би могла да стигне до Гуюк толкова бързо, но въпреки това той извика Байдур и двамата излязоха от лагера.

Бяха сред първите, които видяха знамената на тумана на Гуюк. Бату се разсмя и препусна в галоп през равнината. Имаха много истории за разказване и той предвкусваше безброй пиянски вечери.

Отначало двамата с Байдур не забелязаха намръщените физиономии на завръщащите се воини. Сред туманите на Гуюк и Монгке нямаше радостно ликуване. Гуюк пък беше толкова мрачен, колкото Бату не го бе виждал никога.

— Какво има, братовчеде? — попита Бату. Усмивката му беше изчезнала.

Гуюк се обърна и Бату забеляза, че очите му са зачервени и възпалени.

— Ханът е мъртъв — каза Гуюк.

Бату поклати глава.

— Баща ти? Как е възможно? Та той още е млад.

Гуюк го погледна изпод вежди и отвърна:

— Сърцето. Трябва веднага да се видя със Субодай.

Бату и Байдур препуснаха до него. Байдур яздеше пребледнял и потънал в мисли. Познаваше баща си по-добре от всеки друг и изведнъж се уплаши, че мъжете около него са се превърнали във врагове.