Кон Игълдън
Сребърна империя (26)

25.

Танцьорките замръзнаха по местата си. Потта блестеше по телата им, звънчетата на китките и глезените им замлъкнаха. Белият пушек на кадилниците, които се люлееха в началото на мраморната стълба, миришеше на благовония. Гръцкото влияние се усещаше навсякъде в двореца, като се започне от мраморните колони с канелюри и бюстовете на крал Бела и предшествениците му и се стигне до оскъдното облекло на танцуващите момичета, които чакаха със сведени глави. Дори стените бяха украсени със златни листа от Египет и син лазурит от афганистанските планини. Таванът се извисяваше над тях в огромен купол, най-високия в крайречния град Естергом. С изписаните си и инкрустирани образи той прославяше възкръсналия Христос, както, разбира се, и самия унгарски крал.

Придворните се проснаха на земята. Бяха толкова много, че покриваха застлания с плочки под и телата им се притискаха като пчели в кошер. Само главните военачалници останаха прави покрай стените и продължиха да се гледат със зле прикрита неприязън. Йозеф Ландау, магистър на Ливонския орден, гледаше своя събрат рицар, който неотдавна бе станал негов командир. Конрад фон Тюринген беше могъща фигура във всяко отношение. Беше достатъчно едър, за да носи огромния си меч, а черната му брада, прошарена тук-там със сиви кичури, по никакъв начин не го правеше по-малко заплашителен. Фон Тюринген беше велик магистър на тевтонските рицари — орден, създаден в град Акра, недалеч от Галилея. Кланяше се само на свещеници. Помпозността и блясъкът на двора на крал Бела не можеха да впечатлят особено човек, който беше делил една трапеза с императора на Свещената римска империя и дори със самия папа Григорий.

Йозеф изпитваше известно благоговение към прошарения магистър. Ако тевтонските рицари не се бяха съгласили за обединяването, неговите ливонски братя щяха да бъдат разпуснати след загубата си във войната. Двуглавият черен орел, който носеше сега, имаше двойник на гърдите на Конрад. Земите на двамата заедно бяха почти колкото тези на краля, който ги караше да чакат като слуги. Те обаче служеха на една по-висша власт и забавянето само обтегна още повече нервите на Йозеф и засили гнева му.

Сенешалът на крал Бела започна да изрежда титлите на господаря си и Йозеф видя как очите на фон Тюринген се стрелкат раздразнено към тавана. Императорът на Свещената римска империя владееше стотици територии, достигащи чак до Италия и Йерусалим. Крал Бела Унгарски не можеше да се сравнява с него. Йозеф беше доволен, че командирът му няма нерви за такива суети. Подобни неща бяха присъщи на света, а Тевтонският орден гледаше към небето, така че користните грехове на обикновените хора да са далеч под братята. Йозеф докосна кръста от абанос и злато на гърдите си, горд, че ливонските братя бяха приети от благородния орден. Ако не го бяха направили, той сигурно щеше да остави бронята и меча и да стане скитащ монах и щеше да служи на Христос, обикаляйки в дрипи и с просешка купа в ръка. Понякога, когато димът на политическите игри ставаше гъст като този от кадилниците, се случваше отново да мечтае за подобен живот.

Сенешалът завърши с изброяването на титлите и тълпата в двореца се напрегна в очакване на господаря си. Йозеф се усмихна, когато видя Конрад да чеше отегчено ъгълчето на устните си, където някакво разранено петно бе хванало коричка. Прозвучаха рогове и ниският им рев се разнесе над града, оповестявайки пристигането на краля. Йозеф се зачуди дали от селяците по пазарите също се изисква да се проснат на земята. От тази мисъл устните му трепнаха, но се овладя. Крал Бела най-сетне пристигна — излезе в горната част на мраморното стълбище, така че беше почти с цял човешки ръст над всички останали.

Имаше руса брада и носеше косата си спусната до раменете. Златната корона сияеше на главата му, под нея блестяха две светлосини очи. Когато погледът му мина върху тях, Йозеф Ландау и Конрад фон Тюринген направиха внимателно премерени поклони. Крал Бела отчете присъствието им със съвсем леко кимване, след което зае мястото си на трона, украсен в златно и синьо като стените. Връчиха му церемониалните регалии на кралството му, сред които и голям златен жезъл, и кралят удари три пъти по пода с него. Сенешалът се дръпна назад, а някакъв също толкова пищно облечен придворен пристъпи напред и се обърна към тълпата.

— Днес няма да има изслушвания и съд. Кралят каза. Нека онези, които са дошли по такива въпроси, напуснат. Можете да отправите молбите си към съдебния пристав по обед.

Йозеф видя яда и разочарованието по лицата на мнозина мъже и жени, които се изправиха и се обърнаха да си тръгнат. Проявиха достатъчно здрав разум да не позволяват кралят да види реакцията им на волята му. Йозеф можеше да си представи как са плащали подкупи и са чакали да се доберат до това помещение, само за да им бъде наредено да си вървят, без да успеят да кажат нито дума. Видя една млада жена да си тръгва разплакана и се намръщи. Помещението се опразни бързо и накрая останаха десетина-петнайсет мъже, все висши благородници или рицари.

— Призовава се куманският господар Котен — извика сенешалът.

Някои от присъстващите се заспоглеждаха подозрително, но Йозеф забеляза, че Конрад си остава спокоен. Когато погледите им се срещнаха, по-възрастният мъж сви едва забележимо рамене. Това бе единственият отговор, който можеше да даде под погледа на краля.

Вратите в дъното се отвориха и влезе дребен мъж, в много отношения пълна противоположност на краля. За Йозеф кожата на Котен бе тъмна почти като на маврите от Йерусалим. Имаше изпитото лице и жилавото тяло на човек, който никога не е виждал повече храна от нужната му да остане жив — нещо рядко срещано в този двор. Очите му бяха свирепи, а поклонът му приличаше по-скоро на кимване.

Крал Бела стана от трона си и заговори за първи път от пристигането си:

— Ваши благородия, почитаеми рицари, свободни мъже. Татарите пресякоха планините.

Повтори думите на руски и латински, демонстрирайки учеността си.

При тези думи Конрад и Йозеф се прекръстиха, след което Конрад целуна тежкия златен пръстен, който носеше на лявата си ръка. Йозеф знаеше, че в него има мъничко парченце от Честния кръст на Разпятието. Самият той можеше само да мечтае за подобен талисман, който да успокои опънатите му нерви.

Реакцията на Котен беше да наклони глава на една страна и да се изплюе в краката си. Кралят и придворните му замръзнаха и на бузите на Бела се появиха червени петна. Преди той да успее да направи нещо, може би да заповяда на нахалника да излиже собствената си плюнка, Котен заговори:

— Не са татари, твое величество, а монголски воини. Движат се бързо и избиват всичко живо, което се изпречи на пътя им. Ако имаш приятели, кралю, повикай ги веднага. Ще имаш нужда от всички тях.

Очите на краля бяха ледени.

— Дадох убежище на хората ти тук, Котен. На двеста хиляди от твоето племе, от твоите семейства. Пресече планините, за да се спасиш от тези… монголски воини, нали? Тогава не беше облечен така добре, Котен. Беше в дрипи и на косъм от смъртта. Но въпреки това аз те приех. Дадох ти земи и храна от собствената си ръка.

— И в замяна на това взе тялото и кръвта, твое величество — отвърна Котен. — Аз самият бях кръстен в… нашата вяра.

— Това е дарът на Светия Дух, Божия благодат към теб. А светската цена тепърва трябва да се плати, Котен.

Дребният мъж зачака, стиснал юмруци зад гърба си. Йозеф гледаше и слушаше запленен. Беше чувал за масовото преселване на бегълци от Русия, които предпочели да оставят мъртвите си в замръзналите планини, вместо да бъдат настигнати. Разказите им за тази „Златна орда“ на монголите бяха свършили работата на цяла армия. Половината Унгария трепереше пред заплахата и от слуховете за черен дим в планините. Йозеф видя как кокалчетата на Котен побеляха, когато крал Бела продължи:

— Ако трябва да те броя за свой приятел, ще ми е нужен всеки твой воин. Ще им осигуря необходимото оръжие и ще им дам добра супа, за да им е топло, гориво за огньовете им, зоб за конете им, сол за храната им. Ти положи клетва, Котен. Като твой сюзерен ти заповядвам да се изправиш и да посрещнеш врага с мен. Не се бой за хората си. Това е моя земя. Аз ще ги спра тук.

Котен остави тишината да се проточи. Накрая отпусна рамене, сякаш го налегна огромна умора.

— Съюзниците ти ще изпратят ли войски? Папата? Императорът?

Сега дойде ред на крал Бела да замръзне. Папа Григорий и император Фридрих бяха вкопчени в тяхната собствена борба. Отправяше молби и към двамата за хора и оръжия вече повече от година, откакто започнаха да пристигат бегълците от Русия. Крал Фридрих бе изпратил тевтонските рицари — 1190 мъже. Броят им отговаряше на годината на създаването на ордена им и никога не се превишаваше. Бяха легендарни бойци, но Бела бе сигурен, че диваците от Златната орда ще ги пометат, както бурята помита есенните листа. Въпреки всичко показваше само самоувереност пред мъжете, от чиято подкрепа се нуждаеше.

— Обещана ми е войска от крал Болеслав от Краков, от херцог Хайнрих Силезийски и от крал Венцеслас Бохемски. Ще има свежи попълнения през зимата. Междувременно, разполагаме със собствените ми хора в Унгария, Котен — шейсет хиляди войници, всички добре обучени и горящи от желание да защитят страната си. Освен това имаме и рицари, Котен. Те ще удържат. С твоите конници мога да изведа на бойното поле сто хиляди души. — Усмихна се при мисълта за такава колосална войска. — Ще поемем най-лошото, което могат да стоварят отгоре ни, след което в началото на пролетта ще отвърнем на удара и завинаги ще сложим край на тази заплаха за мира.

Котен въздъхна.

— Добре. Ще доведа своите четиридесет хиляди на този танц, кралю. Ще устоим. — Сви рамене. — Пък и през зимата не можем да избягаме никъде, където да не ни догонят.

Конрад фон Тюринген се изкашля в бронираната си ръкавица. Кралят погледна през залата към него и кимна благосклонно. Главата на Тевтонския орден зачеса брадата си, мъчеше се да се добере до някаква въшка или друга гадина.

— Твое величество, господарю Котен. Не император Фридрих ни е изпратил при теб. Той има власт над земята, не над душите на хората. Дойдохме заради християнските си братя от Русия, наскоро обърнати в истинската вяра. Ние ще застанем между техните семейства и бурята. Това просто е наш дълг.

Останалите благородници в залата излязоха напред един след друг, за да врекат войниците и родовете си на каузата на краля. Йозеф изчака всички да свършат и също закле своите осемстотин ливонски рицари. Забеляза, че Котен не изглежда особено впечатлен, и му се усмихна. Като един от „наскоро обърнатите във вярата“, както се бе изразил Конрад, Котен все още нямаше представа за силата на мъжете, въоръжени в Христа. Рицарите бяха малко на брой, но всеки от тях бе майстор с оръжието и силата му на бойното поле бе не по-малка от силата на вярата му в Бог. Йозеф беше сигурен, че въпреки страховитата си репутация монголската войска ще се разбие в рицарите като вълна в скала.

— Всеки крал трябва да има подобни мъже зад себе си — рече Бела, видимо доволен от откритата им подкрепа. Като никога не му се беше наложило да се пазари, да увещава и да подкупва васалите си, за да спасят самите себе си. — Врагът се е събрал в подножието на Карпатите. Намира се на не повече от триста мили оттук, от другата страна на реките Дунав и Шайо. Разполагаме с месец, най-много два, за да се подготвим. Няма да стигнат тук преди пролетта.

— Твое величество — обади се Котен през кратката пауза. — Виждал съм ги как се придвижват. Вярно е, че на целия лагер ще му е нужно време да стигне до нас, но туманите, конните им войски, могат да прекосят това разстояние за осем дни. Ако не прекарваха летата в почивка, твое величество, отдавна щяха да са тук. Влязоха в Москва по замръзналата река. Бързи са като вълци през зимата, докато останалите хора спят. Трябва да сме готови, поне толкова, колкото е възможно.

Крал Бела се намръщи и почна да върти богато украсения си златен пръстен. Тази проява на нервност не остана незабелязана от Котен и останалите. Бела се беше качил на престола само преди шест години, след смъртта на баща си. Нищо от опита му не го беше подготвило за война от подобен тип. Накрая кралят кимна и каза:

— Добре. Маршал фон Тюринген, заминаваш днес за Буда и Пеща, за да ръководиш подготовката. Ще сме готови да ги посрещнем, когато дойдат.

Кралят протегна ръка и сенешалът извади дълъг меч и му го подаде. Бела го вдигна и поряза ръката си пред очите на всички. Лицето му остана безстрастно. Той размаза кръвта по острието и от сребристо то стана червено.

— Мои васали, виждате кралската кръв на Унгария. Направете дузина подобни мечове и ги разпратете по села и градове. Вдигнете ги високо. Хората ще отвърнат на призива на благородниците, на призива на краля си. Ние ще защитим кралството си. Нека това бъде нашият знак.

 

 

Субодай стоеше увит в кожи, протегнал ръце към пращящия огън. Пушекът се издигаше нагоре и погледът му го последва към старите греди на плевнята. Тя бе отдавна изоставена от стопанина си и в покрива зееше дупка. Но бе достатъчно суха, поне в единия край. Миришеше на коне и слама. Не беше кой знае какво място като за начало на завоевание на нова страна, но бе единственото в замръзналата равнина, която се простираше до хоризонта. Загледа как една висулка над отворената врата капе и се намръщи. Сигурно топлината на огъня бе стигнала до нея. Но пък това бе нова земя. Не знаеше нищо за сезоните тук, нито колко време ще продължи зимата.

Седмината му военачалници чакаха търпеливо, дъвчеха шумно джобовете от хляб с месо и си подаваха голям мях айраг, за да се стоплят.

Илугей, старшият мингхан командир на Хаджиун, бе поел командването на тумана му. След време ханът щеше да назначи нов военачалник, но засега Субодай бе издигнал Илугей. Не беше случайно съвпадение, че мъжът бе с прошарена коса и жилав, почти четиридесетгодишен, обучен в личната гвардия на Чингис. На Субодай му беше дошло до гуша от младите лъвове, които Бату бе събрал около себе си. Би предпочел Хазар, стига да не се намираше на почти пет хиляди мили оттук, в Каракорум. Нуждаеше се от сигурен човек, ако искаше да отведе войската чак до морето.

— Слушайте — каза Субодай без никакви встъпления. Спря само за момент, за да даде възможност на военачалниците да спрат да ядат и да се приближат. — Колкото по на запад отиваме, толкова повече нараства опасността да бъдем ударени по фланговете. Ако продължим напред, ще сме като копие, забито в центъра на армия. Всяка следваща стъпка ще увеличава риска.

Не гледаше към Бату, докато говореше, макар че усети как принцът се усмихва. Млъкна за момент, за да пийне глътка айраг, и напитката разля топлината си в стомаха му.

— Разделям войската на три. Байдур и Илугей ще ударят на север. Съгледвачите ми казват, че има войска недалеч от някакъв град на име Краков. Вашата задача е да разбиете тази войска и да изгорите града. Не бива да се позволява на тамошните дребни владетели да натрупат сили покрай фланга ни.

Погледна Илугей в очите.

— Ти си по-опитен от Байдур, който е нов в тази работа. — Усети как Байдур се вцепени, понеже сметна, че авторитетът му е изложен на опасност. — Можеш ли да приемеш командването му, Илугей?

— Мога, орлок — отвърна Илугей и сведе глава.

Байдур издиша. Не беше кой знае какво, но Субодай бе избрал един от поддръжниците на Бату и нарочно го фаворизираше.

— Гуюк и Монгке, земите на юг трябва да бъдат опустошени. Ще поведете туманите си натам. Разчистете земята от всеки, способен да излезе с пехотинци или конници. След като изпепелите всичко, ще се върнете да ме подкрепите.

— Ами аз, орлок? — тихо попита Бату. Беше се намръщил, когато чу, че Гуюк трябва да потегли на юг, далеч от него. — Къде ще е моята позиция?

— До мен, разбира се — с усмивка отвърна Субодай. — Ние с теб ще ударим на запад с Джебе, Чулгетай и парцаливите пехотинци. С три тумана заедно ще разорим Унгария, докато братята ни разчистват фланговете.

Нямаше никакви церемонии, докато напускаха старата плевня. Субодай забеляза как Бату не пропусна да потупа Гуюк по гърба, но лицата и на двамата бяха напрегнати. Бяха се били и препускали пред погледа на Субодай и другите тумани бяха готови да им се притекат на помощ. Не се бояха от отговорността. Всеки от тях приветстваше възможността да действа на своя глава. Именно затова търсеха власт и тя бе дошла при тях в подножието на Карпатите, от ръката на Субодай. Само Бату, Джебе и Чулгетай щяха да останат тук. Тримата бяха малко тъжни, докато гледаха как останалите се затичаха, за да стигнат по-бързо при воините си.

— Прилича на състезание, не мислиш ли? — обади се Джебе.

Бату го изгледа със студените си очи.

— Не мисля. Мисля, че ми се налага да остана с дойката си и с теб.

Джебе се разсмя и се протегна, за да разкърши скования си гръб.

— Прекалено много мислиш, Бату, казвал ли ти го е някой?

И се отдалечи, като продължаваше да се усмихва.

 

 

Угедай седеше на една каменна пейка в парка и гледаше залеза. Тук изпитваше покой по начин, който никога не би могъл да обясни на баща си. Засмя се тихо. Дори мисълта за Чингис бе като да призове по-тъмни сенки върху дърветата наоколо. Угедай обичаше градината през лятото, но през зимата дърветата имаха различна прелест. Издигаха се голи, с разперени клони, мълчаливо очакващи зеления живот. Това бе време на мрак и копнеж, на уютни гери и греян айраг, на топли дрехи, които да те пазят от вятъра. Животът в герите бе едно от нещата, които му липсваха в двореца в Каракорум. По едно време дори си мислеше дали да не издигне един в двора, но отхвърли идеята като глупава. Не можеше да се върне към по-простия живот, не и след като го беше оставил зад себе си. Това бе копнежът на дете, стремеж към дните, когато майка му и баща му все още бяха живи. Баба му Хулун беше живяла достатъчно дълго, за да изгуби ума и спомените си, и Угедай потръпна при мисълта за последните й дни. Първата майка на народа накрая се бе превърнала в бръщолевещо дете, неспособно дори да се поддържа чисто. Никой не биваше да пожелава подобна участ дори на врага си, още по-малко на някой близък и скъп.

Протегна се, за да разкърши тялото си от деня, прекаран в седене и говорене. В града имаше твърде много говорене. Сякаш самите улици едва ли не бяха построени от думи. Усмихна се, като си помисли как ли щеше да реагира баща му на всичките срещи, на които се бе наложило да присъства този ден. Въпросите за чистата вода и отходните канали със сигурност щяха да докарат на Чингис апоплектичен удар.

Заслони очи и огледа озарения от слънчевите лъчи Каракорум. Градът бе залят от тъмнозлатиста светлина и всяка линия изпъкваше необичайно ясно. Очите му вече не бяха така зорки както навремето и Угедай се радваше на светлината и на онова, което разкриваше тя. Той беше създал Каракорум, не някой друг и със сигурност не баща му. Дворцовата кула хвърляше дълга сянка през града и в равнината отвъд него. Творението му бе все още младо, но след време щеше да се превърне в истинското сърце на държавата, в седалището на хановете. Запита се как ли ще бъде запомнен в бъдещите столетия.

Потръпна леко, когато задуха вечерният вятър. С бързо движение загърди дела си, но после го остави отново да се отвори. Какъв ли щеше да е животът му без слабостта на плътта? Въздъхна бавно. Усещаше неравномерното туптене в гърдите си. Вече се бе уморил да чака. Беше се хвърлил в битката да победи ужаса, бе се врязал във вражеската армия, сякаш страхът бе змия, която трябваше да смаже под сандала си. В отговор тя бе забила зъбите си в петата му и го беше запратила в мрака. Имаше моменти, когато си мислеше, че още не е излязъл от онази яма.

Поклати глава при спомена за Толуй и онова, което му бе причинил. Храбрият мъж можеше да победи страха, сам го беше научил, но може би само за известно време. Това бе нещо, което младите не разбираха — как страхът гризе човека, как се връща всеки път с нови сили, докато не останеш сам, отчаяно мъчещ се да си поемеш дъх.

Беше се задушил в отчаянието, бе се отказал от борбата, беше се предал. Сорхатани го бе издърпала обратно и му бе дала отново надежда, макар че така и нямаше да разбере, че в надеждата има и агония. Как можеше да живее, когато смъртта го дебнеше непрекъснато, сграбчваше го изотзад, притискаше го с тежестта си? Беше се изправил срещу нея. Беше призовал куража си и бе вдигнал глава, но тя не се бе извърнала. Никой човек не можеше да е силен цял ден и цяла нощ. Усилията го бяха изтощили докрай.

Отпусна ръце на коленете си, обърна ги и загледа дланите си. Мазолите бяха започнали да се появяват отново, макар че и за първи път от години му бяха излезли и мехури. Един-два още сълзяха след само час упражнения с меча и лъка този следобед. Усещаше как силата му се завръща, но прекалено бавно. На младини можеше да призове тялото си, без да се замисля, а дори тогава сърцето му беше слабо. Вдигна ръка и бръкна под копринената туника, напипа неравномерното пърхане в гърдите си. Сърцето му изглеждаше толкова крехко, като птичка.

Внезапната болка го стресна. Беше като удар и докато картината пред очите му се размазваше, Угедай се обърна да види какво го е ударило. Опипа главата си и приближи дланите до очите си. По тях нямаше кръв. Вторият спазъм го накара да се превие и той притисна гърди в коленете си, сякаш така можеше да пропъди болката. Изпъшка и се задъха. Пулсът забуча в ушите му, сякаш някой удряше с чук и вибрациите му отекваха през цялото му тяло.

— Престани! — яростно извика той. Тялото му беше неговият враг, сърцето — предателят. Можеше да му заповяда. Стисна юмруци и ги притисна в гърдите си, все така превит на две. Последва нов пристъп на болка, по-лош и от предишния. Угедай изстена и отметна глава, взря се в потъмняващото небе. Беше оцелявал преди. Щеше да оцелее и сега.

Така и не усети как се килна настрани и се свлече от пейката. Камъните на пътеката докоснаха бузата му. Чуваше как сърцето му бие силно и бавно, след което спря и настъпи ужасна тишина, която продължаваше и продължаваше. Стори му се, че чува гласа на баща си, и искаше да заплаче, но не му бяха останали сълзи, а само мрак и студ.