Кон Игълдън
Господари на лъка (6)

5.

Защитниците на Си Ся нямаха представа колко монголи са прекосили пустинята. Заедно с десетина командири Чингис доближи стената на един хвърлей разстояние, но остави основната войска дълбоко назад в лъкатушещата клисура. Отказа се от идеята да пусне хора по склоновете. Планът зависеше изцяло от това защитниците да ги сметнат за най-обикновени пастири. Наблюдателите по върховете обаче можеше да проявят някакъв талант за планиране и да предизвикат подозрение и у войниците от поста. Чингис задъвка долната си устна, докато гледаше крепостта. Стрелците се бяха наредили като мравки по стената и от време на време някой пускаше стрела високо във въздуха, за да държи по-далеч евентуалните нападатели. Чингис видя как последната се заби в земята на десетина крачки пред него. Неговите хора можеха да стрелят по-надалеч и той плю презрително към враговете.

Въздухът беше тежък и неподвижен, в клисурата не духаше никакъв вятър. Пустинната жега бе все още силна, слънцето минаваше над главите им и не оставяше никакви спасителни сенки. Той докосна бащиния си меч за късмет, обърна понито и се върна назад към мястото, където чакаха стотина бойци.

Всички пазеха мълчание, както им бе заповядано, но вълнението ясно личеше по младите им лица. Като всички монголи, за тях изиграването на врага беше повод за по-голямо тържество дори от побеждаването му със сила.

— Дървената преграда е готова — каза Хазар. — Груба е, но ще им помогне да стигнат до основата на стената. Дал съм им ковашки чукове за портата. Кой знае, може пък да успеят да я пробият.

— Стане ли това, веднага прати подкрепление от петстотин души — рече Чингис. Обърна се към Хаджиун, който стоеше наблизо и наглеждаше последните приготовления. — Дръж останалите назад, Хаджиун. Ще бъдат лесна мишена, ако стоят струпани на купчина, докато само неколцина се катерят нагоре. Не искам никой да нарушава дисциплината.

— Ще поставя Арслан начело на втората група — отвърна Хаджиун. Изборът беше добър и Чингис кимна утвърдително. Ковачът можеше да изпълнява заповеди и под дъжд от стрели.

Стената сякаш продължаваше да се извисява зад тях, макар че не се виждаше от мястото, където се намираха. Чингис нямаше представа какво се крие зад тъмните камъни и колко души защитават прохода. Но това нямаше значение. След по-малко от два дни щяха да изпразнят и последните мехове с вода. След това племената щяха да започнат да се топят от жажда и от собствените му амбиции. Крепостта трябваше да падне.

Много от хората носеха чудесни мечове и копия, които щяха да оставят в пясъка — всичко, което би хванало окото на защитниците и би ги накарало да излязат навън. Носеха най-добрите доспехи, копирани по дзински модел. В жегата пластините пареха голата кожа и не след дълго копринените хастари бяха подгизнали от пот. Мъжете отпиваха глътки от скъпоценната вода. Чингис не беше наложил дажби на онези, които щяха да рискуват живота си.

— Направихме всичко, каквото можем, братко — прекъсна мислите му Хазар. Двамата наблюдаваха Кокчу, който излезе пред воините и започна да ги ръси със скъпоценна вода и да припява. Мнозина сведоха глави да получат благословията му и Чингис се намръщи. Представи си, че Темуге върши същото, и не видя никаква слава в това.

— Трябва да бъда сред нападателите — промърмори той.

Хаджиун го чу и поклати глава.

— Не трябва да те виждат да бягаш от каквото и да било, братко. Може планът да се провали и племената да бъдат разгромени. Не можеш да се покажеш като страхливец — половината войска няма представа за плана. Достатъчно им е да видят, че наблюдаваш. Подбрах най-дръзките и смелите. Ще спазват заповедите.

— Длъжни са — отвърна Чингис.

Братята му се отдръпнаха, за да направят път на ударния отряд и широкото дървено прикритие. Воините го носеха над главите си с гордост и напрежението се натрупваше в тишината.

— Искам да видя стената съборена — каза им Чингис. — Ако не с мечове и чукове, то с коварство. Някои от вас ще умрат, но бащата-небе обича духа на воина и ще ви посрещне добре. Вие ще откриете пътя към богатствата на кралството от другата страна. Бийте барабани, надуйте рогове. Нека да ви чуят и да затреперят в скъпоценната си крепост. Нека звукът стигне до сърцето на Си Ся и дори до градовете на Дзин.

Бойците поеха дълбоко въздух, приготвяйки се за предстоящия спринт. Някъде в далечината изкрещя птица, литнала високо в топлите въздушни потоци над хълмовете. Кокчу възкликна, че това е добър знак, и повечето мъже вдигнаха глави към синия купол над тях. Барабанчиците задумкаха боен ритъм, сърцата забиха по-бързо. Чингис махна с ръка, войската изрева, засвириха рогове. Първата група тръгна в тръс към мястото, откъдето щяха да влязат в клисурата, и набра скорост, надавайки дрезгави викове. В отговор се разнесоха предупредителни крясъци от крепостта.

— Сега ще видим — каза Чингис, като стискаше, и отпускаше дръжката на меча си.

 

 

Виковете на тичащите воини гръмко отекваха в стръмните стени на клисурата. Всички се измъчваха от тежестта на преградата над главите им и вече бяха полуслепи от стичащата се пот. Усилията им се оправдаха миг по-късно, когато дъските се покриха с черни стрели с треперещи разноцветни пера. Чингис забеляза, че стрелците са дисциплинирани и стрелят по заповед. Някои от изстрелите бяха успешни и когато барикадата достигна стената, три фигури останаха да лежат проснати по очи върху пясъка.

Проходът се изпълни с грохот, когато чуковете заблъскаха портата в стената. Стрелците се трупаха отгоре и се навеждаха, за да пуснат стрелите си и през най-малките пролуки. Бойците долу надаваха викове и падаха по края на дървения щит, а телата им се гърчеха, улучвани отново и отново.

Чингис тихо изруга, когато видя над парапета големите камъни. Беше обсъждал тази възможност с военачалниците, но въпреки това трепна, когато някакъв командир с украсен с пера шлем вдигна ръка и изрева заповед. Първият камък пада много дълго и Чингис чу изпукването, когато мъжете под преградата рухнаха на колене. Когато се изправиха с мъка, бойците с чуковете заудряха още по-силно с темпото на барабаните, които ги бяха изпратили.

Още два камъка полетяха надолу и дървената барикада се разпадна. Чуковете бяха захвърлени на земята и се надигна ужасен рев, когато стрелците съзряха живите мишени. Чингис сви юмруци, гледаше как хората му се пръсват. Портата бе издържала и не им оставаше нищо друго, освен да размахват яростно оръжия към враговете високо над тях. Бойците започнаха да падат един след друг и накрая всички се втурнаха отчаяно обратно към прохода.

Докато тичаха, още от тях бяха повалени от рояците бръмчащи стрели. Петнайсетина успяха да се измъкнат извън обсега им и спряха, опрели ръце на колене и дишайки тежко. Пътят зад тях беше осеян с оръжията, които бяха захвърлили при бягството си, и с тела, от които стърчаха стрели.

Чингис бавно излезе в средата на пътя и се взря в ликуващите защитници. Чуваше радостните им викове, трудно му беше да се насили да им обърне гръб. Когато го стори, виковете се засилиха и той сковано се отдалечи, докато не се скри от очите им.

 

 

От най-високата точка на стената Лиу Кен го гледаше как се отдалечава, като се мъчеше да не издаде задоволството си и остана с безизразна физиономия. Всички останали се усмихваха открито и се тупаха по гърбовете, сякаш бяха спечелили голяма победа. Той усети как гневът му се надига заради глупостта им.

— Сменете стражите и докарайте пет отделения нови стрелци — рязко заповяда той. Усмивките изчезнаха. — Изгубихме хиляда стрели в клисурата, погрижете се колчаните отново да са пълни. Всеки да получи дажба вода.

Лиу се подпря на стария зид и се загледа в прохода. Бяха избили почти всички нападатели и той беше доволен от стрелците си. Отбеляза си да поздрави командира. Трясъкът на чуковете го бе разтревожил, но портата издържа. Усмихна се мислено. Ако не беше издържала, монголите щяха да се озоват в ограден с високи стени двор с много стрелци по тях. Крепостта бе проектирана великолепно и той беше доволен, че службата му не е приключила преди да види с очите си изпитанието на конструкцията.

Намръщи се към разбитите парчета дърво на пясъка. От всичко, което му беше известно за племената, трябваше да се предполага, че ако се появят изобщо, ще нападнат като диви зверове. Предпазният щит показваше хитро планиране и това го тревожеше. На всяка цена трябваше да го спомене в доклада си до губернатора на провинцията. Нека той да решава как да действа. Лиу се загледа замислено към проснатите мъртъвци. Никога досега не бяха използвали камъни. Повечето бяха покрити с мъх от годините, през които бяха лежали в готовност покрай стената. И те също трябваше да се попълнят от складовете, макар че за подобни дреболии си имаше чиновници. Крайно време беше да свършат нещо повече от това да разпределят храната и водата на войниците.

Обърна се при звука от сандали и преглътна от удивление при вида на командващия гарнизона, който се изкачваше по стълбата на стената. Шен Ти бе администратор, а не военен, и Лиу се подготви да посрещне идиотските му въпроси. От изкачването онзи се задъха, затова се наложи Лиу да се извърне и да се направи, че не е забелязал слабостта на началника си. Зачака мълчаливо, когато Шен Ти застана до него и погледна надолу със светнали очи, все още дишайки тежко.

— Накарахме псетата да побегнат — рече Шен Ти, щом дойде на себе си.

Лиу кимна мълчаливо. Не беше видял командващия по време на нападението. Сигурно беше треперил от страх с наложниците си в личните си покои от другата страна на крепостта. С горчива ирония Лиу си спомни думите на Сун Дзъ^[1] за отбранителната война. Шен Ти със сигурност беше привърженик на криенето в „недрата на земята“, но само защото Лиу беше тук да разпръсне нападателите. Въпреки това трябваше да бъде любезен заради ранга му.

— Ще оставя телата до края на деня, господарю, за да съм сигурен, че никой не се преструва на мъртъв. Призори ще пратя хора да съберат оръжията и стрелите.

Шен Ти впери поглед към труповете в клисурата. Виждаше захвърлените по земята сандъчета и едно великолепно копие, дълго колкото човек. Знаеше, че ако остави това на войниците, всичко по-ценно ще изчезне. Нещо проблясваше в зеленикаво златистия пясък и той присви очи към него.

— Ти ще ги наглеждаш, Лиу. А сега прати хора да проверят дали портата е невредима. Да ми донесат всичко по-ценно да го прегледам.

Лиу едва не трепна от безсрамната алчност на дебелака. Уйгурите никога не бяха притежавали нещо ценно. Нямаше причина да очакват от тези дрипави племена нещо повече от парченца лъскав метал. Той обаче не беше благородник и се поклони толкова ниско, колкото позволяваше бронята му.

— Както заповядаш, господарю.

Остави Шен Ти да зяпа надолу със слаба усмивка, играеща на месестите му устни. Щракна с пръсти, за да привлече вниманието на група стрелци, които пиеха поред вода от една кофа.

— Излизам да обера убитите. — Пое дълбоко дъх, давайки си много добре сметка, че си е позволил да покаже горчивината си от срамната заповед. — Връщайте се по местата си и бъдете готови за ново нападение.

Войниците побързаха да изпълнят заповедта му и се завтекоха към стената, а захвърлената кофа падна с трясък на земята. Лиу въздъхна и се съсредоточи върху задачата си. Несъмнено уйгурите щяха да си платят за нападението, когато кралят научеше. В мирните земи на Си Ся за случилото се щеше да се говори месеци наред. От едно поколение на търговията им се пречеше и срещу всяко уйгурско селище се провеждаха наказателни операции. Подобни военни действия не бяха по вкуса на Лиу и той смяташе да помоли да го преместят обратно в Инчуан. Там винаги се търсеха добри и опитни стражи.

Заповяда на дузина копиеносци да го последват и се спусна по прохладните стъпала към външната порта. Тя изглеждаше непокътната от тази страна и в сянката на стените Лиу се замисли за участта на всеки достатъчно глупав да пробва да я разбие. Определено не би му харесало да е сред нападателите. Съвсем машинално се увери, че вътрешната порта е залостена, преди да заповяда да вдигнат резето. Сун Дзъ беше може би най-големият военен мислител, раждал се някога в Дзин, но не беше взел предвид, че заповедите могат да се дават и от алчни хора като Шен Ти.

Пое дълбоко дъх и отвори вратата, пускайки вътре ярките слънчеви лъчи. Мъжете зад него се размърдаха и той кимна на капитана им.

— Двама да останат да пазят вратата. Останалите да съберат здравите стрели и всичко ценно. В случай на тревога хвърляте всичко и тичате към портата. Не искам никакви разговори и никакво отдалечаване на повече от петдесет крачки от стената, дори да видите изумруди колкото пачи яйца. Изпълнявайте.

Войниците отдадоха чест като един и капитанът им посочи двама да останат на стража. Лиу кимна и присви очи, докато свикне с ярката светлина. Не можеше да очаква високи стандарти от войници, озовали се в гарнизон като този. Почти всички бяха с някакво провинение в редовната армия или бяха обидили някой влиятелен големец. Сигурен беше, че дори Шен Ти има някакъв таен гаф в политическото си минало, макар че дебелакът никога не би споделил подобно нещо с прост войник, независимо какъв чин има.

Издиша бавно, като прехвърляше наум защитните мерки. Беше направил всичко необходимо, но въпреки това нещо го гризеше отвътре. Пристъпи към едно от телата и забеляза, че мъжът имаше броня, която много приличаше на неговата собствена. Намръщи се. Нямаше сведения уйгурите да копират дзински доспехи. Изработката беше груба, но вършеше работа и Лиу усети как безпокойството му се засилва.

Готов всеки момент да отскочи назад, той тежко настъпи проснатата настрани ръка. Чу костта да се троши, но движение не последва, така че кимна и продължи нататък. Най-много убити имаше край портата; двама мъже бяха проснати със стърчащи от гърлата стрели. Тежки чукове лежаха до тях и Лиу вдигна единия и го опря на стената, за да го приберат на връщане. Той също беше добре изработен.

Докато присвиваше очи към края на прохода, хората му се пръснаха настрани, като спираха да вдигат оръжията от пясъка. Малко по малко Лиу започна да се отпуска, щом видя как двама войника изтръгват стрели от едно тяло, заприличало на бодливо прасе от множеството попадения. Излезе от сянката на стената и примижа, заслепен от внезапната ярка светлина. На трийсет крачки пред него имаше две сандъчета и той знаеше, че Шен Ти следи дали няма да намерят нещо ценно в тях. Лиу не можеше да си представи защо нападателите биха тръгнали да мъкнат злато или сребро със себе си, но все пак закрачи напред по нажежения пясък, хванал дръжката на меча си. Може би вътре имаше змии или скорпиони? Беше чувал подобна тактика да се използва при нападение над градове, но тогава обикновено ги хвърляха над стените. А нападателите не бяха домъкнали катапулти и стълби.

Изтегли меча си и заби острието му в пясъка, обръщайки сандъчето на една страна. То се отвори, отвътре излетяха птици и полетяха нагоре, а той шокирано отстъпи назад.

За миг остана зяпнал, не можеше да разбере защо ги бяха оставили да се пържат на пясъка. Вдигна глава да проследи полета им и едва тогава му просветна. Очите му се разшириха от внезапния пристъп на паника. Птиците бяха сигнал. До ушите му долетя глух грохот и земята сякаш затрепери под краката му.

— Връщайте се при портата! — изкрещя Лиу и размаха меча си.

Войниците около него го зяпаха стъписани; ръцете им бяха пълни със стрели и мечове.

— Бягайте! Назад! — отново изрева Лиу. Озърна се назад към прохода, видя първите черни редици галопиращи коне и се втурна към портата. Ако глупаците са прекалено бавни, вината си е изцяло тяхна, помисли си той и препусна с всички сили.

Успя да измине само няколко крачки и се закова ужасен. Някои от труповете около портата наскачаха с все още стърчащи от тях стрели. Един от тях бе лежал абсолютно неподвижно, когато Лиу счупи ръката му. Преглътна паниката си, тъй като грохотът зад него наближаваше, и отново се затича. Видя, че портата започва да се затваря, но един от враговете вече бе пъхнал ръка в процепа. Мъжът изкрещя, когато ръката му беше насечена на парчета, но след него се втурнаха други, отвориха широко вратата и се нахвърлиха върху защитниците.

Лиу нададе яростен вой и така и не видя стрелата, която се заби в шията му. Падна в пясъка, усещаше жилото й дори докато мракът се спускаше върху него. Оставил бе вътрешната порта затворена, сигурен беше. Беше я проверил лично и все още имаше някаква надежда. Кръвта задави мислите му и тропотът на копитата изведнъж заглъхна.

 

 

Субодай се изправи на мястото, където лежеше в пясъка. Повалилата го стрела бе последвана от още две, които се бяха забили в бронята му. Ребрата му агонизираха, всяка стъпка предизвикваше нови пристъпи на болка, а по бедрото си усещаше топла струйка кръв. Клисурата се бе изпълнила с гръмотевичен грохот от препускащите с всички сили конници. Чу бръмчене на лъкове, погледна нагоре и видя полетелите черни стрели. Един кон изцвили зад него; портата беше отворена, задръстена от тела, и Субодай с олюляване тръгна към нея.

Огледа се за мъжете, начело на които го беше поставил Чингис. Четирима от тях се бяха втурнали към портата, а останалите продължаваха да лежат, явно наистина мъртви. Преглътна болезнено, когато прескочи един от тях. Познаваше го, беше от собственото му племе.

Тропотът на конниците го застигаше, той очакваше всеки момент да бъде прегазен. Помисли си, че раните сигурно са го замаяли — всичко ставаше някак си бавно, а в същото време чуваше бързото си, тежко дишане. Затвори уста, раздразнен от тази проява на слабост. Оцелелите при нападението се бяха втурнали през портата с извадени мечове. Чу бръмченето на тетива, приглушено от дебелите каменни стени. Видя как мъжете падат от другата страна, надупчени със стрели. В същия миг умът му се проясни и сетивата му се изостриха. Стрелите продължаваха да потъват в пясъка около него, но той не им обръщаше внимание. Изрева на хората си да спрат тъкмо когато стигнаха портата. Гласът му беше груб, но за негово облекчение те го чуха.

— Направете си щитове от дървото. Вземете чуковете — викна Субодай и посочи.

Чу дрънчене на брони, когато мъжете наскачаха в пясъка наоколо. Хазар изтича покрай него и Субодай го сграбчи за ръката.

— Вътре има стрелци. Още можем да използваме счупените дъски.

Стрелите изчезваха в пясъка около тях, само черните им пера оставаха да стърчат отгоре. Хазар спокойно погледна към ръката на Субодай, точно колкото да напомни на младия воин пред кого се намира. Той го пусна и Хазар започна да раздава заповеди. Всички наоколо взеха парчета от разбитото прикритие и ги вдигнаха над главите си, докато тичаха през портата.

Когато отново вдигнаха чуковете, стрелците над тях започнаха да стрелят в ямата между двете порти. Въпреки грубите щитове някои от стрелите успяха да достигнат целта си. Изправен на горещия пясък отвън, Хазар нареди да пускат залпове стрели върху защитниците на външната страна, за да ги принуди да останат скрити и да не могат да се прицелят, докато войската напредваше. Прехапа устна, като видя в каква открита позиция се намират, но нямаха друг избор, докато не разбият вътрешната порта. Глухите удари на чуковете отекваха наред с виковете на умиращите.

— Влизай вътре и не им давай да си поемат дъх — извика Хазар на Субодай. Младият воин сведе глава и се затича към хората си.

Мина през ивица сянка, отново се озова под яркото слънце и видя редицата стрелци със студени погледи, които пускаха стрела след стрела в каменния капан.

Едва успя да се шмугне под един от щитовете. Стрела одраска ръката му и той изруга на глас. Само един от десетимата му подчинени беше останал жив.

Пространството между портите нарочно беше оставено малко и вътре можеха да се поберат не повече от десетина воини. Някои блъскаха отчаяно портата с чуковете, а останалите държаха парчетата дърво над главите си и се притискаха колкото се може по-плътно един към друг. Земята бе песъчлива и покрита със стрели като настръхнала кучешка козина. Нови стрели летяха надолу и Субодай чу как някой отгоре крещи заповеди на непознат език. Ако имат камъни за хвърляне, цялата атака ще бъде смазана, преди да разбием вътрешната порта, помисли си той, като се бореше с надигащия се ужас. Чувстваше се като уловено в капан животно. Мъжът до него беше изгубил шлема си в суматохата. Нададе болезнен писък и падна. От шията му стърчаха перата на стрела, пусната право отгоре. Субодай грабна щита и го вдигна нагоре, като трепваше при всяко ново попадение. Ударите на чуковете се редяха подлудяващо бавно, чу се доволното изсумтяване на един от воините, после се разнесе трясък на сцепено дърво.

Портата поддаде и бойците се проснаха в праха зад нея. Първите умряха на място, повалени от залпа на очакващите ги арбалетчици. Отзад хората на Хазар усетиха, че се е отворил път, изреваха диво, втурнаха се напред, притиснаха малката група в портата и се запрепъваха в труповете.

Субодай не можеше да повярва, че още е жив. Изтегли меча, даден му от самия Чингис, и се втурна напред сред масата вбесени мъже, най-сетне освободен от тясното затворено пространство. Арбалетчиците нямаха време да презаредят. Субодай уби първия с прав удар в гърлото, докато войникът стоеше, замръзнал от ужас. Половината от нахлулите в крепостта бяха ранени и покрити с кръв, но бяха оцелели и тържествуваха, когато се изправиха срещу редиците на защитниците. Някои от първите се изкатериха по дървените стълби нагоре и се ухилиха при вида на стрелците, които все още пускаха стрели в пространството между портите. Монголските лъкове запяха и противниковите стрелци започнаха да падат, сякаш ударени с чукове.

Войската на Чингис нахлу през портата и изпълни крепостта. Първата атака беше почти безредна. Субодай знаеше, че докато старши командири като Хазар или Арслан не поемат нещата в свои ръце, може да убива колкото си иска, и нададе див рев, изпълнен с радостна възбуда.

 

 

Без Лиу Кен, който да организира отбраната, войниците на гарнизона се огънаха, побягнаха пред нашествениците и се пръснаха в паника. Чингис остави коня си на тревата, мина през първата порта и се наведе, за да се провре под разбитите дъски на следващата. Гледаше тържествуващо как воините му разбиват войниците от крепостта. През цялата си история племената никога не бяха имали възможност да ударят онези, които ги потискаха. Изобщо не го беше грижа, че войниците на Си Ся се смятат за нещо различно от тези на Дзин. За неговия народ всички те бяха част от една и съща древна и омразна раса. Видя, че някои от защитниците захвърлят оръжията си, поклати глава и повика Арслан, който минаваше покрай него.

— Не искам никакви пленници, Арслан — рече той. Командирът му сведе глава.

Клането продължи методично. Тези, които се криеха в подземията на крепостта, бяха измъкнати навън, за да бъдат екзекутирани. Денят напредваше и мъртъвците се трупаха на купчина върху червените камъни на централния двор. Кладенецът в двора стана същинско око на ураган, когато всеки мъж с пресъхнало гърло реши да утоли жаждата си кофа след кофа, докато не започнеше да кашля, станал вир-вода. Бяха победили пустинята.

Когато слънцето започна да се спуска към хоризонта, Чингис също отиде до кладенеца, като прескачаше купчините мъртъвци. Воините се умълчаха, един от тях напълни кожената кофа и я подаде на хана. Чингис пи, ухили се и всички изреваха тъй силно, че викът им отекна в стените наоколо. Бяха плъзнали из плетеницата коридори и стаи, галерии и алеи, които им изглеждаха така странни и непознати. Като глутница подивели кучета стигнаха до другия край на крепостта, оставяйки черните камъни покрити с кръв.

Командващият гарнизона беше открит в апартамент, окичен в коприна и безценни гоблени. Нужни бяха трима души, за да се справят с вратата от желязо и дъб. Шен Ти се криеше вътре заедно с десетина ужасени жени. Когато Хазар влезе в стаята, командващият се опита да отнеме живота си с кинжал. Беше толкова ужасен, че оръжието се изплъзна от потните му длани, оставяйки само драскотина по гърлото му. Хазар прибра меча си, сложи месестата ръка на мъжа върху дръжката на ножа и го насочи за втори път към гърлото. Шен Ти изгуби самообладание и се опита да се бори, но хватката на Хазар беше силна, той рязко прекара кинжала през гръкляна му и отстъпи назад, докато кръвта плискаше навън, а умиращият дебелак размахваше ръце и крака.

— Този е последният — рече Хазар. Погледна жените и кимна. Бяха странни създания, кожата им беше покрита с пудра, бяла като кобилешко мляко, но той реши, че са привлекателни. Ароматът им на жасмин се смеси с вонята на кръв и Хазар им се ухили с вълча усмивка. Брат му Хаджиун бе спечелил олхунутско момиче за жена и в гера му вече имаше две деца. Първата жена на Хазар бе умряла и сега той беше сам. Запита се дали Чингис ще му позволи да се ожени за две-три от тези чужденки. Идеята му се понрави неимоверно. Той пристъпи до прозореца и погледна навън към Си Ся.

Гарнизонът се намираше високо в планината и пред Хазар се откриваше изглед към огромна долина с отвесни скали, губещи се в далечината. Долу се виждаше зелена земя, покрита с чифлици и села. Развълнуван, Хазар пое дълбоко дъх.

— Все едно да откъснеш узрял плод — рече той на току-що влезлия Арслан. — Прати да извикат братята ми. Трябва да видят това.