Кон Игълдън
Господари на лъка (21)

20.

Двамата съгледвачи умираха от глад. Дори кашата от сирене и вода в торбите им беше замръзнала, докато се катереха високо над Гърлото на язовеца. На север и юг по дължината на хребета минаваше втора стена. Не беше така масивна като онази, която бяха прекосили на влизане в земите на Дзин, но пък и не се бе разпаднала през вековете. Запазена в леда, тя се извиваше през далечните долини като сива змия на белия фон. Преди сигурно, би се сторила истинско чудо на монголските разузнавачи, но сега те просто свиха рамене. Дзинските армии не си бяха направили труда да прокарат стената през върховете. Смятаха, че никой не би могъл да преодолее скалите и покритите с лед склонове, толкова студени на тази височина, че дори кръвта можеше да замръзне. Грешаха. Съгледвачите се изкачиха покрай стената в света на снега и леда, търсейки път през планините.

Върху равнината се бе изсипал свеж сняг и виелицата от буреносни облаци около върховете ги заслепяваше. На моменти поривите на вятъра разкъсваха белотата и разкриваха прохода и простиращите се надалеч паешки крака на вътрешната стена. От тази височина двамата виждаха тъмното петънце на дзинската армия в отсрещния край на прохода. Сънародниците им се губеха някъде в равнината, но те също бяха наблизо и очакваха тяхното завръщане.

— Няма път напред — надвика вятъра Таран. — Може пък Бариах и останалите да са имали повече късмет. По-добре да се връщаме.

Усещаше ледените кристали в костите и във всяка става. Беше сигурен, че смъртта е наблизо и трудно скриваше страха си. Спътникът му Весак изсумтя, без да погледне към него. Двамата бяха част от група от десет души, една от многото, които бяха тръгнали из планината, за да намерят начин да се излезе в гръб на дзинската армия. Те се отделиха от другарите си през нощта и Таран още се надяваше, че Весак ще успее да надуши някакъв път, но студът се вкопчваше в него все по-силно и вече не можеше да го издържа.

Весак беше възрастен мъж над трийсетте, а Таран още не бе навършил петнайсетата си година. Останалите от групата разправяха, че Весак познавал командира на Младите вълци и че поздравявал Субодай като стар приятел. Можеше и да е истина. И Весак като Субодай беше от племето на урианхаите, което живееше далеч на север, и като че ли изобщо не усещаше студа. Таран се заспуска надолу по ледения склон и едва не падна. Задържа се, като заби ножа си в една цепнатина, но пръстите му за малко да се изплъзнат от дръжката при рязкото спиране. Усети ръката на Весак на рамото си, после по-възрастният мъж отново заподтичва и Таран се запрепъва след него, мъчейки се да не изостава.

Монголското момче беше потънало в свой собствен свят на злощастие и стискане на зъби, но неочаквано видя, че Весак спира пред него. Следваха източния хребет, толкова хлъзгав и опасен, че се бяха привързали един за друг, за да могат да си помогнат при нужда. Единствено дърпането през кръста не позволяваше на Таран да заспи в движение и той извървя пет крачки, преди да осъзнае, че Весак е приклекнал ниско долу. Момчето се сниши с едва прикрит стон и ледът падна на остри парченца от дела му. Носеше ръкавици от овча кожа, но пръстите му бяха замръзнали. Напълни устата си със сняг и го засмука. Жаждата бе едно от нещата, които помнеше от предишните катерения. Водата замръзваше и не им оставаше нищо друго, освен да топят снега, а той никога не беше достатъчен, за да разкваси пресъхналото му гърло.

Клечеше и се питаше как ли успяваха да преживеят понитата по родните му места, когато реките се превръщаха в лед. Беше ги виждал да ядат сняг и това като че ли им беше достатъчно. Замаян и изтощен, той отвори уста да попита Весак. По-възрастният съгледвач погледна към него и му направи знак да мълчи.

Таран усети как сетивата му се изострят и сърцето му се събужда. И преди се бяха озовавали в близост до дзински разузнавачи. Командващият армията в прохода ги пращаше на големи групи да наблюдават и докладват. Заради бурята видимостта обикновено беше едва няколко крачки и катеренето по тези височини се бе превърнало в смъртно съревнование между противниците. По-големият брат на Таран се бе натъкнал на един от дзинците и едва не се бе стоварил върху него. Спомни си за ухото, което брат му бе донесъл като доказателство, и го обзе завист. Запита се дали ще му се отвори възможност да вземе свой трофей и да застане гордо пред останалите воини. Само една трета от бойците бяха вкусили първата си кръв, а беше известно, че Субодай предпочита да избира командирите си сред тях, а не сред онези, чийто кураж бе все още неизвестен. Таран нямаше меч или лък, но ножът му беше остър и той раздвижи вкочанените си китки, за да ги съживи.

Коленете го боляха, когато изпълзя по-близо до Весак. Виелицата заглушаваше звуците от движението. Впери поглед към белотата, търсеше какво точно бе забелязал партньорът му. Весак бе неподвижен като статуя и Таран се опита да му подражава, макар че студът се просмукваше в него от земята и той трепереше непрекъснато.

Ето там. Нещо бе помръднало в бялото. Дзинските съгледвачи носеха светло облекло, което се сливаше със снега и ги правеше почти невидими. Таран си спомни историите на по-възрастните, че във виелици като тази планините крият не само хора. Надяваше се това да са просто приказки за сплашване на децата, но въпреки това стисна здраво ножа си. До него Весак вдигна ръка и посочи. Той също беше видял движещата се форма.

Каквото и да беше това обаче, то не помръдна отново. Весак се приближи да прошепне нещо и в същия миг Таран видя как една човешка фигура рязко скача от снега с арбалет в ръце.

Инстинктите на Весак бяха добри. Той видя, че очите на Таран се разширяват, хвърли се на земята и се претърколи настрани. Таран чу удара на стрелата, без да я види, внезапно по снега се появи кръв, а Весак закрещя от ярост и болка. Студът изчезна и Таран се изправи, без да обръща внимание на гърчещата се фигура на другаря си. Беше обучен как да действа срещу арбалет и умът му бе празен, когато се втурна напред. Имаше съвсем малко време, преди противникът да опъне тетивата за втори изстрел.

Подхлъзна се по предателската земя, а въжето, което го свързваше с Весак, се изви като змия след него. Нямаше време да го реже. Видя, че дзинският съгледвач се бори с оръжието си, и се хвърли отгоре му, просвайки го на земята. Арбалетът отлетя настрани и Таран се озова в хватката на мъж, който беше по-силен от него.

Бореха се в задъхана тишина, сами и измръзнали. Таран се беше стоварил върху войника и отчаяно се мъчеше да използва преимуществото си. Удряше с колене и лакти, противникът му бе хванал с две ръце ръката му с ножа. Таран се взря в очите на мъжа, рязко нанесе удар с глава по носа му, чу как го чупи и как противникът му изкрещява от болка. Ръката му с ножа обаче още не бе освободена и той заблъска отново и отново чело в окървавеното лице под себе си. Успя да опре свободната си ръка под брадичката на противника и натисна оголеното му гърло. Хватката на китката му отслабна, но мъжът се опита да забие пръсти в очите му и да го ослепи. Таран отново вдигна глава и удари, без да гледа.

Всичко свърши толкова бързо, колкото беше започнало. Таран отвори очи и видя дзинския войник да се взира сляпо нагоре. Дори не беше усетил, че е забил ножа си, но сега той стърчеше от дебелия кожух на онзи. Таран лежеше задъхан, в редкия въздух трудно си поемаше дъх. Чу Весак да го вика и осъзна, че гласът му звучеше от доста време. Помъчи се да си надене студената физиономия и да се овладее. Нямаше да се посрами пред по-стария воин.

С рязко движение освободи ножа си и се надигна от трупа. Въжето се бе оплело в краката му по време на схватката и той се освободи с ритници от него. Весак извика отново, този път по-слабо. Таран не можеше да откъсне очи от мъжа, когото беше убил, но не спря да мисли. Нужни му бяха няколко мига, за да свали тежката горна дреха на войника и да я навлече. Тялото изглеждаше по-дребно без нея и Таран стоеше, взирайки се в кръвта по снега — пръстен от капки очертаваше мястото, където се бе намирала главата. Усети как кръвта на врага засъхва по кожата му, внезапно му се догади и рязко разтърка лице. Когато погледна отново към Весак, спътникът му беше успял да се надигне и го наблюдаваше. Таран му кимна и се наведе да отреже ухото на първата си жертва.

Пъхна зловещия трофей в кесията си и се запрепъва обратно към Весак все още замаян. Студът го беше напуснал по време на схватката, но сега се завръщаше с нова сила и той отново започна да трепери, а зъбите му тракаха всеки път, щом отпуснеше челюсти.

Весак дишаше тежко, лицето му беше опънато от болка. Стрелата го беше улучила отстрани под ребрата. Таран видя черния й край да стърчи навън. Кръвта вече замръзваше като червен восък. Протегна ръка да помогне на Весак да стане, но старият воин поклати уморено глава.

— Не мога да се изправя — промърмори той. — Остави ме тук, ти продължавай нататък.

Таран поклати глава, твърдо отказвайки да се съгласи. Повдигна ранения, макар че беше прекалено тежък за него. Весак изстена и Таран падна на колене в снега.

— Не мога да продължа с теб — задъхано рече Весак. — Остави ме да умра. Проследи пътя на онзи, докъдето можеш. Все отнякъде е дошъл тук. Разбираш ли? Трябва да има път до това място.

— Мога да те тегля върху дрехата му като на шейна — каза Таран. Не можеше да повярва, че приятелят му се предава и се зае да разпъне кожуха върху снега. Краката му се подкосиха и той се задържа за една скала, очаквайки силите му да се върнат.

— Трябва да проследиш пътя му, момче — прошепна Весак. — Не е дошъл от нашата страна на планината.

Дишането му беше станало по-бавно, седеше със затворени очи. Таран погледна към мястото, където дзинският войник лежеше в собствената си кръв. От вида й стомахът му се преобърна и той се преви на две. Нямаше нищо за изхвърляне, само гъста жълта течност се изля от устата му и начерта линии по снега. Избърса яростно уста. Весак не го беше видял. Озърна се към спътника си и видя, че снежинките покриват лицето му. Разтърси го, но той не реагира. Беше останал самичък и вятърът виеше за него.

След известно време Таран се изправи с мъка и се върна към мястото, където дзинският войник беше устроил засадата си. Погледна над тялото му и внезапно силите му отново се върнаха. Сряза въжето с ножа си, запрепъва се безразсъдно нагоре и се подхлъзна неведнъж. Нямаше никакви следи, но нагоре по склона земята изглеждаше твърда. Всяко вдишване беше стон в разредения въздух, вятърът утихна и той се озова на завет под огромна гранитна скала. Върхът й все още беше далеч нагоре, но нямаше нужда да стига дотам. Пред себе си видя въжето, по което се бе изкатерил войникът. Весак се беше оказал прав. Имаше път до другата страна, скъпоценната вътрешна стена на Дзин не бе по-добра защита от предишната.

Таран стоеше вцепенен в студа и мислите му мъждукаха едва-едва. Накрая кимна на себе си и тръгна обратно покрай двамата мъртъвци. Нямаше да се провали. Субодай чакаше вести.

Зад него снегът валеше, затрупваше мъртвите и заличаваше следите от кървавата схватка, докато всичко отново не стана неподвижно и съвършено.

Лагерът не беше притихнал в снега. Военачалниците на Чингис бяха подкарали хората си да яздят през него, да се упражняват в маневри и стрелба, да се държат във форма. Воините мажеха ръцете и лицата си с дебел слой овча мас и часове наред стреляха от галоп в мишените, раздалечени на десет крачки една от друга. Сламените човеци подскачаха един след друг, а момчетата тичаха да издърпат стрелите, преди да се появи следващият ездач.

Пленниците от градовете все още бяха хиляди въпреки военните игри на Хазар, в които бяха принудени да участват. Сега те седяха или стояха на големи групи край герите. Само неколцина пастири наглеждаха изгладнелите нещастници, но те и не мислеха да бягат. В началото някои се измъкваха, но всеки воин от племената можеше да проследи заблудена овца. Връщаха само главите на бегълците и ги хвърляха в тълпата пленници като предупреждение за останалите.

Дим се стелеше над герите — печките горяха, жените готвеха заклани животни и варяха черен айраг, за да стоплят мъжете си. Когато тренираха, воините ядяха и пиеха повече от обикновено, за да натрупат малко мазнина, която да ги предпазва от студа. Това се получаваше трудно, защото те прекарваха по дванайсет часа на ден в седлото, но Чингис заповяда почти една трета от стадата да бъде заклана, за да утоли глада им.

Субодай отведе Таран в големия гер веднага щом младият съгледвач се яви да докладва. Чингис излезе да ги посрещне с братята си Хазар и Хаджиун. Видя, че момчето е изтощено и трепери от студа. Около очите му имаше черни кръгове и изглеждаше така, сякаш не бе яло от дни.

— Елате с мен в гера на жена ми — каза Чингис. — Тя ще напълни коремите ви с топло месо и ще поговорим. — Субодай сведе глава и Таран опита да стори същото, изпълнен с благоговение, че ще говори със самия хан. Подтичваше зад двамата мъже, а Субодай докладваше за прохода, който беше намерил. Докато говореха, момчето погледна към планините. Замръзналото тяло на Весак все още бе някъде там. Може би при топенето през пролетта щеше да се покаже. Таран бе прекалено измръзнал и уморен, за да говори, и когато се озова на завет, взе купата тлъста яхния в безчувствените си ръце и залапа с безизразно лице.

Чингис го гледаше, развеселен от вълчия му апетит и завистливите му погледи към ханския орел, който бе кацнал на стойката си. Червената птица беше с покрита глава, но я завъртя към младия гост, сякаш го наблюдаваше.

Бьорте се суетеше около съгледвача и допълваше купата му веднага щом се изпразнеше. Даде му и мях черен айраг, от който той се задави и закашля, и кимна удовлетворено, когато на замръзналите му бузи отново се появи руменина.

— Значи си намерил път? — попита Чингис, когато очите на Таран изгубиха стъкления си блясък.

— Весак го намери, господарю. — Изведнъж го споходи някаква мисъл, той бръкна с вкочанени пръсти в кесията си и извади нещо, което по всичко приличаше на ухо. Вдигна го с гордост. — Убих един войник, който ни дебнеше.

Чингис взе ухото, огледа го и му го върна.

— Добре си се справил — търпеливо рече той. — Можеш ли да намериш пътя отново?

Таран кимна, стискайки ухото като талисман. Прекалено много неща му се бяха случили за твърде малко време и той бе поразен, че разговаря с човека, обединил племената в един народ. Приятелите му никога нямаше да повярват, че се е срещал със самия хан, но Субодай го гледаше като горд баща.

— Мога, господарю.

Чингис се усмихна, загледан някъде надалеч. Кимна на Субодай и видя собственото си тържество, отразено на неговото лице.

— Тогава иди да се наспиш, момче. Почивай и яж, докато се натъпчеш, после пак поспи. Трябва да си силен, за да водиш братята ми. — Тупна Таран по рамото и с това съвсем го зашемети.

— Весак беше добър човек, господарю — рече Субодай. — Добре го познавах.

Чингис се обърна към младия воин, който командваше десет хиляди души. Видя мъката в очите му и разбра, че двамата с Весак са били от едно и също племе. Макар че им бе забранил дори да говорят за старите семейства, кръвните връзки си оставаха твърде силни.

— Ако открият тялото му, нека го свалят долу и да го почетат — рече той. — Имаше ли жена и деца?

— Имаше, господарю — отвърна Субодай.

— Ще се погрижа за тях — каза Чингис. — Никой да не взима стадото им и да не вкарва жена му насила в гера си.

Субодай не можа да скрие облекчението си:

— Благодаря, господарю — рече той. Остави Чингис да се храни с жена си и отново изведе Таран на вятъра. Стискаше го отзад за врата, за да покаже гордостта си.

Два дни по-късно бурята все още бушуваше, но Хазар и Хаджиун събраха хората си. Всеки водеше по пет хиляди воини, Таран щеше да ги отведе до върховете. Бяха оставили конете, но Чингис не пропиля тези два дни. Воините се заеха за работа и качиха на всеки свободен кон чучело от слама, дърво и плат. Ако в тази виелица дзинските съгледвачи случайно успееха да видят нещо в долината, те нямаше да забележат, че войската е намаляла.

Хазар и брат му се мажеха един друг с лой, подготвяйки се за предстоящото тежко катерене. За разлика от съгледвачите техните хора бяха натоварени с лъкове, мечове и с по сто стрели в два тежки колчана, завързани на гърбовете. Десетте хиляди мъже носеха общо един милион стрели — продукт на две години работа, по-ценен от всичко друго, което притежаваха. Тук нямаше брезови гори и не можеха да направят нови.

Всичко, което носеха, беше увито в намазани с масло тъкани, за да се запази от влагата. Движеха се тромаво под допълнителните катове дрехи, потрепваха с крака и пляскаха с облечените си в дебели ръкавици длани, за да се стоплят.

Таран беше горд, че ще води ханските братя, и толкова се вълнуваше, че стоеше като истукан. Когато всички бяха готови, Хазар и Хаджиун кимнаха на момчето и погледнаха назад към колоната, която щеше да прекоси планината пеша. Изкачването щеше да бъде бързо и тежко, сурово изпитание и за най-силните. Ако ги забележеха дзинските съгледвачи, те трябваше да стигнат високия проход, преди онези да съобщят за маневрата им. Всички по-бавни щяха да бъдат изоставени по пътя.

Вятърът блъскаше редиците. Таран тръгна, но се озърташе назад всеки път щом усетеше погледите им върху себе си. Хазар забеляза нервността му и се ухили, споделяйки вълнението си с Хаджиун. Това беше най-студеният ден досега, но настроението на воините бе приповдигнато. Искаха да смачкат армията, която ги очакваше от другата страна на прохода. Още повече се наслаждаваха на мисълта да излязат зад нея и да разпердушинят хитроумната й защита. Самият Чингис беше излязъл да ги изпрати.

— Имаш време до призори на третия ден, Хаджиун — каза той на брат си. — Тогава ще навляза в прохода.