Кон Игълдън
Господари на лъка (5)

4.

Вятърът ревеше около каруците и вдигаше мъгла от фини песъчинки, мъжете и жените непрекъснато ги плюеха и трепваха, щом ги откриеха и в храната си. Мухите не им даваха покой, опитваха солта от потта им и оставяха червени петна там, където ги бяха ухапали. През деня уйгурите им показаха как да пазят лицата си с кърпи и да оставят само очите да гледат към пустошта и маранята. Облечените в брони откриха, че шлемовете и нашийниците им са се нагорещили толкова, че не могат да се пипнат, но въпреки това не се оплакваха.

След седмица войската на Чингис изкачи един хребет с ръждив цвят и навлезе в огромна равнина с накъдрени на вълнички дюни. В подножието на хълмовете бяха ловували, но с увеличаването на жегата дивечът намаляваше. Единствените признаци на живот в парещите пясъци бяха мъничките черни скорпиони, които се разбягваха пред понитата и се криеха в дупките си. Час по час каруците затъваха в пясъците и трябваше да ги изкопават в убийствената жега на деня. Работата беше съсипваща, а всеки изгубен час ги приближаваше до момента, в който щяха да останат без вода.

Бяха напълнили хиляди кози мехове, зашити със сухожилия и втвърдени на слънце. Но не срещаха водоизточници и запасите им намаляваха видимо, а в жегата много от меховете се бяха пръснали под тежестта на останалите. Бяха потеглили с вода за двайсет дни, а дванайсет от тях вече бяха минали. Всеки втори ден воините пиеха кръв от конете си освен няколкото шепи топла, леко солена вода, но силите им бяха към края си. Те ставаха вяли и апатични, а устните им бяха толкова пресъхнали, че кървяха.

Чингис яздеше с братята си начело на войската и присвиваше очи на ярката светлина, мъчейки се да открие планините, които му бе казано да очаква. Уйгурите бяха влизали дълбоко в пустинята и сега той зависеше от водачеството на Барчук. Намръщи се при мисълта за безкрайната равнина от черни и жълти ивици, просната във всички посоки до хоризонта. Днес жегата беше по-ужасна от всеки друг път, кожата му бе потъмняла, а пясъкът и прахта бяха изваяли нови бръчки по лицето му. Първата нощ почти се зарадва на студа, докато той не стана толкова пронизващ, че кожусите и герите не можеха да ги предпазят. Уйгурите бяха показали на останалите как да затоплят камъни в огъня и да спят върху тях. Доста воини имаха кафяви петна по гърба на местата, където камъните бяха прогорили деловете им, но студът бе победен и — стига да надмогнеха постоянната жажда — пустинята нямаше как да ги спре. Чингис бършеше устни на равни интервали от време и прехвърляше в уста камъчето, което го караше да отделя слюнка.

Озърна се през рамо. Барчук яздеше редом с него. Уйгурите бяха закрили очите на понитата си с кърпи и животните вървяха слепешком. Чингис бе опитал същото със своите коне, но те не бяха свикнали и неспокойно пръхтяха, тръскаха глави и не мирясваха, докато не им махнеха кърпите, а после страдаха в жегата. Клепачите на много от животните се покриха с коричка от жълтеникавобели гурели и трябваше да ги лекуват с билки, ако успееха да излязат от пустинята. Кончетата бяха издръжливи, но се нуждаеха от своя дял скъпоценна вода. Без тях новият народ щеше да измре в пустинята.

Барчук посочи земята и надигна глас, за да надвика упорития вятър:

— Виждаш ли сините петънца в пясъка, господарю?

Чингис кимна и раздвижи сухите си устни, за да може да отговори.

— Те бележат началото на последния преход преди планините Иншан. Там има мед. Купуваме я от Си Ся.

— Още колко остава, докато ги видим? — дрезгаво попита Чингис, като гледаше да не храни напразни надежди.

Барчук кимна с типичната монголска невъзмутимост.

— Не знаем със сигурност, но търговците от Си Ся са още бодри, когато пристигат при нас, а конете им почти не са покрити с прах. Не може да са далече.

Чингис погледна през рамо към безмълвното множество ездачи и каруци. Беше вкарал шейсет хиляди воини в пустинята, без да се броят жените и децата им. Не виждаше края им — колоната се проточваше на мили назад, отделните фигури се размазваха в далечината, докато не се превръщаха в едно черно петно в жегата. Водата бе на привършване и скоро щеше да се наложи да изколят стадата и да вземат само толкова месо, колкото могат да носят, а останалото да изоставят в пясъците. Барчук проследи погледа му и се засмя.

— Доста изстрадаха, господарю, но не след дълго ще потропаме на портите на Си Ся.

Чингис изсумтя уморено под нос. Познанията на хана на уйгурите ги бяха довели на това неприветливо място, но все още имаха само думата му, че онова кралство е наистина толкова богато и плодородно, колкото той твърдеше. Нито един уйгурски воин не бе допускан отвъд планините покрай южния край на пустинята и нямаше начин Чингис да планира предварително нападението си. Замисли се раздразнено върху това, докато конят му подплаши поредния скорпион по пясъка. Беше заложил всичко на надеждата да намерят слаба точка в дзинската отбрана, но все още се питаше какво ли е да види голям град от камък, висок като планина. Конниците му можеха само да се взират отчаяно в подобно нещо.

Пясъкът под копитата на понито стана синьо-зелен, широки ивици в странни цветове се простираха във всички посоки. Щом се нахранеха, децата го подхвърляха във въздуха и рисуваха фигури в него. Чингис не можеше да сподели удоволствието им, тъй като запасите от вода привършваха, а всяка нощ хората му зъзнеха въпреки нагорещените камъни.

Нямаше с какво да забавлява войската, преди да потъне в уморен сън. На два пъти за тези дванайсет дни Чингис бе призован да разрешава кавги между племената, когато горещината и жаждата подпалваха страстите. И двата пъти бе екзекутирал участниците и ясно бе дал да се разбере, че няма да позволи на нищо и никого да заплаши мира в лагера. Смяташе, че са навлезли на вражеска територия и щом командирите не можеха да се справят с безредиците, намесата му трябваше да бъде безжалостна. Заплахата беше достатъчна, за да не позволи на повечето буйни глави да проявят открито неподчинение, но хората му и преди не бяха лесни за управление, а прекалено многото часове в мълчание ги правеха още по-раздразнителни и трудни.

Когато четиринайсетата утрин донесе за пореден път нетърпима жега, Чингис само трепна, щом отметна завивката си и пръсна камъните отдолу, за да ги съберат слугите за следващата вечер. Чувстваше се схванат и уморен, беше покрит с песъчинки, от които го сърбеше навсякъде. Когато малкият Джучи се блъсна в него, докато играеше нещо с братята си, Чингис го удари силно и момчето с плач изтича да потърси утеха при майка си. Всички бяха нервни от горещината и единствено обещанията на Барчук за зелена равнина и река в края на пътя им ги караше да не откъсват очи от хоризонта.

На шестнайсетия ден в далечината се показа ниска редица черни хълмове. Уйгурите съгледвачи се върнаха в галоп, като вдигаха облачета пясък. Около тях земята беше почти зелена от медта и черните камъни стърчаха като остриета. Семействата отново видяха лишеи и храсти, вкопчени в живота в сенките на скалите, а на сутринта ловците донесоха зайци и полевки от заложените за през нощта капани. Настроението се понадигна, но жаждата и възпалените очи продължаваха да мъчат хората и страстите в лагера си оставаха разгорещени. Въпреки умората Чингис засили патрулите около основната част и заповяда на мъжете да се упражняват с лъковете и мечовете. Всички бяха почернели и измършавели, но се заловиха за работа с мрачна упоритост, твърдо решени да не се изложат пред великия хан. Бавно и неусетно темпото отново се ускори, само по-тежките каруци останаха да се влачат в края на процесията.

Когато приближиха хълмовете, Чингис откри, че те са далеч по-високи, отколкото му се беше сторило отначало. Бяха от същите черни скали, които се подаваха от пясъка около тях, остри и стръмни. Изкачването им бе невъзможно и стана ясно, че трябва да се намери някакъв проход, в противен случай щеше да се наложи да яздят по цялата им дължина. Водата беше почти свършила, каруците бяха по-леки, но трябваше да намерят долината на Барчук бързо, инак щяха да започнат да измират. Племената го бяха приели за хан, но ако решаха, че той ги е повел на жега и смърт, щяха да си отмъстят, докато още имат сили за това. Чингис яздеше изправен в седлото, конят му целият беше натъртен. Зад него племената мърмореха мрачно.

 

 

Хаджиун и Хазар присвиха очи през маранята към подножието на стръмните скали. Заедно с двама разузнавачи бяха препуснали пред основната войска да търсят проход. Спътниците им бяха опитни и острият поглед на единия бе забелязал клисура между върховете. Тя започваше обещаващо — стръмните склонове се разтваряха в тесен пролом, чиито стени отразяваха тропота на копитата. От двете му страни скалите се издигаха към небето — твърде високо, за да бъдат изкатерени от човек, а какво оставаше за каруците и конете. Не трябваше да бъдат особено опитни следотърсачи, за да видят отъпканата пътека, и малката група препусна в галоп с надеждата да открие път към Си Ся от другата страна на хълмовете.

Минаха една чупка в пътеката и съгледвачите дръпнаха рязко поводите. Бяха толкова слисани, че изгубиха дар слово. Огромна стена от същия черен камък като самата планина препречваше края на клисурата. Всеки отделен блок бе по-тежък от всичко, което можеха да помръднат племената, а самата стена изглеждаше странна, някак неправилно и не на място. Племената нямаха майстори, които да обработват камък. С правите си линии и гладки повърхности стената несъмнено беше дело на хора, но подобни мащаби монголите бяха виждали единствено в дивите чукари и долините. В основата й откриха окончателното доказателство, че не става дума за естествено препятствие. В стената имаше порта от черно желязо и дърво, стара и яка.

— Ама че грамада! — възкликна Хаджиун и поклати глава. — Как ще минем през това нещо?

Съгледвачите просто свиха рамене, а Хазар тихо подсвирна.

— Много лесно могат да ни уловят в капан на това неприветливо място. Трябва бързо да предупредим Чингис, преди да ни е последвал.

— Ще иска да знае дали горе има воини, братко. Сещаш се.

Хазар се озърна към стръмните склонове от двете страни. Внезапно се почувства много уязвим. Лесно можеше да си представи как защитниците хвърлят камъни отгоре, а нямаше начин да се скрие от тях. Погледна двамата съгледвачи, които бяха дошли с тях в клисурата. Бяха воини от кераитите, преди Чингис да овладее племето. Сега безстрастно чакаха заповеди, като умело криеха страхопочитанието си от размерите на стената.

— Сигурно са я построили просто за да спре войска от пустинята — каза Хазар на брат си. — Може би няма охрана.

В същото време един от съгледвачите посочи с ръка към една мъничка фигура, която се движеше горе по стената. Можеше да бъде само войник и Хазар усети как сърцето му се свива. Дори и да имаше втори проход, Барчук не знаеше за него, а търсенето на друг път през планините означаваше, че войската на Чингис ще започне да се топи. Хазар взе решение, като много добре си даваше сметка, че то може да струва живота на двамата съгледвачи.

— Идете до стената и веднага препуснете обратно — нареди той. Двамата мъже сведоха глави, като се спогледаха с безизразни физиономии. Едновременно забиха пети в хълбоците на конете си и извикаха: „Чу!“. Във въздуха полетя пясък и конете препуснаха с все сили към стената. Хазар и Хаджиун гледаха, присвили очи от ярката светлина.

— Мислиш ли, че ще успеят да я стигнат? — попита Хаджиун. Хазар само сви рамене — беше прекалено напрегнат, за да говори.

На Хаджиун му се стори, че далечният страж рязко махна с ръка. Съгледвачите бяха достатъчно съобразителни да не яздят заедно — разделиха се, понесоха се в галоп и непрекъснато криволичеха наляво-надясно, за да затруднят стрелците. Дълго време не се чуваше нищо освен тропота на копитата. Братята ги следяха със затаен дъх.

Хаджиун изруга, когато на стената се появи редица стрелци.

— Давайте — подкани приглушено той хората си. Тъмни петънца полетяха надолу към двамата бясно препускащи съгледвачи и Хаджиун видя как единият кръшна безразсъдно настрани, когато приближи голямата порта. Видяха как стовари юмрук върху дървото и обърна да препусне обратно, но стрелците стреляха на вълни и миг по-късно надупчиха и него, и коня. Умиращият мъж извика, конят отстъпи назад и се препъна, улучен от безброй стрели. Паднаха почти едновременно и останаха да лежат в пясъка.

Вторият съгледвач извади по-голям късмет, макар да не бе докоснал стената. За момент изглеждаше, че ще се спаси от стрелите, и братята закрещяха окуражително. После мъжът рязко се дръпна в седлото, конят му се изправи на задни крака, рухна и се претърколи през ездача, като риташе бясно.

Животното се изправи и закуцука към братята, оставяйки разбитото тяло на човека зад себе си.

Хазар се спеши и хвана висящите поводи. Кракът беше счупен и понито вече не ставаше за езда. Хазар мълчаливо завърза поводите за седлото. Нямаше да изоставят животното тук — много гърла трябваше да нахранят в лагера.

— Получихме отговора, братко — промърмори той. — Макар и не онзи, който очаквах. Как ще минем през тях?

Хаджиун поклати глава.

— Ще намерим начин — каза той и се озърна към тъмната редица стрелци, които ги наблюдаваха. Някои бяха вдигнали ръце, но не можеше да каже дали им се подиграват, или ги приветстват. — Дори ако се наложи да я разрушим камък по камък.

 

 

Веднага щом забелязаха, че Хазар и Хаджиун яздят сами, хората на Чингис заковаха на място. Преди да достигнат първите редици въоръжени конници, братята минаха покрай предните групички, без да откъсват очи от планините зад тях. Чингис и командирите му бяха научили доста тежки уроци през годините, в които обединяваха племената в една войска, затова момчета вестоносци препуснаха в галоп да съобщят, че братята му пристигат.

Никой от двамата не отговори на воините, които викаха към тях. Мрачни и мълчаливи, те приближиха гера на брат си, кацнал като някаква огромна бяла мида върху каруцата си. Когато стигнаха, Хазар скочи от коня и погледна към човека, който пристъпи напред да хване поводите.

— Субодай — поздрави го той и се насили да се усмихне. Младият воин изглеждаше нервен и Хазар си спомни, че са му обещали доспехи и добър кон. Намръщи се на неподходящо подбрания момент.

— Имаме много неща за обсъждане с хана. Ела за коня си друг път.

Лицето на Субодай посърна и Хазар изсумтя, прегърна го през рамо и се обърна. Спомни си как храбро момчето беше скочило на синовете на хана на войела. Трябваше да му се отплати за стореното.

— Може да се намери време, когато приключим. Хайде, идвай, само че не се обаждай.

Субодай моментално се ухили и потръпна възбудено при мисълта, че ще види самия велик хан. С пресъхнала уста изкачи стъпалата на каруцата и последва братята в полутъмния гер.

Чингис ги очакваше. Младият му вестоносец все още дишаше тежко до него.

— Къде са съгледвачите? — попита той, като гледаше сериозните им лица.

— Мъртви са, братко. Проходът пази стена от черен камък, висока колкото сто гера, а може би и повече.

— Отгоре наброихме най-малко петдесет стрелци — добави Хаджиун. — Не бяха много умели, но трудно можеха да пропуснат. Стената е в края на тясна клисура с отвесни стени. Не видях начин да я заобиколим.

Чингис се намръщи и се изправи. Изцъка с език, прекоси гера и излезе на яркото слънце. Хазар и Хаджиун го последваха, напълно забравили ококорения Субодай, който вървеше по петите им.

Чингис стоеше на синьо-зеления пясък и гледаше нагоре. Държеше пръчка и нарисува с нея линия на земята.

— Покажете ми — нареди той. Хаджиун взе пръчката и започна да чертае със спретнати щрихи. Хазар гледаше запленен как брат му пресъздава клисурата, която беше видял неотдавна. Отделно Хаджиун нарисува засводената порта и Чингис разтърка раздразнено брадичка.

— Можем да разглобим каруците и да направим дървени щитове, за да се приближим — колебливо рече той.

Хаджиун поклати глава.

— Така ще стигнем до портата в безопасност от стрелите, но там могат да хвърлят камъни върху нас. А от такава височина лесно ще направят дъските на парчета.

Чингис вдигна глава и огледа голата пустиня, простираща се във всички посоки около тях. Не се виждаше нито едно дърво, което да използват като строителен материал.

— Тогава трябва да ги накараме да излязат — реши той. — Ще се оттеглим организирано, като оставим след себе си ценни неща. Ще пратя хора с най-добрата броня, за да издържи на стрелите, но те ще бъдат прогонени обратно с паника и много викове. — Чингис се усмихна. — Може пък така воините ни да се научат на малко смирение.

Хаджиун изтри с крак края на рисунката.

— Би могло да проработи, ако можехме да разберем кога ще отворят портата, но клисурата прави много завои. Още след първия няма начин да разберем кога ще излязат. Ако скрием едно-две момчета в цепнатините, те биха могли да ни дадат знак, но катеренето е трудно, а и по скалите няма никакво прикритие. Ще ги видят.

— Мога ли да кажа нещо, господарю? — внезапно се обади Субодай.

Хазар трепна от възмущение.

— Казах ти да мълчиш. Не виждаш ли, че е важно?

Погледите и на тримата се обърнаха към младия воин и той пламна.

— Съжалявам. Сетих се как да разберем кога ще излязат.

— Кой си ти? — попита Чингис.

Гласът на Субодай трепна и той сведе глава.

— Субодай от урианхаите, господарю — отвърна той, запъна се и се смути още повече. — От народа, господарю. Аз…

Чингис вдигна ръка.

— Спомням си. Кажи ми какво мислиш.

С видимо усилие Субодай преодоля напрежението си и заговори. Беше изненадан, че сами не се бяха сетили. Погледът на Чингис сякаш дълбаеше в него и щом привърши, младежът загледа настрани.

Зачака мъчително в тишината, докато тримата обмисляха предложението му. Мина сякаш цяло столетие, когато Чингис най-сетне кимна.

— Може и да проработи — отсечено рече той. На Субодай сякаш му поникнаха криле.

Хазар се усмихна на младежа, като че ли той бе вдъхновил остроумието му.

— Погрижи се, Хаджиун — каза Чингис. После се ухили доволно към Субодай. — После ще ида да видя мястото, което описваш.

Настроението му се промени, щом се сети, че ще трябва да унищожи някои от каруците, превозили семействата през пустинята. Дървото беше оскъдно и всяка каруца се поддържаше грижливо в продължение на поколения. Но нямаше друг начин.

— Вземи първите десет каруци и направи от тях преграда, която да се пренася от едно място на друго.

Видя, че погледът на Хаджиун се отмества към ханския гер зад него, и изсумтя.

— Започни със следващата каруца, братко. Не си и помисляй за моята.

Хаджиун бързо се отдалечи, за да събере нужните хора и материали. Чингис остана на място, загледан в младия воин.

— Бях ти обещал кон и доспехи. Какво друго ти трябва?

Субодай пребледня от смущение. И през ум не му беше минавало да иска още придобивки от хана. Просто искаше да покаже свое решение на проблема.

— Нищо, господарю. Достатъчно ми е да яздя с народа си.

Чингис го загледа и се почеса по бузата.

— Той е храбър и умен, Хазар. Дай му десет души при атаката на стената.

Жълтите му очи се стрелнаха обратно към младежа, който се беше вцепенил от изненада.

— Ще те гледам как водиш по-опитни воини. — Замълча, за да му даде възможност да осмисли това, но добави и трънче, за да бодне раздуващото се самочувствие на младежа. — Провалиш ли се, не ще доживееш до следващото утро.

В отговор Субодай се поклони дълбоко. Предупреждението почти не беше го засегнало. Чингис изсумтя тихо:

— Доведи коня ми, Хазар. Искам да видя онази стена и стрелците, дето смятат да се изпречат на пътя ми.