Кон Игълдън
Господари на лъка (34)

Исторически бележки

Природата е белязала тъй кръвта ни, че при възможност всички щяхме да бъдем тирани.

Даниел Дефо

За точната рождена дата на Чингис може само да се предполага. Поради номадския начин на живот на монголските племена годината и мястото на раждането му така и не са били отбелязани. Освен това малките племена отчитали времето според някакви локални събития, което затруднява съпоставянето на множеството календари. Датите стават точни едва когато Чингис се появява на по-широката историческа сцена. Той нахлува в района Си Ся южно от Гоби през 1206 г. и през същата година е провъзгласен за хан на всички племена. Според китайските календари това е била годината на Огъня и на Тигъра в края на ерата Тайхе. По това време той е на възраст между двадесет и пет и тридесет и осем. Не се спрях върху годините на войни и съюзи, чрез които постепенно успява да обедини големите племена под властта си. Колкото и да е интересно това, историята на Чингис винаги е била по-широкомащабна. На всеки, който желае да научи повече за този период, горещо препоръчвам „Тайната история на монголите“.

Найманският съюз е бил последната по-голяма коалиция, която се съпротивлявала на обединяването. Техният хан наистина се намирал на планината Наху и с приближаването на воините на Чингис се изкачвал все по-нагоре и по-нагоре по склона. Чингис предложил на дружинниците му да се предадат, за да останат живи, но те отказали и били избити до последния човек. Останалите воини и семейства били включени към неговите сили.

Кокчу бил влиятелен шаман, известен и като Теб-Тенгери. Не се знае със сигурност как точно е постигнал положението си. Хулун и Бьорте се оплаквали от него на Чингис по редица въпроси. Способността му да влияе на хана сериозно тревожела хората около него. Самият Чингис вярвал в един-единствен баща-небе — деизъм, подкрепян от света на духовете на шаманизма. Кокчу си остава донякъде загадка. Един от законите на племената забранява проливането на кралска кръв, както и на кръвта на свети хора. Все още не съм свършил с разказването на неговата история.

Когато племената се събрали по призива на Чингис, ханът на уйгурите съставил клетва за вярност и тук я представям почти дословно. В случая с побоя над Хазар и принуждаването на Темуге да коленичи обаче са замесени синовете на клана Хонг-хотан, а не на Войела.

Чингис наистина наводнил равнината на Си Ся и бил принуден да се оттегли заради надигащите се води. Макар да било позорно, унищожаването на реколтата принудило краля да започне преговори и в крайна сметка да стане васал на монголите. Това не бил първият случай, в който Чингис се сблъскал с идеята за данък. Известно е, че монголските племена са сключвали подобни съглашения, но никога в толкова голям мащаб. Интересно би било да се разбере какво ли е мислил Чингис за богатствата на Си Ся, а по-късно и на императорския град. Лично на него не са му трябвали повече лични вещи от тези, които е можел да носи на коня си. Данъкът би впечатлил племената и би утвърдил първенството му, но извън това практическа полза от него почти нямало.

Изходът от кампанията срещу Си Ся може би е щял да бъде различен, ако принц Вей се бе отзовал на молбата за помощ. Отговорът му (в превод) гласял: „За нас е добре, когато враговете ни се нападат един друг. Къде е опасността, която ни заплашва?“.

Чингис заобиколил Великата китайска стена съвсем случайно. Пътят му към Йенкин през земите на Си Ся оставял стената настрани. Важно е да се разбере обаче, че тя представлявала сериозно препятствие единствено в планините около Йенкин — известен по-късно (а и до днес) като Пекин. На други места в нея имало пробиви или тя представлявала просто вал с някой и друг стражеви пост. През следващите векове стената била свързана в една непрекъсната бариера срещу нашествениците.

Западното изписване и произнасяне на китайските имена е винаги приблизително, особено като се има предвид, че за представянето на звуците се използва чужда писменост. Така Си Ся понякога се предава като Ци-Ця или Кси-Кся, а Дзин може да се срещне като Джин или дори Кин. В някои текстове вместо Сун ще открием Сон. Успях да открия двадесет и един варианта на името Чингис, от екзотичното Генчискан и Чен-Кис до по-прозаичните Джингис, Дженгис и Генгис. Монголската дума „ордо“ или „орду“ означава лагер или седалище на военачалника. От нея е известната ни дума „орда“. В някои речници се посочва, че думата „шаман“ е от монголски произход, а гурките от Непал биха могли да изведат названието си от „гурхан“, или хан на хановете.

Чингис има четирима законни синове. Както при всички монголски имена, тук също ще открием различия в предаването и произнасянето им, точно както понякога можем да срещнем Будика вместо Боадицея. Джучи понякога се появява като Джочи, Чагатай като Джагатай, Угедай — като Огедай или Огдай. Последният му син е Толуй, изписван понякога като Туле.

Що се отнася до принцесата от Си Ся, Чингис често приемал за съпруги жени от победените си врагове. С един от последните си закони той обявил всичките си деца за законни, макар че това изобщо не повлияло на правото на наследяване.

Укрепените градове винаги са били проблем за Чингис. По време на атаката му срещу Йенкин градът бил заобиколен от села-крепости, в които имало хамбари и арсенал. Градските стени били заобиколени от ров, а самите стени били широки почти петнадесет метра в основата си и също толкова високи. Градът имал тринадесет добре конструирани порти и най-дългия (и до наши дни) канал на света, продължаващ повече от 1600 км на юг към Ханджоу. Повечето столици по света са възникнали на брега на някоя голяма река. Пекин е основан около три големи езера — Бейхей на север, Шонхай (Сонхай, Жонхай) в средата и Нанхай на юг. Възможно е това да е най-старото постоянно обитавано човешко селище, тъй като първите следи от хора на това място са на възраст половин милион години — от т.нар. пекински човек.

По времето, когато Чингис се появил в прохода Гърлото на язовеца, Йенкин се бил разраснал до такива размери, че обиколката на стените му била осем километра, а населението му възлизало на четвърт милион домакинства, или около един милион души. Напълно възможно е той да е имал още около половин милион жители, които не са били записани при официалното преброяване. Прочутият Забранен град и императорският Летен дворец (разрушен от британските и френските войници през 1860 г.) все още не били построени. Днес населението на града е около петнадесет милиона души, а през прохода, където се е провела една от най-кървавите битки в историята, може да се мине. Годината на сражението също е известна — 1211, пет години след като Чингис се е утвърдил като водач на своя народ. Тогава той е бил в разцвета на физическите си сили и се е сражавал наравно с останалите. Малко е вероятно да е бил на повече от четиридесет, но не е бил и на по-малко от тридесет, както вече споменах.

Битката при прохода Гърлото на язовеца се смята за една от най-големите победи на Чингис. Изправен срещу по-многоброен противник и неспособен да маневрира, той изпратил отряди да ударят врага по фланговете и те изкатерили планини, които китайците смятали за непроходими. Китайската конница била отблъсната от монголските ездачи назад върху собствените си редици и десет години по-късно скелетите на убитите се виждали по протежение на цели петдесет километра. Като се имат предвид обичайните проблеми с транскрипцията и произношението, в най-ранните извори проходът е известен като Юхун, което грубо се превежда като язовец.

След като загубил сражението, генерал Джи Джонг наистина се върнал и убил младия император, после коронясал друг, а самият той управлявал като регент.

Град Йенкин бил построен така, че да бъде непревземаем и по стените имало почти хиляда стражеви кули. Всяка една се защитавала от огромни арбалети, способни да изстрелват грамадни стрели на разстояние цял километър. Освен това защитниците разполагали с требушети, които изпращали тежки снаряди на стотици метри. Имали също барут и тъкмо започвали да го използват във военното дело, макар отначало само с отбранителна цел. Катапултите можели да изстрелват глинени делви, пълни с петрол. Атаката срещу такава крепост би означавала разгром за монголската армия, затова Чингис предпочел да опустоши околностите на града и да го принуди да се предаде от глад.

Минали четири години, жителите на Йенкин били принудени да ядат собствените си мъртъвци и през 1215 г. отворили портите и се предали. Чингис приел това заедно с невъобразим по размерите си откуп. После потеглил обратно към степите от младостта си, както правел през целия си живот. След края на обсадата императорът избягал на юг. Макар че не се върнал лично, Чингис пратил войска да отмъсти на града. В някои части на Йенкин пожарите бушували цял месец.

Въпреки омразата му към Дзин на Чингис не било писано да ги види окончателно победени и покорени. Това щели да постигнат неговите синове и внукът му Кублай. В зенита на своя успех той напуснал Китай и се насочил на запад. Вярно е, че ислямските владетели отказали да признаят властта му, но Чингис не бил толкова непрактичен, че да реагира необмислено. В книгите по история обикновено се подминава странният факт, че той зарязва Китай точно когато е бил готов да падне в краката му. Възможно е просто да се е поддал на предизвикателството на шаха на Хорезъм Ала-Уд-Дин Мохамед. Чингис не бил от хората, склонни да оставят предизвикателствата без отговор. Всъщност изглежда им се е наслаждавал съвсем истински.

Той разбирал идеята за държави и закони и постепенно разработил свой кодекс, известен като Яса.

„Ако големците, военачалниците и водачите на многото потомци на владетеля, които ще се родят в бъдеще, не се придържат стриктно към Яса, силата на държавата ще угасне и ще настъпи краят й. Колкото и да търсят Чингис хан, няма да го намерят.“

Чингис хан

В тези думи виждаме мечтателя, който можел да си представи един народ в пръснатите племена и разбирал, че му е отредено да владее такива огромни територии.

Системата на бялата, червената и черната шатра била използвана от Чингис по начина, който описвам тук. Това било един вид пропаганда, предназначена да сплаши градовете и да ги накара да се предадат бързо. Пашата винаги е била проблем за монголите и продължителните обсади трябвало да се избягват при всяка възможност. Те не подхождали нито на темперамента им, нито на военния стил на Чингис, в който основните фактори били скоростта и подвижността. По същия начин подкарването на враговете към някой град с цел намаляване на ресурсите му било безжалостна проява на здрав разум. В известен смисъл Чингис бил абсолютен прагматик, но никога не бива да забравяме една характерна особеност на монголското военно дело — отмъщението. Рефренът „изгубихме много добри хора“ често се е използвал за оправдаване на всеобщата атака след някой неуспех.

Чингис бил склонен и да изпробва нови техники и оръжия, като например дългото копие. Лъкът винаги е бил основното оръжие на монголските конници, но те използвали и копия по съвсем същия начин, по който го правели и средновековните рицари — като невероятно успешна тежка атака срещу пехота и други конници.

Измамата е друг ключов момент за много от монголските победи. Чингис и подчинените му смятали честната битка за нещо едва ли не дискредитиращо. Победите с коварство носели далеч повече чест и винаги се разглеждали като начин да се излъже врага — било с привидно отстъпление, скрити подкрепления и дори сламени чучела на резервните коне, които да създават впечатление за войска, каквато всъщност нямало. За някои може да бъде интересно, че Баден-Пауъл^[1] използвал същия подход при отбраната на Мейфкинг седем века по-късно — с фалшиви минни полета, пращане на хора да полагат невидима бодлива тел и всякакви подобни трикове и номера. Някои неща просто не се променят.

Инцидентът, при който Джелме смукал кръв от врата на Чингис, е интересен. Не се е запазил спомен за отрова, но как иначе да се обясни подобно действие? Не е нужно да се изсмуква съсирена кръв от рана на гърлото. Това не помага за заздравяването й и всъщност може да доведе до скъсване на артерия. Исторически инцидентът се е случил по-рано, отколкото го представям тук, но той е твърде необичаен, за да бъде подминат.

Едно събитие, което не съм използвал, е, когато един прогонен и умиращ от глад член на племето отвлича най-малкия син на Чингис, Толуй, и вади нож. Не можем да знаем какво е възнамерявал, тъй като бил бързо убит от Джелме и други воини. Подобни случки биха могли да обяснят защо при сблъсъка си с арабските асасини монголите не се спрели пред нищо, за да ги унищожат.

Чингис далеч не бил непобедим и много пъти е бил раняван в битка. Късметът обаче винаги е бил на негова страна и той оцелявал — може би за да заслужи вярата на хората си, че е благословен и му е отредено да бъде завоевател.

Относно разстоянията. Едно от основните предимства на монголската армия е, че тя била в състояние да се озове едва ли не навсякъде и да нанесе изненадваща атака. Има достоверни данни, че е изминавала хиляда километра за девет дни, сто и десет километра на ден или дори два пъти по-голямо разстояние, като ездачът е бил в състояние да продължи нататък. Най-големите преходи включвали смяна на конете, но Марко Поло споменава за монголски пратеници, изминаващи по 400 километра от изгрев до залез. През зимата невероятно издръжливите понита били пускани на свобода. Снегът бил достатъчен да утоли жаждата им и те го разравяли, за да намират храна под него. Когато францисканският монах Джан де Плано Карпини пресякъл степите, за да посети Кублай хан, който по това време се намирал в Каракорум, той бил посъветван да смени конете си с монголски понита, ако не иска да умрат от глад. Понитата не били заплашени от подобна участ. Западните породи се отглеждат или за тежка работна сила, или за надбягвания, но не и за издръжливост.

Историята с падащите листенца е вярна. Около шестдесет хиляди млади момичета предпочели да се хвърлят от стените на Йенкин, вместо да видят как градът пада в ръцете на нашественика.