Кон Игълдън
Господари на лъка (19)

18.

Войниците товареха екипировката си в каруците без обичайните за имперските казарми в Баотоу ред и дисциплина. Заповедта от Йенкин бе дошла през нощта и командир Луджан не беше губил време. Нищо ценно не биваше да се оставя на монголите, всичко, което не можеха да вземат със себе си, трябваше да бъде унищожено. Вече бе пратил хора с чукове, които разбиваха допълнителните запаси от стрели и копия с методична ефективност.

Заповедта за евакуация бе трудна за изпълнение и той не беше спал, откакто я бе получил. Войниците, които пазеха Баотоу от бандитите и престъпните гилдии, бяха в града от почти четири години. Много от тях имаха семейства и Луджан напразно бе поискал позволение да ги изведе с тях.

Писмото от генерал Джи Джонг пристигна по императорски пратеник, печатите му бяха безупречни. Луджан знаеше, че рискува понижение или нещо още по-лошо, ако позволи на войниците с жени и деца да съберат семействата си, но не можеше да ги изостави на врага. Видя как поредната група малки момчета заемат местата си на каруцата и се оглеждат уплашено: Баотоу беше целият им свят, а сега изведнъж трябваше да изоставят всичко и да побързат към най-близката казарма.

Въздъхна. В операцията участваха толкова много хора, че бе невъзможно да я опазят в тайна. Несъмнено съпругите бяха предупредили приятелките си и новината се разпространяваше бързо в нощта. Може би именно затова заповедта не предвиждаше евакуация на семействата.

Чуваше, че пред портата на казармата се събира тълпа. Поклати несъзнателно глава. Не можеше да спаси всички и нямаше да прояви неподчинение. Със срам осъзна облекчението си, че няма да остане на пътя на монголската войска, и се опита да не чува обърканите и ужасени гласове от улицата.

Слънцето беше изгряло и Луджан се боеше, че се е забавил твърде много. Ако не бяха войнишките семейства, щеше да се измъкне по тъмно. А сега се налагаше да минат през враждебната тълпа посред бял ден. Наложи си да бъде безжалостен. Щеше да има кръвопролития, ако гражданите се разгневят, можеше да се наложи да си пробиват с бой пътя до портата, която се намираше на четиристотин крачки от казармата. Вчера тя не изглеждаше чак толкова далеч. Искаше му се да има някакво друго решение, но не намери такова и скоро трябваше да потеглят.

Двама от хората му изтичаха покрай него по някаква последна задача. Не отдадоха чест на командира си и Луджан усети гнева им. Несъмнено издържаха проститутки или имаха приятели в града. Всички бяха така. След напускането им се очакваха безредици и по улиците щеше да се приказва какво ли не. Някои от престъпниците бяха като бесни кучета и заплахите за използване на сила едва успяваха да ги удържат кротки. В отсъствието на войниците те щяха да се натъпчат до пръсване, преди монголите да им видят сметката с огън.

Луджан изпита известно удовлетворение при тази мисъл, макар че продължаваше да се чувства засрамен. Опита се да проясни главата си, да се съсредоточи върху проблема с извеждането на колоната войници и каруци извън града. Беше разположил арбалетчици около нея със заповед да стрелят в тълпата в случай на нападение. Ако те не успееха, пиките щяха да задържат жителите на Баотоу достатъчно дълго, за да успеят да напуснат града. И в двата случая щеше да бъде жестоко и той никак не се гордееше с това.

Друг войник изтича покрай него и Луджан го разпозна. Беше един от стражите на портата на казармата. Нима бунтовете вече бяха започнали?

— Господарю, някакъв човек иска да говори с теб. Казах му да си върви, но той ми даде това и каза, че ще го приемеш.

Луджан погледна мъничката синя мидена черупка, белязана с личния печат на Чен Юй. Трепна. Никак не му се искаше да провежда точно тази среща, но каруците бяха почти готови и войниците се строяваха пред портата. Кимна, може би заради чувството си за вина.

— Нека влезе през малката врата и гледай никой да не се промъкне с него.

Войникът се втурна да изпълни заповедта и Луджан остана сам с мислите си. Чен Юй щеше да умре заедно с останалите и никой никога нямаше да научи за съглашението, до което бяха стигнали през годините. И двамата имаха полза от него, но Луджан нямаше да съжалява, че се е освободил от влиянието на дребния мъж. Опита се да прогони умората си, когато войникът се върна с лидера на Синята гилдия.

— Нищо не мога да направя за теб, Чен Юй — започна Луджан, когато войникът се отдалечи на бегом, за да заеме мястото си в строя. — Имам заповед да се изтегля от Баотоу и да се включа в армията, която се събира при Йенкин. Не мога да ти помогна.

Чен Юй се взираше в него и Луджан видя, че е въоръжен с меч на бедрото. Би трябвало да му го отнемат на входа, но днес правилата определено не действаха.

— Очаквах да ме излъжеш, че отивате на маневри или учение — каза Чен Юй. — Разбира се, нямаше да ти повярвам.

— Несъмнено си един от първите научили новината — сви рамене Луджан. — Длъжен съм да изпълнявам заповедите.

— Значи ще оставиш Баотоу да изгори? След толкова клетви, че сте наши защитници, ще избягаш веднага щом се появи истинска заплаха?

Луджан усети, че се изчервява.

— Аз съм войник, Чен Юй. Когато генералът ми каже да тръгвам, аз тръгвам. Съжалявам.

Лицето на Чен Юй беше червено, макар че Луджан не можеше да каже дали от гняв или от тичането до казармата. Усети силата на погледа му и едва го издържа.

— Виждам, че си позволил на хората си да вземат жените и децата си — отбеляза Чен Юй. — И твоето семейство няма да страда, когато пристигнат монголите.

Луджан извърна поглед към колоната. Войниците вече започваха да се обръщат към него в очакване да даде заповед.

— Престъпих заповедта дори с това, приятелю.

От гърлото на Чен Юй се чу почти животинско ръмжене.

— Не наричай някого приятел, щом го оставяш да бъде убит. — Гневът му вече бе очевиден и Луджан не можа да го погледне в очите, когато той продължи. — Колелото ще се завърти, Луджан. Господарите ти ще заплатят за жестокостта си, точно когато ти плащаш за този срам.

— Трябва да вървя — каза Луджан, като гледаше настрани. — Можеш да опразниш града, преди да дойдат монголите. Мнозина биха се спасили, ако дадеш заповед.

— Може и така да направя, Луджан. В края на краищата, след като се махнете, няма да остане друга власт в Баотоу.

И двамата знаеха, че евакуацията на града е невъзможна. Монголската армия беше на не повече от два дни път. Дори да се натоварят във всички лодки и да използват реката, местата щяха да стигнат за малцина. Жителите на Баотоу щяха да бъдат изклани, докато бягат. Луджан си представи как оризищата почервеняват от кръв и въздъхна. Вече се бе забавил прекалено много.

— Късмет — промърмори той и хвърли поглед към Чен Юй. Не разбра проблясващото в очите му тържество и за малко да заговори отново, но размисли. Тръгна към началото на колоната, където държаха коня му. Портата на казармата се отвори и войниците от първата редица се вцепениха, когато тълпата млъкна.

Улиците бяха пълни с взиращи се в тях хора. Бяха оставили свободен пътя за имперските войници, но по лицата им беше изписана студена омраза и Луджан нарочно заповяда на висок глас арбалетчиците да бъдат готови, преди да поведе колоната. Мълчанието го изнерви, той очакваше всеки миг да се отприщи порой от ругатни. Хората му нервно стискаха мечове и пики, мъчейки се да не гледат лицата на познатите си, докато напускаха казармата. Несъмнено същата сцена се повтаряше при другите казарми и щяха да се срещнат с втората и третата колона извън града, преди да продължат на изток към Йенкин и прохода Гърлото на язовеца. За първи път в историята си Баотоу оставаше незащитен.

Чен Юй гледаше как колоната се отдалечава към речната порта. Луджан не знаеше, че повечето от тълпата бяха негови хора, натоварени да поддържат ред и да не позволяват на по-буйните граждани да изразят отвращението си от това бягство. Не искаше Луджан да забави изтеглянето си, но не издържа на желанието си да види срама му, преди да си тръгне. Дълги години Луджан беше благоразположен глас в гарнизона, макар да не бяха приятели. Чен Юй знаеше, че заповедта за напускане е била тежка за него, и се наслаждаваше на всеки миг от унижението му. Едва успя да не покаже задоволството си. Нямаше да има отказ да се предадат, когато дойдат монголите, нито войници, на които е заповядано да се бият докрай. Предателството на императора бе оставило Баотоу в ръцете му само за една сутрин.

Чен Юй се намръщи, щом колоната стигна градската порта и Луджан мина под сянката на опразнената платформа за стрелците. Всичко зависеше от честта на монголските братя, на които беше помогнал. Искаше му се да знае със сигурност дали може да има доверие на Хазар и Темуге, или безценният му град ще бъде разкъсан на парчета. Тълпата около казармата наблюдаваше оттеглящите се войници със зловещо мълчание и Чен Юй отправи молитви към духовете на предците си. Спомни си монголския си слуга Кишан и последната му молитва за помощ в идните дни бе към бащата-небе на онзи странен народ.

 

 

Облегнат на дървената ограда на кошарата, Чингис се усмихна при вида на Чагатай, който се носеше с викове из лагера.

Тази сутрин беше дал на десетгодишното момче доспехи, специално направени за дребната му фигура. Чагатай беше твърде млад, за да участва в битка, но остана във възторг от подаръка и обикаляше лагера с новото си пони, за да се покаже на по-големите. Мнозина се усмихваха, докато го гледаха как размахва лък и редува бойни крясъци със смях.

Чингис се протегна и прокара длан по дебелата тъкан на бялата шатра, която бе издигнал пред стените на Баотоу. Тя се различаваше от герите на сънародниците му, за да могат жителите на града да я познаят и да помолят водачите си да се предадат. Два пъти по-висока дори от ханския гер, тя не беше солидна и се тресеше на вятъра, а стените й се свиваха и издуваха, сякаш дишаше. От двете й страни на високи пики бяха издигнати бели конски опашки, които се развяваха като живи.

Баотоу оставаше със затворени порти и Чингис се запита дали братята му са били прави в преценката си за Чен Юй. Съгледвачите му бяха съобщили, че само преди два дни колона войници е напуснала града. Някои от младите воини я бяха наближили достатъчно, за да повалят един-двама с лъковете си, преди да бъдат прогонени. Ако бяха пресметнали вярно, зад стените не бяха останали войници и Чингис беше в повишено настроение. По един или друг начин градът щеше да падне като останалите.

Беше говорил със строителя от Баотоу и човекът го бе уверил, че Чен Юй не би забравил уговорката. Семейството на Лиан бе останало зад стените, за чието издигане беше помогнал, така че той имаше много причини да желае градът да се предаде доброволно. Чингис погледна към бялата шатра. Трябваше да се предадат до залез или на следващия ден щяха да видят червената. Тогава нямаше да ги спасят никакви уговорки.

Усети нечий поглед, обърна се и видя най-големия си син, Джучи, който стоеше от другата страна на кошарата. Момчето го гледаше мълчаливо и макар да бе обещал на Бьорте, Чингис се усети, че реагира на погледа му като на предизвикателство. Загледа студено момчето, докато то не се принуди да извърне очи. Едва тогава Чингис заговори:

— Рожденият ти ден е след един месец. Тогава ще поръчам доспехи и за теб.

Устните на Джучи се свиха презрително.

— Ще навърша дванайсет. Скоро ще мога да яздя с воините. Няма смисъл дотогава да си играя на детски игри.

Чингис настръхна. Предложението му беше щедро. Той щеше да отговори, но и двамата се разсеяха от връщането на Чагатай. Момчето препусна с понито си и скочи на земята, едва не се препъна, задържа се на дървената ограда и бързо върза поводите около единия стълб. Козите вътре заблеяха уплашено и се скупчиха на отсрещната страна. Чингис не се сдържа и се усмихна на простата радост на момчето, макар че отново усети внимателния поглед на Джучи върху себе си.

Чагатай посочи към притихналия Баотоу на по-малко от миля разстояние.

— Защо не го атакуваме, татко? — попита той и хвърли поглед към Джучи.

— Защото чичовците ти са дали обещание на един човек вътре — търпеливо отвърна Чингис. — В замяна на строителя, който ни помогна да завоюваме останалите градове, този ще бъде пощаден. — Замълча за момент. — Ако се предаде днес.

— А утре? — неочаквано попита Джучи. — Друг град, а после? — Чингис се обърна към него и той се изпъна. — Нима ще прекараме целия си живот в превземане на град след град?

Чингис усети как кръвта нахлува в лицето му, но си спомни обещанието си към Бьорте да се отнася с Джучи по същия начин, както с останалите му братя. Тя като че ли не разбираше как го нервира големият й син, но Чингис се нуждаеше от мир в гера си. Спря за миг, за да се овладее.

— Тук не играем игри — рече той. — Не съм решил да смажа дзинските градове, защото ми харесват мухите и жегата на тази страна. Аз, а и вие сте тук, защото те ни тормозеха от хиляди поколения. Дзинското злато караше всяко племе да бъде на нож с останалите, откакто свят светува. А прекарахме ли едно поколение в мир, те пращаха срещу нас татарите като глутница диви кучета.

— Но сега не могат да го направят — отвърна Джучи. — Татарите са разбити, а племената са вече един народ, както сам казваш. Твърде силни сме. Значи ни движи желанието за отмъщение?

Момчето не гледаше директно към него, само му хвърляше бързи погледи от време на време, но в очите му се четеше искрен интерес.

Баща му изсумтя.

— За теб историята е само разкази. Дори не беше роден, когато племената бяха разделени. Не знаеш онова време и може би не можеш да го разбереш. Да, донякъде това е отмъщение. Враговете ни трябва да научат, че не могат да ни тъпчат, без да им се стовари буря.

Изтегли меча на баща си и го обърна под слънчевите лъчи така, че блестящата повърхност хвърли златна ивица върху лицето на Джучи.

— Това е добро оръжие, изработено от истински майстор. Но ако го заровя в земята, колко дълго ще остане остро?

— Сега ще кажеш, че племената са като меча — изненада го Джучи.

— Може би — отвърна Чингис, раздразнен заради прекъснатата лекция. Момчето беше твърде умно, за да е добре за него. — Всичко, което съм спечелил, може да бъде изгубено дори от един-единствен глупав син, който няма търпението да изслуша баща си.

Джучи се ухили и Чингис осъзна, че го е признал за свой син дори когато се канеше да изтрие арогантното изражение от лицето му.

Чингис отвори портата на кошарата и влезе вътре, като държеше меча си вдигнат. Козите се помъчиха да избягат по-надалеч от него, като се катереха една върху друга и блееха безмозъчно.

— Щом си толкова умен, Джучи, кажи ми какво ще стане, ако козите ме нападнат.

— Ще ги избиеш всички — бързо се обади Чагатай зад гърба му, опитвайки да се включи в състезанието на воли. Чингис не се обърна, когато Джучи заговори.

— Ще те съборят — рече той. — Значи ние сме кози, обединени в един народ?

Момчето като че ли намираше идеята са смешна и Чингис изгуби самообладание, протегна рязко ръка, прехвърли Джучи през оградата и го метна сред животните. Те се разбягаха в блееща паника, някои се опитаха да прескочат оградата.

— Ние сме вълкът, момче, а вълкът не пита за козите, които убива. Не се замисля как най-добре да прекарва времето си, докато муцуната и лапите му не станат червени от кръв и докато не е покорил всички свои врагове. И ако още един път си позволиш да се присмиваш, ще те пратя при тях.

Джучи се изправи на крака и студената физиономия се спусна върху лицето му като маска. При Чагатай това поведение щеше да предизвика одобрение, но Чингис и Джучи стояха един срещу друг в напрегнато мълчание и никой от двамата не желаеше да се обърне пръв. С периферното си зрение Джучи виждаше как Чагатай наблюдава злорадо унижението му. В крайна сметка Джучи беше все още дете и очите му бяха пълни с горещи сълзи от безсилие, когато извърна поглед и се покатери през дървената ограда.

Чингис пое дълбоко дъх и потърси някакъв начин да потуши гнева си.

— Не бива да мислиш за тази война като за нещо, което правим, преди да се върнем към по-спокоен живот. Ние сме воини, ако приказките за мечове и вълци ти се виждат прекалено чудати. Ако изгубя младостта си, за да пречупя силата на дзинския император, ще смятам всеки ден за празник. Неговото семейство е управлявало достатъчно дълго. Сега е ред на моето. Повече няма да търпим студените им ръце върху гърлото си.

Джучи дишаше тежко, но се овладя, за да зададе още един въпрос:

— Значи няма да има край? Значи ще търсиш врагове дори когато остарееш и побелееш?

— Ако са останали такива — отвърна Чингис. — Това, което започнах, не може да се изостави. Изгубим ли кураж, поколебаем ли се, ще ни се нахвърлят в такова множество, че не можеш да си го представиш. — Помъчи се да измисли нещо, с което да ободри момчето. — Но дотогава синовете ми ще са достатъчно пораснали, за да завладяват и подчиняват нови земи. Те ще бъдат крале. Ще ядат тлъста храна, ще носят мечове със скъпоценни камъни и ще забравят какво ми дължат.

 

 

Хазар и Темуге бяха излезли на края на лагера и се взираха към стените на Баотоу. Слънцето бе увиснало ниско над хоризонта, но денят беше горещ и двамата се потяха в неподвижния въздух. Във високите планини на родината си те никога не се потяха и мръсотията падаше като прах от сухата им кожа. В земите на Дзин телата им ставаха отвратителни и мухите непрекъснато ги тормозеха. Темуге изглеждаше блед и болнав. Стомахът му се преобърна, когато си спомни последния път, когато видя този град. Беше прекарал твърде много вечери в изпълнения с дим гер на Кокчу и някои от нещата, които бе видял там, все още го измъчваха. Гърлото му се стегна, той се закашля и се почувства замаян и болен.

Хазар го гледаше без капка състрадание.

— Вятърът ти е слаб, малки братко. Ако беше пони, щях да те заколя, за да нахраня племената.

— Нищо не разбираш, както винаги — слабо отговори Темуге и избърса уста с опакото на дланта си. Цветът на бузите му избледняваше и кожата му изглеждаше восъчна под слънчевите лъчи.

— Разбирам, че се убиваш, като целуваш краката на онзи мръсен шаман — отвърна Хазар. — Забелязал съм, че дори започваш да миришеш като него.

Темуге сигурно щеше да пренебрегне заяждането на брат си, но щом вдигна поглед, откри в очите на Хазар предпазливост, каквато не бе виждал до този момент. Беше я усетил у другите, които го свързваха с шамана на великия хан. Не беше точно страх, освен може би страх от неизвестното. Досега не му обръщаше внимание и го смяташе за невежество на глупаците, но изпита странно удоволствие, когато забеляза същата предпазливост и у Хазар.

— Научих много от него, братко — каза той. — Понякога дори се плаша от нещата, които виждам.

— Племената говорят много за него, и все лошо — меко рече Хазар. — Чувал съм, че вземал бебетата, чиито майки не ги искат. Никога повече не ги виждали. — Не гледаше Темуге, докато говореше, а предпочете да изучава стените на Баотоу. — Казват, че убил човек само с едно докосване.

Превитият от кашлицата Темуге бавно се изправи.

— Научих се да призовавам смъртта по този начин — излъга той. — Снощи, докато всички спяхте. Беше мъчително и затова сега кашлям, но плътта ми ще се оправи, а аз ще продължавам да знам.

Хазар погледна косо брат си, като се мъчеше да разбере дали говори истината.

— Убеден съм, че е било някакъв фокус — рече той.

Темуге се усмихна и изражението му бе ужасяващо, тъй като венците му все още бяха боядисани от черната паста.

— Не е нужно да се боиш от онова, което знам, братко — меко каза той. — Познанието не е опасно. Само хората са опасни.

Хазар изсумтя.

— Той те учи на такива детински приказки, нали? Все едно, че слушам онзи будистки монах, Яо Шъ. Той поне не благоговее пред Кокчу. Срещнат ли се, двамата се държат като овни през пролетта.

— Монахът е глупак — рязко отвърна Темуге. — Не би трябвало да учи децата на Чингис. Един ден някой от тях може да стане хан, а този „будизъм“ ще го размекне.

— Не и ако монахът го преподава — ухилено възрази Хазар. — Той може да разцепва дъски с ръка, а Кокчу не може. Харесвам го, макар че едва успява да върже две думи на нормален език.

— Може да разцепва дъски — подигравателно го имитира Темуге. — Естествено, че ще се впечатлиш от такива работи. Нима с това пречи на тъмните духове да влизат в лагера в безлунните нощи? Не, само осигурява дърва за огъня.

Противно на волята си, Хазар усети как гневът му расте. В тази нова самоувереност на Темуге имаше нещо, което не му харесваше, макар да не можеше да го изрази с думи.

— Никога не съм виждал някой от онези дзински духове, които Кокчу твърди, че прогонва. Но знам как да използвам дървата за огъня. — Изсмя се презрително, когато Темуге пламна и на свой ред започна да се гневи. — Ако трябваше да избирам между двамата, бих предпочел мъж, който може да се бие като него, така че съм готов да рискувам с духовете на мъртви дзински селяни.

В яростта си Темуге вдигна ръка към брат си и за свое изумление Хазар трепна. Мъжът, който без да се замисли се хвърляше срещу група вражески войници, отстъпи пред по-малкия си брат и постави ръка върху меча си. За момент Темуге едва не се разсмя. Искаше да накара Хазар да разбере, че това е смешно, и да си спомни, че навремето са били приятели, но усети студа в него и възтържествува от страха, който видя.

— Не се подигравай с духовете, Хазар, нито с хората, които ги контролират. Не си вървял по пътеките, когато луната я няма, и не си виждал каквото аз съм виждал. Много пъти щях да умра, ако Кокчу не беше до мен, за да ме върне обратно в света.

Хазар осъзна, че брат му го видя да се уплаши от една отворена длан и сърцето му затуптя бясно. Част от него не вярваше, че малкият Темуге може да знае повече от него, но мистерии наистина съществуваха, пък и с очите си беше виждал как Кокчу забива ножове в плътта си, без да му потече и капка кръв.

Той изгледа обезсърчено брат си, завъртя се на пети и закрачи обратно към герите, към света, който познаваше. Останал сам, на Темуге му се прииска да нададе тържествуващ вой.

Както се беше обърнал към Баотоу, градските порти се отвориха и в лагера зад него зазвучаха предупредителни рогове. Воините сигурно се втурваха към конете си. Нека да тичат, помисли си той, зашеметен от победата над брат си. Неразположението му изчезна и той закрачи уверено към отворената порта. Запита се дали Чен Юй е поставил стрелци по стените, готови за евентуално предателство. Нямаше значение. Чувстваше се неуязвим и стъпваше леко по каменистата земя.