Кон Игълдън
Господари на лъка (23)

22.

Хаджиун чакаше, а утрото протягаше сенчести пръсти от дърветата. Чингис щеше да мине през прохода възможно най-бързо, но все пак щеше да му е нужно време, докато стигне основната дзинска армия. Наоколо воините приготвяха лъковете си и разхлабваха стегнато завързаните стрели в колчаните си. Дванадесет души бяха умрели при прехода — сърцата им се бяха пръснали в гърдите от разредения въздух. Хиляда бяха заминали с Хазар. Но и без тях почти деветстотин хиляди стрели щяха да се изсипят върху врага, когато настъпеше удобният момент.

Напразно бе търсил място, където да останат невидими за противника. Нямаше такова. Хората му щяха да бъдат на открито в долината и можеха да задържат атаката единствено със стрелба. Той се ухили при тази мисъл.

Дзинският лагер едва се размърдваше в студеното утро. Снегът беше скрил следите от дългия им престой на това място и сега светлите шатри изглеждаха прекрасни и замръзнали — място на покой, което едва намекваше за войниците вътре. Хаджиун се гордееше с острото си зрение, но не виждаше никакъв знак да са разбрали, че Чингис най-сетне е потеглил. Стражата се смени на зазоряване, стотици войници отидоха да се нахранят и наспят, а други заеха местата им. Все още не даваха признаци на безпокойство.

Хаджиун с неохота си призна, че изпитва уважение към военачалника, организирал лагера в далечината. Точно преди изгрев-слънце конници тръгнаха да разузнаят долината и я прекосиха по цялата дължина на юг, преди да се върнат. Ясно беше, че не очакваха врагът да бъде толкова близо, и Хаджиун чу как си подвикват лекомислено един на друг, почти без да поглеждат нагоре към върховете. Несъмнено смятаха, че им се е паднала лесна служба да прекарат зимата на топло и сигурно, заобиколени от толкова много мечове.

Хаджиун се стресна, когато един от командирите го потупа по рамото и пъхна в ръката му месо и хляб. Храната бе топла и влажна от допира на нечия кожа, но той беше гладен и само кимна в знак на благодарност, преди да забие зъби в нея. Щеше да му трябва цялата му сила. Дори за родените с лъкове мъже пускането на сто стрели с пълна скорост беше тежка и болезнена задача. Шепнешком заповяда на хората си да се разделят на двойки и да се опрат един на друг, за да отпуснат мускулите си и да се топлят. Воините знаеха ползата от подобна почивка. Никой не искаше да не е във форма, щом настъпи решителният момент.

Дзинският лагер продължаваше да бъде спокоен. Хаджиун лапна нервно последния залък и напълни устата си със сняг, за да преглътне по-лесно. Трябваше да избере абсолютно точно момента за атака. Ако нападнеше преди появата на Чингис, дзинският генерал щеше да отдели част от огромната си армия и да смаже стрелците. Ако закъснееше, Чингис щеше да изгуби преимуществото на втората атака и да се провали.

Очите започнаха да го болят от напрегнатото взиране в далечината. Не смееше да извърне поглед.

Когато навлязоха в прохода и усетиха какво ги чака, пленниците застенаха. Първите редици на монголските конници не им позволяваха да отстъпят и те нямаха друг избор, освен да продължат да подтичват напред. Чингис видя как неколцина по-млади мъже се втурват между двама от воините. Хиляди очи загледаха с трескав интерес опита за бягство, но се извърнаха с отчаяние, когато нещастниците бяха обезглавени с бързи удари.

Грохотът на барабаните, смесен с шума на конете и хората, отекна между високите стени на прохода, щом се озоваха в неговата прегръдка. Далеч отпред дзинските съгледвачи препускаха с все сили, за да съобщят новината на генерала си. Врагът щеше да научи, че пристига, но Чингис не разчиташе на изненадата.

Ордата пленници продължаваше напред по скалистата земя и се оглеждаше страхливо за дзински стрелци. Напредваха бавно — повече от трийсет хиляди души вървяха пред монголските воини. Някои падаха и оставаха да лежат изтощени на земята, но конниците ги настигаха. Пронизваха ги с копията, независимо дали се преструват или не. Подкарваха останалите с резки викове, също както викаха на стадата в родината. Познатият звук беше странен на това място. Чингис хвърли последен поглед към редиците, отбеляза позициите на доверените си военачалници и пое нетърпеливо напред. Проходът беше дълъг две мили, но той нямаше да се върне назад.

Най-сетне Хаджиун видя френетично раздвижване в лагера. Чингис беше потеглил и вестта за това явно бе стигнала до главнокомандващия. Конницата препусна между шатрите. Животните бяха по-добри от всички, които Хаджиун бе виждал досега. Може би императорът пазеше най-добрите коне за своята армия. Бяха по-едри от понитата и козината им блестеше на утринното слънце, докато се строяваха с лице към Гърлото на язовеца.

Хаджиун видя арбалетчици и копиеносци да бързат към предните редици и болезнено трепна от огромния им брой. Брат му щеше да бъде погълнат в атаката срещу такова множество. Любимата му тактика на обкръжаване на противника бе невъзможна в това тясно пространство.

Хаджиун се обърна към хората си, които се взираха в него и очакваха решението му.

— Когато дам заповед, ставате и побягвате. Ще се подредим в три редици напречно на долината, колкото се може по-близо до тях. Няма да можете да ме чувате от песента на лъковете, така че предайте на другарите си да пуснат двайсет стрели и да чакат. Ще вдигна ръка и ще я спусна за още двайсет.

— Конницата им е бронирана. Ще ни смажат — каза един, като гледаше покрай Хаджиун. Всички воини бяха конници. Мисълта да се изправят сами срещу такава атака беше в разрез с всичките им представи.

— Не — отвърна Хаджиун. — Нищо на света не може да спре моите хора, когато са въоръжени с лъкове. Първите двайсет стрели ще предизвикат паника. После ще се придвижим напред. Атакуват ли ни — а те ще го сторят — ще пуснем стрела в гърлото на всеки от тях.

Отново се загледа надолу към дзинския лагер. Сега той приличаше на сритан мравуняк. Чингис приближаваше.

— Кажете на другите да бъдат готови — промърмори Хаджиун. На челото му изби пот. Преценката му трябваше да бъде безпогрешна.

— Ще изчакаме още малко. Но щом тръгнем, трябва да сме светкавично бързи.

Почти в средата на прохода пленниците се изправиха срещу първите гнезда арбалетчици. Дзинските войници бяха заели позиции по скалните корнизи на петдесет стъпки над пътя. Пленниците ги видяха първи и за да се махнат от стените на прохода, се скупчиха в центъра. Бръмчащите дзински стрели не пропуснаха в тази блъсканица. Щом виковете на падналите отекнаха, първите три редици на Чингис вдигнаха лъкове. Всеки от тях можеше да свали летяща птица или трима мъже, препускащи в галоп един след друг. Щом доближиха на достатъчно разстояние, стрелите им изсвистяха във въздуха. Войниците изпопадаха върху главите на хората отдолу. Кървавите процепи останаха назад и воините продължиха нататък, принуждавайки пленниците да преминат в тежък тръс.

Първото стесняване между двете огромни скали ги очакваше малко по-нататък. Пленниците се сбутаха към него и се затичаха, препъвайки се, щом монголите започнаха да им викат и да ги мушкат с копията си. Всички виждаха двете зловещи крепости, надвиснали над пътя. Това беше и най-далечната точка, която съгледвачите успяваха да видят, преди да бъдат прогонени обратно. По-нататък щяха да се озоват в непозната територия и никой нямаше представа какво предстои.

Хаджиун се потеше. На хилядата му воини им отне много време да се спуснат по трите въжета и след като все повече и повече се събираха долу на равното, той започна да се изкушава да изостави останалите. Снегът беше толкова дълбок, че затъваха до кръста, и той вече не вярваше, че се движат по ловна пътека, освен ако не бяха пропуснали изсечени в скалата стъпала. Хората му успяха да се доберат до задната част на укреплението, но в тъмното не виждаха как могат да проникнат вътре. Подобно на своя двойник от другата страна, крепостта бе проектирана така, че да бъде непревземаема откъм Гърлото на язовеца. Нищо чудно защитниците да се издърпваха нагоре с въжета.

Трима от хората на Хаджиун бяха паднали при спускането и противно на всички очаквания, един от тях оцеля. Зашеметеният воин се беше забил в толкова дълбока пряспа, че другарите му трябваше да го изровят. Другите двама нямаха този късмет и се удариха в голи скали. Но не извикаха и единственият звук при тяхното падане бяха крясъците на бухалите, които се завръщаха в гнездата си.

Щом дойде утрото, Хазар поведе хората си през дълбокия сняг. Първите напредваха бавно — отъпкваха пътека. Крепостта се извисяваше мрачно над главите им и на Хазар му оставаше единствено да ругае люто, убеден, че напразно е отмъкнал една десета от хората на Хаджиун.

Обзе го радостна възбуда, щом стигна до една пътека, която пресичаше пътя им. Недалеч видя огромна купчина дърва, скрита от прохода долу. Естествено, дзинските войници бяха събирали дърва от скалите и бяха трупали запаси за зимата. Един от хората на Хазар намери брадва с дълга дръжка, забита в тях. Острието бе смазано, виждаха се само отделни ръждиви петънца. Хаджиун се ухили — явно имаше начин да се влезе в крепостта.

Замръзна, когато чу тропот на крака и плача на пленниците в далечината. Чингис приближаваше, а той все още не беше на позиция.

— Стига толкова криене — каза той на хората около себе си. — Трябва да влезем в тази крепост. Тръгвайте напред и намерете вратата, през която внасят дървата си.

Затича се и те го последваха, приготвяйки в движение лъкове и мечове.

Генерал Джи Джонг беше в центъра на вихрушката от тичащи пратеници и даваше заповеди със същата бързина, с която получаваше новините. Не беше спал, но умът му беше като бръснач. Бурята беше отминала, но въздухът беше все така мразовит, а проходът и скалите около тях бяха заледени. Мечовете щяха да се изплъзват от замръзналите ръце. Конете щяха да падат, а студът да изпива силата им. Генералът погледна с копнеж към огнището за готвене, стъкнато, но незапалено. Би заповядал да донесат топла храна, но тревогата бе вдигната преди войската да се е нахранила и вече нямаше време. Никой не тръгва на война през зимата, каза си той и се надсмя на увереността си от предишната вечер.

Беше държал края на прохода месеци наред, докато монголската войска опустошаваше земите от другата страна. Хората му бяха готови. Когато врагът наближеше достатъчно, щеше да бъде посрещнат от хиляда арбалетни стрели на всеки десет удара на сърцето — и това беше само началото. Джи Джонг потръпна, когато вятърът се засили и зафуча през лагера. Беше довел варварите до единственото място, където не можеха да използват тактиката на бой в равнината. Гърлото на язовеца щеше да пази фланговете му по-добре от всеки отряд. Нека дойдат, каза си той.

Чингис присви очи, когато потокът пленници навлезе между крепостите. Проходът беше задръстен от хора, които се движеха толкова напред пред воините му, че той едва виждаше какво става. От далечината в ледения въздух проехтяха писъци и внезапно се издигна буен пламък. Пленниците отзад също го видяха и ужасени, забавиха безумното си темпо пред конниците. Без заповед от негова страна воините свалиха копия и принудиха нещастниците да продължат напред към пространството между крепостите. Каквито и оръжия да имаха дзинските войници, трудно можеха да спрат трийсет хиляди пленници. Някои вече бяха успели да минат през теснината и се изсипваха в широкото от другата страна. Чингис продължи напред. Оставаше му само да се надява, че когато се озове под крепостите, защитниците вече ще са изчерпали маслото и стрелите си. Труповете ставаха все повече и повече с приближаването на теснината.

Над главата си забеляза стрелци, но за негово изумление те като че ли се целеха към отсрещната страна на прохода, към собствените си другари. Не разбираше какво става и започна да се тревожи. Макар да му бяха от полза, изненадите точно когато е заклещен на подобно място, никак не му харесваха. Усети как скалите от двете му страни сякаш го притискат и го принуждават да продължи напред.

С приближаването до крепостите чу тътен на катапулти — звук, който добре познаваше. Видя над прохода да се издига дим, а над стените на крепостта отляво лумнаха пламъци. Горящи стрелци изпопадаха от платформите, а от другата страна се разнесоха ликуващи викове. Сърцето на Чингис подскочи. Можеше да има само едно обяснение и той изрева заповед колоната да мине от дясната страна на прохода, колкото се може по-далеч от лявата.

Хаджиун или Хазар — някой от тях бе превзел крепостта. Който и да се намираше горе, Чингис щеше да го почете след края на битката — ако оцелееха.

Все повече и повече трупове лежаха на дъното на прохода — конят му стъпваше върху тях и цвилеше тревожно. Страхът стегна Чингис за гърлото, щом сянката падна върху лицето му. Намираше се почти под крепостите, в самия център на стрелбището, проектирано от отдавна мъртви дзински благородници. Хиляди пленници бяха загинали тук, на места труповете бяха толкова много, че земята не се виждаше. Въпреки това авангардът бе успял да си пробие път напред и сега тичаше, обхванат от див ужас. Но племената не бяха изгубили нито един човек и Чингис ликуваше. Мина под крепостта от дясната му страна и завика силно на хората горе, които бяха осигурили пътя им. Не можеха да го чуят. Той самият едва се чуваше.

Наведе се напред в седлото, изпитваше нужда да препусне в галоп. Трудно бе да задържи кобилата в тръс при свистящите стрели над главата му, но се овладя, вдигна ръка и даде знак на хората си да продължат със спокойно темпо. Едната крепост гореше отвътре и пламъците излизаха през бойниците. Точно когато Чингис погледна нагоре, една от дървените платформи рухна и полетя надолу. Конете зацвилиха уплашено и някои препуснаха с всички сили напред след пленниците.

Чингис се изправи в седлото, за да погледне напред. Нервно преглътна, щом видя тъмната линия, която препречваше края на прохода. На това място той беше почти толкова тесен, колкото и между крепостите — идеално естествено укрепление. Единственият начин да продължи напред беше да мине през армията на дзинския император. Пленниците вече я приближаваха и Чингис чу грохота на арбалетните залпове като гръмотевица, толкова силни в затвореното пространство, че едва не продънваха тъпанчетата му.

Пленниците обезумяха. Стрелите се забиваха в тях, разкъсваха ги и ги стоварваха на земята. Те тичаха под градушката от желязо и Чингис се озъби. Знаеше, че скоро ще дойде и неговият ред.

Пратеникът бе пребледнял от страх и все още трепереше от онова, което беше видял. Нищо в досегашната му кариера не го бе подготвило за клането в прохода.

— Превзеха едната крепост, генерале — каза той — и насочиха катапултите към другата.

Генерал Джи Джонг го погледна спокойно, раздразнен от неговия страх.

— Целта на крепостите беше само да ги поразреди — напомни той. — Ще ги спрем тук.

Пратеникът посъбра кураж от самообладанието на генерала и издиша с облекчение.

Джи Джонг го изчака да се овладее, след което даде знак на един от стоящите наблизо войници.

— Отведете го и смъкнете кожата от гърба му — каза той. Пратеникът ахна, когато чу заповедта. — Можете да прекратите урока, или щом се научи на смелост, или след шейсет удара с тръстикова пръчка. Което дойде първо.

Пратеникът сведе засрамено глава, отведоха го и Джи Джонг за първи път остана самичък тази сутрин. Изруга под нос и излезе от шатрата си, жаден за информация. Вече знаеше, че монголите са подкарали пленници пред себе си и сънародниците му поемат стрелите на защитниците. Мислено аплодира тактиката, макар да търсеше начини да я преодолее. Десетки хиляди невъоръжени мъже можеха да бъдат опасни като истинска армия, ако стигнат неговите редици. Щяха да объркат арбалетчиците, които бе разположил в прохода. Заповяда на един адютант да прати нови каруци стрели на фронтовата линия и загледа как те се отдалечават от лагера.

Ханът беше постъпил умно, но пленниците можеха да го предпазват само докато са живи, и Джи Джонг все още не губеше самоувереност. На монголите им предстоеше да се сражават за всяка крачка. Без място за маневриране щяха да бъдат пометени и изклани.

Зачака, питайки се дали да не се премести по-близо до предните редици. От мястото си виждаше черния дим от завладяната крепост и отново изруга. Загубата бе унизителна, но императора нямаше да го е грижа, ако не останеше жив варварин.

Беше се надявал да избие мнозина от тях, преди да се озоват пред армията му и да бъдат притиснати още повече. Трябваше да се устремят през процепа и да бъдат атакувани от всички страни, като ударната им сила бъде удавена в масата ветерани. Тактиката му беше добра. Алтернативата беше да блокира напълно прохода. Генералът беше разработил и двата плана и бе сравнил предимствата и недостатъците им. Укроти разтуптяното си сърце и огледа със самоуверена физиономия хората около себе си. Със спокойна ръка взе гарафата с вода, наля си в една чаша и отпи, докато се взираше към прохода.

С периферното си зрение забеляза движение в покритата със сняг долина. Обърна се и замръзна за миг. Тъмни фигури се изсипаха от гората и започнаха да се строяват пред очите му.

Джи Джонг хвърли чашата, докогато пратениците препускаха през лагера, за да докладват новата обстановка. Върховете наоколо бяха непристъпни. Това бе просто немислимо. Макар и потресен, генералът не се поколеба и за миг. Преди пратениците да са стигнали до него, той вече раздаваше заповеди:

— Конни отряди от първи до двайсети, строй се! — изрева той. — Дръжте левия фланг и пометете редиците.

Конниците се втурнаха да предадат заповедта и половината кавалерия започна да се отделя от основната армия. Генералът наблюдаваше как монголите строяват редиците си и продължават да вървят към него. Не си позволи да изпадне в паника. Бяха изкатерили върховете пеша и несъмнено бяха изтощени. Хората му щяха да ги размажат.

Сякаш мина цяла вечност, докато двайсетте хиляди императорски конници се подредят на блокове по левия фланг, но тогава монголските редици спряха. Джи Джонг стисна юмруци, когато прозвучаха заповеди и конницата препусна в тръс към очакващия в снега враг. Доколкото можеше да прецени, бяха не повече от десет хиляди. Пехота не би могла да издържи срещу организирана атака. Щяха да бъдат унищожени.

Генералът гледаше как конниците набират скорост и вдигат мечове, за да секат глави. Насили се да погледне обратно към прохода с пресъхнала уста. Варварите бяха подкарали пленниците пред себе си, бяха превзели една от крепостите и му излизаха във фланга от върховете. Ако беше само това, все още можеше да ги разбие. За миг увереността му се люшна и той се замисли дали да не блокира прохода. Не, все още беше рано за това. Изпита още по-голям респект към монголския хан, но запази самообладание, докато конницата се носеше с грохот през долината.