Кон Игълдън
Степният вълк (32)

31.

Освен по време на война, олхунутите никога не бяха приближавали доброволно кераитите и воините и на едните, и на другите определено нервничеха. И двете племена бяха вечно в движение и Тогрул поддържаше дистанция между хората си и татарските нашественици.

Темуджин бе изпратил Хаджиун напред да го предупреди, но въпреки това кераитите се въоръжиха и наскачаха по конете в отбранителен кръг около центъра на лагера. Роговете засвириха скръбно в неподвижния въздух. Темуджин доведе съплеменниците на майка си още по-близо. Двете групи вече можеха да се виждат една друга, бяха на не повече от половин миля разстояние. Тогава той спря олхунутите и продължи заедно с Хазар, Арслан и десетима от дружинниците на Сансар. Остави собствените си хора при каруците, защото очакваше изненадваща атака от всяка възможна посока. Напрежението бе осезаемо и не беше необходимо да ги предупреждава да си отварят очите на четири. Кераитите се оттегляха на юг, татарите се намираха на не повече от две седмици езда, а той все още не беше готов за тях.

Спеши се на зелената трева и остави понито си да пасе. Виждаше Тогрул в далечината и се запита разсеяно как ли ще намери достатъчно силно пони, за да стигне до него. Лицето му се изкриви в иронична усмивка, когато видя, че Тогрул се качва в теглена от два черни коня каруца и потегля към него. Вен Чао пътуваше с хана, а въоръжените с лъкове и мечове кераитски дружинници оформиха стегнат правоъгълник около господаря си.

Когато стигнаха на един изстрел разстояние, Темуджин вдигна ръце, за да покаже, че не носи оръжие. Жестът беше безсмислен предвид въоръжените мъже до него, но не искаше да тревожи излишно Тогрул. Нуждаеше се от подкрепата на тлъстия хан.

— Добре дошъл в лагера ми, хане на кераитите — извика Темуджин. — За мен е чест да бъдеш мой гост.

Тогрул слезе внимателно от каруцата, а месестото му лице бе като изсечено от камък. Когато стигна на една ръка разстояние от Темуджин, погледна през рамото му към редиците воини и подредените в строй олхунути. Тази войска бе почти колкото неговата и Тогрул задъвка долната си устна, преди да проговори.

— Приемам, Темуджин — отвърна той. Нещо в очите на Темуджин го накара да продължи. — Да не би да си станал хан и на олхунутите? Не разбирам.

Темуджин подбра внимателно думите си.

— Предявих претенциите си върху тях по линия на майка ми и на жена ми. Сансар е мъртъв и те дойдоха с мен да се сражават срещу татарите.

Темуджин си познаваше човека и се беше погрижил да приготвят храната веднага щом олхунутите спряха в степта. Докато говореше, започнаха да пристигат огромни подноси печено овнешко и козе месо, а на земята застлаха бели постелки. Като домакин Темуджин би трябвало да седне последен, но му се искаше да накара Тогрул да се отпусне. Седна върху постелката и сви крака под себе си. Ханът на кераитите нямаше избор и се настани отсреща, като направи знак на Вен Чао да седне до него. Темуджин се поуспокои и не се огледа, когато Хазар и Арслан седнаха на местата си заедно с останалите. Срещу всеки от тях сядаше воин от кераитите и така силите на двете страни бяха равни. Зад гърба на Темуджин олхунутите чакаха и гледаха мълчаливо хана си.

Юан също бе тук и сведе глава, вместо да погледне към Темуджин, докато се настаняваше върху дебелата плъст. Вен погледна главния си войник и се намръщи. Тогрул наруши мълчанието:

— Смея ли да попитам как успя да тръгнеш с дузина мъже и да се върнеш начело на едно от най-големите племена?

Преди да отговори, Темуджин посочи храната и Тогрул започна да дъвче почти автоматично. Ръцете му работеха независимо от острите му очи.

— Бащата-небе ме закриля — каза Темуджин. — Той награждава онези, които отвръщат на заплахата за нашия народ.

Не му се искаше да разказва как е убил Сансар в собствения му гер, не и пред човека, който трябваше да му стане съюзник. Тогрул можеше много лесно да се уплаши от своя военачалник.

Ханът на кераитите очевидно не остана доволен от този отговор и отвори уста да заговори отново, като разкри сдъвкано месо и сос. Преди той да каже нещо, Темуджин побърза да продължи.

— Предявих претенции над тях по силата на кръвта, Тогрул, и те не ме отхвърлиха. Важното е, че сега разполагаме с достатъчно хора да разбием татарите.

— Колко души си довел? — попита Тогрул, като дъвчеше усърдно.

— Триста добре въоръжени конници — отвърна Темуджин. — И ти можеш да извадиш толкова.

— Но татарите имат повече от хиляда, ти сам го каза — внезапно се обади Вен Чао.

Темуджин обърна жълтите си очи към посланика на Дзин, без да отговори. Усети погледа на Юан върху себе си и се запита колко ли знае Вен Чао и какво точно му е разказал първият му офицер.

— Няма да е лесно — каза Темуджин на Тогрул, сякаш Вен Чао не се беше обаждал. — Ще са ни нужни много дзински доспехи. Олхунутите имат двама умели ковачи. Вече съм им дал разпореждания. Ще ни трябва също броня за конете, с кожа и желязо на шията и гърдите.

Замълча, гледайки как Тогрул се бори с едно апетитно парче месо.

— Вече показах, че тактиката ни срещу по-малки групи има успех, макар че и те ни превъзхождаха числено — продължи Темуджин. — Татарите не използват в атака нашия строй, нито нашия начин на обкръжаване — Погледът му се стрелна към Вен Чао. — Не се боя от броя им.

— Искаш от мен да рискувам всичко — поклати глава Тогрул.

Вен Чао ги прекъсна.

— Татарската армия трябва да бъде разбита, господарю хан — тихо каза той на Тогрул. — Господарите ми не ще забравят ролята ти в това начинание. Вече са отредени земи за хората ти, когато битката свърши. Там ти ще бъдеш цар и никога вече не ще познаеш глад или война.

За пореден път Темуджин се убеди колко силно влияние има Вен Чао върху тлъстия хан. Неприязънта му към посланика нарасна. Въпреки че нуждите им бяха едни и същи, не изпитваше радост от това, че владетел от собствения му народ е в капана на чуждоземния дипломат.

За да прикрие раздразнението си, Темуджин започна да яде, наслаждавайки се на вкуса на олхунутските билки. Забеляза, че едва сега Вен Чао също посяга към подносите. Този човек е много обигран интригант, помисли се Темуджин. И това го правеше опасен.

Тогрул се замисли за момент с месото в ръка, но накрая сви рамене и го пъхна в устата си.

— Искаш да поведеш кераитите ли? — попита той.

— Да, само за тази битка, както и преди — отвърна Темуджин. Желаеше го от сърце, но и не можеше да вини Тогрул за страховете му. — Вече имам собствено племе, Тогрул. Мнозина очакват от мен сигурност и ръководство. Щом свършим с татарите, ще потегля на юг към по-топлите земи за около година. До гуша ми дойде от студения север. Смъртта на баща ми е отмъстена и може би ще позная мир и ще отгледам синове и дъщери.

— Че за какво друго се бием? — промърмори Тогрул. — Добре, Темуджин. Ще получиш хората, които са ти необходими. Ще получиш моите кераити, но след като всичко свърши, те ще дойдат с мен на изток в новите земи. Не очаквай да останат, щом не ни заплашва враг.

Темуджин кимна и протегна ръка. Мазните пръсти на Тогрул докоснаха неговите и погледите им се срещнаха. Нямаха доверие един на друг.

— А сега съм сигурен, че съпругата ми и майка ми ще поискат да се приберат при своите хора — каза Темуджин и стисна здраво ръката му.

Тогрул кимна.

— Ще ти ги пратя — каза той и Темуджин най-сетне усети как напрежението в него отслабва.

 

 

Хулун вървеше из лагера от детството си с Бьорте и Елуин. Хазар, Хаджиун и Арслан съпровождаха трите жени. Темуджин ги бе предупредил да не се отпускат. Олхунутите го бяха приели, повлечени от неудържимата вълна от събития. Това обаче не означаваше, че е безопасно да се разхождат сред герите.

Бьорте бе наедряла, бременността беше променила походката й и тя едва успяваше да не изостава от Хулун. Веднага се беше възползвала от шанса да посети олхунутските родове. Беше ги напуснала като съпруга на разбойник. Да се завърне като жена на техния хан, бе неимоверно удоволствие. Крачеше с високо вдигната глава и поздравяваше всички, които познаваше. Елуин възбудено се оглеждаше с надежда да зърне семейството си. Щом ги видя, момичето се втурна да прегърне майка си. Беше станала по-самоуверена след пристигането си в лагера. Хазар и Хаджиун я ухажваха усърдно и Темуджин като че ли възнамеряваше да ги остави да решат въпроса помежду си. Елуин бе разцъфтяла под тяхното внимание. Хулун разбра, че тя съобщава за смъртта на сестра си, но гласът й бе прекалено тих, за да го чуе. Баща й седна тежко на едно дърво край вратата на гера и наведе глава.

Докато оглеждаше лагера, Хулун изпита единствено тъга. Всичките й познати бяха пораснали или бяха предадени на птиците и духовете. Почувства се странно неловко да види герите и украсените делове на родовете, които познаваше като момиче. В спомените й всичко си беше постарому, но реалността я сблъска с непознати лица.

— Ще видиш ли брат си, Хулун? И племенника си? — промърмори Бьорте. Беше като омагьосана от срещата на Елуин с родителите й. Но не спомена нищо за собствения си дом.

Чуха конски тропот в далечината. Темуджин и офицерите му обучаваха олхунутите и кераитите на новите военни тактики. Занимаваха се с това от зазоряване и Хулун знаеше, че синът й ще ги изтощи до припадък през първите няколко дни. Новото му положение не възпираше негодуванието на мнозина кераити, че им се налага да се сражават с по-долни от тях родове. Още първата вечер имаше две сбивания и един кераит бе наръган с нож. Темуджин уби победителя, без да му даде възможност да каже и дума. Хулун потрепери, като си спомни изражението на сина си. Би ли могъл Есугей да бъде толкова безжалостен? Вероятно да, ако му се беше отворила възможност да командва толкова много хора. Ако шаманите бяха прави и наистина едната душа оставаше на земята, а другата отиваше на небето, той сигурно се гордееше с постиженията на сина си.

Хулун и Бьорте гледаха как Елуин целува баща си отново и отново, а сълзите й се смесват с неговите. Накрая тя стана да си ходи и майка й притисна главата й до рамото си. Бьорте извърна поглед и се загледа в пространството с безизразна физиономия.

На Хулун не й беше нужно да пита какво са й направили татарите, които я отвлякоха от съпруга й. Всичко беше ясно от начина, по който Бьорте реагираше на всяко докосване. Тя подскачаше дори когато Хулун протягаше ръка към нея. Сърцето й се свиваше при мисълта какво бе преживяла младата жена, но тя знаеше добре, че времето ще притъпи острието на мъката. Вече дори нейните спомени за Бехтер изглеждаха някак далечни; не избледнели, а по-скоро лишени от болката, която ги съпровождаше.

Слънцето сякаш охладня, когато Хулун откри, че връщането й при олхунутите не я радва така, както се беше надявала. Всичко беше различно. Вече не беше малкото момиче, излязло да язди с братята си, което се бе натъкнало на Есугей. Помнеше го в онзи ден — прекрасен и безстрашен, когато ги нападна. Енк извика, щом стрелата на Есугей се заби в бедрото му, и препусна да се спасява. Тогава мразеше непознатия воин, но откъде можеше да знае, че именно той ще се окаже нейната любов? Как би могла да знае, че един ден ще застане сред сънародниците си като майка на техния хан?

Видя някакъв старец, който се движеше сковано сред герите и се подпираше на тояга. Бьорте ахна и Хулун позна кой е той. Дъщеря му се изправи неподвижна, изпълнена с гордост.

Шолой изкуцука до тях, като хубаво огледа съпровождащите ги воини. Очите му се плъзнаха по Хулун и внезапно се заковаха върху нея, сякаш се беше сетил нещо.

— Помня те, момиче — каза той. — Макар че оттогава мина много време.

Хулун присви очи, като се опитваше да си представи как ли е изглеждал, когато е била малка. Появи се смътен спомен — мъж, който я учи да плете сбруя от въже и кожа. Още тогава беше стар, поне в нейните очи. За своя изненада усети, че се просълзява.

— Помня те — каза тя и той се ухили към нея, разкривайки кафяви венци. Бьорте не беше казала нито дума. Той кимна към дъщеря си, а беззъбата му усмивка стана още по-широка.

— Не съм предполагал, че ще те видя отново сред тези гери — каза той.

Бьорте стоеше като замръзнала и Хулун се запита дали е усетила привързаността в грубия тон на баща й. Той се разсмя неочаквано.

— Две жени на ханове, две майки на ханове. И все пак пред мен стоят само две жени. Май ще спечеля един-два мяха айраг с тази гатанка.

Протегна ръка, докосна подгъва на дела на Бьорте и прецени вещо материята.

— Направила си добър избор, момиче. Вижда се. Знаех си, че в онзи вълк има нещо. Казвал ли съм ти го?

— Каза, че най-вероятно е мъртъв — отвърна Бьорте. Хулун никога не я беше чувала да говори толкова студено.

Шолой сви рамене.

— Може и така да е — тъжно каза той.

Мълчанието се проточи мъчително помежду им и Хулун въздъхна.

— Ти я обожаваш, старче — каза тя. — Защо просто не й го кажеш?

Шолой се изчерви, но не можеха да кажат със сигурност дали беше от гняв или от смущение.

— Тя си го знае — промърмори той.

Бьорте пребледня. Дълго го гледа и накрая поклати глава.

— Не, не го знаех — отвърна тя. — Как бих могла да знам нещо, щом никога не си ми го казвал?

— Май трябваше да го сторя — отвърна Шолой.

Старецът се загледа към лагера. Сякаш ученията на воините в равнината бяха погълнали цялото му внимание и той не можеше да погледне към дъщеря си.

— Гордея се с теб, момиче — внезапно рече той. — Бих се отнасял по-мило с теб, ако можех да те отгледам отново.

— Не можеш — поклати глава Бьорте. — И сега аз нямам какво да ти кажа.

Старецът сякаш се сбръчка от думите й и когато Бьорте се обърна към Хулун, очите й бяха пълни със сълзи. Шолой не ги видя и продължи да се взира през герите към равнината.

— Да се връщаме — каза Бьорте умоляващо. — Грешка беше да идваме тук.

Хулун се замисли дали да не я остави за няколко часа насаме с баща й, но Темуджин беше непреклонен. Бьорте носеше неговия наследник и не можеше да се излага на риск. Хулун потисна раздразнението си. Сложните отношения между баща и дъщеря изглеждаха глуповати. Ако си тръгнеха сега, Бьорте никога вече нямаше да види баща си и до края на живота си щеше да съжалява. Така че Темуджин трябваше просто да изчака.

— Настанявайте се — рязко каза Хулун на синовете си и Арслан. Поне Хазар и Хаджиун още се съобразяваха с авторитета й. — Ще останем тук, а Бьорте ще се види с баща си в неговия гер.

— Ханът беше пределно ясен… — започна Арслан.

Хулун рязко се обърна към него.

— Нима не сме един народ? — запита тя. — Няма защо да се страхуваме от олхунутите. Щях да разбера, ако беше иначе.

Арслан сведе поглед, не знаеше какво да отвърне.

— Хаджиун — каза Хулун, — иди да намериш брат ми Енк. Кажи му, че сестра му ще яде с него.

Краката на Хаджиун го понесоха, преди да се сети да попита къде точно се намира въпросният гер. Хулун го видя да се колебае между две пътеки и се усмихна. Сигурна беше, че ще разпита за посоката, вместо да се върне назад. Синовете й можеха и сами да се оправят.

— Ще дойдеш с мен, Хазар. Арслан, ти също. Ще се нахраните, после ще намерим Бьорте и баща й и ще се върнем обратно.

Арслан се разкъсваше, спомняйки си предупрежденията на Темуджин. Хич не се радваше на създалата се ситуация, но по-нататъшните възражения щяха да посрамят Хулун пред олхунутите, а той не можеше да допусне подобно нещо. Накрая се принуди да наведе глава.

Шолой се беше обърнал и следеше разговора. Очите му се стрелнаха към дъщеря му да види как приема всичко това.

— За мен ще бъде удоволствие — каза той.

Бьорте кимна сковано и на лицето й грейна усмивка. Двамата тръгнаха заедно между герите и гордостта на Шолой можеше да се види отдалеч. Хулун гледаше със задоволство как се отдалечават.

— Отиваме на война — промърмори тя. — Би ли им отказал последната възможност да си поговорят като баща и дъщеря?

Арслан не знаеше дали въпросът е отправен към него, така че не отговори. Хулун сякаш потъна в спомени, но бързо се отърси.

— Гладна съм — обяви тя. — Ако герът на брат ми е там, където беше навремето, ще го намеря.

Закрачи напред, а Арслан и Хазар изостанаха зад нея, без да могат да се погледнат в очите.

 

 

Бяха минали четири дни, откакто Темуджин бе довел олхунутите, когато привечер предупредителният зов на роговете се понесе над степта. Въпреки че бяха изтощени от обучението през деня, воините от двете племена веднага наскачаха и грабнаха оръжията си, забравили за глада.

Темуджин възседна понито си, за да вижда по-добре. За един ужасен момент си помисли, че татарите някак са успели да ги заобиколят, да разделят силите си и да ги нападнат на два фронта. После ръцете му стиснаха повода и той пребледня.

Зрението на Хаджиун беше остро, както винаги, и той също се вцепени. Арслан забеляза реакцията на по-младите мъже, сам неспособен да различи нещо в спускащия се сумрак.

— Кой идва? — попита той и примижа срещу тъмната маса препускащи насреща им конници.

Темуджин се изплю яростно в краката му. Видя колко добре спазват строя непознатите и устата му се изкриви.

— Племето на баща ми, Арслан. Вълците.