Кон Игълдън
Степният вълк (1)

Пролог

Снегът блестеше ослепително. Монголските стрелци обкръжиха татарския отряд. Мъжете насочваха понитата си с колене, изправяха се в стремената и пускаха стрела след стрела с убийствена точност. Пазеха мрачно мълчание и единствено тропотът на копитата се смесваше с писъците на ранените и воя на вятъра. Татарите не можеха да избегнат смъртта, която се спускаше върху тъмните криле на битката. Конете им рухваха със стон на колене и от ноздрите им пръскаше кръв.

Есугей наблюдаваше битката от оголената жълто-сива скала, загърнат плътно в кожуха си. Вятърът ревеше като степен дявол и съдираше кожата му там, където не беше покрита с овнешка мас. Не личеше това да го безпокои. Той беше свикнал със студа от толкова години, че вече не бе сигурен дали изобщо го усеща. Студът бе просто факт от живота като командването на конниците и убиването на враговете.

На татарите не им липсваше смелост — трябваше да им го признае, колкото и да ги презираше. Видя, че се скупчват около един млад воин и вятърът донесе неговите викове. Татаринът носеше ризница от метални брънки. Есугей му завиждаше и копнееше за нея. С няколко резки заповеди противникът събра хората около себе си и Есугей разбра, че моментът е настъпил. Арбанът^[1] му от деветима спътници също го усети. Бяха най-добрите от племето му, побратими, положили клетва за вярност дружинници. Бяха заслужили скъпоценните си доспехи от варена кожа с изрисуван върху нея млад вълк в скок.

— Готови ли сте, братя? — каза той. Беше усетил, че се обръщат към него.

Една от кобилите изцвили възбудено и Елук, първият измежду воините, се изсмя.

— Ще ги избием за теб, мъничката ми — каза той и я погали между ушите.

Есугей пришпори коня си и малкият отряд пое в лек тръс в снега към кипящото бойно поле, от което се чуваха писъци. От височината виждаха целия размах на бурята. Есугей измърмори със страхопочитание, когато видя как ръцете на бащата-небе обгръщат крехките воини с огромни бели шалове, натежали от лед.

Полетяха в галоп, без да развалят строя, съвсем несъзнателно — от десетилетия всеки от тях се беше научил да преценява точно разстоянията. Сега мислеха единствено за това да съсекат враговете си и да ги оставят в студената степ.

Арбанът се вряза в центъра на битката и се насочи към младия водач. Ако го оставеха жив, цялото племе щеше да тръгне след него. Есугей се усмихна, когато понито му се блъсна в първия враг. Това нямаше да стане днес.

Сблъсъкът счупи гръбнака на татарина, докато се обръщаше да посрещне заплахата. Есугей се бе вкопчил в гривата на коня си, нанасяше единични удари с меча и оставяше след себе си мъртъвци, които падаха като есенни листа. Пропусна два удара, които може би щяха да съсипят оръжието на баща му; после стъпка противниците си с понито и използва ефеса като чук срещу един воин. Миг по-късно достигна до центъра на татарската съпротива. Деветимата му спътници го следваха и защитаваха своя хан, както бяха заклети още при раждането си. И без да се обръща, той знаеше, че пазят гърба му. Разбра го и от начина, по който очите на татарския водач се стрелнаха покрай него. Сигурно бе разпознал смъртта си в плоските им ухилени лица. И си бе дал сметка за телата, които лежаха около него със стърчащи от тях стрели. Отрядът му беше смазан.

Когато татаринът се изправи в стремената си и насочи дългото си червено острие към него, Есугей изпита задоволство. В очите му нямаше страх, а само гняв и разочарование, че денят се е провалил. Урокът му щеше да се обезсмисли от ледената смърт, но Есугей знаеше, че татарските племена щяха да схванат значението му. С идването на пролетта щяха да открият почернелите кости и вече нямаше да посмеят да нападат стадата му.

Засмя се и втренчилият се в него татарин се намръщи. Не, те никога нямаше да се научат. Татарите можеха да умрат от глад, преди да решат коя цицка да захапят. Щяха да се върнат и той отново щеше да връхлети върху тях и да пролее още нечестива кръв. Перспективата му харесваше.

Видя, че противникът му е млад. Сети се за новородения си син оттатък хълмовете на изток и се запита дали и той един ден нямаше да се озове на меч разстояние от някой посивяващ воин.

— Как ти е името? — попита Есугей.

Битката беше приключила и неговите монголи вече претърсваха труповете и прибираха всичко, което можеше да им свърши някаква работа. Вятърът продължаваше да реве, но въпросът бе чут и Есугей видя как лицето на младия му противник се намръщва.

— А твоето как е, куре яков?

Есугей се разсмя, но оголената му кожа започваше да боли и умората си казваше думата. Бяха следили отряда почти два дни през земите му. Яздеха, без да спират, и се задоволяваха само с по шепа извара на ден. Мечът му беше готов да отнеме още един живот и той го вдигна.

— Няма значение, момче. Ела насам.

Татаринът явно видя в очите му нещо по-страшно и от стрела. Кимна примирен.

— Името ми е Темуджин-Уге — каза той. — Смъртта ми ще бъде отмъстена. Аз съм син на велик род.

Заби пети в хълбоците на коня си и препусна към Есугей. Мечът на хана изсвистя във въздуха в едно съвършено, пестеливо движение. Тялото падна в краката му и понито се понесе през бойното поле.

— Ти си мърша, момче — каза Есугей. — Като всички, които крадат от стадата ми.

Обърна се към своите воини. Четиридесет и седем мъже бяха излезли от герите^[2] си, когато той ги призова. Изгубиха четирима братя в свирепата битка с натрапниците, но нито един от двайсетимата татари нямаше да се прибере в дома си. Цената беше висока, но зимата тласкаше хората към отчаяни стъпки.

— Побързайте с телата — нареди Есугей. — Вече е късно да се връщаме при племето. Ще лагеруваме на завет при скалите.

Металът и лъковете бяха високо ценени стоки и заместиха счупените оръжия. Като се изключи ризницата, плячката беше оскъдна. Това потвърждаваше мнението на Есугей, че си бяха имали работа просто с група млади воини, решени да се докажат. Но не бяха предвидили, че ще се бият до смърт на твърдата като камък земя. Някой му хвърли ризницата, той я улови и я преметна през седлото. Беше с добра изработка и можеше да спре удар на кинжал. Запита се кой ли е бил младият воин, щом е притежавал толкова ценно нещо. Повтори наум името му, но накрая сви рамене. Вече нямаше значение. Щеше да продаде своя дял от понитата за силни напитки и кожи на следващия събор. Въпреки пронизващия студ денят се оказа добър.

Бурята утихна на следващата сутрин и Есугей и хората му се върнаха в лагера. Охраната яздеше леко и си отваряше очите на четири за неочаквано нападение. Останалите така се бяха увили в кожите си и бяха тъй претоварени с плячка, че изглеждаха като безформени полузамръзнали купчини, покрити с мръсен лед и мас.

Родовете бяха подбрали добре мястото на завет под покрития с лишеи скалист хълм и герите едва се виждаха в снега. Единствената светлина идеше от слабото развиделяване зад кипналите облаци, но въпреки това едно от зорките хлапета, които стояха на стража, забеляза завръщащите се воини. Сърцето на Есугей радостно подскочи, когато чу пискливите гласове, предупреждаващи за пристигането му.

Жените и децата на племето едва ли се бяха надигнали. В студ като този те ставаха от сън само колкото да запалят малките железни печки. Истински се събуждаха час или два по-късно и освобождаваха големите палатки от плъст и рогозки от покрилия ги лед.

Когато понитата приближиха, Есугей чу, че от гера на Хулун се надигна писък като сив дим, и сърцето му заби по-бързо от нетърпение. Имаше невръстен син, но смъртта винаги е близо до младите. Един хан се нуждаеше от толкова наследници, колкото можеха да поберат палатките му. Прошепна, молитва за второ момче, братче на първото.

Докато скачаше от седлото, чу, че ястребът му нададе пронизителен писък в гера. Кожените му доспехи скърцаха при всяка стъпка. Едва забеляза слугата, който пое повода на понито. Есугей отвори дървената врата и влезе в дома си. Снегът по доспехите му се стопи моментално на локви в краката му.

— Ха! Бягайте! — разсмя се той към двете си хрътки, които скачаха като полудели, ближеха го и се въртяха около него. Ястребът му изкрещя за поздрав, но май повече му се искаше да излети на лов. Първият му син, Бехтер, пълзеше гол в ъгъла и си играеше с твърдите като камък питки сирене. Есугей забеляза всичко това, без да извръща очи от жената върху кожите. Хулун бе зачервена от топлината на печката, а очите й ярко блестяха в златната светлина на лампата. Прекрасното й силно лице блестеше от пот. Челото й бе изцапано с кръв на мястото, където се бе избърсала с опакото на дланта си. Акушерката се суетеше над един малък вързоп и от усмивката на Хулун беше ясно, че му се е родил втори син.

— Дай ми го — нареди Есугей и пристъпи напред.

Акушерката отстъпи назад и сбърченото й лице се изкриви в раздразнение.

— Ще го смажеш с ръчищата си. Остави го да се насуче от майка си. Ще го държиш после, когато укрепне.

Есугей проточи врат към новороденото момченце, но старата жена го положи долу и избърса с парцал мъничките му крайници. Той се надвеси с огромния си кожух над тях, детето като че ли го видя и се разрева с пълно гърло.

— Познава ме — каза изпълнен с гордост Есугей.

— Още е много малък — изсумтя акушерката.

Есугей не отговори. Усмихна се към почервенялото бебе, после най-ненадейно поведението му се промени. Ръката му се стрелна напред и сграбчи китката на старицата.

— Какво е това в ръката му? — приглушено попита той.

Акушерката тъкмо се канеше да избърше пръстчетата на детето, но под свирепия поглед на Есугей нежно разтвори мъничката длан и разкри съсирек с големината на око, който трептеше и при най-малкото движение. Беше черен и блестеше като масло. Хулун се бе надигнала да види коя част от новороденото е привлякла вниманието на Есугей. Видя черната буца и тихо изстена.

— Държи кръв в дясната си ръка — прошепна тя. — Цял живот ще върви редом със смъртта.

Есугей рязко пое дъх. Щеше му се да не се беше обаждал. Истинско безразсъдство бе да вещае зла съдба за момчето. Замълча умислено. Акушерката продължи нервно с повиването и чистенето, а съсирекът потрепваше върху постелката. Есугей се пресегна и взе блестящата бучка.

— Родил се е със смърт в дясната си ръка, Хулун. Това е съвсем нормално. Той е хански син, смъртта му е спътник. От него ще стане велик воин — каза той, докато старицата подаваше бебето на изтощената му майка. Новороденото яростно засмука зърното в мига, в който го намери. Майка му трепна и прехапа устна.

Все така разтревожен, Есугей се обърна към акушерката:

— Хвърли костите, стара майко. Да видим дали тази кръв означава добро или зло за вълците.

Погледът му беше суров и не бе нужно да казва, че животът на детето зависи от резултата. Той беше ханът и племето се обръщаше към него, за да почерпи сила. Искаше му се да вярва на думите, с които се бе помъчил да отклони ревността на бащата-небе, но се страхуваше, че истината е в пророчеството на Хулун.

Акушерката сведе глава. Разбра, че в обредите около раждането е нахлуло нещо ужасно и непознато. Бръкна в торбата с овчи ашици до печката, боядисани в червено и зелено от децата на племето. Според това как щяха да паднат, можеха да се нарекат куче, крава, овца или як. С тях се играеха хиляди игри. Старите хора знаеха, че ако бъдат хвърлени в подходящия момент и на точното място, ашиците разкриват и други неща. Акушерката понечи да ги хвърли, но Есугей внезапно я хвана за китката и тя трепна.

— Този малък воин е моя кръв. Дай на мен — каза той и взе четирите ашика. Тя се подчини, смразена от студеното му изражение. Дори кучетата и ястребът бяха замръзнали неподвижно.

Есугей хвърли костите и старицата ахна.

— Ай. Четири коня са много щастлив знак. Ще бъде велик ездач. Ще завладява на кон.

Есугей кимна пламенно. Искаше да покаже сина си на племето и щеше да го стори, ако бурята не бушуваше около гера, търсейки топлината вътре. Студът беше враг, но поддържаше племената силни. Старците не страдаха дълго в суровите зими. Хилавите деца умираха бързо. Но синът му нямаше да е сред тях.

Есугей гледаше мъничкото дете, което дърпаше меката гръд на майка си. Момчето имаше неговите златисти очи — толкова светли, че приличаха на вълчи. Хулун погледна към него и кимна. Гордостта му бе заглушила тревогите й. Сигурна беше, че съсирекът е лоша поличба, но костите бяха успели да я поуспокоят.

— Как ще се казва? — обърна се акушерката към Хулун.

— Името на сина ми е Темуджин — отвърна Есугей без капка колебание. — Желязо.

Отвън бурята продължаваше да реве без никакви признаци, че ще утихне.