Кон Игълдън
Степният вълк (13)

12.

Той стоеше абсолютно неподвижен, прицелил се по дължината на стрелата. Мармотите се бяха пръснали при появата му, но те бяха глупави създания и винаги се връщаха при дупката си. Ако имаше приличен лък и оперени стрели, щеше със сигурност да отнесе някой тлъст мъжкар при семейството.

Най-близките до дерето дупки бяха опасно изложени на открито. Темуджин беше се огледал за някакви храсти, но се наложи да стои без прикритие, напълно неподвижно и да чака боязливите животинки да се върнат. В същото време оглеждаше околните хълмове, ако случайно на някой хребет се появи скиталец. Хулун повтаряше предупрежденията си толкова често, че те започнаха да се страхуват и от сенките и оглеждаха хоризонта всеки път, щом напуснеха убежището на дерето.

Вятърът духаше в лицето на Темуджин и миризмата му не можеше да подплаши плячката. Трябваше да държи лъка наполовина опънат, тъй като и най-малкото движение щеше да накара мармотите да се шмугнат обратно в дупките си с бързината на змии. Ръцете му трепереха от изтощение, а гласчето в главата му непрекъснато повтаряше, че този път трябва да улучи, и го разконцентрираше. След четири дни на мизерни парченца месо и див лук синовете и съпругата на Есугей направо умираха от глад. Хулун бе изгубила енергията си и седеше апатично, докато дъщеря й я буташе с ръчички и ревеше. Единствено бебето се хранеше добре през първите три дни, но после млякото на Хулун започна да свършва и от хлипането й момчетата се чувстваха още по-зле.

Хаджиун и Хазар се бяха покатерили нагоре по дерето, за да разузнаят наоколо и да потърсят някое случайно отделило се от стадото си подивяло животно. Хаджиун си бе направил малък лък и три стрели, като бе обгорил върховете им на огъня. Темуджин му желаеше късмет, но знаеше, че има по-добър шанс да ги спаси, стига сега да улучеше нещо. Почти усети вкуса на горещото месо на мармота, който седна на двайсетина крачки от него. И дете можеше да го улучи, ако стрелата бе оперена. Темуджин обаче беше принуден да чака, а агонията се натрупваше в ръцете му. Не смееше да говори на глас, но мислено зовеше нервните създания и ги придумваше да се отдалечат от убежището си, още няколко крачки към него.

Примигна, за да махне потта от очите си, и мармотът се огледа, усещайки присъствието на хищник. Темуджин видя, че животинката замръзна, и разбра, че след миг тя ще се хвърли с всички сили към дупката. Издиша и пусна стрелата, отвратен от мисълта, че всичко е било напразно.

Улучи мармота във врата. Ударът не беше особено силен, но стрелата остана забита, докато животното трескаво се бореше и се мъчеше да я достигне с лапички. Темуджин хвърли лъка, скочи на крака и се затича към плячката си, преди да е успяла да дойде на себе си и да изчезне под земята. Видя по-светлата козина на корема и лудо ритащите крачета и отчаяно се опита да не пропилее шанса си.

Падна върху мармота и го сграбчи с все сили. Животинката побесня и както беше отслабнал, Темуджин едва не я изпусна. Стрелата падна и по сухата земя закапа кръв. Темуджин усети, че в очите му са избили сълзи на облекчение, щом дръпна врата на животното и го изви. Изправи се задъхан. Мармотът продължаваше да рита и да се мята в краката му, но този път щяха да се нахранят. Изчака замайването му да мине. Усети тежестта на уловеното животно. Беше тлъсто и здраво и тази вечер майка му щеше да получи малко топло месо и кръв. Щеше да стрие сухожилията на паста и да ги закрепи с лепило от риба за лъка си, за да го укрепи. Следващия път щеше да стреля по-отдалеч и по-точно. Опря длани на коленете си и слабо се засмя. Нищожно постижение, но значеше толкова много, че не можеше да повярва.

Зад гърба му се разнесе познат глас.

— Какво улови? — попита Бехтер, като вървеше в тревата към брат си.

Носеше лъка си на рамо и нямаше измъчен и изгладнял вид като останалите. Хаджиун пръв изрази подозрение, че Бехтер не носи своя улов при тях. Приемаше с готовност своята дажба, но за четири дни не беше донесъл нищо при огъня. Темуджин се изправи, смутен от начина, по който погледът на брат му се плъзна към плячката.

— Мармот — каза той и го вдигна.

Бехтер се наведе да го разгледа и изведнъж го сграбчи. Темуджин го дръпна назад и отпуснатото телце падна на земята. Двете момчета се хвърлиха към него, като се ритаха и блъскаха диво. Темуджин беше прекалено слаб, за да стори друго, освен да задържи Бехтер. Но брат му го отхвърли назад и го остави да гледа запъхтян към синьото небе.

— Ще го занеса на майка ни. Ти щеше да го отмъкнеш и да го изядеш сам — каза Бехтер и се усмихна.

Това, че Бехтер прехвърля подозрението от себе си към него, бе оскърбително и Темуджин се помъчи да стане. Бехтер го задържа с крак. Не можеше да го надвие. Силата му се беше стопила.

— Хвани си друг, Темуджин. И не се връщай дотогава.

Бехтер се изсмя, грабна безжизнения мармот и се затича леко надолу по склона, където зеленината ставаше тъмна и гъста. Темуджин гледаше след него, обхванат от толкова силен гняв, че сякаш сърцето му щеше да се пръсне. То блъскаше бясно в гърдите му и в пристъп на ужас Темуджин си помисли дали гладът не го е отслабил. Не можеше да умре, докато Елук властва над вълците и докато Бехтер не получи наказанието си.

Седна и успя да се овладее. Глупавите мармоти, които бързо се бяха върнали, се пръснаха веднага щом се изправи. Мрачно взе стрелата, сложи я върху плетената тетива и зае неподвижната стойка на ловец. Мускулите го боляха и краката му заплашваха да се схванат от напрежението, но сърцето му заби бавно и силно.

 

 

Тази вечер имаха само един мармот, с който да се нахранят. Когато Бехтер й го донесе, Хулун се съживи и направи по-голям огън, за да загрее камъни. Въпреки че ръцете й трепереха, тя проби спретнато корема и извади червата и органите, като напълни вътрешността с пукащи нагорещени камъчета. Беше увила ръцете си с дела, но на два пъти си опари пръстите и трепна от болка. Изсуши месото отвътре, зарови опушената кожа във въглените и тя стана хрупкава и вкусна. Опече сърцето на въглените, докато то не зацвърча. Нищо не биваше да се похаби.

Дори самата миризма като че ли възвърна цвета на бузите й и Хулун прегърна Бехтер, а облекчението й се обърна в сълзи, но тя сякаш не ги забеляза. Темуджин не й каза какво се е случило. Тя искаше от тях да действат заедно. Щеше да е жестоко да обвинява ухиления си брат, когато майка им бе толкова слаба.

Бехтер сияеше от оказаното му внимание, но блесналият му поглед се спираше често върху Темуджин. Той му отвръщаше мрачно, ако майка му не гледаше. Хаджиун забеляза това и сръга с лакът брат си.

— Какво има? — прошепна малкото момче, щом се настаниха да ядат.

Темуджин поклати глава. Не искаше да споделя омразата си. Не можеше да мисли за друго освен за димящите парчета месо, пъхнати в ръцете му от Бехтер, който раздаваше дажбите като загрижен за хората си хан. Забеляза, че е запазил най-доброто парче — плешката — за себе си.

Никой не беше опитвал нещо по-вкусно досега. Семейството се стопли и се развесели обнадеждено. Един изстрел с лък бе предизвикал тази промяна, макар че и Хаджиун бе добавил три рибки и няколко скакалци в огъня. Момчетата гълтаха горещите хапки прекалено бързо и трябваше да пият вода, за да ги угасят. Ако братята му не бяха толкова щедри в хвалбите си, Темуджин може би щеше да прости кражбата. Бехтер приемаше това като нещо заслужено и малките му очи искряха от веселие, разбираемо единствено за Темуджин.

 

 

Тази нощ не валя и момчетата спаха във втория груб заслон, който бяха направили. Заситили бяха малка частица от глада си. Той все още ги измъчваше, но сега можеха да го контролират.

Докато изпразваше мехура си на земята, Темуджин неволно си спомни за олхунутите и онази нощ, когато се беше промъкнал след Коке. Тогава бе още дете и нямаше какво друго да прави, освен да си урежда сметките с другите момчета. Копнееше за невинността на онази нощ и му се искаше Бьорте да беше тук, за да я прегърне. Изсумтя при тази мисъл. Знаеше, че тя е на топло и добре нахранена, докато той бе станал кожа и кости.

Усети нечие присъствие зад себе си, рязко се завъртя и се присви, готов да нападне или да избяга.

— Имаш добър слух, братко — разнесе се гласът на Хаджиун. — Защото аз съм безшумен като нощен ветрец.

Темуджин му се усмихна и се отпусна.

— Защо не спиш?

— От глад — сви рамене Хаджиун. — Вчера бях престанал да го усещам, но после Бехтер домъкна мармота и стомахът ми се събуди отново.

Темуджин се изплю на земята.

— Моят мармот. Аз го убих. А той ми го отне.

Трудно разчете на лунната светлина изражението на Хаджиун, но разбра, че е разтревожен.

— Така и предполагах. Не мисля, че останалите са забелязали.

Замълча — дребна мрачна фигура, стояща в мрака. Темуджин видя, че нещо издува туниката му и го смушка с пръст.

— Какво е това? — попита той.

Хаджиун се огледа нервно към лагера, измъкна нещо и го вдигна в ръка. Беше тялото на друг мармот и Темуджин го опипа обхванат от гняв. Костите му бяха сцепени точно както би го сторил гладен човек, за да се добере по-скоро до парченцата костен мозък. Бехтер не беше рискувал да запали огън. Костите бяха сурови, явно животното бе убито преди не повече от един ден.

— Намерих го на мястото, където ловуваше Бехтер — с тревожен глас каза Хаджиун.

Темуджин обърна крехките дребни кости в ръцете си и пръстите му докоснаха черепа. Бехтер бе оставил кожата там, но очите ги нямаше. Беше убил мармота в деня, в който всички в лагера бяха останали без храна.

Коленичи и потърси някое парченце месо. От костите се носеше слаба миризма на гнило, но едва ли се бяха развалили за един ден. Хаджиун коленичи заедно с него и двамата ги засмукаха с наслада. Това не продължи дълго.

— Какво ще правиш? — попита Хаджиун, щом приключиха.

Темуджин взе решение и не изпита капка съжаление.

— Виждал ли си кърлеж върху кон, Хаджиун?

— Разбира се — отвърна брат му. И двамата бяха виждали тлъстите паразити, достигащи на големина колкото последната фаланга на палец. Щом ги измъкнеха, от раната потичаше кръв, която се съсирваше след цяла вечност.

— Той е много опасен, когато конят е слаб — тихо каза Темуджин. — Знаеш ли какво трябва да сториш, ако откриеш кърлеж?

— Да го убия — прошепна Хаджиун.

 

 

На сутринта Бехтер напусна лагера, а Темуджин и Хаджиун се промъкнаха след него. Знаеха къде предпочита да ловува и го оставиха да се отдалечи достатъчно, за да не усети, че го следят.

Докато се промъкваха между дърветата, Хаджиун хвърляше тревожни погледи към Темуджин. Темуджин усети неговия страх и се зачуди, че той самият не се боеше. Гладът се бе превърнал в постоянна болка в корема му и на два пъти му се наложи да спре, за да изхвърли зеленикава течност от червата си, като се бършеше с мокри листа. Чувстваше се замаян и слаб, но гладът бе изгорил всяко чувство за жалост у него. Имаше лека треска, но се насили да продължи напред, макар че сърцето му слабо прескачаше. Това е да си вълк, осъзна той. Без никакъв страх и жалост, просто желание да се отървеш от врага.

Не беше трудно да проследят Бехтер в калта. Той не се бе опитал да прикрие следите си. Единствената опасност бе да се натъкнат на него, докато дебне плячката си. Стъпваха безшумно, наострили всичките си сетива. Видяха две чучулиги на едно дърво пред себе си и Хаджиун леко докосна брат си по ръката. Предпочетоха да заобиколят, за да не рискуват птиците да вдигнат тревога.

Хаджиун спря, Темуджин се обърна към него и трепна при вида на черепа му, който ясно изпъкваше под кожата. Гледката беше болезнена, Темуджин си помисли, че вероятно и той изглежда на крачка от смъртта. Ако затвореше очи, се олюляваше и трябваше да се бори със замайването. Нужно беше усилие на волята, за да поеме бавно и дълбоко дъх и да успокои лудешкото биене на сърцето си.

Хаджиун посочи напред. Темуджин погледна натам и замръзна — Бехтер беше заел позиция на стотина крачки от тях и гледаше към потока. Трудно беше да превъзмогнат страха си от коленичилата в храстите фигура. Всички бяха опитвали върху себе си силата на юмруците му при детските им игри. Темуджин го наблюдаваше и се питаше как да се доближи достатъчно, за да може да стреля. В ума му нямаше и капка съмнение. Зрението му се проясни и мисълта му беше студена и бавна, но решението — твърдо.

Трепнаха, когато Бехтер пусна стрела във водата. Двете момчета отстъпиха назад да се скрият. Чуха пляскане на криле и три патици излетяха уплашено, надавайки тревожни крясъци.

Бехтер подскочи и нагази в потока. Изчезна зад едно дърво и когато се появи отново, носеше безжизненото тяло на червена патица. Темуджин впери поглед през плетеницата от клони и тръни.

— Ще изчакаме тук — промърмори той. — Намери си място от другата страна на пътеката. Ще го нападнем, когато се връща.

Хаджиун преглътна буцата в гърлото си и се помъчи да не показва нервността си. Не му харесваше непознатата студенина в очите на Темуджин и съжали, че му беше показал костите на мармота предишната нощ. В светлината на деня ръцете му затрепериха при мисълта какво се готвят да сторят. Темуджин погледна към него, но той не отвърна на погледа му. Изчака Бехтер да се обърне с гръб към тях и се метна към другата страна на пътеката с готов за стрелба лък.

Темуджин присви очи, докато гледаше как Бехтер прибира стрелата и пъха патицата в туниката си. Усети разочарование, защото по-големият му брат опъна вцепенените си мускули и закрачи в неправилната посока нагоре по дерето. Темуджин вдигна ръка към мястото, където се бе скрил Хаджиун, но не можа да го види. Представи си как Бехтер поглъща тлъстата патица на някое усамотено местенце и закопня да го убие на място. Ако имаше мляко и месо в стомаха си, сигурно щеше да тръгне след него, но беше толкова слаб, че единствено засадата можеше да му даде шанс за успех. Отпусна мускулите на краката си, преди да са започнали да се схващат. Стомахът го преряза така силно, че той затвори очи и се преви на две, докато болката отмине. Не смееше да смъкне гащи, докато чака — с острия си нос Бехтер можеше да го надуши. Есугей ги беше научил да си отварят очите на четири и Темуджин не искаше да губи предимството си. Стисна зъби и продължи да чака.

Най-лошото настъпи, когато един див гълъб кацна близо до скритите в мокрите храсти момчета. Темуджин го гледаше в агония. Лесно можеше да го улучи от това разстояние. Птицата не подозираше за присъствието им, а гладът го караше да се присвива, докато се мъчеше да не обръща внимание. Знаеше много добре, че Бехтер вече се връща и че всички птици щяха да се разлетят и да издадат скривалището им, ако застреляше гълъба. Въпреки това не можеше да откъсне поглед от него. Когато той излетя, продължи да гледа след него и чуваше плясъка на крилете му много след като беше заглъхнал.

Бехтер се появи, когато слънцето увисна над дерето и сенките започнаха да се издължават. Темуджин чу стъпките му и излезе от вцепенението. Изненада се, че е минало толкова време, и се запита дали не беше поспал. Тялото му се предаваше, глътка вода от потока нямаше да притъпи мъчителната болка в стомаха му.

Сложи стрелата на тетивата и зачака. Тръсна глава, за да се освободи от замайването и да проясни зрението си. Напомни си, че Бехтер ще го убие, ако не го улучи. Насили тялото си да се съживи, за да продължи да му послужи още малко. Беше трудно, той разтърка яростно очи, за да вижда по-добре. Чуваше Бехтер съвсем наблизо. И тогава моментът настъпи.

Излезе на пътеката само на няколко крачки от Бехтер. Опъна лъка и брат му зяпна към него. Бехтер посегна към ножа си, но Темуджин пусна стрелата и видя как костното острие се забива в гърдите на брат му. В същия момент Хаджиун стреля отзад и вторият удар запрати Бехтер напред.

Голямото момче се олюля и яростно изрева. Извади ножа си и направи стъпка напред, после още една, но краката му се огънаха и той падна по лице върху листата. Двете стрели го бяха улучили точно и Темуджин чу бълбукането и съскането на пробития бял дроб. Не изпитваше никаква жалост. Замаян, пристъпи напред, пусна лъка и взе ножа на Бехтер от пръстите му.

Погледна към ужасеното лице на Хаджиун, физиономията му се изкриви, замахна с ножа, заби острието във врата на Бехтер и отне живота му.

— Свършено е — каза Темуджин, взрян в изцъклените очи на брат си. Не усещаше ръцете си, но претърси дела и туниката на Бехтер за патицата. Нямаше я. Темуджин изрита трупа и се отдалечи със залитане от него. Беше толкова замаян, че се уплаши да не припадне. Опря чело в хладното стъбло на една бреза и зачака сърцето му да се поуспокои.

Чу стъпките на Хаджиун. Листата тихо шумоляха под краката му, докато минаваше покрай тялото на брат им. Темуджин отвори очи.

— Дано Хазар да е намерил нещо за ядене — каза той. Хаджиун не отговори, Темуджин взе оръжията на Бехтер и сложи лъка му през рамо.

— Ако останалите видят ножа на Бехтер, ще разберат какво е станало — каза с прекършен глас Хаджиун.

Темуджин протегна ръка и го задържа за врата, успокоявайки колкото него, толкова и самия себе си. Долавяше паниката у Хаджиун и сам усещаше първите й признаци. Не беше мислил какво ще се случи, след като убие врага. Бехтер нямаше да може да отмъсти, нямаше да си възвърне бащините гери и стада. Щеше да изгние там, където бе паднал. Едва сега Темуджин започна да осъзнава какво е сторил и почти не можеше да повярва. Странното настроение отпреди изстрела беше изчезнало, на негово място имаше само слабост и глад.

— Ще им кажа — изрече той. Усети как невидима тежест отново дърпа погледа му към тялото на Бехтер. — Ще им кажа, че ни е оставил да умираме от глад. Тук няма място за милост. Ще им го кажа.

Поеха обратно към дерето, намерили успокоение един в друг.