Кон Игълдън
Степният вълк (10)

9.

Под бялата светлина на звездите Темуджин се взираше през високата трева. Не беше трудно да излезе от гера и урината му още димеше зад него. Жената и дъщерята на Шолой спяха шумно, а малко преди това старецът бе излязъл с олюляване навън, за да изпразни мехура си. Темуджин знаеше, че разполага със съвсем малко време, преди да забележат отсъствието му, но не смееше да приближи оградата. Олхунутите пазеха конете си, но дори и да не го правеха, да открие белоногото пони сред всички останали в тъмното изглеждаше почти невъзможно. Нямаше значение. Плячката му се движеше пеша.

Степта сивееше като сребро и Темуджин тихо вървеше в тревата, като внимаваше да не изрита някой камък и да предупреди момчето пред себе си. Не знаеше къде отива Коке. Не го беше и грижа. Беше видял движещата се сред герите фигура и я наблюдаваше внимателно, без да помръдне. След седем дни сред олхунутите вече познаваше добре наперената походка на Коке. Щом го разпозна, Темуджин пое тихомълком след него. Сетивата му се бяха изострили от лова. Не беше планирал отмъщението си за тази нощ, но предпочиташе да не изпуска идеалната възможност. Светът бе потънал в сън и в бледия сумрак само две фигури се движеха в тревното море.

Темуджин съсредоточено наблюдаваше по-голямото момче. Притичваше леко след него, готов веднага да клекне, ако Коке го усети. Представи си, че преследва на лунната светлина призрак, който го подмамва натам, където тъмните духове щяха да му изтръгнат живота. Баща му бе разказвал истории за измръзнали хора, с вперени в някакъв далечен ужас очи, след като зимата спряла сърцата им. Потрепери. Нощта беше студена, но той черпеше топлина от гнева си. Беше го подхранвал и приютявал през тежките дни, изпълнени с обиди и удари. Ръцете му жадуваха да хванат дръжката на нож, но реши, че е достатъчно силен, за да пребие Коке и с голи ръце. Сърцето му биеше бясно, той изпитваше и радостна възбуда, и страх. Това е да си жив, помисли си и продължи напред. Това беше силата на ловеца.

Коке не се шляеше безцелно. Темуджин видя, че той се насочва към плътната сянка в подножието на един хълм. Ако олхунутите бяха поставили стражи, те несъмнено щяха да гледат навън за евентуални врагове. Нямаше да забележат никое от момчетата в тъмното, но Темуджин се страхуваше да не изпусне плячката си. Затича в тръс, щом Коке пресече черната граница и като че ли се стопи. Темуджин задиша ускорено, но се движеше предпазливо, както беше обучен. Не се чуваше нищо освен тихите стъпки на меките му ботуши. Точно преди да пресече сянката, забеляза купчина камъни, натрупана край пътеката в чест на духовете. Без да се замисли, той спря, взе един камък колкото юмрук и прецени тежестта му с мрачно задоволство.

Примигна, щом навлезе в непрогледния мрак, и напрегна очи за някаква следа от Коке. Не искаше да се натъкне на някоя група момчета, излезли с откраднат мях черен айраг. Още по-тревожна бе мисълта, че Коке го е примамил нарочно тук. Тръсна глава, за да проясни мислите си. Беше поел по пътя и нямаше да се връща назад.

Чу приглушени гласове напред и замръзна, като се мъчеше да види кой говори. Хълмът скриваше луната и Темуджин бе почти сляп. Пристъпваше предпазливо напред, по тялото му изби пот. Чу ниския смях на Коке, последван от друг, по-тънък глас. Темуджин се усмихна. Коке си беше намерил момиче, склонно да рискува да си навлече гнева на родителите си. Може би се бяха разгорещили и той щеше да ги свари неподготвени. Потисна желанието си да нападне още сега и реши да изчака, докато Коке поеме обратно към селището. Знаеше, че битките могат да се печелят и с хитрост, а не само с бързина и сила. Не можеше да определи къде точно лежат, но бяха достатъчно близо, за да чуе как Коке пъшка ритмично. Темуджин се ухили, облегна се на една скала и търпеливо зачака момента да нанесе удар.

Не му отне много време. Луната се бе отместила с една длан и сянката в подножието на хълма се удължи, когато Темуджин отново чу говор, последван от тихия смях на момичето. Зачуди се коя ли млада жена е излязла в нощта и си представи лицата на всички, които бе започнал да разпознава покрай плъстенето. Една-две бяха доста пъргави и почернели от слънцето. Установи, че се чувства доста неудобно, когато го заглеждаха, но предположи, че подобно нещо изпитват всички мъже при вида на красива жена. Жалко, че нямаше същата тръпка към Бьорте, а и тя изглежда само се дразнеше от присъствието му. Ако беше дългокрака и гъвкава, Темуджин може би щеше да изпита поне малко задоволство от избора на баща си.

Чу стъпки и затаи дъх. Някой идваше по пътеката и Темуджин се притисна към скалата с надеждата, че няма да го усетят. Прекалено късно осъзна, че трябваше да се скрие във високата трева. Ако вървяха заедно, щеше да се наложи или да нападне и двамата, или да ги остави да продължат. Сърцето му яростно заби и той усети пулса му като барабанен грохот в ушите си. Дробовете му сякаш щяха да се пръснат, тялото му крещеше за въздух, а невидимата фигура приближаваше.

С мъчително притеснение той я видя да минава на няколко крачки от него. Беше почти сигурен, че не е Коке. Стъпките бяха прекалено леки, а сянката не достатъчно голяма, за да е на врага му. Сърцето му биеше бясно, момичето отмина и той най-сетне бавно издиша. За миг се замая от напрежението, после се обърна натам, откъдето щеше да дойде Коке, и излезе на пътеката, за да го пресрещне.

Отново чу стъпки и остави по-голямото момче да се приближи достатъчно, преди да заговори, наслаждавайки се на шока, който щеше да предизвика гласът му.

— Коке! — прошепна Темуджин.

Движещата се сянка подскочи от ужас.

— Кой е? — изсъска Коке. Гласът му се пречупи от страх и чувство за вина.

Темуджин не му позволи да дойде на себе си и замахна с камъка в юмрука. В тъмното ударът не беше точен, но Коке се олюля. Темуджин усети лакътя му в стомаха си и заудря диво, дал най-сетне воля на яростта си. Не виждаше врага си, но слепотата му даваше сила, юмруците и краката му блъскаха пак и пак, докато Коке рухна и Темуджин опря коляно в гърдите му.

Беше изгубил камъка в безмълвната битка и го затърси опипом, докато държеше тъмната фигура притисната на земята. Коке се опита да извика за помощ, но Темуджин го удари два пъти в лицето и продължи да търси камъка. Пръстите му го намериха и се свиха около него. Усети, че гневът му кипи и вдигна камъка, за да размаже главата на своя мъчител.

— Темуджин! — разнесе се нечий глас в мрака.

Момчетата замръзнаха, но Коке изстена, като чу името. Темуджин реагира инстинктивно, претърколи се от врага си и се хвърли срещу новата заплаха. Блъсна се в дребното тяло и го просна на земята. Разпозна вика. Чу, че Коке се изправя зад него и си плюе на петите, като рита камъните по пътеката.

Темуджин задържа ръцете на фигурата. Бяха тънки и жилави като жици. Изруга тихо.

— Бьорте? — прошепна той, макар да знаеше отговора. — Какво правиш тук?

— Проследих те — отвърна тя.

Стори му се, че очите й блестят, уловили слабата светлина, незадушена от надвисналия хълм. Тя дишаше тежко от страх и напрежение и Темуджин се зачуди как беше успяла да се промъкне след него, без да я забележи.

— Заради теб се измъкна — каза той. Продължи да я притиска към земята, ядосан, че го беше лишила от възмездието му. Когато Коке разкажеше на олхунутите за случилото се, той щеше да бъде пребит, а може би и позорно върнат обратно. Бъдещето му се промени от една-единствена дума. Изруга и я пусна. Чу я, че сяда и разтърква ръцете си. Усети обвинителния й поглед, запрати с все сили камъка и се заслуша как той се търкаля в далечината.

— Защо ме следеше? — попита после с по-спокоен тон. Искаше да я накара да говори. В тъмното бе забелязал, че гласът й е топъл и нисък, много по-приятен без кокалестата фигура и горящите очи, които отвличаха вниманието му.

— Помислих, че бягаш — отговори тя.

Бьорте се изправи и той стана с нея. Искаше му се тя да остане близо до него, макар да не можеше да обясни защо.

— Мислех, че ще се радваш, ако избягам — каза той.

— Аз… не зная. Не си ми казал една добра дума, откакто дойде при родовете. Защо да искам да оставаш?

Темуджин примигна. Само за няколко мига си бяха казали повече, отколкото за всички изминали дни. Не искаше това да свършва.

— Защо ме спря? Коке ще избяга при Енк и баща ти. Щом открият, че ни няма, ще тръгнат да ни търсят. Лошо ни се пише, щом ни намерят.

— Онзи е глупак. Но щеше да извършиш злина, ако го беше убил.

Пресегна се слепешком в тъмнината и напипа ръката й. Докосването успокои и двамата и тя заговори отново, за да скрие смущението си.

— Брат ти го преби почти до смърт, Темуджин. Държеше го и го риташе, а той крещеше като малко дете. Страхува се от теб и затова те мрази. Грешка ще е да го нараниш отново. Все едно да биеш куче, след като се е напикало от страх. Духът му е вече пречупен.

Темуджин бавно пое дъх и издиша треперливо.

— Не знаех — каза той, макар че след чутото много неща застанаха на мястото си. Коке бе зъл, но сега като се замислеше, в очите на по-голямото момче личеше, че е на крачка от страха. Изобщо не му пукаше и за миг му се прииска да беше стоварил камъка върху лицето му, но точно тогава Бьорте протегна ръка и докосна бузата му.

— Ти си… странен, Темуджин — каза тя. И преди той да успее да отговори, отстъпи назад и изчезна в мрака.

— Чакай! — извика той след нея. — Можем да се върнем заедно.

— Ще ни пребият и двамата — каза тя. — Може би аз ще избягам вместо теб. Може изобщо да не се върна.

Откри, че му е трудно да понесе мисълта как Шолой я удря, и се запита какво ли би казал баща му, ако я отведе рано-рано при герите на вълците.

— Тогава ела с мен. Ще вземем коня ми и ще се върнем у дома.

Зачака отговор, но той така и не дойде.

— Бьорте?

Затича се и се озова отново под лунната светлина с разтуптяно сърце. Видя я далеч напред и ускори ход, докато не полетя през тревата. Спомни си как го караха да тича нагоре-надолу с пълна с вода уста и да я плюе чак накрая, за да покаже, че е дишал през носа. Тичаше леко и без усилие, а умът му се бе съсредоточил върху утрешния ден. Не знаеше какво да направи, но тази нощ бе открил нещо ценно. Каквото и да станеше, знаеше, че няма да позволи отново да й причинят болка. Докато тичаше, чу роговете от околните хълмове, които вдигаха по тревога воините в селището.

 

 

В лагера цареше хаос, когато Темуджин се върна. Утрото наближаваше, но запалените факли хвърляха мазна жълта светлина върху суетящите се хора. На два пъти нервни мъже насочваха срещу него готови за стрелба лъкове. Воините вече бяха яхнали конете си и сновяха напред-назад, вдигаха прах и създаваха още по-голямо объркване. Доколкото можеше да види, никой не владееше положението. Ако това бяха вълците, баща му щеше да поеме командването и да разпрати бойците да пазят стадата от нападателите. Сега за първи път виждаше онова, за което му бе говорил Есугей. Олхунутите имаха много добри стрелци и ловци, но бяха неорганизирани войници.

Видя Енк да куцука сред герите и го хвана за ръката. Мъжът яростно се освободи, но после се обърна и на свой ред задържа Темуджин.

— Тук е! — изкрещя той.

Темуджин инстинктивно удари и вуйчо му отстъпи назад и го пусна. Видя идващите към него воини и преди да успее да избяга, нечии силни ръце го сграбчиха и направо го понесоха през голата земя. Заплете крака, уж че му призлява, с надеждата да ги накара да отпуснат хватката си и да успее да се отскубне. Беше напразна надежда, но не можеше да разбере какво става, а мъжете, които го държаха, му бяха непознати. Ако успееше да се добере до кон, имаше шанс да се измъкне от очакващото го наказание. Минаха през едно осветено от факли място и Темуджин преглътна на сухо, когато видя, че го държаха мъжете, които бяха дружинници на хана, мрачни и свъсени в кожените си доспехи.

Беше виждал господаря им Сансар само отдалеч. Допусна глупостта да се съпротивлява и един от дружинниците така го зашлеви, че в очите му избухнаха искри. Хвърлиха го безцеремонно пред вратата на ханския гер. Преди да влезе, един го претърси грубо и го бутна през отвора. Темуджин падна по очи на пода от полирано жълто дърво, хвърлящо златни отблясъци от светлината на факлите.

Отвън продължаваха да се чуват викове на воини и цвилене на коне, но когато Темуджин се изправи на колене, около него цареше напрегнато мълчание. Ханът бе прав, заобиколен от трима от хората си с извадени мечове. Темуджин огледа непознатите лица; видя в тях гняв, но и страх, и това го изненада. Сигурно щеше да продължи да мълчи, но погледът му падна върху една позната фигура. Извика от удивление.

— Басан! Какво се е случило? — попита той и се изправи на крака. Присъствието на дружинника накара стомаха му да се свие на топка от страх.

Никой не отговори и Басан засрамено отмести поглед. Темуджин се опомни и пламна. Склони глава към хана на олхунутите.

— Господарю — рече той официално.

Сансар му се стори крехък в сравнение с едрите Елук и Есугей. Стоеше с ръце на гърба, с меч на хълбока. Лицето му бе спокойно и Темуджин се изпоти от внимателния му поглед. Когато Сансар заговори, гласът му беше отсечен и суров:

— Баща ти би се засрамил, ако те бе видял с тази зяпнала уста — каза той. — Вземи се в ръце, дете.

Темуджин се подчини, овладя дишането си и изправи гръб. Преброи наум до дванадесет и отново вдигна очи.

— Готов съм, господарю.

Сансар кимна, като го гледаше изпитателно.

— Баща ти е бил тежко ранен, дете. Може да умре.

Темуджин леко пребледня, но лицето му остана безизразно. Усети злонамереност у хана на олхунутите и реши да не показва никаква слабост пред него. Сансар не каза нищо, може би очакваше някаква реакция. Когато не последва такава, заговори отново:

— Олхунутите споделят мъката ти. Ще претърся степта за скиталците, посмели да нападнат един хан. Страданието им ще бъде ужасно.

Жизнерадостният му тон издаваше лъжата зад съчувствията. Темуджин кимна отсечено, макар мислите му да препускаха и да му се искаше да крещи въпроси към старата змия, която едва криеше задоволството си от нещастието.

Сансар изглежда намери мълчанието на Темуджин за дразнещо. Погледна към Басан, който стоеше като статуя вдясно от него.

— Както изглежда, няма да завършиш годината сред нас, дете. Настъпило е опасно време и се чуват заплахи, които не би трябвало да бъдат изричани. Все пак редно е да се върнеш и да оплачеш баща си.

Темуджин стисна зъби. Вече не можеше да мълчи.

— Значи умира, така ли? — попита той.

Сансар изсъска тихо, но Темуджин не му обърна внимание и се обърна към дружинника на баща си.

— Отговаряй, когато те питам, Басан! — заповяда той.

Дружинникът отвърна на погледа му и вдигна леко глава, издавайки напрежението си. Намираха се в гера на друг хан и Темуджин рискуваше живота и на двамата, като нарушаваше обичая дори при такива ужасни новини. В очите на Басан личеше, че отчита опасността, но той също беше от вълците.

— Ранен е много лошо — отвърна той с овладян глас. — Какъвто е силен, успял е да се добере жив до родовете, но… вече са минали три дни. Не зная.

— Почти утро е — каза Темуджин. Погледът му се спря върху хана на олхунутите и той отново сведе глава. — Право казваш, господарю. Трябва да се върна, за да поведа народа си.

При тези думи Сансар замръзна и очите му заблестяха.

— Върви с моята благословия, Темуджин. Тук оставяш само съюзници.

— Разбирам — отвърна Темуджин. — Почитам олхунутите. Ако позволиш, ще се оттегля да потърся коня си. Чака ме дълъг път.

Ханът се изправи и прегърна формално Темуджин.

— Нека духовете те водят — рече той.

Темуджин се поклони за последен път и се измъкна в мрака, следван от Басан.

Щом излязоха, ханът на олхунутите се обърна към най-доверените си дружинници и закърши ръце.

— Всичко трябваше да мине чисто! — озъби се той. — А сега кокалите се разхвърчаха и не се знае къде ще паднат.

Извади запушалката на мяха с айраг, изля глътка от силната течност в гърлото си и гневно избърса уста.

— Трябваше да се сетя, че татарите не могат дори да убият човек, без да предизвикат хаос. Поднесох им го на тепсия. Как е възможно да го оставят жив? Ако просто беше изчезнал, нямаше да има и намек, че сме замесени. Ако оживее, ще се запита как татарите са разбрали къде да го намерят. Ще се пролее кръв, преди да е настъпила зимата. Кажете какво да правя!

Лицата на мъжете около него бяха празни и разтревожени. Сансар изсумтя презрително.

— Излезте и успокойте лагера. Тук няма други врагове освен онези, които сами сме поканили. Молете се ханът на вълците да е вече мъртъв.

 

 

Темуджин крачеше слепешком между герите и се мъчеше да се успокои. Това, което чу, беше невъзможно. Баща му беше роден воин и дори двама вълци не можеха да го победят с меча. Знаеше, че трябва да разпита Басан за подробности, но се ужасяваше от това какво можеше да чуе. Докато не задаваше въпроси, всичко можеше да мине за лъжа или грешка. Помисли за майка си и братята си, внезапно спря и Басан едва не се блъсна в него. Не беше готов да предизвика Бехтер, ако всичко това беше истина.

— Къде е конят ти? — попита той човека на баща си.

— Завързан в северния край на лагера — отвърна Басан. — Съжалявам, че нося такива вести…

— Първо ела с мен. Имам да свърша нещо, преди да тръгна. Прави каквото ти кажа.

Не се обърна да погледне как ще реагира Басан и може би именно затова мъжът кимна и се подчини на младия син на Есугей.

Темуджин крачеше през селището сред постепенно успокояващите се олхунути. При приближаването на Басан се чуваха предупредителни викове, но те бяха предизвикани от паниката. Темуджин се изсмя презрително наум и се зачуди дали някой ден няма да поведе отряд срещу същите тези гери. Най-сетне започна да се зазорява и когато стигна покрайнините на селището, видя изкривената фигура на Шолой да стои до вратата с дърварска брадва в ръце. Темуджин не се поколеба и пристъпи в обсега на оръжието.

— Бьорте тук ли е? — попита той.

Шолой присви очи от промяната в поведението на момчето. Несъмнено то се държеше дръзко заради воина, който стоеше мрачно до него. Вдигна предизвикателно глава.

— Не още, момче. Помислих си, че е с теб. Брат ти опита същото с момичето, което му дадоха.

Темуджин се поколеба и изгуби предимството си.

— Какво?

— Взе момичето си рано, като чифтосваща се коза. Не ти ли е казал? Ако си сторил същото, ще ти отрежа ръцете, момче. И не си въобразявай, че се страхувам от човека на татко ти. Убивал съм и по-силни с голи ръце. Брадвата ще се погрижи и за двама ви.

Темуджин чу, че Басан вади меча си. Постави длан върху ръката на воина и го спря, преди да е нанесъл удара.

— Не съм й сторил нищо. Спря ме да не пребия Коке. Това е всичко.

Шолой се намръщи.

— Казах й да не излиза навън, момче. Само това има значение.

Темуджин пристъпи към стареца.

— Тази нощ чух повече, отколкото ми се искаше. Каквато и да е истината, аз не съм брат ми. Ще се върна за дъщеря ти, когато започне месечното й кървене. Ще я взема за моя жена. Дотогава няма да я докосваш. Ще ме превърнеш в свой враг, ако й направиш и една синина, старче. А ти не искаш да ме предизвикаш, нали? Дадеш ли ми повод, лошо им се пише на олхунутите.

Шолой го слушаше с кисела физиономия и мърдаше устни. Темуджин търпеливо го изчака да осмисли думите му.

— Трябва й силен мъж, момче. Някой, който да я държи изкъсо.

— Запомни това — каза Темуджин.

Шолой кимна и се загледа след двамата вълци. Оголеният меч плашеше децата и ги разгонваше от пътя. Старецът преметна брадвата на рамо, повдигна гамашите си и подсмръкна.

— Зная, че се спотайваш някъде наоколо, момиче — каза той към празното пространство. Отговор не последва, но тишината изведнъж стана напрегната и той се ухили, разкривайки черни венци. — Май си намери добър мъж, стига да оцелее. Аз обаче не бих заложил на това.