Кон Игълдън
Степният вълк (25)

24.

Вен Чао внимателно следеше през завесите слугите си, които се огъваха под тежестта на носилката. На всяка дървена дръжка имаше по трима мъже и усилието им би трябвало да ги загрее, но през коприната той видя, че устните им са започнали да посиняват. Беше потеглил чак след като снегът започна да се топи, но тук под краката все още хрущеше лед и ветровете бяха жестоки. Подозираше, че ще изгуби един или двама роби, преди да стигнат до монголския лагер. Сгуши се в кожуха си и се запита раздразнено дали изобщо ще намерят лагера.

Известно време се забавляваше да проклина хана на кераитите Тогрул, който твърдеше, че знаел къде точно зимувала разбойническата шайка. После с малко повече жар и въображение се зае да упражнява още по-изтънчени обиди за двора на Дзин в Кайфенг.

Разбра, че са го изпреварили в момента, в който забеляза изражението по лицата на евнусите. Бяха досущ като старите клюкарки. Нищо в двора не можеше да се случи, без те да научат. Спомни си язвителното задоволство, с което дребният Джанг, техният първенец, го въведе при първия министър.

Сви раздразнено устни при спомена. Той беше експерт в дворцовите игри, а ето какво го бе сполетяло. Беше приспан от една жена в най-добрата Върбова къща в Кайфенг и бе пропуснал една-единствена важна среща. Въздъхна от спомена за уменията й, за всяко палаво докосване и за онова особено нещо, което тя правеше с перцето. Надяваше се, че нейните услуги са излезли солени на враговете му. Щом се събуди посред нощ в леглото й, незабавно разбра, че ще си плати за удоволствията. Десет години хитроумие, пропиляно само за една пиянска нощ с поезия и любов. Пък и поезията не беше кой знае колко добра. Министърът обяви дипломатическата мисия до варварските племена като че ли му оказваше огромна чест и, разбира се, Вен бе принуден да се усмихне и да чука главата си в пода, сякаш са осъществили най-големите му мечти.

Две години по-късно все още чакаше да го извикат обратно. Но далеч от машинациите и игрите на двора, несъмнено вече беше забравен. Пращаше копия от докладите си по доверени приятели със заръката да ги предадат нататък, но имаше голяма вероятност никой да не ги е прочел. Беше много лесно да потънат сред хилядите документи и писари, които обслужваха двора на Средното царство. А за подлец като Джанг подобно нещо изобщо не би представлявало проблем.

Отказваше да се предаде на отчаянието, но имаше вероятност да завърши дните си сред противните монголски племена, измръзнал до смърт или отровен от вездесъщото им гранясало овнешко и вкисналото им мляко. Това наистина беше прекалено за човек с неговото положение и напреднала възраст. Беше взел със себе си само дузина слуги, охрана и носачи, но зимата се бе оказала прекалено сурово изпитание за по-слабите от тях и ги бе пратила обратно в колелото на живота към следващото им прераждане. Споменът как личният му писар пипна треска и умря още го вбесяваше. Човекът просто седна в снега и отказа да продължи нататък. Един от охраната го бе заритал по нареждане на Вен, но въпреки това дребосъкът умря, без да крие злостното си задоволство.

Дано да се прероди като чистач или пони, което ще налагат редовно и с ентусиазъм. Сега, след като онзи си беше отишъл, Вен можеше само да съжалява, че лично не го е бил. Времето никога не достигаше, дори и на най-добросъвестните.

Чу ритмичния тропот на конски копита. Канеше се да спусне завесата, която го предпазваше от вятъра, но размисли. Сигурно стражите идваха да му съобщят, че както и през изминалите дванадесет дни, не са открили следа. Чу ги да викат и старото му сърце се разтуптя от облекчение, но беше под достойнството му да го показва. Нима не беше пети братовчед на втората съпруга на императора? Ето защо взе един свитък и зачете философския текст, за да открие спокойствие в простите му размисли. Винаги се бе чувствал уютно с възвишения морален тон на Конфуций, но определено с удоволствие би изпил едно питие с ученика му Шун Ци. Именно към неговите думи се обръщаше най-често, когато не бе в настроение.

Игнорира възбуденото дърдорене на стражите, докато решаваха кой ще наруши бляскавото му уединение. Шун Ци смяташе, че пътят към съвършенството е пътят към просветлението и Вен обмисляше този превъзходен паралел в собствения си живот. Тъкмо посягаше към четката за писане, когато носилката бе поставена на земята и той чу как някой нервно прочиства гърлото си край ухото му. Въздъхна. Пътуването беше еднообразно, но мисълта, че отново ще му се наложи да общува с некъпаните диваци, обтягаше търпението му до краен предел. И всичко това заради една нощ невъздържаност, помисли той, докато дърпаше завесата и поглеждаше към най-доверения си страж.

— Е, Юан, май сме спрели — каза той и почука с дълъг нокът по пергамента, показвайки неодобрението си. Юан бе коленичил до носилката, но щом господарят му проговори, се просна на земята и опря чело в ледената земя. Вен въздъхна шумно. — Можеш да говориш, Юан. Ако не го сториш, ще висим тук цял ден.

В далечината през вятъра се чуваше скръбният вой на предупредителните рогове. Юан погледна в посоката, откъдето идваха.

— Намерихме ги, господарю. Идват.

Вен кимна.

— Ти си пръв сред стражите ми, Юан. Уведоми ме, когато приключат с перченето и крясъците.

Остави копринената завеса да падне и започна да връзва свитъците си с алените им ленти. Чу грохота на приближаващи коне и усети непреодолимо любопитство. Въздъхна при проявата на тази слабост, дръпна капака на шпионката в ъгъла на носилката и погледна през нея. За съществуването й знаеше само Юан, но той нямаше да каже нищо. Робите щяха да мислят, че господарят им се отнася с презрение към опасността. Важно беше да им се показват само подходящите образи, помисли си той и се запита дали не е време да добави още някоя бележка към философските си мисли. Обеща си, че някой ден ще събере всичко и ще го публикува. Произведението му беше особено критично към ролята на евнусите в двора в Кайфенг. Може би щеше да е най-добре да го публикува анонимно, реши Вен, докато надзърташе през малката дупка.

 

 

Темуджин яздеше с Арслан и Джелме от двете си страни. С тях бяха десет от най-добрите им хора, а Хазар и Хаджиун бяха разделили останалите около лагера в очакване на втора атака.

От пръв поглед Темуджин разбра, че нещо не е наред. Зачуди се защо толкова много въоръжени мъже пазят някаква кутия. Самите мъже също бяха странни, макар веднага да позна, че са опитни воини. Вместо да нападнат, те бяха оформили отбранителен правоъгълник около кутията и го чакаха да пристигне. Арслан бе принуден да вика, за да го чуят през тропота на копитата.

— Имай едно наум, господарю. Това може да бъде единствено представител на Дзин, някой високопоставен.

Темуджин погледна към странната сцена с нов интерес. Беше чувал за големите градове на изток, но никога не бе виждал тамошни хора. Казваха, че били многобройни като мухи и използвали златото за строителен материал, толкова много имали. Които и да бяха тези хора, явно бяха достатъчно важни, за да пътуват с дузина стражи и много роби, които да носят лакираната кутия. Самата кутия изглеждаше странно сред тази пустош — беше блестящо черна, а от двете й страни имаше завеси с цвета на слънцето.

Темуджин беше сложил стрела на тетивата и управляваше коня си с колене. Свали лъка и извика на тези около него да сторят същото. Ако това беше капан, воините от Дзин щяха да установят, че са направили огромна грешка с идването си по тези земи.

Дръпна поводите. Хората му също спряха, без да нарушават строя. Темуджин завърза лъка си за ремъка на седлото, докосна дръжката на меча за късмет и пое към мъжа в средата на странния отряд.

Не каза нищо. Тези земи му принадлежаха по право и нямаше нужда да обяснява присъствието си. Жълтите му очи гледаха спокойно воина и той забеляза с интерес бронята му от припокриващи се пластини. Също като кутията, отделните й части бяха лакирани с нещо, което блестеше като черна вода, а ремъците се скриваха отдолу. На вид като че ли можеше да спре стрела и Темуджин се зачуди как да се сдобие с една, за да я изпита.

Воинът наблюдаваше Темуджин изпод ръба на подплатен шлем, а лицето му бе наполовина покрито от железни набузници. Изглеждаше болен, цветът на кожата му беше противно жълт, и издаваше прекалено много пиянски вечери. Бялото на очите му обаче бе чисто и той изобщо не трепна при вида на толкова много въоръжени мъже, очакващи заповед да се хвърлят напред.

Мълчанието се проточи, но Темуджин продължи да чака. Накрая войникът се намръщи и проговори:

— Моят господар от нефритения двор желае да говори с теб — сковано изрече Юан. Акцентът му прозвуча странно в ушите на Темуджин. Подобно на господаря си, Юан не харесваше воините на племената. При цялата им свирепост те не притежаваха дисциплина. Бяха като зле обучени хрътки и беше недостойно да се говори с тях като с човешки същества.

— Той в кутията ли се крие? — попита Темуджин.

Офицерът се напрегна и Темуджин отпусна ръка върху дръжката на меча си. Беше тренирал с Арслан стотици вечери и не се боеше от внезапния сблъсък на остриета. Може би веселото му настроение пролича в очите му, защото Юан се сдържа и замръзна като статуя.

— Трябва да предам послание от Тогрул, хана на кераитите — продължи Юан.

Темуджин реагира на това име с напрегнато любопитство. Беше го чувал и преди и в лагера си имаше трима скиталци, прогонени от това племе.

— Е, кажи си посланието — отвърна той.

Воинът заговори, сякаш рецитираше, загледан някъде в далечината.

— Довери се на тези мъже и им окажи гостоприемство от мое име — каза Юан.

Темуджин внезапно се ухили, изненадвайки войника от Дзин.

— Сигурно би било мъдро. Замислял ли си се за другата възможност?

Юан раздразнено погледна към Темуджин.

— Няма друга възможност. Това е заповед.

Темуджин се разсмя на глас, но нито за миг не забрави, че войникът е на един меч разстояние от него.

— Тогрул не е мой хан — каза той. — Тук заповедите му нямат сила.

Интересът му към дошлия край лагера му отряд се беше засилил. Офицерът не отговори, но беше много напрегнат.

— Бих могъл просто да ви избия и да взема това, което пазите в онази красива кутийка — каза Темуджин, по-скоро за да подразни мъжа, отколкото като заплаха. За негова изненада офицерът не се разгневи. На лицето му се появи мрачна усмивка.

— Нямаш достатъчно хора — уверено отвърна Юан.

Темуджин се канеше да отговори, когато от кутията нечий глас рязко даде заповед на непознат език. Прозвуча като крясък на гъска, но офицерът незабавно склони глава.

Темуджин вече не можеше да сдържа любопитството си.

— Добре тогава. Приемам ви като мои гости в дома ми — каза той. — Вървете с мен, да не би стражите да пратят стрели в гърлата ви. — Забеляза, че Юан се мръщи, и продължи. — Движете се бавно и не правете резки движения. В лагера ми има хора, които не обичат чужденци.

Юан вдигна юмрук и дванайсетте носачи сграбчиха дръжките и се изправиха, като гледаха безстрастно напред. Темуджин не знаеше какво да мисли за всичко това. Даде заповеди на хората си и застана начело с Арслан. Джелме и останалите заобиколиха малката група, за да яздят отзад.

Темуджин приближи плътно Арслан и се наведе в седлото.

— Познаваш ли тези хора? — промърмори тихо той.

Арслан кимна.

— Срещал съм ги и преди.

— Заплаха ли са? — попита Темуджин и Арслан се замисли.

— Биха могли да бъдат. Неимоверно богати са, казват, че градовете им са огромни. Не зная какво търсят на това място.

— Или каква игра играе Тогрул — добави Темуджин. Арслан кимна и продължиха да яздят в мълчание.

 

 

Вен Чао изчака да оставят носилката му на земята и Юан да застане до нея. Очакваше пристигането в лагера с интерес и потисна стоновете си при вида на познатите гери и мършавите овце. Зимата беше тежка и тези хора имаха доста изпит вид. Надуши миризмата на овча мас много преди да стигнат лагера и знаеше, че вонята ще пропие дрехите му. После трябваше да бъдат изпрани няколко пъти. Юан дръпна копринените завеси и Вен излезе иззад тях, като дишаше колкото можеше по-плитко. От опит знаеше, че ще свикне с миризмата. Все пак често му се налагаше да се среща с диваци, които се миеха не повече от един-два пъти годишно, при това само ако случайно паднеха в някоя река. Но имаше да изпълнява задача и макар да проклинаше под нос дребния Джанг, излезе на студения вятър и се помъчи да изглежда колкото може по-достойно.

Дори да не бе забелязал как останалите мъже отстъпват пред младежа с жълтите очи, Вен щеше да го разпознае като водач. В двора на Кайфенг познаваха „тигрите в тръстиката“, онези в чиито вени течеше воинска кръв. Този Темуджин беше от тигрите, реши Вен в мига, когато срещна погледа му. Какви очи само! Никога не беше виждал други такива.

Вятърът беше суров за облечен в тънки роби човек, но Вен не показа и следа от неудобство, докато стоеше пред Темуджин и се покланяше. Единствено Юан би забелязал, че поклонът далеч не е толкова дълбок, колкото изисква протоколът, но на Вен му доставяше удоволствие да обижда варварите. За негова изненада разбойникът просто го изгледа и Вен усети как настръхва.

— Името ми е Вен Чао, посланик на двора на Дзин от Северен Сун. За мен е чест да бъда в твоя лагер — каза той. — Вестите за твоите битки срещу татарите се разпростират далеч из страната.

— И те доведоха тук в малката ти кутия, така ли? — отвърна Темуджин. Беше запленен от странния мъж, за когото се грижеха толкова много слуги. Неговата кожа също имаше онзи жълт цвят, който му се струваше признак на болест, но човекът се държеше добре в пронизващия вятър. Прецени, че е прехвърлил четиридесетте, макар че кожата му бе гладка. Дипломатът на Дзин представляваше странна гледка за израсналите сред племената хора. Беше облечен в зелена роба, която сякаш блещукаше. Косата му беше черна като техните, но пригладена назад и прибрана на опашка, стегната със сребърна шнола. За изумление на Темуджин, ръцете му завършваха с нокти като на хищник, които блестяха на светлината. Запита се колко дълго би могъл да издържи на студа. Той сякаш не го усещаше, но устните му започнаха да посиняват пред очите му.

Вен се поклони отново, преди да заговори.

— Нося поздрави от нефритения двор. Чували сме много за твоите победи и имаме много неща за обсъждане. Твоят брат от кераитите ти праща своите поздрави.

— Какво иска Тогрул от мен? — отвърна Темуджин.

Вен кипеше от ярост в хапещия студ. Нямаше ли да го поканят в топлите гери? Реши да натисне малко.

— Нима не ми е оказано гостоприемство, господарю? Не подобава да разговаряме по такива важни въпроси с толкова много уши наоколо.

Темуджин сви рамене. Мъжът очевидно замръзваше, а той искаше да чуе какъв враждебен умисъл го е довел тук, преди да е умрял.

— Добре дошъл — каза той и изкриви език, за да произнесе името, но завърши с ужасяващото „Венчо?“.

Старецът овладя с мъка трепването си и Темуджин се усмихна на гордостта му.

— Вен Чао, господарю — отвърна дипломатът. — Езикът трябва да докосва небцето.

Темуджин кимна.

— Ела на топло, Вен. Ще наредя да ти донесат горещ солен чай.

— А, чаят — промърмори си Вен Чао, докато влизаше след Темуджин в парцаливия гер. — Как ли бих могъл да го пропусна.

Настани се в сумрака и търпеливо изчака, докато купата горещ чай не бе поставена в ръцете му от самия Темуджин.

Герът се изпълни с хора, които го зяпаха, и Вен се насили да диша бавно, докато не свикне с близостта им и миризмата на пот. Жадуваше за баня, но подобни удоволствия отдавна бяха минало.

Темуджин забеляза, че Вен опитва чая с присвити устни и явно се преструва, че му харесва.

— Разкажи ми за своя народ — каза той. — Чувал съм, че е многоброен.

Вен кимна, благодарен за шанса, че може да говори, вместо да пие от противната течност.

— Ние сме разделено царство. В южните територии има повече от шейсет хиляди души под властта на императора на Сун — каза той. — В северния, Дзин, вероятно са още толкова.

Темуджин примигна. Тези числа бяха по-големи, отколкото можеше да си представи.

— Мисля, че преувеличаваш, Вен Чао — отвърна той, произнасяйки за своя изненада съвсем правилно името му.

Вен сви рамене.

— Кой знае? Селяните се плодят като въшки. Само в двора на Кайфенг има повече от хиляда служители, а официалното преброяване отнема много месеци. Не разполагам с точното число — каза Вен, като се наслаждаваше на слисаните погледи, които си размениха воините.

— А ти? Ти хан ли си? — продължи да любопитства Темуджин.

Вен поклати глава.

— Предадох моите… — Затърси в речника си и откри, че не разполага с подходящата дума. — Борби? Не. — Произнесе някаква странна дума. — Това означава да седиш зад бюро и да отговаряш на въпроси заедно със стотици други, първо в окръг, а после в самия Кайфенг пред императорските служители. Излязох пръв сред всички, които изпитаха в онази година. — Загледа се в дълбините на паметта си и вдигна купата към устата си. — Това беше много отдавна.

— Чий човек си тогава? — попита Темуджин.

Вен се усмихна.

— Може би на първия министър на гражданските служби, но предполагам, че имаш предвид императорите на Сун. Може би ще доживея да видя обединяването на двете половини на Средното царство.

Темуджин се мъчеше да го разбере. Докато се взираха в него, Вен остави купата и бръкна в гънките на робата си за кесията. Внезапно засилилото се напрежение го спря.

— Бъркам за една рисунка, господарю, това е всичко.

Запленен от тази идея, Темуджин му направи знак да продължи. Вен извади пакет ярко оцветени хартии и му подаде едната от тях. Върху нея имаше странни символи, а в средата гледаше свирепо лицето на някакъв млад мъж. Темуджин обърна хартията под различни ъгли, смаян от това, че малкото лице сякаш го наблюдава.

— Много изкусни рисувачи имате — неохотно призна той.

— Така е, господарю, но хартията, която държиш, бе отпечатана от една голяма машина. Тя има стойност и се дава в замяна на стоки. С още няколко такива мога да си купя добър кон в столицата или някоя млада жена за през нощта.

Видя, че Темуджин предава банкнотата на останалите и се загледа с интерес в израженията им. Същински деца, помисли си той. Може би ще подари на всички по една банкнота, преди да си тръгне.

— Използваш думи, които не познавам — каза Темуджин. — Какво е това „отпечатана“? „Голяма машина“? Да не си решил да ни баламосваш в собствените ни гери?

Не звучеше много весело и Вен си напомни, че диваците могат да бъдат безжалостни дори с приятелите си. Ако и за миг си помислят, че им се подиграва, с него щеше да е свършено. Те бяха деца, но той не биваше да забравя, че са смъртно опасни.

— По този начин се рисува по-бързо, отколкото ако го прави човек — гладко рече Вен. — Може би някой ден ще посетиш Дзин и ще се увериш с очите си. Зная, че ханът на кераитите е запленен от моята култура. Много пъти ми е говорил за желанието си да има земя в Средното царство.

— Тогрул ли е казал това? — попита Темуджин.

Вен кимна и взе банкнотата от последния, който я беше разгледал. Сгъна я грижливо и я прибра в кесията пред погледите на всички.

— Това е най-голямото му желание. Земята там е толкова богата и черна, че може да се отглежда всичко. Има неизброими стада диви коне и най-добрия дивеч в света. Господарите ни живеят в огромни къщи от камък и хиляди слуги се грижат и за най-малката им прищявка. Тогрул желае такъв живот за себе си и за своите наследници.

— Как можеш да преместиш къща от камък? — внезапно попита един от присъстващите.

Вен му кимна приветливо.

— Не може да се мести, както вие местите герите си. Някои от тях са колкото планини.

Темуджин се разсмя, най-сетне разбра, че странният дребосък си играе игрички с тях.

— Значи не биха ми свършили работа, Вен — каза той. — Племената трябва да се преместят, когато дивечът намалее. Сигурно бих умрял от глад в онази каменна планина.

— Не би умрял, господарю, защото слугите ти ще купуват храна от пазарите. Ще отглеждат ориз и животни за месо и мляко. Можеш да имаш хиляда жени и никога да не изпиташ глад.

— И това се харесва на Тогрул — тихо каза Темуджин. — Разбира се, че би му харесало.

В главата му се въртяха куп нови и странни идеи, но той все още не беше чул каква е причината Вен да го издирва в пустошта толкова далеч от дома си. Предложи му чаша и я напълни с айраг. Изсумтя, щом забеляза, че Вен се мъчи да не трака със зъби.

— Разтрий ръцете и лицето си с това и ще напълня отново чашата — каза той.

Вен наклони глава в знак на благодарност и направи каквото му бе предложил Темуджин. От топлината на бистрата течност жълтата му кожа пламна. Той пресуши чашата и изпи втора веднага щом Темуджин му наля, а после протегна ръка за още.

— Може пък някой ден да отида на изток и да видя с очите си всички тези странни неща — каза Темуджин. — И все пак не разбирам защо си оставил всичко това и си дошъл по тези земи, където моят народ управлява с меч и лък. Ние тук не мислим за твоя император.

— Макар да е баща на всички ни — автоматично изрече Вен.

Темуджин го зяпна и посланикът съжали, че е пил толкова бързо на празен стомах.

— От две години съм сред племената, господарю. Има моменти, когато моите хора много ми липсват. Бях пратен тук да събера съюзници срещу татарите на север. Тогрул смята, че ти споделяш нашата неприязън към онези кучета с белезникава кожа.

— Явно Тогрул е добре осведомен — отвърна Темуджин. — Откъде знае толкова много за моите дела?

Напълни чашата на Вен за четвърти път и тя отиде по реда си след другите. Радваше се, че мъжът не отказва напитката. Наля и на себе си, но отпиваше внимателно, за да запази главата си свежа.

— Ханът на кераитите е мъдър човек — отвърна Вен Чао. — Години наред се е сражавал с татарите на север и е получил много злато като данък от моите господари. Това е равновесие, нали разбираш? Ако пратя в Кайфенг заповед да подкарат на запад сто понита, те пристигат за един сезон. От своя страна кераитите проливат кръвта на татарите и ги държат далеч от границите ни. Не ги искаме в нашите земи.

Един от хората му се размърда неловко и Темуджин хвърли поглед към него.

— Арслан, нуждая се от съвета ти по този въпрос, но насаме — каза той.

Удовлетворен, мъжът се успокои. Вен огледа присъстващите.

— Тук съм, за да ви предложа същите условия. Мога да ви дам злато или коне…

— Мечове — каза Темуджин. — И лъкове. Ако се съглася, ще искам дузина комплекта доспехи като на хората ти отвън, както и сто понита — и кобили, и жребци. Златото ми трябва толкова, колкото и къщата от камъни, която не мога да преместя.

— Не видях сто мъже в този лагер — протестира Вен. Вътрешно ликуваше. Пазарлъкът беше започнал по-лесно, отколкото си бе представял.

— Не си видял всички — изсумтя Темуджин. — А и не съм казал, че съм съгласен. Каква е ролята на Тогрул във всичко това? Никога не съм го виждал, макар да съм чувал за кераитите. Той ще дойде ли да моли за помощта ми?

Вен се изчерви и остави чашата с айраг, която се канеше да поднесе към устните си.

— Кераитите са силно племе с повече от триста въоръжени мъже, господарю. Чули са от пленени татари, че нахлуваш все по-далеч и по-далеч на север. — Замълча, за да подбере правилните думи. — Тогрул е далновиден мъж и ме изпрати не да моля, а да те накарам да се присъединиш към него. Заедно може би ще успеете да прогоните татарите за много поколения напред.

Мъжът на име Арслан се наежи отново и Темуджин постави ръка на рамото му.

— Тук аз съм ханът и отговарям за хората си — каза той. — А ти искаш от мен да подвия коляно пред Тогрул в замяна на понитата ти?

В гера се усети смътна заплаха и изведнъж на Вен му се прииска Юан да беше тук с него.

— Можеш просто да откажеш и аз ще си тръгна — каза той. — Тогрул не се нуждае от васал. Трябва му безжалостен и силен военачалник. Трябва му всеки човек, който можеш да осигуриш.

Темуджин погледна към Джелме. Всички знаеха много добре, че след безкрайната зима татарите жадуват за отмъщение. Идеята за обединяване на силите с някое по-голямо племе бе изкусителна, но трябваше да помисли.

— Чух от теб много интересни неща, Вен Чао — каза след малко Темуджин. — А сега ме остави да взема решение. Хаджиун? Намери топли легла за хората му и нареди да им дадат варено, за да се нахранят.

Видя, че погледът на Вен се спира върху наполовина празния мях айраг в краката му.

— И малко айраг, за да се топли през нощта — добави той, увлечен от собствената си щедрост.

Всички стояха и гледаха как Вен се изправя на крака — не толкова уверено, колкото когато влизаше. Поклони се отново и Темуджин забеляза, че този път поклонът му бе мъничко по-дълбок. Може би първия път е бил схванат от пътуването.

Щом останаха сами, Темуджин обърна блеснали очи към най-доверените си хора.

— Искам това — каза той. — Искам да науча колкото се може повече за тези хора. Къщи от камък! Хиляди роби! Не ви ли засърбяват ръцете?

— Не познаваш Тогрул. И нима сребърният народ е за продан? — каза Арслан и изсумтя. — Онези от Дзин си въобразяват, че могат да ни купят с обещания и да ни смаят с приказките за милионите в градовете им. Какви са ни те?

— Да видим — каза Темуджин. — С мъжете на кераитите ще мога да забия клин в татарите. Да накарам реките да потекат червени от кръвта им.

— Положил съм клетва към теб, а не към Тогрул — каза Арслан.

Темуджин се обърна към него.

— Зная. Няма да стана негов васал. А ако той обедини силите си с нас, изгодата пак е на моя страна. Помисли си за Джелме, Арслан. Помисли за бъдещето му. Ние сме прекалено жизнени, за да изграждаме племето човек по човек. Да скочим нагоре, към голямото, и да рискуваме всичко. Или предпочиташ да седиш и да чакаш татарите?

— Знаеш, че не — отвърна Арслан.

— Значи решението е взето — възторжено рече Темуджин.