Кон Игълдън
Степният вълк (11)

10.

Чу роговете на вълците, щом двамата с Басан се появиха в полезрението на съгледвачите по залез-слънце. Дузина воини препуснаха в безупречен строй да ги пресрещнат — острие от опитни бойци, способни без усилия да се справят с всеки натрапник. Нямаше начин да не сравни тази реакция с паниката на олхунутите, преди да си тръгне. Трудно беше да задържи коня да не препусне, но само глупак би рискувал да бъде убит, преди да го разпознаят.

Погледна към Басан и видя, че към изтощението му се е прибавила напрегнатост. Темуджин го беше натиснал здравата и бяха изминали разстоянието само за два дни. И двамата не бяха спали и я караха само на вода и глътки прокиснало мляко. Пътуването им не започна приятелски и с приближаването на познатата територия Темуджин усещаше как дистанцията помежду им расте. Воинът разговаряше с неохота и държането му тревожеше Темуджин повече, отколкото бе склонен да признае. Хрумна му, че арбанът галопиращи бойци може да е враждебен. Нямаше начин да определи дали е така и не му оставаше нищо друго, освен да стои изправен в седлото си и да изчака да приближат, както би поискал баща му.

Когато конниците приближиха на един вик разстояние, Басан вдигна дясната си ръка, за да покаже, че не носи оръжие. Темуджин разпозна Елук и веднага видя, че останалите се подчиняват на дружинника на баща му. Именно той им даде знак да спрат и увереното му поведение едва не накара Темуджин да избухне в позорни сълзи. Беше се прибрал у дома, но всичко се бе променило. Не си позволи да плаче пред всички, но очите му блестяха от сълзи.

Елук хвана успокояващо повода на Темуджин. Останалите ги наобиколиха и продължиха в тръс. Понито на Темуджин се движеше в такт, без да се налага да го водят. Не беше кой знае какво, но в изблик на детски гняв на Темуджин му се прииска да дръпне поводите. Не желаеше да го водят в бащиното му племе като малко момче, но съобразителността му сякаш го беше напуснала.

— Баща ти е още жив — каза Елук. — Раната му е отровена и не беше на себе си много дни.

— Значи сега е буден? — попита Темуджин, почти без да смее да се надява.

Елук сви рамене.

— Понякога вика и се бори с врагове, които вижда само той. Силен е, но не приема никаква храна и плътта му се топи като восък. Бъди готов. Не вярвам, че му остава още много.

Сломен, Темуджин отпусна глава. Елук извърна поглед, за да не го засрамва в този момент на слабост. Неочаквано Темуджин измъкна повода от ръката на воина.

— Кои са виновниците? Каза ли имената им?

— Още не, макар че майка ти го пита всеки път, когато се събуди. Не я разпознава.

Елук въздъхна и Темуджин видя собственото си напрежение, отразено в него. Вълците вероятно бяха объркани и уплашени, щом Есугей бълнуваше и наближаваше края си. Сигурно се оглеждаха за друг силен водач.

— А брат ми Бехтер? — попита Темуджин.

Елук се намръщи. Вероятно се досети накъде бие.

— Излезе с отряд да претърсва степта. — Поколеба се, преценяваше какво може да сподели с момчето. — Не се надявай да разбереш веднага кои са враговете на баща си. Оцелелите са се разпръснали още преди дни. Няма да седят и да чакат да ги намерим.

Лицето му беше безизразна маска, но Темуджин усети скрития в него гняв. Може би не му харесваше мисълта, че Бехтер има влияние сред воините. Все пак търсенето трябваше да се предприеме. Бехтер беше очевидният избор, но Елук не искаше да му отнемат предани хора. Темуджин разбираше добре бащиния си дружинник, въпреки опитите му да скрие личните си намерения. Трябва да си безумец, за да не се замислиш за приемника в момент като този. Темуджин беше прекалено млад, а Бехтер се намираше на прага на възмъжаването. С подкрепата на Елук всеки от тях би могъл да управлява вълците, но алтернативата беше очевидна и смразяваща. Темуджин се насили да се усмихне и се обърна към човека, който сега беше по-голяма заплаха за него от всеки олхунут.

— Ти обичаше баща ми толкова, колкото и аз, Елук. Какво би искал той за вълците, ако умре? Би ли пожелал ти да ги поведеш?

Елук се вцепени като ударен и обърна убийствен поглед към яздещото до него момче. Темуджин не трепна. Чувстваше се леко замаян, но в този миг изобщо не го беше грижа, дори Елук да го убиеше. Откри, че може да посрещне погледа му без капка страх, каквото и да го очакваше в бъдеще.

— През целия си живот съм бил верен на баща ти, но славата му си отиде — каза Елук. — Щом новината се разчуе, враговете ни ще се възползват от всяка наша слабост. Татарите ще дойдат през зимата да крадат стадата ни, а може би дори и олхунутите или кераитите, просто за да видят дали все още сме способни да опазим това, което ни принадлежи.

Стисна повода толкова силно, че кокалчетата на ръката му побеляха, и се извърна от Темуджин, неспособен да издържа повече погледа на бледожълтите му очи.

— Знаеш какво би искал той, Елук. Знаеш какво трябва да сториш.

— Не. Не, не зная, момче. Обаче зная какво си мислиш ти и ти казвам, че си прекалено млад да водиш родовете.

Темуджин преглътна с мъка горчивината и гордостта си.

— Тогава нека бъде Бехтер. Не предавай баща ни, Елук. През целия си живот се е отнасял към теб като към брат. Отдай му почит, като помогнеш на сина му.

За изумление на Темуджин Елук заби пети в хълбоците на коня си и препусна пред групата с почервеняло и изкривено от ярост лице. Темуджин не посмя да погледне към мъжете около себе си. Не искаше да види изражението на лицата им, знаеше, че светът му е рухнал. Не видя питащите погледи, с които се спогледаха, нито скръбта им.

 

 

Лагерът на вълците беше притихнал. Темуджин слезе от коня до гера на баща си и пое дълбоко въздух. Имаше чувството, че е отсъствал години. Последния път, когато бе стоял на това място, баща му беше изпълнен с живот и сила, беше сигурна опора на целия им живот. Невъзможно му беше да приеме, че този свят си е отишъл и няма да се върне обратно.

Стоеше скован на откритото и гледаше към герите на родовете. Можеше да назове по име всеки мъж, жена и дете само като видеше украсата на вратата им. Те бяха неговият народ, мястото му беше сред тях. Несигурността бе ново чувство за него, в гърдите му сякаш имаше огромна дупка. Откри, че му е трудно да събере кураж и да влезе вътре. Сигурно щеше да остане още дълго така, ако не бе видял, че хората започват да се събират под светлината на последните слънчеви лъчи. Не можеше да понесе съжалението им, с изкривено лице се пъхна през ниската врата и я затвори пред взиращите се лица.

Димоотводът над главата му още не бе покрит за през нощта, но герът бе изпълнен с жега и миризма, от която му призля. Майка му се обърна към него, Темуджин видя бледото й лице и всичките му защити рухнаха, когато се втурна в обятията й. Сълзите му рукнаха безконтролно, тя го залюля мълчаливо и той се загледа в изтерзаното тяло на баща си.

Плътта на Есугей потръпваше като на кон, който се опитва да прогони мухите. Коремът му бе покрит с хванали коричка превръзки, твърди като тръстика от изсъхналите течности. Темуджин видя струйка гной и кръв, която се спускаше по кожата и изчезваше под одеялата. Косата на баща му бе сресана и намазана, но изглеждаше изтъняла, а в спускащите се към бузите кичури имаше повече сиво, отколкото преди. Ребрата му рязко се очертаваха. Лицето бе изпито и хлътнало — смъртна маска на човека, когото си спомняше отпреди.

— Говори с него, Темуджин — каза майка му. Вдигна глава да й отговори и видя, че очите й са зачервени като неговите. — Викаше името ти, а не знаех дали ще дойдеш навреме.

Той кимна и избърса с ръкав сребристия сопол от носа си. Погледна мъжа, който в представите му сякаш щеше да живее вечно. Треската бе изгорила мускулите му и Темуджин не можеше да повярва, че това беше същият могъщ воин, с когото влязоха тъй самоуверено в лагера на олхунутите. Взираше се в него, неспособен да проговори. Едва забеляза как майка му намокря парче плат в кофа студена вода и я пъха в ръката му. Насочи пръстите му към лицето на баща му и заедно избърсаха очите и устните му. Темуджин дишаше бавно, като се мъчеше да не повърне. Миризмата на гниеща плът беше ужасна, но майка му не показваше отвращение и той се опита да бъде силен заради нея.

Есугей се размърда от докосването му, отвори очи и погледна право към тях.

— Това е Темуджин, съпруже. Прибра се благополучно у дома — нежно каза Хулун.

Очите останаха все така безизразни и Темуджин усети, че сълзите му напират отново.

— Не умирай — каза той и започна да хлипа на спазми. — Не зная какво да правя.

Ханът на вълците пое рязко дъх и ребрата му изпъкнаха като клетка. Темуджин се наведе напред и постави ръка върху ръката на баща си. Кожата му бе невъзможно гореща и суха, но той не се отдръпна. Видя, че устните на баща му мърдат и наведе глава, за да го чуе.

— Прибрах се, татко — каза той. Есугей стисна ръката му толкова силно, че го заболя. Темуджин протегна и другата си ръка, за да задържи пръстите му. За миг очите им се срещнаха и му се стори, че баща му го разпознава.

— Татарите — прошепна Есугей. След тези думи гърлото му като че ли се затвори. Насъбраният въздух излезе с дълга въздишка, която завърши със сухо щракане. Темуджин зачака следващото поемане на въздух и когато то не настъпи, осъзна, че ръката, която държеше, се е отпуснала безжизнено. Стисна я още по-силно в пристъп на отчаяние, изгаряйки от копнеж отново да чуе вдишване.

— Не ни оставяй тук — замоли се той, но знаеше, че няма кой да го чуе. Хулун издаде задавен звук зад него, но той не можеше да откъсне очи от хлътналото лице на човека, когото обожаваше. Беше ли му го казал? Не си спомняше да го е направил и внезапно го облада страх, че баща му ще иде в страната на духовете, без да знае колко много е означавал за синовете си.

— Всичко, което съм, е от теб — прошепна той. — Аз не съм нищо друго освен твой син. Чуваш ли ме?

Усети ръката на майка си върху своята.

— Той чакаше теб, Темуджин. И сега си отиде — каза тя.

Не се обърна към нея.

— Дали знаеше колко много го обичах? — каза той.

Тя се усмихна през сълзи и за миг стана толкова хубава, колкото вероятно е била като млада.

— Знаеше. Толкова се гордееше с теб, че сърцето му щеше да се пръсне от гордост. Поглеждаше към мен всеки път, когато ти яздеше, бореше се с братята си или се караше с тях. Виждах го в усмивката му. Не искаше да те разглезва, но бащата-небе му даде синовете, които желаеше. И ти беше неговата гордост, неговата лична радост. Знаеше.

Това беше прекалено много за Темуджин и той се разрева, без да се срамува.

— Трябва да кажем на родовете, че най-после си е отишъл — каза Хулун.

— И тогава какво? — отвърна Темуджин и избърса сълзите си. — Елук няма да ме подкрепи да поведа вълците. Дали Бехтер ще стане хан?

Затърси успокоение в лицето й, но откри единствено изтощението и мъката, които отново замъглиха очите й.

— Не зная какво ще се случи, Темуджин. Ако баща ти бе останал жив още няколко години, нямаше да има значение. Но сега? Няма добро време за умиране, но това…

Тя започна да плаче и Темуджин придърпа главата й към рамото си. Не можеше да си представи, че ще му се наложи да я успокоява, но това стана съвсем естествено и му даде сила за това, което предстоеше. Усещаше младостта си като слабост, но духът на баща му беше наблизо и той знаеше, че трябва да намери смелост да се изправи пред родовете. Очите му огледаха гера.

— Къде е орелът, който му донесох?

Майка му поклати глава.

— Не можех да се грижа за него. Елук го даде на друго семейство.

Темуджин потисна надигащата се омраза към човека, на когото баща му се бе доверявал във всичко. Отдръпна се от майка си и Хулун стана и отиде при тялото на Есугей. Темуджин я гледаше как се навежда над съпруга си и го целува нежно по устата. При допира цялото й тяло се разтресе. С треперещи пръсти тя затвори очите му и дръпна едно одеяло над раната. Въздухът бе застоял и пропит с горещина и смърт, но Темуджин откри, че миризмата вече не му пречи. Вдиша дълбоко, изпълни дробове с духа на баща си и се изправи. Наплиска лицето си с вода от кофата и се избърса с чисто парче плат.

— Ще изляза да им съобщя — каза той.

Майка му кимна с взрян в далечното минало поглед, а Темуджин отиде до ниската врата и излезе в режещия нощен въздух.

 

 

Жените надигнаха виещи гласове към бащата-небе, за да го известят, че един велик мъж е напуснал степта. Синовете на Есугей се събраха, за да отдадат последна почит към баща си. На зазоряване щяха да го увият в бял саван, да го занесат на някой висок хълм и да оставят голата му плът на скъпите за духовете ястреби и лешояди. Ръцете, които ги бяха учили да опъват лък, силното лице, тялото щяха да бъдат разкъсани на хиляди парчета и вдигнати във въздуха от птиците под взора на бащата-небе. Той вече нямаше да бъде прикован за земята като тях.

Нощта се изнизваше, воините се събираха на групички и обикаляха от гер на гер всички семейства. Темуджин не се присъедини към тях, искаше му се Бехтер да беше тук за небесното погребение. Той не харесваше брат си, но знаеше, че ще го заболи, че е пропуснал историите за живота на Есугей.

Никой не спа. Докато луната изгряваше, в центъра на лагера накладоха огромен огън и старият разказвач Чагатай ги зачака да се съберат, приготвил мях черен айраг срещу студа. Единствено разузнавателният отряд и стражите останаха по хълмовете. Всички мъже, жени и деца дойдоха да слушат и да плачат открито в почит към Есугей. Знаеха, че пролетите на земята сълзи някой ден ще станат част от реките и ще утолят жаждата на стадата и родовете на всички племена. Нямаше нищо срамно в това да се плаче за хан, който ги беше пазил през суровите зими и бе превърнал вълците в най-голямата сила в степите.

Отначало Темуджин стоеше сам, макар че мнозина дойдоха да докоснат рамото му и да кажат тихо няколко думи. Темуге бе зачервен от плач, но дойде с Хаджиун и седна до брат си, споделяйки мъката им, без да говори. Хазар също дойде да слуша Чагатай, изглеждаше блед и изпит, когато прегърна Темуджин. Последна дойде Хулун с дъщеря си Темулун, заспала под гънките на робата й. Прегърна момчетата си едно след друго и се загледа отнесено в пламъците.

Когато цялото племе се събра, Чагатай прочисти гърлото си и плю в буйния огън зад гърба си.

— Познавам вълка, откакто бе малко момче, а синовете и дъщерите му бяха само сънища на бащата-небе. Той невинаги е бил начело на родовете. Когато бе малък, веднъж се промъкна в гера на баща ми и отмъкна една пита мед, увита в парче плат. Беше заровил плата, но ние имахме куче по онова време, хрътка на жълти и черни петна. То намери плата и го отнесе при него, тъкмо когато отричаше, че изобщо знае какво е това мед. След тази случка не можеше да седи дни наред! — Чагатай замълча и воините се усмихнаха. — Като мъж водеше отряди, едва навършил дванадесет лета, и нападаше татарите за понита и овце. Когато Елук поиска да си вземе невяста, Есугей открадна понитата, които дадоха на баща й, и само за една нощ доведе три кобили и дузина говеда. Мечът му бе изцапан с ярката кръв на двама мъже и още тогава малцина можеха да му съперничат с желязото и лъка. Беше истинска напаст за онова племе и когато стана хан, те се научиха да се боят от Есугей и мъжете, които яздеха с него.

Чагатай отпи голяма глътка айраг и млясна с устни.

— Когато баща му бе погребан в небето, Есугей събра воините и ги изведе за много дни. Караше ги да преживяват с няколко шепи храна и вода, колкото да овлажнят гърлото си. Всички, които отидоха на онова пътуване, се върнаха с огън в коремите и вярност в сърцата си. Той им вдъхна гордост и вълците станаха силни и тлъсти от месо и мляко.

Темуджин слушаше как старецът изброява победите на баща му. Паметта на Чагатай бе достатъчно силна, той помнеше всяка дума на баща му и всеки мъж, паднал под неговия меч. Може би броят им бе преувеличен, не можеше да прецени. По-старите воини кимнаха и се усмихваха на спомените, изпразваха меховете с айраг и надаваха одобрителни викове, докато Чагатай съживяваше някогашните битки.

— Тогава старият Еке изгуби три пръста на дясната си ръка — продължи Чагатай. — Есугей ги намери в снега и му ги занесе. Еке го видя какво носи и отсече, че трябва да ги хвърли на кучетата. Есугей му каза, че е по-добре да ги върже за пръчка. Така можел да се чеше с тях.

Хазар се разсмя, попивайки всяка дума заедно с братята си. Това беше историята на племето, на мъжете и на жените, които ги бяха направили такива, каквито са.

Държането на Чагатай се промени, когато за пореден път остави мяха.

— Той остави силни синове след себе си и би искал Бехтер или Темуджин да поведат вълците. Чух приказките в родовете. Чух споровете и обещанията, но ханската кръв тече в тях и ако у вълците има чест, не би трябвало да посрамят хана си след смъртта му. Той ни гледа.

Лагерът потъна в мълчание, но Темуджин чу някои от воините да мърморят одобрително. Усети върху себе си стотиците погледи в озарения от пламъка мрак. Понечи да се изправи, но внезапно в далечината над хълмовете скръбно прозвучаха рогове. Воините се отърсиха от пиянския транс, скочиха бързо на крака и дойдоха на себе си. Елук се появи в края на осветения кръг и изгледа злобно Чагатай. Разказвачът изглеждаше крехък и уморен, магията бе развалена. Вятърът развя бялата му коса и той се обърна към Елук без капка страх. Пред очите на Темуджин Елук кимна отсечено, беше решил нещо. Доведоха коня му, той го възседна с едно сръчно движение и препусна в тъмното, без да се обръща назад.

Роговете бързо замлъкнаха, щом се разбра, че разузнавателният отряд се връща. Появи се Бехтер начело на дузина бойци, стигна до огъня и слезе от коня. Темуджин видя, че доспехите и оръжията им се различават от онези, които познаваше. В светлината на големия огън забеляза разлагащите се глави, завързани за косите към седлото на Бехтер. Внезапно потръпна при вида на отворените уста, които сякаш продължаваха да надават викове. Макар плътта да бе черна и наплюта от мухи, той знаеше, че гледа лицата на убийците.

Освен него единствено майка му бе чула как Есугей прошепва името на врага в гера, но нито тя, нито Темуджин бяха споделили това с някого. Побиха го тръпки, щом чу завърналите се воини да повтарят думата „татари“. Те вдигнаха лъкове и покрити със засъхнала кръв делове, а родовете се насъбраха около тях с ужас и възхищение и посягаха да докоснат разлагащите се лица на мъртъвците.

Бехтер пристъпи в светлината на огъня, сякаш въпросът за лидерството в племето вече е решен. Някога това щеше да бъде горчива сцена за Темуджин, но след всичките си страхове сега той изпита яростно задоволство. Нека брат му вземе властта!

Отначало всички разговаряха на висок глас, чуваха се потресени викове при описанието на онова, което бяха открили. Пет тела гниели на мястото, където бяха устроили засада на хана на вълците. Към синовете на Есугей се насочиха блеснали от възхита и страхопочитание погледи. Но всички млъкнаха, щом Елук приближи и леко скочи от седлото, заставайки срещу братята. Окончателно взел решение, Темуджин пристъпи и застана до рамото на Бехтер, следван от Хазар и Хаджиун. Обърнаха се към Елук и зачакаха да заговори. Може би направиха грешка, но Елук беше могъщ воин и пред него все още изглеждаха малки момчета.

— Баща ти най-сетне си отиде, Бехтер — рече Елук. — Не му беше леко, но вече се свърши.

Бехтер изгледаха дружинника на баща си и усети предизвикателството и опасността. Вдигна глава и заговори, защото разбра, че никога нямаше да бъде по-силен, отколкото в този момент.

— С гордост ще поведа вълците на война — ясно заяви той.

Някои воини нададоха одобрителни викове, но Елук бавно поклати глава и самоувереността му подплаши малцината, които показаха подкрепата си. Отново настъпи тишина и Темуджин откри, че е затаил дъх.

— Аз ще бъда хан — каза Елук. — Решено е.

Бехтер посегна към меча си и очите на Елук блеснаха от радост. Темуджин бе първият, който се вкопчи в ръката на брат си, макар че и Хаджиун реагира бързо.

— Ще те убие — каза Темуджин, когато Бехтер се помъчи да се освободи.

— Или аз ще убия мръсния клетвопрестъпник — озъби се в отговор Бехтер.

Вкопчени един в друг, те не успяха да реагират, когато Елук извади меча си и с един удар с дръжката свали Бехтер на земята. Двамата с Темуджин паднаха с преплетени ръце и крака, а Хаджиун се хвърли невъоръжен срещу дружинника, за да му попречи да убие братята му. Хулун изкрещя от страх зад тях и викът й сякаш препъна Елук. Той се отърси от Хаджиун с едно движение на ръката си, изгледа ги ядно и прибра меча си.

— В чест на баща ви тази нощ не ще пролея кръв — каза той с гневен глас. Вдигна глава и се обърна към останалите. — Вълците потеглят! Няма да остана на земя, опетнена от кръвта на моя хан. Съберете стадата и конете си. Утре по пладне потегляме на юг.

Пристъпи към Хулун и синовете й.

— Вие оставате тук — каза той. — Не желая да се озъртам непрекъснато за ножовете ви. Ще останете и ще отнесете тялото на баща си до хълмовете.

Хулун се олюля леко на вятъра с пребледняло и измъчено лице.

— Оставяш ни да умрем?

Елук сви рамене.

— Умирайте или живейте, но няма да сте с вълците. Решено е.

В този момент Чагатай се надигна зад Елук и Темуджин видя, че старецът сграбчва дружинника за ръката. Елук инстинктивно вдигна меча си, но Чагатай не обърна внимание на голото острие пред лицето си.

— Това е зла постъпка! — гневно изрече той. — Поругаваш честта на един велик мъж, като не оставяш кой да отмъсти на убийците му. Как ще намери покой духът му? Не можеш да оставиш децата му сами в степта. Това е все едно да ги убиеш с ръцете си.

— Махай се, старче. На един хан му се налага да взема тежки решения. Не ще пролея кръвта на деца или жени, но ако умрат от глад, ръцете ми са чисти.

Лицето на Чагатай потъмня и изгубил дар-слово от ярост, той се хвърли напред и заблъска доспехите на дружинника. Ноктите му се забиха в шията на Елук и реакцията беше светкавична. Воинът заби меча си в гърдите на стареца и го блъсна назад. От отворената уста на Чагатай рукна кръв. Хулун рухна на колене, като плачеше и се олюляваше, а синовете й стояха зашеметени. Чуха се крясъци и някои от воините застанаха между Елук и семейството на Есугей с ръце върху дръжките на мечовете. Елук се отърси и плю върху Чагатай, чиято кръв изтичаше в изсъхналата земя.

— Не трябваше да се намесваш, стари глупако — каза той, прибра меча си и сковано се отдалечи.

Воините помогнаха на Хулун да стане, а няколко жени я изпратиха обратно до гера. Всички те извърнаха лица от плачещите деца. Родовете ги изоставяха и те бяха загубени.

 

 

Герите на вълците оставиха кръгове отъпкана земя след себе си, покрита с парчета стари кости, скъсана кожа и грънци. Синовете на Есугей стояха до майка си и сестра си и нещастни наблюдаваха заминаването на племето. Елук беше безжалостен. Хулун и синовете й едва успяха да задържат Бехтер, когато дружинникът нареди техният гер и всичко в него да бъде прибрано с останалите. Някои жени заплакаха от жестокостта му, но повечето си замълчаха, а Елук не обърна внимание на никого. Думата на хана бе закон.

Темуджин поклати невярващо глава, докато товареха колите и подкарваха стадата с пръчки и удари. Беше видял, че Елук носи меча на Есугей, докато крачеше из лагера. Бехтер стисна зъби, когато забеляза оръжието, без да крие яростта си. Елук се беше усмихнал, докато минаваше покрай тях, наслаждавайки се на безсилието им. Темуджин се зачуди как дружинникът бе успял да сдържа огромната си амбиция толкова много години. Той я беше усетил, когато Есугей му даде Червената птица, но дори тогава не можеше да повярва, че Елук ще ги предаде. Поклати глава, щом чу писъците на орлетата, чиито криле бяха стегнати здраво за пътуването. Не можеше да го понесе. Образът на проснатото тяло на Чагатай отново и отново се появяваше пред очите му, напомняйки му за изминалата нощ. Старият разказвач щеше да бъде оставен там, където бе паднал, и за момчетата това беше поредното престъпление на Елук.

Синовете й бяха пребледнели от отчаяние, но Хулун излъчваше студена ярост, която се стоварваше безмилостно върху всеки, проявил неблагоразумието да срещне погледа й. Дори Елук не я погледна, когато дойде да заповяда прибирането на ханския гер, а предпочете да наблюдава работата. Големите платнища тежка плъст бяха развързани и навити, дървената рамка — разглобена, а възлите от изсушени жили — разрязани с бързи удари на ножовете. Всичко отвътре бе взето, от лъковете на Есугей до подплатените с кожа зимни делове. Бехтер проклинаше и крещеше, щом видя, че им взимат всичко, но Хулун просто поклати глава от жестокостта на Елук. Деловете бяха с прекрасна изработка и струваха прекалено много, за да ги оставят на хора, които няма да оцелеят. Зимата със сигурност щеше да отнеме живота им още с първите снегове. Въпреки това Хулун гледаше родовете с достойнство, горда и без сълзи на лицето.

Приготовленията не продължиха дълго. Всичко в лагера бе замислено така, че да може да се премества бързо, и когато слънцето се издигна над тях, тъмните кръгове бяха празни, колите — натоварени, а мъжете опъваха въжетата, за да завържат здраво товара.

Вятърът задуха по-силно и Хулун потрепери. Вече нямаше гер за подслон и се чувстваше гола и изтръпнала. Знаеше, че Есугей щеше да извади бащиния си меч и да отсече дузина глави, ако можеше да види какво става. Тялото му лежеше на тревата, увито в платно. През нощта някой бе покрил изсъхналия труп на Чагатай със старо парче лен, което скри раната му. Двамата лежаха един до друг в смъртта си и Хулун не можеше да понесе гледката.

Елук наду рога си, пастирите завикаха и с пръчките, по-дълги от човешки бой, подкараха стадата. Овцете и козите заблеяха и побягнаха, за да се спасят от жилещото докосване. Племето потегли. Хулун стоеше до синовете си като бяла бреза и го гледаше как се отдалечава. Темуге тихо хлипаше, а Хаджиун го държеше за ръката, за да не хукне след племето.

Степта бързо погълна виковете на пастирите. Хулун гледа след тях, докато не се отдалечиха. Изпита известно облекчение. Знаеше, че Елук е способен да изпрати обратно някой, който да сложи край на изоставеното семейство. Събра момчетата около себе си.

— Трябват ни подслон и храна, но преди всичко трябва да се махнем от това място. Скоро ще дойдат чистачи да ровят сред пепелищата. Не всички ще ходят на четири крака. Бехтер! — Резкият й тон извади сина й от транса, в който беше изпаднал, докато се взираше в далечните фигури. — Искам да наглеждаш братята си.

— Какъв смисъл има? — отвърна той и отново се обърна към степта. — И без това вече сме мъртви.

Хулун го зашлеви през лицето и той се олюля. Очите му пламнаха. От мястото, където снощи го беше ударил Елук, отново потече кръв.

— Подслон и храна, Бехтер. Синовете на Есугей няма да се предадат тихомълком на смъртта, както му се иска на Елук. Нито пък жена му. Трябва да бъдеш силен, Бехтер. Разбираш ли ме?

— Какво ще правим с… него? — попита Темуджин, загледан в тялото на баща си.

Хулун се запъна, когато проследи погледа му. Стисна юмрук и се разтресе от ярост.

— Не можеше ли да ни остави поне едно пони? — тихо каза тя. Представи си как хора без племе свалят покривалото от голото тяло на Есугей и се смеят, но нямаше друг избор. — Това е само труп, Темуджин. Духът на баща ви си е отишъл оттук. И ще бъде доволен когато ни види оцелели.

— Значи ще го оставим на кучетата? — ужасено попита Темуджин.

Бехтер кимна.

— Така трябва. Кучета или птици, няма значение. Колко дълго ще можем да го носим двамата с теб, Темуджин? Вече е пладне, а трябва да се качим до дърветата горе.

— Червеният хълм — внезапно се обади Хаджиун. — Там има подслон.

Хулун поклати глава.

— Много е далеч, няма да стигнем преди мръкване. На изток има едно дере, което ще ни свърши работа до утре. Там има дървета. В равнината ще умрем, но стигнем ли дърветата, след десет години ще плюя върху Елук.

— Гладен съм — каза Темуге и заподсмърча.

Хулун погледна най-малкия си син и очите й се напълниха със сълзи. Бръкна в гънките на дела си и извади торбичка с любимата му сладка извара. Взеха си по едно-две парченца — тържествено, сякаш полагаха клетва.

— Ще оцелеем, синове мои. Ще оцелеем, докато станете мъже. А когато остарее, Елук ще се чуди дали не идвате за него всеки път, щом чуе тропот на копита в тъмното.

Погледнаха я със страхопочитание. Яростната й решимост беше достатъчно силна, за да прогони отчаянието им и те почерпиха сила от нея.

— А сега вървете! — заповяда им тя. — Подслон, а после храна.