Кон Игълдън
Степният вълк (18)

17.

Елук седеше на трон от дърво и полирана кожа в своя гер, два пъти по-голям от другите в лагера. Есугей бе презирал символите на властта, но Елук се чувстваше по-спокоен, когато се издигаше над дружинниците си. Нека не забравят кой е ханът! Заслуша се в пукането на горящите факли и далечните гласове на племето. Отново беше пиян, видя ръката си размазана, когато я прокара пред лицето си. Замисли се дали да не извика за още айраг и да потъне в мъртвешки сън, но вместо това остана в мрачно мълчание, загледан в пода. Дружинниците му знаеха, че не бива да се мъчат да повдигнат духа на хана си, когато се е умислил.

Орелът му стоеше на дървена стойка вдясно от него. Мрачната закачулена птица можеше да стои неподвижно като статуя безкрайно дълго, после внезапно да трепне при някой звук и да завърти глава. Червените нюанси в перата й проблясваха на светлината на факлите. Елук се гордееше със силата й. Беше я виждал да напада козле и да отлита, грабнала отпуснатото му тяло. Разбира се, той не й беше позволявал повече от едно парче месо за награда, но се радваше на нейната сила. Той дари орела на Есугей на друго семейство, което му беше благодарно за щедрия дар. Копнееше да покаже птиците на Темуджин и на Бехтер и почти му се искаше да са живи само за да се наслади още веднъж гнева им.

Спомни си деня, когато самият Есугей му даде Червената птица. Сълзите бликнаха от очите против волята му, Елук наруга на глас и прокле айрага, който му бе докарал тази меланхолия. Тогава беше по-млад, а за младите всичко е по-добро, по-чисто и по-красиво, отколкото за онези, които се оставят да дебелеят и се напиват всяка вечер. Но той още бе силен, знаеше това. Достатъчно силен, за да смаже всеки, който се осмели да го предизвика.

Огледа се замаяно за Толуй, забравил за момент, че още не се е върнал. Вълците се движеха бавно на север, откакто Толуй бе заминал с Басан и Унеген. Не би било трудно да се разбере дали децата на Есугей са още живи. Елук се сети за първата си зима като хан и потръпна. Тя беше свирепа, въпреки че пътуваха на юг. За останалите тук зимата несъмнено е била още по-жестока. Той беше почти сигурен, че Хулун и децата й не са изкарали дълго. Въпреки това не намираше покой. Какво беше забавило толкова Толуй и другите двама мъже? Младият борец беше полезен, когато се намираше наблизо. Верността му беше неоспорима, за разлика от тази на някои от по-старите. Знаеше, че някои от тях още отричаха правото му да води племето. Глупаци, отказваха да приемат новия ред. Беше се погрижил да ги държи под око. Някой ден те щяха да излязат от герите си и да бъдат посрещнати от мъже като Толуй. Той щеше да вземе главите им лично, както подобава на един хан. Никога не забравяше, че бе спечелил племето със сила — и само със сила можеше да го задържи. Вероломството щеше да се засилва, докато някой не намери смелост да го предизвика. Нима дълбоко в себе си не знаеше, че бе усетил семето му много преди да бъде убит Есугей?

Роговете изсвириха предупредително, Елук се изправи на крака и взе меча, подпрян на облегалката на трона. Червената птица нададе крясък, но той не й обърна внимание, разтърси глава, за да я проясни, и излезе навън на студения въздух. Вече усещаше прилива на кръв и радостно вълнение. Надяваше се да са нападатели или Толуй да се връща с децата на стария хан. И едното, и другото щеше да окървави меча му, а той спеше най-сладко след като е убил човек.

Доведоха коня му и той се качи внимателно на седлото. Усещаше айрага, но той му даваше сила. Обърна замъглените си очи към дружинниците, заби пети в жребеца и препусна да посрещне заплахата.

Изкрещя в студения вятър, докато конниците се събираха около него в съвършен строй. Бяха вълци и всички трябваше да се страхуват от тях. Чувстваше се по-жив, когато забравяше предателството и вероломството и се изправеше срещу един-единствен враг. За това жадуваше, не за дребните крамоли на родовете. Какво го беше грижа за тях? Мечът и лъкът му бяха готови да ги защитят и това бе всичко, което им дължеше. Така те можеха да растат и да се множат, както правят козите, когато се грижиш за тях. Нищо друго нямаше значение, когато конниците летяха в степта след него.

Носейки се в галоп, Елук свали меча над ушите на жребеца си и извика „Чу!“, за да го накара да препусне още по-бързо. Айрагът гореше в него. Искаше му се насреща им да има вражеска дружина, да изпита смелостта си в битка и отново да усети опиянението от близката смърт. Вместо това забеляза две самотни фигури в равнината, яхнали тъмнокафяви понита. Бяха натоварени прекалено тежко, за да представляват заплаха. Разочарованието беше горчиво, но той го потисна и си наложи да надене студена физиономия. Вълците можеха да отнемат всичко на двамата мъже без живота им, освен ако онези не предпочетат да се бият. Надяваше се, че ще го сторят. Приближи и хората му заеха позиция.

Спеши се с пиянска предпазливост и тръгна към непознатите. За своя изненада забеляза, че и двамата са въоръжени, макар да не бяха такива глупаци, че да извадят мечовете си. Рядко можеха да се видят дълги остриета в ръцете на скиталци. Умението да се лее и кове стомана се ценеше високо от племената и добрият меч беше ценна придобивка. Въпреки това, двамата не изглеждаха особено богати. Възможно беше навремето дрехите им да са били хубави, но сега бяха покрити със стар прахоляк и мръсотия. Елук беше заинтригуван въпреки замайването от черния айраг.

Двамата мъже бяха заобиколени от воини на коне, но не склониха глави. Елук се намръщи, учуден от тяхната самоувереност. Преди да заговори, по-възрастният от двамата забеляза вълка върху бронята на Елук. Измърмори нещо на спътника си и двамата видимо се отпуснаха.

— Името ми е Арслан, а това е синът ми Джелме — каза ясно той. — Имаме обет към вълците и най-сетне ви намерихме.

Когато Елук не отговори, мъжът огледа дружинниците и пак се обърна към него.

— Къде е онзи, когото наричат Есугей? Аз спазих клетвата си. Намерих ви най-сетне.

 

 

Елук гледаше кръвнишки странниците, които се разположиха в топлия му гер. Двама от дружинниците стояха отвън на студа, готови да влязат при всеки негов знак. Вътре единствено Елук носеше оръжие. Въпреки това беше напрегнат в тяхно присъствие, макар че не можеше да определи причината за това. Може би защото те изобщо не се бояха от него. Арслан не показа никаква изненада или страхопочитание при вида на великолепния гер на Елук. Беше предал меча си, без изобщо да се поколебае. Когато погледът му се спря върху оръжията по стените, Елук бе почти уверен, че на лицето му се изписа леко презрение, но то изчезна толкова бързо, колкото се бе появило. Единствено Червената птица задържа вниманието му и Елук се раздразни, когато Арслан издаде цъкащ звук с гърло и прокара ръка по златисточервените пера на гърдите й. Птицата не реагира и Елук усети как гневът му се засилва.

— Есугей бе убит от татарите преди почти пет години — каза той, когато се настаниха да пият чай. — Кои сте вие и защо идвате сега при нас?

По-младият мъж отвори уста, но Арслан го докосна леко по ръката да замълчи.

— Щяхме да дойдем по-рано, ако бяхте останали на север. Двамата със сина ми яздихме повече от хиляда дни, за да те намерим и да изпълним клетвата, която положих пред баща ти.

— Той не ми е баща — озъби се Елук. — Аз бях първият му дружинник.

Двамата се спогледаха.

— Значи не е било слух, че си изоставил синовете и жената на Есугей в равнината? — тихо попита Арслан.

Елук откри, че заема отбранителна позиция под спокойния му изучаващ поглед.

— Аз съм хан на вълците — отвърна той. — Водя ги вече четири години и те са по-силни от всякога. Ако имаш обет към вълците, значи имаш обет към мен.

Арслан и синът му отново се спогледаха и Елук се ядоса още повече.

— Гледай към мен, когато ти говоря — заповяда той.

Арслан се подчини и се обърна към мъжа на трона от дърво и кожа, без да каже нито дума.

— Откъде сте се сдобили с дългите остриета, които носите? — попита Елук.

— Аз ги правя, господарю — тихо каза Арслан. — Навремето бях оръжейник на найманите.

— Значи си бил прогонен? — незабавно попита Елук. Искаше му се да не беше пил толкова много преди да се появят. Мислите му бяха мудни, а усещаше заплаха от по-възрастния мъж въпреки спокойния му говор. Движенията му бяха пестеливи, подсказваха твърдост. Може наистина да е бил ковач, но беше и воин. Синът му бе строен като въже, но Елук долови, че не е опасен, и го изключи от мислите си.

— Напуснах хана, след като отне жена ми — отвърна Арслан.

Елук си спомнил историята, която бе чул преди години.

— Чувал съм за това — започна той и напрегна паметта си. — Значи ти си онзи, който предизвикал хана на найманите? Клетвопрестъпникът?

Арслан въздъхна, спомни си старата болка.

— Беше отдавна и бях много млад. Но да, така беше. Ханът беше жесток човек. Прие предизвикателството ми, но преди това се прибра в гера си. После се бихме и аз го убих, но когато отидох да успокоя съпругата си, открих, че й е прерязал гърлото. Стара, тежка история, не се бях сещал за нея от много години.

Очите на Арслан бяха помръкнали от мъка и Елук не му повярва.

— Чух за това дори на юг, където въздухът е горещ и влажен. Ако ти наистина си онзи мъж, казват, че си много сръчен с меча. Вярно ли е?

— Историите винаги преувеличават — сви рамене Арслан. — Може и да съм бил навремето. Сега синът ми е по-добър от мен. Все пак си нося духалата и мога да построя ковачница. Имам умения и все още мога да правя оръжия. Срещнах Есугей, когато беше излязъл на лов с ястреба си. Той видя, че мога да бъда ценен за родовете му, и ми предложи да скъсаме традицията, да ни върне отново в племето. — Арслан замълча за момент, загледан назад в миналото. — Бях сам и на път да се отчая съвсем, когато той ме намери. Съпругата ми беше отнета от друг, и не ми се живееше. Той ми предложи закрилата на вълците, ако успея да я измъкна заедно със сина си. Беше велик мъж, така мисля аз.

— Аз съм по-велик — отвърна Елук, раздразнен, че чува хвалебствия за Есугей в собствения си гер. — Ако наистина притежаваш уменията, за които говориш, вълците пак ще те приемат с почести.

Дълго време Арслан не отговори, но не извърна поглед. Елук усети, че напрежението в гера расте и се насили да не посяга към дръжката на меча. Забеляза, че Червената птица завъртя глава под качулката, усетила обтегнатата обстановка.

— Дадох обет на Есугей и наследниците му — каза Арслан.

Елук изсумтя.

— Нима аз не съм хан? Вълците са мои, а ти си се предложил на тях. Приемам и двама ви и ще ви дам гер, овце, сол и закрила.

Отново се възцари мълчание. То стана неудобно и на Елук му се прииска да изругае. После Арслан кимна и склони глава.

— Оказваш ни голяма чест — отвърна той.

Елук се усмихна.

— Значи е решено. Идваш точно когато имам нужда от добри оръжия. Синът ти ще стане мой дружинник, ако е така бърз с меча, както казваш. Ще тръгнем на война с остриетата от твоята ковачница. Вярвай ми, щом казвам, че е време вълците да се надигнат.

 

 

В плесенясалия сумрак на новия гер Джелме се обърна към баща си. Гледаше да говори тихо.

— Значи оставаме?

Невидим в тъмното, баща му поклати глава. Наоколо можеше да има любопитни уши и той сниши глас до едва различим шепот.

— Не. Този мъж, който се нарича хан, е просто джафкащо куче с кръв по ръцете си. Можеш ли да си представиш, че ще служа на някой като хана на найманите? Есугей бе човек на честта. Мъж, когото бих последвал без съжаление. Откри ме, докато берях див лук, въоръжен само с едно малко ножче. Можеше да вземе всичко, което притежавах, но не го направи.

— Щял си да го убиеш, ако се беше опитал — каза Джелме и се усмихна в мрака. Беше виждал как се бие баща му и знаеше, че дори и с голи ръце, лесно би се справил с повечето въоръжени с мечове воини.

— Може би щях да го изненадам, но той не го знаеше — отвърна Арслан без признак на гордост. — Ловуваше сам и почувствах, че не желае компания, но въпреки това ми оказа чест. Раздели с мен месо и сол. — Арслан въздъхна при спомена. — Харесах го. Съжалявам, че е напуснал степите. Този Елук е слаб, Есугей беше силен. Прекрасните ми мечове не са за ръцете на Елук.

— Знаех си — каза Джелме. — Не си се клел на него, така че го предположих. Той дори не те слушаше. Глупак е, но много добре знаеш, че няма да ни пусне да си идем.

— Не, няма — съгласи се Арслан. — Трябваше да се вслушам в приказките за новия хан. Не биваше да те излагам на опасност.

Джелме изсумтя.

— Какво друго бих могъл да сторя, татко? Мястото ми е до теб. — Той се замисли за момент. — Да го предизвикам ли?

— Не! — рязко прошепна Арслан. — Да предизвикваш мъж, способен да остави малки деца да замръзнат с майка си в степта? Ще заповяда да те обезглавят, без дори да извади собствения си меч. Направихме грешка, че дойдохме тук, така че единственото, което ни остава, е да изчакаме удобен момент, за да си тръгнем. Ще започна да строя ковачницата с нови глинени тухли и това ще отнеме време. Ще те пращам за дърва и билки, за всичко, за да те държа по-далеч от лагера. Научи имената на стражите и се погрижи да свикнат, че излизаш да събираш разни неща. Намери място, където да трупаме припаси, а в подходящ момент аз ще изведа понитата навън.

— Ще прати стражи с нас — каза Джелме.

Арслан тихо се изсмя.

— Да прати. Още не съм срещал мъж, когото да не мога да убия. Ще се махнем оттук преди края на лятото, а ковачницата, която ще им оставя, няма да става за нищо друго освен за претопяване на старо желязо.

Джелме въздъхна. Отдавна не беше влизал в гер и част от него никак не се радваше на мисълта за още тежки нощи и сурови зими.

— Тук има доста хубави жени — каза той.

Бащата трепна, когато улови копнежа в гласа на сина си. Не отговори веднага.

— Не се бях замислял за това, синко. Глупаво е от моя страна. Аз няма да се оженя повторно, но ако ти пожелаеш да намериш мястото си сред тези хора, ще остана с теб. Не мога да те влача със себе си до края на живота си.

Джелме се пресегна в тъмното и намери ръката на баща си.

— Много добре знаеш, че ще бъда с теб, където и да отидеш. Клетвата ти ме обвързва толкова, колкото и теб.

Арслан изсумтя.

— Клетва към мъртвец не обвързва никого. Ако Есугей беше жив или децата му бяха оцелели, щях да ида при тях с чисто сърце. Както стоят нещата, за нас има живот или тук, или в равнината, при истинските вълци. Не ми отговаряй сега. Наспи се и ще говорим отново сутринта.

 

 

Елук се събуди по изгрев-слънце. Главата му туптеше от болка, целият бе плувнал във воняща пот. Когато Арслан и Джелме се оттеглиха в гера си, той поиска още айраг и затова спа малко, колкото звездите да се преместят на една длан разстояние. Чувстваше се отвратително, а щом излезе от гера и огледа лагера, с изненада откри, че Арслан и синът му вече са станали. Упражняваха се с извадени мечове. Движеха се в нещо като танц, доколкото можеха да преценят сънените му очи.

Неколцина дружинници се бяха събрали около тях. Някои се смееха и пускаха груби забележки. Двамата мъже не им обръщаха внимание. Но за онези, които имаха очи да забележат, балансът и ловкостта им разкриваха неимоверно големи умения. Арслан беше гол до кръста, кожата му бе покрита с белези. Белите следи от стари разрези по ръцете и възлите от изгаряния и върхове на стрели по раменете и гръдния кош впечатлиха дори Елук. Арслан бе участвал в битки и когато се завъртя във въздуха, Елук не видя почти никакви рани на по-светлата кожа на гърба му. Двамата бяха истински воини, призна неохотно той. Арслан блестеше от пот, но не се беше задъхал. Елук го гледаше кръвнишки и се мъчеше да си спомни разговора им от предишната вечер. Забеляза, че дружинниците са се умълчали, и изсумтя, докато бащата и синът приключваха с упражнението си. Нямаше им доверие. Докато стоеше и се чешеше, двама дружинници завързаха разговор с Арслан. Задаваха му въпроси за упражненията. Елук се запита дали новодошлите не са шпиони или дори убийци. По-възрастният определено имаше вид на убиец. Елук знаеше, че трябва да го подчини, преди авторитетът му да бъде поставен под въпрос в собствения му лагер.

Въпреки опасенията появата им беше същинска благословия от бащата-небе — точно когато замисляше война с олхунутите. Вълците се умножаваха и той чувстваше как пролетта се надига в червата и кръвта му и го призовава на война. Трябваха му мечове за всеки млад воин и Арслан беше човекът, който щеше да ги изработи. Сегашният им оръжейник беше един стар пияница и единствено ценното му умение го спасяваше да не бъде оставен на снега през зимата. Елук се усмихна при мисълта, че Арслан ще прави ризници и мечове за вълците и така ще увеличи силата им.

Мечтите му винаги бяха свързани със смърт. Най-старата жена в племето бе хвърлила кости в гера му и бе предсказала голямо кръвопролитие под знамената му. Арслан беше посланик на духовете, както се казваше в преданията. Елук се протегна и усети силата си, докато костите му пукаха и мускулите му приятно се стягаха. Амбицията му се бе събудила след смъртта на Есугей. Не можеше да каже докъде щеше да го отведе.

 

 

Четири дни след пристигането на Арслан и сина му Толуй и Басан се върнаха при герите на вълците, влачейки след себе си някаква измъчена фигура. Елук излезе насреща им с останалите и изкрещя дрезгаво, когато видя хората си да се връщат с жив пленник. Надяваше се да е Бехтер, но се почувства още по-добре, когато видя Темуджин да го гледа през подутите си очи.

Пътуването беше тежко, но Темуджин остана колкото се може по-изправен, докато Елук слезе от коня. Ужасяваше се от този момент, откакто го бяха хванали, а сега, когато той беше настъпил, изтощението и болката го бяха направили безчувствен.

— Ще ми бъде ли оказано гостоприемство? — каза той.

Елук изсумтя, удари го с опакото на дланта си през лицето и го събори на земята.

— Добре дошъл у дома, Темуджин — каза той, показвайки силните си бели зъби. — Дълго време чаках да те видя по корем на земята.

Докато говореше, вдигна крак и притисна Темуджин с лице в праха. Малко по малко увеличаваше натиска и блясъкът в очите му накара воините да се умълчат.

Басан наруши тишината:

— Господарю, Унеген е мъртъв. Останалите избягаха.

Елук като че ли се върна от някакъв далечен свят и вдигна крак от мълчаливата фигура.

— Всички ли са оцелели? — изненадано попита той.

Басан поклати глава.

— Бехтер е мъртъв. Доколкото разбрах, останалите са живи. Намерихме лагера им и го изгорихме.

Елук не го беше грижа, че Унеген е загинал. Знаеше, че никой от старите вълци не можеше да го възприеме като хан. С годините бе започнал бавно да ги подменя с по-млади мъже, жадни за кръв и завоевания.

— Добре се справи — обърна се Елук към Толуй и видя как гърдите му се изпъчиха гордо. — Избери си някой от моите коне, вземи и дванадесет мяха айраг. Напий се. Спечели си похвалата на хана.

Доволният Толуй се поклони до земята.

— Оказваш ми голяма чест, господарю — каза той и изгледа Темуджин. — Ще се радвам да го видя унизен.

— Много добре, Толуй. Ще го видиш. Духовете се нуждаят от кръв, за да утолят глада си. Той ще бъде онова петно на земята, което ще ни прати към победа и величие. При нас дойде оръжейник. Ще принесем в жертва син на хан. Бащата-небе ще ни дари прекрасни жени и ще постави в краката ни хиляда племена. Усещам го с кръвта си.

Темуджин се помъчи да се изправи. Изтерзаното му тяло го болеше от пътуването, китките му сякаш горяха. Той се изплю на земята и докато се оглеждаше, си помисли за баща си.

— В едно овче лайно има повече чест, отколкото в теб — бавно каза той на Елук. Опита се да не трепне, когато един дружинник приближи и го просна в безсъзнание с дръжката на меча си. Нужни бяха три удара, за да падне с отворени очи в праха.

 

 

Дойде на себе си, когато някой плисна в лицето му топла вода. Задави се и опита да се изправи на крака. Извика от болка, когато откри, че единият от пръстите му е счупен, а дясното му око е подуто и покрито със засъхнала кръв. Надяваше се, че не са го ослепили, но сякаш вече не го беше грижа. Беше тъмно, не можеше да разбере къде се намира. Над главата си видя решетки на фона на далечните звезди и потрепери. Намираше се в замръзнала яма. Дървената решетка беше прекалено високо, за да може да скочи. Докосна стената със здравата си ръка и откри, че земята е хлъзгава от влагата. Краката му бяха потопени във вода, а отгоре се чуваха ниски смехове.

За негов ужас тихото сумтене бе последвано от струя воняща течност. Дружинниците пикаеха в дупката и се смееха.

Покри глава с ръцете си и опита да се пребори с черното отчаяние. Животът му можеше да свърши в тази противна дупка — може би след като счупят ръцете и краката му с камъни. Нямаше справедливост на този свят. Това му стана известно още след смъртта на баща му. Духовете нямаха влияние върху живота на хората след тяхното раждане. Човек или издържа всичко, което му стоварва светът, или бива смазан.

Мъжете сложиха тежък камък върху дървената решетка. Отидоха си и Темуджин опита да се моли. За негова изненада това му даде сила. Остана да клечи край замръзналата кална стена до зазоряване, като през цялото време се унасяше в дрямка и се будеше отново. В червата му нямаше нищо. Имаше чувството, че винаги е бил гладен и наранен. А някога, преди години, той беше щастлив и яздеше към червения хълм с братята си. Задържа тази мисъл като светлина в мрака, но тя не можеше да го крепи завинаги.

Преди зазоряване чу приближаващи стъпки, над решетката се появи тъмна фигура и закри повечето звезди. Темуджин трепна, очакваше съдържанието на поредния изпразнен мехур, но вместо това фигурата го заговори:

— Кой си ти?

Темуджин не погледна нагоре, но усети как гордостта му пламва отново.

— Аз съм най-големият оцелял син на Есугей, който бе хан на вълците — отвърна той.

За миг видя проблясъци светлина, сякаш отново щеше да изгуби съзнание. Спомни си думите на баща си и ги повтори дръзко.

— Аз съм земята и костите на хълмовете — каза той яростно. — Аз съм зимата. Когато умра, ще идвам за теб в най-студените нощи.

Погледна предизвикателно нагоре, твърдо решен да не издава отчаянието си. Сянката не помръдна, след малко промърмори няколко думи и изчезна, пускайки светлината на звездите отново в ямата.

Темуджин обгърна колене и зачака утрото.

— Кой си ти, че ми казваш да не се отчайвам? — промърмори той.