Клайв Къслър
Айсберг (7)

VI

Фермерът и най-голямото му момче отнесоха Хънуел до ленд ровъра. Пит седна отзад и сложи главата на океанографа в скута си. Затвори изцъклените, невиждащи очи и приглади няколкото дълги кичура бяла коса. Повечето деца биха изпитали ужас от смъртта, но момчетата и момичетата около Пит в каросерията на камиона седяха тихо и спокойно и по лицата им се четеше само пълно приемане на единственото сигурно нещо, което очаква всички.

Фермерът, едър и красив, загрубял от работата си мъж, подкара бавно по тесния път до върха на скалите, после през нивите, а след камиона остана малко облаче от червеникав вулканичен прах. След няколко минути спряха пред малка постройка в края на село с бели стопански къщи, над които се издигаше традиционната масивна исландска черква.

Един тъжен човечец с приятни зелени очи, уголемени от дебелите стъкла на очилата му в метални рамки, излезе и се представи като доктор Йонсон. След като огледа Хънуел, той отведе Пит в къщата си, заши и превърза осемсантиметровата рана на главата му и го накара да смени дрехите си със сухи. По-късно, докато Пит вкусваше от силното кафе и шнапса, които лекарят го застави да изпие, влязоха момчето и баща му.

Момчето кимна на Пит и заговори:

— Баща ми ще го приеме за голяма чест, ако би могъл да откара вас и приятеля ви в Рейкявик при положение, че сте тръгнали за там.

Пит се изправи и се загледа за миг в топлите сиви очи на бащата.

— Кажи на баща си, че съм му много признателен, а честта е изцяло моя. — Пит протегна ръка и исландецът здраво я стисна.

Момчето преведе. Баща му просто кимна и после, без да кажат нищо повече, двамата се обърнаха и излязоха.

Пит запали цигара и погледна въпросително доктор Йонсон.

— Странен народ е вашият, докторе. Всички, изглежда, преливате от вътрешна топлота и любезност, докато отвън като че ли сте лишени от всякакви чувства.

— Ще откриете, че жителите на Рейкявик са по-открити. Тук е провинцията — родили сме се на изолиран и почти гол, но прекрасен остров. Исландците, които живеят далеч от града, не са много словоохотливи; почти успяваме да разберем мислите помежду си, преди да сме ги изрекли. Животът и любовта са обикновено нещо; смъртта е естествено приемано събитие.

— Чудех се защо и децата изглеждат така спокойни, когато седят редом с труп.

— Смъртта за нас е само разделяне, при това видимо. Защото вижте — ръката на лекаря посочи през големия прозорец гробищните камъни в черковния двор, — тези, които са поели преди нас, още са там.

Пит погледа няколко мига надгробните паметници, всеки разположен под свой ъгъл сред зелената мъхната трева. После вниманието му бе привлечено от фермера, който носеше ръчно изработен чамов ковчег към ленд ровъра. Внимателно изчака, докато едрият и мълчалив човек вдигна трупа на Хънуел и го положи в традиционно изработената кутия със силата и нежността, която би проявил млад баща към бебето си.

— Как се казва фермерът? — попита Пит.

— Мундсон, Торнстейн Мундсон. А синът му се казва Бярни.

Пит остана на прозореца, докато ковчегът бе изблъскан бавно в каросерията на камиона. После се обърна.

— Винаги ще се чудя дали доктор Хънуел би останал жив, ако бях постъпил другояче.

— Кой би могъл да знае? Помнете, приятелю, че ако бяхте се родили десет минути по-рано или десет минути по-късно, пътищата ви можеше никога да не се пресекат.

Пит се усмихна.

— Разбирам ви. Но истината е, че животът му беше в ръцете ми, а аз обърках нещата и не го опазих. — Поколеба се, когато в ума му отново изплува сцената. — На брега изгубих съзнание за половин час, след като превързах ръката му. Ако бях останал буден, може би нямаше да умре от кръвоизлива.

— Успокойте съвестта си. Вашият доктор Хънуел не е умрял от загуба на кръв. Причина е шокът от раняването му, шокът от катастрофата, шокът от попадането в ледената вода. Не, сигурен съм, и аутопсията ще го покаже, че застарялото му сърце е спряло много преди продължаващото кръвотечение. Годините му са били доста, а и сам видях, че не е бил особено жив и подвижен човек.

— Беше учен, океанограф, най-добрият.

— Тогава му завиждам.

Пит погледна селския лекар несигурно.

— Защо казвате това?

— Бил е човек на морето, умрял е край морето, което е обичал, и може би последните му мисли са били спокойни като водата.

— Говореше за Бога — смотолеви Пит.

— Бил е щастлив, а аз чувствам, че също ще бъда щастлив, когато ми дойде времето и ме сложат да почивам там, в черковния двор, само на стотина крачки от мястото, където съм се родил, и сред толкова много от хората, които съм обичал и за които съм се грижил.

— Бих искал и аз да притежавах склонността ви да оставате на едно място, докторе, но някъде в далечното минало имам прародител, който е бил циганин. Наследил съм страстта му за странстване. Три години е рекордът ми да се заседя на едно място.

— Това е интересен въпрос — кой от нас е по-щастливият?

Пит сви рамене.

— Един бог знае. Ушите на двама ни чуват биенето на различни барабанчици.

— В Исландия — подхвърли Йонсон — казваме, че следваме зова на различни рибари.

— Не сте се подчинили на призванието си, докторе. Трябвало е да станете поет.

— О, но аз съм поет. — Доктор Йонсон се засмя. — Във всяко село обаче има поне по четири-пет. Ще трябва да обиколите много места, за да откриете страна с повече грамотни хора от Исландия. Над пет хиляди книги се продават всяка година на двестате хиляди жители, колкото е населението ни…

Замлъкна, когато вратата се отвори и влязоха двама души. Изглеждаха спокойни, уверени и много делови в полицейските си униформи. Единият кимна на лекаря, а на Пит изведнъж всичко му стана ясно.

— Не беше нужно тайно да викате полицията, доктор Йонсон. Нямам какво да крия от никого.

— Не съм искал да ви обидя, но разкъсванията по ръката на доктор Хънуел са предизвикани явно от огнестрелно оръжие. Лекувал съм достатъчно много пострадали ловджии, за да знам какви са белезите. Законът тук е недвусмислен, както — убеден съм — е и във вашата страна. Трябва да долагам за всички наранявания от куршуми.

На Пит това не му се харесваше особено, но нямаше друг избор. Двамата мускулести полицаи пред него едва ли щяха да повярват на разказа му за призрачния черен реактив, който е атакувал и е нашарил „Юлисис“ с куршуми, преди да бъде блъснат във въздуха. Връзката между останките от кораба в айсберга и реактива не беше случайна. Сега беше убеден, че онова, което бе започнало като просто издирване на загубен кораб, се беше превърнало в нежелано замесване в сложна и обширна конспирация. Беше уморен — уморен от лъжи, от цялата проклета бъркотия. В ума му имаше само една мисъл — Хънуел беше мъртъв и някой трябваше да плати за това.

— Вие ли бяхте пилотът на разбития хеликоптер, сър? — попита единият полицай. — Акцентът безспорно беше британски, както и любезният тон, но обръщението „сър“ изглеждаше пресилено.

— Да — отговори кратко Пит.

Полицаят, изглежда, се стресна от лаконичната реакция на Пит. Беше рус, ноктите му бяха мръсни и носеше униформа, която не покриваше китките и глезените му.

— Вашето име и името на покойния?

— Пит, майор Дърк Пит от Военновъздушните сили на Съединените щати. Човекът в ковчега е доктор Уилям Хънуел от Националната подводна и морска агенция. — На Пит му се видя странно, че нито един от полицаите не си направи труда да запише данните.

— Посоката ви? Несъмнено е била към летището в Кефлавик^[1].

— Не, площадката за хеликоптери в Рейкявик.

В очите на русия полицай блесна учудване. Беше съвсем мимолетно, но Пит го долови. Той се обърна към партньора си, тъмнокос, плещест мъж с очила, и му измърмори нещо на исландски. Завъртя глава към ленд ровъра отвън, намръщи се видимо и отново погледна Пит.

— Бихте ли ми казали откъде потеглихте, сър?

— От Гренландия — не бих могъл да изговоря името на града. Пишеше се с двадесет букви и за американец е съвършено непроизносимо. Доктор Хънуел и аз бяхме на експедиция по поръчка на правителството и уточнявахме картата на айсбергите по източногренландското течение. Намерението ни беше да продължим към Датския пролив, след като заредим в Рейкявик, а после да потеглим обратно на запад към Гренландия по паралелен курс петдесет мили по̀ на север. За нещастие плановете ни не бяха точни, свършихме горивото и се разбихме край брега. Това е всичко, ако не съм изпуснал някой дребен детайл. — Пит лъжеше, без да знае точно защо. Господи, помисли си, беше започнало да му става навик.

— Къде точно се разбихте?

— Откъде, по дяволите, мога да знам — рязко вдигна глава Пит. — Минете три пресечки след пасището на кравите и завийте наляво по Бродуей. Хеликоптерът е паркиран между третата и четвъртата вълна. На цвят е жълт, така че не можете да го сбъркате.

— Моля ви, бъдете сериозен, сър. — Пит с радост забеляза, че по лицето на полицая изведнъж изби червенина. — Трябва да запишем всички подробности, за да ги докладваме на началството си.

— Тогава защо не престанете да увъртате и не ме попитате направо за огнестрелните рани на доктор Хънуел?

Официалното изражение по лицето на полицая с по-тъмната кожа се замени от досада.

Пит погледна към доктор Йонсон:

— Нали ми казахте, че са дошли тъкмо за това?

— Мое задължение е да помагам на властите. — В гласа на Йонсон се чувстваше колебание.

— Защо не ни разкажете за раните на другаря ви? — запита полицаят с мръсните нокти.

— Носехме пушка за стрелба по полярни мечки — бавно започна Пит. — Случайно произведе изстрел при катастрофата и куршумът засегна доктор Хънуел в лакътя.

Доколкото Пит забелязваше, двамата исландски полицаи изобщо не реагираха на сарказма му. Стояха мълчаливи, гледаха го нетърпеливо и замислено — разсъждаваха, реши Пит, как биха го укротили, ако им окаже физическа съпротива. Не му се наложи да чака дълго.

— Съжалявам, сър, но сме принудени да ви отведем в управлението за по-нататъшен разговор.

— Единственото място, където ще ви разреша да ме отведете, е американското консулство в Рейкявик. Не съм извършил никакво престъпление срещу исландците, нито съм нарушил някой от законите ви.

— Познавам доста добре законите тук, майор Пит. И на нас не ни харесва да ставаме толкова рано сутринта и да се занимаваме с разследвания. Въпросите са задължителни. Вие не ни дадохте задоволителни отговори, така че трябва да ви заведем в управлението и да продължим, докато не установим какво се е случило. Оттам ще можете да се обадите в консулството си.

— Когато му дойде времето, господин полицай, но първо, бихте ли ми показали служебните си карти.

— Не разбирам. — Полицаят изгледа хладно Пит. — Не ни е нужно да представяме удостоверения за самоличност. Съвсем ясно е какви сме. Доктор Йонсон също може да го потвърди. — Не показа нито документи, нито полицейската си значка. Пролича обаче раздразнението му.

— Няма никакво съмнение, че сте тук по служба, господа — заговори доктор Йонсон почти с извинение в гласа си. — Все пак в нашето село обикновено минава сержант Арнарсон. Не мисля, че съм ви виждал тук преди.

— Арнарсон го извикаха спешно в Гриндавик. Помоли ни да го заместим, докато успее да дойде.

— Значи ви прехвърлят на тази територия?

— Не, просто минавахме по пътя си на север, откъдето трябва да приберем един затворник. Спряхме да се обадим и да изпием по едно кафе със сержант Арнарсон. За нещастие, още преди да стане кафето, почти едновременно му се обадиха от тук и от Гриндавик.

— Тогава не би ли било по-добре да задържите майор Пит в селото, докато сержантът пристигне?

— Не, не смятам. Тук не може да се направи нищо повече. — Той погледна Пит. — Извинете, господин майор. Моля ви, не ни се сърдете, че — как го казвате у вас — „ви прибираме“. — Обърна се към Йонсон. — Мисля, че няма да е зле и вие да дойдете, докторе, да не би майорът да получи усложнения от раната си. Това е само формалност.

Странна формалност, помисли си Пит, при тези обстоятелства. Не можеше обаче да направи кой знае какво, освен да се подчини.

— Но какво ще стане с доктор Хънуел?

— Ще помолим сержант Арнарсон да изпрати за него камион.

Йонсон се усмихна неуверено.

— Извинете, господа, но аз не съм привършил с раните по главата на майора. Трябва да направя още два шева, преди да е готов за път. Ако обичате, майоре. — Изправи се, даде знак на Пит да влезе в кабинета му и затвори вратата зад тях.

— Мислех си, че сте зашили всичко — усмихна му се Пит.

— Тези хора са самозванци — пошепна Йонсон.

Пит не отговори. По лицето му нямаше изненада, когато застана тихо до вратата, опря ухо в нея и се заслуша. Увери се, че оттатък се говори, и се върна при Йонсон.

— Сигурен ли сте?

— Да. Гриндавик не е в района на сержант Арнарсон. Освен това той никога не пие кафе — има алергия и дори не го държи в кухнята си.

— Вашият сержант не е ли висок метър и седемдесет и шест с тегло седемдесет и седем килограма?

— Ръстът е същият, но е пет кила по-лек. Той ми е стар приятел. Преглеждал съм го много пъти. — В очите на Йонсон се четеше недоумение. — Но как можете да опишете човек, когото никога не сте виждали?

— Онзи, който задава въпросите, е облякъл униформата на Арнарсон. Ако я погледнете внимателно, ще видите и следите от сержантските нашивки.

— Не разбирам — прошепна Йонсон. Беше съвсем пребледнял. — Какво става?

— Не разполагам и с половината от отговорите. Шестнадесет, може би деветнадесет души вече са мъртви и убийствата най-вероятно ще продължат. Предполагам, че сержант Арнарсон е последната жертва. Ние двамата сме следващите.

Йонсон изглеждаше смаян, пръстите му се сплитаха и разплитаха в ужас и отчаяние.

— Искате да кажете, че трябва да умра, защото съм видял двама убийци и съм разговарял с тях?

— За съжаление, докторе, вие сте невинен свидетел, който трябва да бъде ликвидиран, тъй като можете да разпознаете лицата им.

— А за вас, майоре, защо са скалъпили толкова сложна комбинация да ви убият?

— Доктор Хънуел и аз станахме свидетели на нещо, което не е трябвало да видим.

Йонсон се взря в безизразното лице на Пит.

— Невъзможно ще им бъде да убият двама ни, без да разтревожат селото. Исландия е малка страна. Беглецът не може да избяга далече, нито да се крие дълго време.

— Тези мъже без съмнение са професионалисти, ако става дума за убийства. Някой им плаща и им плаща добре. Само час след като ни убият, те навярно ще си почиват с чаша в ръка в някой самолет с курс за Копенхаген, Лондон или Монреал.

— За професионални убийци изглеждат немарливи.

— Могат да си го позволят. Къде бихме отишли с вас? Колата им и камионът на Мундсон са пред къщата — лесно биха ни пресекли пътя още преди да отворим вратата. — Пит махна към прозореца. — Исландия е открита страна. На осемдесет километра оттук надали ще се съберат и десет дървета. Вие сам го казахте. Беглецът не може да избяга далече, нито да се крие дълго време.

Йонсон наведе глава с разбиране, после се усмихна леко.

— Тогава единственият ни изход е да се бием. Ще ми е трудно да отнема нечий живот, след като тридесет години съм се опитвал да спасявам хората.

— Имате ли някакво оръжие?

Йонсон въздъхна дълбоко.

— Не, хобито ми е риболовът, а не ловът. Единствените инструменти, с които разполагам и биха могли да се сметнат за оръжия, са хирургическите.

Пит отиде до белия стоманен шкаф със стъкла, в който бяха грижливо подредени инструментите и лекарствата, и отвори вратичката.

— Имаме едно значително предимство — подхвърли замислено. — Те не знаят, че коварният им план ни е станал ясен. Затова ще им представим хубавата американска игра „Закови опашката“ или „Магарето“.

 

 

Две минути по-късно Йонсон отвори вратата на кабинета си и откри седналия на стол Пит, хванал бинтованата си кървяща глава. Йонсон махна на русия мъж, който говореше английски:

— Бихте ли ми помогнали малко? Боя се, че сам няма да се справя.

Човекът вдигна въпросително вежди, после сви рамене към партньора си, който седеше с притворени очи — самонадеяността му явно го бе пренесла на хиляди километри оттук.

Йонсон, като се стараеше да не събуди нови подозрения, остави вратата леко открехната, но не достатъчно, че да може да се вижда добре какво става в кабинета му.

— Ако бихте могли да задържите с две ръце главата на майора леко наклонена, ще довърша работата си спокойно. Непрекъснато се въртеше и не можах да направя последните шевове както трябва. — Йонсон намигна и заговори на исландски. — Тези американци са като деца, когато започне да ги боли.

Мнимият полицай се изсмя и побутна лекаря с лакът. После заобиколи Пит, наведе се и притисна главата му между двете си длани.

— Стига, стига, майор Пит, няколко шева не значат нищо. А ако добрият доктор трябваше да ви ампутира…

Всичко свърши за по-малко от четири секунди — и то съвсем тихо. С привидно безразличие и нехайство Пит се протегна и сграбчи китките на русия човек. Изненадата се появи само за миг върху лицето на непознатия, последвана от истински шок, когато Йонсон притисна дебела марля към устата му и със същото движение заби спринцовка във врата му. Шокът отстъпи пред ужаса, той изстена, но никой не го чу, тъй като в същото време Пит силно ругаеше Йонсон за някакъв несъществуващ шев. Очите над бялата марля започнаха да се разфокусират и човекът направи отчаян опит да се отметне назад, но дланите му не помръднаха в стегнатите като менгеме ръце на Пит. После очите се извъртяха нагоре и той тихо се свлече в обятията на Йонсон.

Пит бързо коленичи, извади служебния револвер от кобура на упоения мъж и тихо пристъпи към вратата. Много бързо и безшумно той вдигна револвера, ритна вратата и го насочи към целта. За миг изпеченият на вид негодник с очилата остана смаян и неподвижен в стола си. После посегна към кобура.

— Не мърдай! — заповяда Пит.

Никой не му обърна внимание и в малката чакалня проехтя изстрел. Мнозина твърдят, че ръката е по-бърза от окото, но малко биха заявили, че ръката е по-бърза от куршума. Пистолетът отлетя от дланта на фалшивия полицай, когато куршумът на Пит се заби в дървената дръжка, като отнесе и един пръст по пътя си. Пит никога в живота си не беше виждал такова смаяно неразбиране и удивена болка, както в погледа на наемния убиец към чукана, където по-рано имаше пръст. Пит се канеше да свали револвера си, но го вдигна и отново го насочи, когато видя изражението на противника си — стиснатите в бяла линийка устни, черната омраза, която струеше от присвитите зад очилата очи.

— Застреляй ме, майоре, бързо, ето тук! — Той се тупна по гърдите със здравата си ръка.

— А, значи говориш английски. Поздравявам те, изобщо не помислих, че разбираш нещо от разговора.

— Застреляй ме! — Думите дълго продължиха да ехтят в малката стая и в ушите на Пит.

— Защо да бързаме? На тебе така или иначе ти стига убийството на сержант Арнарсон, за да те обесят. — Пит издърпа ударника на револвера. — Вероятно не греша в предположението си, че сте го убили?

— Да, сержантът е мъртъв. А сега направи същото с мен. — Очите му бяха студени, в тях нямаше молба.

— Много си нетърпелив да умреш.

Йонсон погледна, но не каза нищо. Напълно объркан, той се мъчеше да схване новите обстоятелства, които бяха в пълен разрез с досегашната му стойностна система. Като лекар не можеше просто да си седи и да гледа как ранен човек кърви силно, без да му помогне.

— Нека се погрижа за ръката му — предложи Йонсон.

— Стойте зад мен и не се местете — спря го Пит. — Когато някой сам иска да умре, той е по-опасен и от заловен плъх.

— Боже, не можете да си стоите там и да злорадствате над болката му — възрази Йонсон.

Пит не му обърна внимание.

— Добре, четириочко, ще се спазаря с теб. Следващият куршум ще мине през сърцето ти, ако ми кажеш името на човека, който ти плаща заплатата.

Животинските очички зад очилата не се отделяха от лицето на Пит. Той поклати мълчаливо глава.

— Това не е война, приятелю. Тук не става дума да предадеш Бога или отечеството си. Лоялността към работодателя едва ли струва колкото живота ти.

— Ще ме убиеш, майоре. Аз ще те накарам да ме убиеш. — Той пристъпи към Пит.

— Ще ти призная нещо — изръмжа Пит. — Последователен мръсник си. — Дръпна спусъка и револверът отново изръмжа, а куршумът калибър 38 удари крака на едрия мъж точно над коляното.

На Пит рядко му се бе случвало да види такова изумление в лицето на хората. Наемният убиец бавно се свлече на пода с лява ръка върху разкъсания ляв крак, а дясната лежеше неподвижно на пода сред растящата локва кръв.

— Изглежда, нашият приятел няма какво да ни каже. — Пит отново вдигна ударника.

— Моля ви, не го убивайте — изстена Йонсон. — Животът му не си заслужава бремето върху душата ви. Моля ви, майоре, дайте ми револвера. Той повече нищо няма да направи.

Пит се поколеба, разкъсван между съчувствие и злоба. После бавно подаде оръжието на Йонсон и кимна. Йонсон го пое и постави ръка върху рамото на Пит като при тайно споразумение.

— Сърцето ми се къса, че мои сънародници са в състояние да причинят толкова мъка и болка на другите — отпаднало каза лекарят. — Ще се погрижа за тези двамата и веднага ще се свържа с властите. Вие идете с Мундсон в Рейкявик и си починете. Имате сериозна рана на главата. Това е заповед от лекаря ви.

— Изглежда, има известна спънка за рецептата ви — усмихна се накриво Пит и посочи към входната врата. — Бяхте сто процента прав за тревогата, която би обхванала селото. — Кимна към пътя, където поне двадесет селяни стояха мълчаливо с всякакви оръжия в ръка — от телескопични пушки до дамски пистолети — насочени към къщата на Йонсон. Мундсон бе опрял пушката си върху сгъвката на ръката и беше стъпил здраво върху второто стъпало към входа, а синът му Бярни стоеше наблизо, стиснал стара пушка маузер.

Пит вдигна двете си ръце, така че да се виждат отвсякъде.

— Мисля, че дойде моментът, докторе, да споменете нещо хубаво за мен. Тези мили ваши съграждани не са наясно кои са добрите тук и кои лошите.

Йонсон подмина Пит и говори няколко минути на исландски. Когато завърши, пушките започнаха да се спускат една по една, а някои от селяните си тръгнаха към къщи, докато неколцина останаха на пътя да видят какво ще се случи по-нататък.

Йонсон протегна ръка и Пит я стисна.

— От сърце се надявам, че ще успеете да откриете човека, отговорен за тези ужасни и безсмислени убийства — пожела му Йонсон. — Но ако го намерите, животът ви ще бъде в опасност. Вие не сте убиец. Ако бяхте, онези двамата щяха да лежат мъртви в дома ми. И се страхувам, че грижата за вашия живот ще ви коства скъпо. Умолявам ви, приятелю, не се колебайте, когато дойде моментът. Пожелавам ви щастие и да ви пази Господ.

Пит махна за последен път на доктор Йонсон, обърна се и тръгна по стъпалата към пътя. Бярни му отвори пасажерската врата на ленд ровъра. Седалката беше твърда и облегалката убиваше, но Пит изобщо не го забеляза — цялото му тяло беше изтръпнало. Седна, а Мундсон запали двигателя и потегли по гладкото тясно шосе към Рейкявик. Пит лесно би могъл да заспи мъртвешки, но някъде дълбоко в подсъзнанието му още блещукаше една искра. Нещо, което бе видял, нещо, което бе чул, нещо неразличимо не позволяваше на ума му да се отпусне и да си почине. Беше като песен, която не можеше да си спомни и чието заглавие беше на върха на езика му. Накрая се отказа и задряма.