Клайв Къслър
Айсберг (16)

XV

Пит се намъчи през следващия половин час, докато Рондхайм продължи да запленява публиката с огромния си репертоар от запаметени стихове. Накрая програмата свърши. Вратите се отвориха и хората от пренаселения кабинет се прехвърлиха в салона, жените бяха придружени до терасата, за да побъбрят и да пийнат от сладникавия алкохолен коктейл, разнасян от прислугата, а мъжете се отправиха към ловната зала, за да пушат пури и да опитат от стогодишното бренди „Рош“.

Пурите бяха предложени в залата върху поднос от чисто сребро и на всеки беше дадено право да си избере от тях освен на Пит. На него небрежно не му обърнаха внимание. След ритуала със запалването, когато всеки подържа пурата си над свещ и я затопли до желаната температура, прислужниците разнесоха брендито „Рош“ — гъста, жълто-кафява течност в екзотични тумбести чаши за коняк. Пит отново беше пренебрегнат.

Освен себе си и Оскар Рондхайм Пит преброи още тридесет и двама души, събрани около лумтящите в огромното огнище пламъци в края на ловната зала. Интересна беше реакцията към присъствието на Пит, която личеше по повечето лица. Никой дори не го забелязваше. За миг изпита чувството, че е безтелесен призрак, току-що преминал през стената, който чака да започне спиритическият сеанс, за да се появи. Или така му се струваше. Би могъл да си представи всякакви странни сцени, но в момента едно беше сигурно — в гърба му бе опряно тъпото и кръгло дуло на пистолет.

Не си направи труда да провери в чия ръка се намираше. Нямаше особено значение. Рондхайм разсея всички съмнения.

— Кирсти! — Рондхайм гледаше зад Пит. — Подранила си. Не те очаквах още двадесет минути.

Фон Хумел извади носна кърпа, попи челото си и попита:

— Момичето, с което той дойде, подготвено ли е?

— Госпожица Ройъл е настанена доста удобно — отвърна Кирсти, като погледът й премина през Пит. Нещо в тона й му внуши известно съмнение.

Рондхайм се приближи и взе пистолета от ръката й, като че беше загрижен родител.

— Пистолетите и красотата са лоша комбинация — смъмри я той. — Трябва да оставиш мъж да охранява майора.

— О, на мен ми беше приятно — заяви тя гърлено. — От доста време не бях държала оръжие.

— Не виждам причина да отлагаме повече — намеси се Джак Бойл. — Времето ни е пресметнато до секунда. Трябва да действаме веднага.

— Има време — отсече Рондхайм.

Един руснак, нисък и набит човек с оредяваща коса и кафяви очи, който накуцваше, стана и се обърна към Рондхайм:

— Струва ми се, че ни дължите обяснение, господин Рондхайм. Защо се отнасяте с този човек — кимна към Пит — като с престъпник? Вие казахте на мен и на останалите господа тук, че той е журналист, и не би било разумно да разговаряме прекалено свободно с него. Все пак това е четвъртият или петият път тази вечер, когато го наричате майор.

Рондхайм огледа човека пред себе си, после остави чашата си и натисна един от бутоните на телефона. Не вдигна слушалката, нито каза нещо, само взе обратно чашата и я допи.

— Преди да отговоря на въпроса ви, другарю Тамарезтов, ви предлагам да погледнете зад себе си.

Руснакът, наречен Тамарезтов, се обърна. Всички останали също погледнаха назад. Не и Пит, не му се налагаше. Той гледаше напред, към огледалото, в което се виждаха няколко сурови на вид безизразни мъже в черни гащеризони, появили се изведнъж в другия край на стаята с готови за стрелба автоматични пушки AR-17.

Едър седемдесетгодишен мъж със закръглени рамене и пронизващи хлътнали сини очи на сбръчканото му лице хвана ръката на Ф. Джеймс Кели:

— Ти ме покани при вас тази вечер, Джеймс. Мисля, че много добре знаеш за какво става дума.

— Да, така е. — Когато Кели го каза, в очите му ясно пролича болка. Той бързо погледна на другаде.

Бавно, много бавно, почти незабелязано, Кели, Рондхайм, Фон Хумел, Маркс и осмина други бяха преминали от едната страна на камината, като оставиха Пит и останалите гости срещу пламъците в пълно неведение. Пит забеляза притеснено, че всички пушки бяха насочени към неговата група.

— Чакам, Джеймс — със заповеден глас подкани възрастният синеок човек.

Кели се поколеба и погледна с тъга към Фон Хумел и Маркс. Очакваше реакцията им. Те накрая му кимнаха, с което показаха съгласието си.

— Някой от вас чувал ли е за компанията „Хърмит“?

Тишината в стаята стана тягостна. Никой не се обади, никой не отговори. Пит хладно пресмяташе възможностите си да избяга. Накрая се предаде, тъй като оцени шанса си за успех като по-малък от едно към петдесет.

— Компанията „Хърмит“ — продължи Кели — е международна по обхват, но няма да я откриете на никоя борса, защото администрацията й е изградена върху принципи, съвършено различни от тези, които познавате. Не разполагам с време да опиша с подробности дейността й, така че ще се огранича само с уверението, че главната цел на „Хърмит“ е да постави под контрол и да завземе Южна и Централна Америка.

— Това е невъзможно — извика висок мъж с гарвановочерна коса и отчетлив френски акцент. — Абсолютно немислимо.

— Част от добрия бизнес е да се постига дори невъзможното — махна с ръка Кели.

— Това, което предлагате, е не бизнес, а лудост на политическите сили.

Кели поклати глава.

— Може и да е лудост, но не е игра на политическите сили със самолюбиви и нехуманни мотиви. — Огледа лицата от другата страна на камината. Те всички бяха съвършено изумени.

— Аз съм Ф. Джеймс Кели — тихо заяви той. — През живота си съм събрал авоари за повече от два милиарда долара.

Никой не се усъмни в думите му. Когато „Уолстрийт джърнъл“ привеждаше списъка на стоте най-богати хора в света, името на Кели винаги стоеше на първо място.

— Да си богат означава и да поемаш огромна отговорност. Препитанието на повече от двеста хиляди души зависи от мен. Ако утре претърпя финансов крах, това ще предизвика рецесия от единия до другия край на Съединените щати, да не говорим за дъщерните компании, от които до голяма степен зависи местната икономика в много други страни. И все пак, както ще потвърдят и господата около мен, богатството не осигурява безсмъртие. Днес малцина от богатите хора се споменават в учебниците по история.

Кели имаше почти болен вид, когато спря. Никой в стаята не направи друго, освен да си поеме дъх, преди той да продължи.

— Преди две години започнах да си мисля какво ще оставя след себе си, когато си отида. Една финансова империя, желана от паразитните бизнес партньори и роднините, които само броят дните до погребението ми, за да я заграбят. Повярвайте ми, господа, това е много неприятна перспектива. Така че се замислих за начин, по който да разпределя авоарите си, за да спечели цялото човечество. Но как? Андрю Карнеги построи библиотеки, Джон Д. Рокфелер основа фондации за наука и образование. Какво би допринесло най-много за народите по света, независимо от цвета на кожата им — бял, черен, жълт, червен или кафяв? От която и националност да са те. Ако се бях вслушал в човешките си чувства, най-лесно би било решението да подпомогна кръстоносния поход срещу рака, да подпомогна Червения кръст, Армията на спасението, някои от хилядите медицински центрове или университети в страната ми. Но достатъчно ли ще е това? Звучи някак прекалено лесно. И взех друго решение, чийто резултат би повлиял трайно на милиони хора в течение на стотици години.

— Значи сте решили да използвате средствата си, за да се превърнете в самопровъзгласен месия на обеднелите латиноамерикански нации? — обади се Пит.

Кели му се усмихна снизходително.

— Не, допускате голяма грешка, майор… ммм…

— Пит — подсказа Рондхайм. — Майор Дърк Пит.

Кели замислено изгледа Пит.

— Да не би случайно да сте роднина на сенатора Джордж Пит?

— Аз съм блудният му син — призна Пит.

Кели за миг остана неподвижен като восъчна статуя. Обърна се към Рондхайм, но там видя само каменно лице.

— Баща ви ми е добър приятел — съобщи той сковано.

— Беше — хладно го поправи Пит.

Кели се помъчи да запази спокойствие. Явно съвестта го гризеше силно. Пресуши брендито си, замисли се за миг и продължи:

— Никога не съм смятал да играя ролята на Бог. Какъвто и път да изберях, той трябваше да е определен от по-точен и по-малко емоционален източник, отколкото човешкия ум.

— Компютри! — Думата се изтръгна от устните на възрастния приятел на Кели. — Компанията „Хърмит“ беше проект, който ти програмира с компютрите на нашия информационен отдел преди почти две години. Добре си спомням, Джеймс. За три месеца затвори целия комплекс. Даде на всички платена отпуска — щедрост, каквато рядко си проявявал преди или след това. Твърдеше, че вземаш под наем оборудването заради правителствен или свръхсекретен военен проект.

— Дори тогава се безпокоях, че би могъл да се досетиш за намеренията ми, Сам. — За първи път Кели се обърна към възрастния господин по име. — Но единствено чрез системния анализ можех да разреша успешно проблема, който си бях поставил. Концепцията ми едва ли би могла да се нарече революционна. Всяко правителство разчита на своите интелектуални постижения. Космическите системи, разработени за ракетните и космическите ни проекти, намират приложение във всичко — от изготвянето на прогнози за ръста на престъпността до усъвършенстване на хирургичните процедури. Да се програмира компютърът така, че да избере страна с географско разположение, подходящо за развитие на контролиран утопичен климат, както и методите да се постигне тази цел, не е толкова сложно, както бихте си помислили.

— Това е просто научна фантастика.

— В наши дни ние всички си имаме работа с научната фантастика, не е ли така? — отвърна Кели. — Помислете си, господа. От всички нации по света народите на Латинска Америка са най-уязвими за проникване отвън, главно защото не са били обект на чуждо нахлуване вече повече от сто години. Защитени са от стена, изградена от Съединените щати и наречена доктрината Мънроу.

— Американското правителство едва ли ще погледне благосклонно на грандиозната ви схема — обади се висок белокос мъж с бели вежди и сериозен поглед.

— Когато агентите им успеят да проникнат в организацията „Хърмит“, ние вече ще сме доказали намеренията си със солидни постижения — възрази Кели. — Те няма да ни безпокоят. Всъщност смятам, че дискретно ще ни дадат свобода на действие и дори ще ни помогнат, доколкото това е възможно без международни усложнения.

— Изглежда, не смятате да го направите сам — предположи Пит.

— Не — кратко отвърна Кели. — След като се уверих, че програмата ми е добра и най-вероятно ще има успех, аз се свързах с Маркс, Фон Хумел, Бойл и останалите господа тук, които разполагат с необходимите финанси, за да се реализира планът ми. Те се съгласиха с мен. Парите ще се използват за благото на всички. Защо е нужно човек да умре и да не остави нищо зад гърба си, освен голяма банкова сметка или няколко корпорации, които скоро ще забравят кой ги е основал и им е помогнал да стъпят на крака? Тогава се срещнахме и основахме компанията „Хърмит“. Всички притежаваме еднакъв брой акции и право да вземем отношение към въпросите, обсъждани в съвета на директорите.

— Как можете да сте сигурен, че един или повече от съдружниците в престъпната ви дейност няма да прояви лакомия? — Пит се усмихна леко. — Възможно е те да заделят една-две страни за себе си.

— Компютърът направи избора добре — уверено отвърна Кели. — Никой не е под шестдесет и пет години. Какво ни е останало? Една, две, ако имаме късмет, може би десет години. Никой от нас няма деца и следователно наследници. Какво би ни донесло излишното сребролюбие? Отговорът е прост. Нищо.

Руснакът поклати глава изумено.

— Планът ви е абсурден. Дори моето правителство никога не би приело подобни драстични и безразсъдни действия.

— Никое правителство не би ги приело — търпеливо поясни Кели. — Но тъкмо тук е разликата. Вие разсъждавате единствено в политически контекст. В историята на човечеството няма нация или цивилизация, загинали по друг начин, освен чрез вътрешна революция или чуждестранно нашествие. Аз възнамерявам да напиша нова глава, като постигна невъзможното, придържайки се стриктно към принципите на бизнеса.

— Не мога да си спомня убийствата да са преподавани като задължителен предмет в училищата по бизнес управление — спокойно забеляза Пит и си запали цигара.

— Това е неприятна, но необходима част от плана — отвърна Кели. — Би могло по-точно да се нарече методично политическо разчистване на сметките. — Обърна се към руснака. — Би трябвало да накарате агентите си от КГБ да прочетат „Измаилтяните“, другарю Тамарезтов. Там с големи подробности са описани методите, използвани от една персийска секта на фанатици, която е упражнявала терор в мохамеданския свят през 1090 година.

— И вие сте луди като тях — подхвърли французинът намръщен.

— Ако така мислите — бавно отвърна Кели, — сте много наивен.

Французинът изглеждаше замаян.

— Не разбирам. Как можете…

— Как можем съдружниците ми тук и аз да завземем цял континент? — довърши мисълта му Кели. — В основата си това е елементарно. Проблемът е чисто икономически. Започваме с една обедняла страна, завземаме контрола върху източниците на средства, дискретно елиминираме водачите й, купуваме я…

— Ставаш лиричен, Джеймс — прекъсна го старецът. — Бъди по-ясен.

— В простотата има нещо гениално, Сам. Вземи например Боливия. Страна, в която хората почти умират от глад… В много случаи годишният доход на семейство е не повече от двадесет долара. Цялата й икономика зависи от медните мини „Пероза“. Като овладееш мините, завземаш цялата страна.

— Според мен боливийската армия ще има собствено мнение по въпроса за такова подтикнато отвън превземане — подхвърли Пит и си наля пълна чаша с бренди.

— Точно така е, майор Пит. — Кели се усмихна, после делово добави: — Но на армиите трябва да се плаща. А всеки има цената си, особено генералите. Ако откажат да бъдат купени, въпросът се свежда просто до ликвидирането им. Или се прилага още един принцип на бизнеса. За да се изгради ефективна организация, баластът се отстранява и се подменя с трудолюбиви, съзнателни хора. — Замълча за миг и поглади брадата си. — След като компанията „Хърмит“ поеме управлението, армията постепенно ще бъде разпусната. И защо не? Тя само черпи от запасите на икономиката. Въоръжените сили могат да се сравнят с губеща компания. Очевидното разрешение е да им се затворят вратите и да се отпишат като губещи.

— А забрави ли за хората, Джеймс? — попита Сам. — Наистина ли очакваш те да останат със скръстени ръце, докато ти преобръщаш страната им?

— Като всеки действащ концерн ние разполагаме с рекламен и пазарен отдел. По същия начин, както се въвежда нов продукт на пазара, ще дадем ход на изпипана рекламна кампания. На хората им е известно само онова, до което имат достъп в средствата за масова информации. Една от първите ни стъпки беше да закупим, под името на местен гражданин, разбира се, вестниците и радио- и телевизионните програми, които можахме.

— Предполагам, че във вашата утопична страна няма да има място за свободен печат? — обади се Пит.

— Свободният печат е една от формите на толерантността — отсече Кели. — Вижте какво става в Съединените щати. Печата се всичко, независимо колко е вулгарно, скандално, сензационно — прави се всичко, за да се продадат повече вестници, така че да може да се публикува повече платена реклама. Привидно нареченият свободен печат в Америка е лишил своята велика нация от всякакъв морал и не е оставил нищо, освен воняща купчина смет в съзнанието на хората.

— Американският печат наистина не е съвършен — съгласи се Пит. — Но той поне прави опит да се добере до истината и да изобличи автократите като вас.

Пит бързо замълча, учуден от самия себе си. Да изнася речи не беше в стила му. Вече бе разбрал, че ако имаше дори най-смътна надежда за бягство, тя беше в продължаващия му маскарад като педераст.

— Господи, не смятах да се увличам.

Кели се намръщи объркан и отново погледна Рондхайм. На мълчаливия му въпрос беше отговорено с отвратено свиване на раменете.

Възрастният човек на име Сам прекъсна мълчанието.

— И след като купиш една страна, Джеймс, как смяташ да завземеш останалите? Дори ти и съдружниците ти, както ги наричаш, не разполагате с капитала да овладеете финансово цял континент наведнъж.

— Вярно е, Сам, че комбинацията от средствата ни може да стигне само донякъде. Но сме в състояние да превърнем Боливия например в организирано и продуктивно общество. Опитай се да си го представиш — в администрацията не цари корупция, въоръжените сили, с изключение на една показна част, са елиминирани, селското стопанство и промишлеността са насочени към осигуряване на по-добър живот за народа, за потребителите. — Гласът на Кели започна да се извисява. — Тук отново е в сила бизнес принципът вложи всяка стотинка за растежа. Никакво лично облагодетелстване. И когато Боливия се установи като утопичния прототип, като еталона за всички народи на континента, тогава ще анексираме една по една и съседните й страни.

— Бедните и гладните чакат с нетърпение да бъдат приети в рая — с неприязън заяви французинът. — Това ли е?

— Мисля, че преувеличавате — с безразличие отговори Кели, — но се доближавате до истината повече, отколкото предполагате. Да, бедните и гладните ще се хванат с нетърпение за всяка сламка, която им гарантира много по-висок жизнен стандарт.

— Теорията на доминото, продиктувана от благородни намерения — добави Пит.

Кели кимна.

— Благородни намерения, както казахте. И защо не? Процесите в западната цивилизация са доказателство за постоянно възраждане благодарение на благородните намерения. За нас, бизнесмените, които навярно сме оказали най-голямо и най-силно влияние в последните двеста години, сега се открива златната възможност да проверим дали ще станем свидетели на още едно блестящо прераждане, или цивилизацията, захвърлена в канавката, ще си остане там и ще загине завинаги. Трябва да призная, че в момента се намирам в известна безизходица. Разполагам с различни доктрини, които се омаловажават от най-добрите учени. Предпочитам да мисля, че организацията е по-добра от безредието. Предпочитам печалбата пред загубата, силните мерки пред деликатното убеждаване, за да постигна целта си. И съм напълно уверен, че добрите правила на бизнеса са много по-ценни от политическите идеологии.

— В грандиозния ви план има един недостатък — отново се обади Пит, докато доливаше чашата си. — Една грешка, която лесно би могла да съсипе всичко.

Кели погледна Пит замислено.

— Вашият ум срещу последните постижения на компютърната наука? Хайде сега, майоре. Ние месеци наред сме програмирали всяка възможност, всяко отклонение. Вие просто си играете игрички.

— Така ли? — Пит изгълта брендито си, сякаш бе вода, и попита Кели: — Как ще обясните присъствието на Рондхайм и госпожица Фирие? Те трудно се вместват във възрастовите изисквания за компанията „Хърмит“. На Рондхайм му липсват двадесет години, а госпожица Фирие… е, тя дори не се доближава.

— Братът на госпожица Фирие, Кристиян, беше идеалист като мене, човек, който търсеше начин да измъкне хората от блатото на бедността и мизерията. Щедрите му прояви в Африка и другаде по света, където има следи от деловата му дейност, ни накараха да направим изключение. За разлика от повечето твърдоглави бизнесмени той използваше богатството си за всеобщото благо. Когато загина трагично, ние, директорският съвет на компанията „Хърмит“ — той кимна към хората около себе си, — гласувахме и избрахме госпожица Фирие на негово място.

— А Рондхайм?

— Щастлива случайност, за каквато се бяхме надявали, но на която не бяхме разчитали. Освен че огромният му риболовен флот беше съблазнителна предпоставка за развитие на рибната промишленост в Южна Америка, той има скрити таланти и полезни връзки, които наклониха везните в негова полза.

— Като водач на отдела ви за ликвидации? — мрачно процеди Пит. — Водач на личната ви секта от измаилтяни?

Хората около Кели се спогледаха, после обърнаха глави към Пит. Мълчаха, но в очите им личеше любопитство. Фон Хумел изтри чело за петдесети път, а сър Ерик Маркс потърка устни и кимна на Кели — движение, което не остана незабелязано от Пит. Като завъртя пояса около кръста си почти комично, Пит отиде до масата и си наля още една чаша от брендито „Рош“, последната му чаша за из път, защото знаеше, че Кели изобщо няма намерение да го остави да напусне къщата през предната врата.

— Досетихте се, така ли? — с равен глас попита Кели.

— Едва ли — отвърна Пит. — След като са извършени три покушения срещу живота му, човек някак започва да познава тия работи.

— Хидропланът! — вбесено извика Рондхайм. — Знаеш ли какво се е случило с него?

Пит седна и отпи от брендито си. Ако трябваше да умре, поне щеше да има удовлетворението да се задържи на сцената до края.

— Ужасно немарливо от твоя страна, мили Оскар, или по-точно от страна на покойния капитан на този кораб. Трябваше да видиш погледа му, преди коктейла ми „Молотов“ да го удари.

— Гаден педераст! — с разтреперан от гняв глас изсъска Рондхайм. — Лъжлив дупедавец!

— От думите не боли, мили Оскар — безгрижно подхвърли Пит. — Мисли каквото искаш. Само едно нещо е сигурно. Благодарение на небрежността ти никога повече няма да видиш хидроплана си и екипажа му.

— Не виждате ли какво се опитва да направи той? — Рондхайм пристъпи към Пит. — Опитва се да ни настрои един срещу друг.

— Достатъчно! — Тонът на Кели беше студен, а очите му искряха властно. — Продължете, моля ви, майоре.

— Много сте любезен. — Пит довърши брендито и си сипа ново. По дяволите, помисли си, то може би щеше да притъпи болката, която го очакваше. — Горкият Оскар провали и втория си опит. Сега не е нужно да се впускам в печалните подробности, но съм сигурен, че сте наясно — двамата му слабоумни агенти дърдорят като жени на опашка в този момент пред хората от Националната разузнавателна агенция.

— По дяволите! — Кели се извъртя към Рондхайм. — Вярно ли е това?

— Моите хора никога не приказват. — Рондхайм изгледа мрачно Пит. — Известно им е какво ще стане с близките им, ако го направят. Освен това те не знаят нищо.

— Да се надяваме, че е така — въздъхна Кели. Приближи и се надвеси над Пит със странно безизразен поглед, който смущаваше много повече от всяка проява на враждебност. — Играта стигна достатъчно далеч, майоре.

— Много лошо. Тъкмо се канех да се захвана с интересната част.

— Не е нужно.

— Нито пък беше нужно да се убива доктор Хънуел — добави Пит. Гласът му беше неестествено спокоен. — Ужасна, ужасна грешка, тъжно недоразумение. И още по-лошото е, че добрият доктор беше основна фигура в компанията „Хърмит“.