Клайв Къслър
Айсберг (11)

X

Ясното и безоблачно синьо небе остави слънцето да прежуля и Пит се почувства в черния си неопренов леководолазен костюм като в прилепнала до кожата сауна, докато проверяваше регулатора за подаване на въздух. Би предпочел по-нов модел, но просяците нямат право да избират. Реши, че все пак е имал късмет, защото се намери млад служител в консулството, който обичаше подводния спорт и разполагаше с екипировката. Прикрепи регулатора към дюзата на едната кислородна бутилка. Беше успял да намери само две единични. Стигаха му за петнадесетминутно гмуркане, макар това да беше малко време за дълбочина над четиридесет метра. Единствената му утеха беше, че няма да стои достатъчно дълго долу, за да се тревожи за декомпенсацията след това.

Последното, което видя на „Гримси“, преди да го обгърнат синьо-зелените води, беше адмирал Сандекър, който сънено крепеше въдица с двете си ръце, и Тиди, облечена с неговите чудати дрехи, с прихваната от плетената шапка кестенява коса, която внимателно разглеждаше исландския бряг. Прикрит от всеки, който би могъл да го види от скалите, Пит се спусна покрай стената зад щурвала и се превърна в част от огромния океан. Тялото му беше напрегнато. Не можеше да си позволи грешки без партньор при гмуркането.

Ледената вода, която преряза потното му тяло, едва не го накара да припадне. Като използваше въжето на котвата за указател на посоката, той започна спускането, като оставяше само ленивите мехури да се въртят и да се издигат след него. Колкото повече се спускаше, толкова светлината намаляваше и видимостта се скъсяваше. Провери двата си жизненоважни уреда. Инструментът за дълбочина показваше двадесет и седем метра, а подводният му часовник — две минути, откакто бе във водата.

Дъното постепенно се появи пред погледа му. Автоматично преглътна за трети път, за да облекчи тъпанчетата си, и го порази цветът на пясъка — съвсем черен. За разлика от повечето места по света, където пясъкът по дъното е бял, исландската вулканична дейност тук бе оставила килим от меки абаносови зрънца. Забави движенията си, запленен от странната картина — тъмния килим под огромното покривало от синьо-зелена вода. Имаше видимост около единадесет метра — доста добре за тази дълбочина.

Инстинктивно се извъртя на триста и шестдесет градуса. Не се виждаше нищо. Погледна нагоре и смътно различи някаква сянка над себе си. Беше малка група риба треска, която се спускаше към дъното за любимото си ядене от скариди и раци. Погледа за малко бавното им плъзгане отгоре, плоските им тела с цвят на черна маслина, изпъстрени със стотици кафяви точици. Жалко, че адмиралът не може да хване една от тях, помисли си. И най-дребната тежеше поне тринадесет килограма.

Пит заплува в разширяващи се кръгове около въжето на котвата — очертаваше следа в пясъка отдолу, за да знае къде се намира. Под водата често му се струваше, че вижда фантастични картини — страхът помагаше предметите да придобият огромни размери. На петата си обиколка забеляза някакво тъмно очертание през синята мъгла. Бързо размаха плавници и се приближи към него. След тридесет секунди надеждите му се разбиха и изчезнаха. Оказа се силуетът на голяма назъбена скала, стърчаща от дъното като забравен и набръчкан насред пустинята аванпост. Той без усилия се плъзна покрай огладените й от теченията стени, като се мъчеше да овладее замъгленото си от бързото спускане съзнание. Ехолотът едва ли беше засякъл това, мислеше си. Краят беше прекалено кос, за да прилича на корпуса на самолет.

После видя нещо върху пясъка само метър-два по-далеч. Черната боя по отчупената и изкривена врата така се сливаше с черния пясък, че едва я забеляза. Доплува до нея и се отдръпна изненадан, когато един голям омар набързо напусна новия си дом. По вътрешната облицовка нямаше никакви отличителни знаци. Пит трябваше вече да действа много бързо. Самолетът сигурно беше наблизо, но му се налагаше да отвори клапана за резервния въздух, което му оставяше възможност само за няколко минути дишане, а това едва му стигаше да стигне до повърхността.

Не му отне много време да го открие. Самолетът лежеше по корем, беше счупен на две в резултат от удара. Дишането му стана по-трудно и явно трябваше да отвори клапана. Издърпа го и пое нагоре. Водният таван над главата му бавно ставаше по-светъл, докато той го приближаваше заедно с мехурите си. На десет метра спря и се огледа за кила на „Гримси“ — трябваше да се покаже, без да го забележат от брега. Корабът седеше като дебела патица с прибрани към корема крака и се поклащаше пиянски заедно с вълните. Беше се обърнал на сто и осемдесет градуса и сега дясната му страна беше към брега.

Издърпа се на палубата и като свали кислородните бутилки, изпълзя до кабината при щурвала. Сандекър, без да вдига глава, бавно закрепи въдицата си на перилото и също така бавно дойде и се приведе в отвора на вратата.

— Надявам се да си имал повече късмет от мен.

— Намира се на тридесет метра от дясната ни страна — докладва Пит. — Не ми остана време да огледам вътрешността — въздухът ми съвсем свърши.

— По-добре свали този костюм и изпий чаша кафе. И лицето ти е посиняло като вятърна мелница върху сервиз за хранене.

— Дръжте кафето топло. Ще си отдъхна, щом свърша работата, за която сме дошли. — Пит се отправи към вратата.

Сандекър го изгледа строго:

— Няма да ходиш никъде в следващия половин час. Има достатъчно време. Още е рано. Безсмислено е да се пренапрягаш. Като всички гмуркачи знаеш последствията от повторното гмуркане. Да се потапяш отново, преди да е минал половин час, е чиста лудост. — Замълча, за да бъдат осмислени думите му. — Виждал си хора, които са пищели като одрани от агонизиращата болка. Виждал си онези, които са оживели, но са останали парализирани. Дори да можех да летя с тая гемия, не бих успял да те откарам до Рейкявик за по-малко от два часа. Прибави още два за пътуване до Лондон и до най-близката камера за декомпресия. Няма начин, приятелю. Слез долу и си почини. Ще ти кажа, когато дойде време да се гмуркаш отново.

— Няма да споря, господин адмирал, печелите. — Пит смъкна ципа на леководолазния си костюм. — Все пак мисля, че е по-разумно да се покажа на палубата, така че и тримата да се виждаме.

— Кой ще гледа? Брегът е пуст, а не сме срещали друг кораб, откакто сме излезли от пристанището.

— Брегът не е пуст. Имаме си един наблюдател.

Сандекър се обърна и погледна покрай водата към скалите.

— Може и да остарявам, но още не ми трябват очила. Да пукна, ако виждам нещо.

— Вдясно зад оная скала, която стърчи от самата вода.

— Нищо не забелязвам от толкова далече. — Той присви очи и погледна странично към мястото. — Ако взема бинокъла, ще е същото като надникване през ключалка, където откриваш чуждо око. Защо си толкова сигурен?

— Имаше отражение. Слънцето блесна върху нещо за миг. Трябва да е било бинокъл.

— Нека зяпат. Ако някой ни попита, ще обясним, че на Тиди й е било лошо и е лежала на койката долу.

— Това извинение ще свърши работа — усмихна се Пит. — Доколкото в тая дивотия не могат да отличат Тиди от мен.

Сандекър се засмя.

— През бинокъл и от разстояние километър и половина дори собствената ти майка не би могла да види разликата.

— Не съм сигурен как бих приел това аз.

Сандекър се обърна и се взря в очите на Пит, а смехът му премина в суха усмивка.

— Хич не се опитвай. Само слез долу. Време е за дрямка. Ще ти пратя Тиди с чаша кафе. И без никакви щуротии. Знам как ти става слаб ангелът след тежко гмуркане.

 

 

Призрачна жълтеникава светлина се процеждаше през люка, когато Сандекър раздруса Пит. Събуди се бавно, със замъглено съзнание; от дрямката беше станал по-сънен, отколкото след осемчасово спане. Пит усети, че вълните са намалели — „Гримси“ едва се поклащаше. Нямаше и следа от вятър. Въздухът беше влажен и тежък.

— Промяна във времето ли, господин адмирал?

— Валмо мъгла — идва от юг.

— Кога се появи?

— Има петнадесет, може би двадесет минути.

— Нямаме много време.

— Достатъчно… за едно бързо гмуркане.

След няколко минути Пит отново бе облякъл костюма и се спусна във водата. Отново беше в света, където няма звуци, няма вятър, където въздухът е непознат. Издуха уши и зарита силно с плавниците със студени и изтръпнали мускули, с още замаян от съня мозък.

Плуваше тихо и без усилия, като закачен за жица през голяма течна капка. Носеше се през по-тъмни цветове, синьо-зеленото сега беше станало сиво. Плуваше без чувство за посока, като се изключеше инстинктът му и белезите по дъното, които бе запомнил. Тогава го откри.

Сърцето му задумка като тъпан, когато доближи предпазливо самолета, защото от опит знаеше, че влезе ли в усуканите останки, всяко движение ще представлява заплаха.

Стигна разбития отвор в корпуса на два метра от крилата, където го поздрави малка розова рибка, не по-дълга от петнадесет сантиметра. Оранжево-червените й люспи контрастираха с тъмния фон и светеха в полумрака като миниатюрно коледно дърво. Тя се загледа за миг в Пит и закръжи пред маската му, докато той влизаше в самолета.

Веднага щом очите му свикнаха с мрака, видя бъркотията от седалки, откачени от нитовете си по пода и носещи се под тавана дървени кутии. Замъкна две от кутиите до отвора, изблъска ги навън и погледна как се издигат към повърхността. После откри ръкавица, в чийто отвор още имаше човешка ръка. Тялото, свързано със зеленикавата ръка, беше завряно между седалките в долния ъгъл на главната кабина. Пит издърпа трупа и претърси дрехите му. Трябва да е онзи, който стреляше с картечницата от вратата, реши Пит. Главата не беше привлекателна картина — беше разплескана до полутечна паста, а сивото вещество и отломките от черепа, обвити с червени нишки, се люлееха от течението. В джобовете на раздрания черен гащеризон нямаше нищо, освен отвертка.

Пит сложи отвертката под колана си, после донякъде с плуване, донякъде с плъзгане се премести в кабината на пилота. Като се изключеше разбитото предно стъкло пред втория пилот, сърцето на самолета изглеждаше празно и незасегнато. Но после по мехурчетата откри друг труп в единия ъгъл.

Мъртвият пилот носеше същия черен гащеризон. Бързият оглед не доведе до нищо — джобовете бяха празни. Розовата рибка доплува край Пит и започна да гризе изскочилото дясно око на пилота. Тежко задъхан, Пит избута тялото нагоре и встрани. Пребори се с желанието да повърне в маската и изчака, докато овладее дишането си. Погледна подводния си часовник. Беше прекарал долу само девет минути, а не деветдесет, както му се струваше. Оставаше му обаче малко време. Бързо огледа рафтчето, като търсеше някакъв дневник или формуляр, каквото и да е с текст по него. Кабината добре пазеше тайните си. Нямаше никакъв документ. Дори към радиото не бяха залепени позивните на самолета.

Беше като излизане от матката, като раждане наново, когато се измъкна от самолета. Откритата вода сега беше станала по-тъмна, отколкото на влизане. След като провери опашката, се премести към десния двигател. Там нямаше надежда — почти целият беше потънал в тинята на дъното. Потръгна му с левия двигател. Не само стигна лесно до него, но кожухът му беше отчупен и турбините стояха открити за оглед. Но съдбата явно не беше на негова страна. Откри мястото, където трябваше да се намира разпознавателната табела. Нямаше я. Стърчаха само четирите медни винта, които някога я бяха придържали.

Пит ядосано удари юмрук в отливката. Нямаше смисъл да търси повече. Явно всички отличителни знаци — по инструментите, електроинсталацията и останалите механични принадлежности на самолета — щяха да се окажат изтрити. Той прокле ума, който стоеше зад това. Изглеждаше немислимо човек да прецени и да направи планове за всички възможни злополуки. Въпреки почти ледената вода под маската му се появиха капчици пот. Умът му работеше безцелно, поставяше си въпроси и им отговаряше, но не стигаше до решение. Без да мисли, почти несъзнателно той проследи движенията на розовата рибка. Беше го последвала от кабината и сега се въртеше около сребрист предмет на около метър от носа на самолета. Пит задържа поглед върху рибката почти тридесет секунди, без да усеща нищо, освен отделящите се от него мехури, след което накрая реагира и разпозна в дългата сребърна туба хидравличния ресор на предното колело.

Бързо се прехвърли там и огледа цилиндъра внимателно. Ударът го беше откъснал от подпората му и го бе запратил заедно с гумата и колелото чак там. И тук положението беше същото — серийният номер на производителя беше изпилен от алуминиевия кожух. После, тъкмо когато се канеше да поеме нагоре, хвърли последен поглед надолу. В края на кожуха, където хидравличните тръбички се бяха отделили от свръзката си, Пит забеляза малък знак, две грубо издълбани в метала букви — SC. Като смъкна отвертката от колана си, постави нейните инициали до другите. Буквите DP бяха същите като тези SC.

Добре. Нямаше смисъл да се мотае повече тук, помисли си. Въздухът се дишаше все по-трудно — белег, че кислородът в бутилката му намалява. Издърпа клапана на резервата и се отправи нагоре. Розовата рибка го следваше, така че той се обърна, препречи с ръка пътя й, а после запрати морското същество зад една скала. Пит се усмихна и кимна. Игривият му компаньон трябваше да си потърси нов приятел.

Обърна се по гръб на дълбочина петнадесет метра и погледна право нагоре, където трябваше да е повърхността, защото искаше да се ориентира спрямо „Гримси“. Светлината беше еднаква отвсякъде, само издигащите се мехурчета показваха къде е неговата природна среда. Там бавно започна да просветлява, но все още беше много по-тъмно, отколкото при спускането му от „Гримси“. Нетърпеливата глава на Пит се показа от водата и бе погълната от дебелото наметало на мъглата. Господи, помисли си, невъзможно щеше да е да намери кораба в тая супа. Да се отправи към брега беше в най-добрия случай все едно да заложи едно към четири.

Пит свали кислородните бутилки, вързани към вече откопчания му колан с тежести, и пусна всичко към дъното. Сега можеше да плува спокойно благодарение на гумения си костюм за гмуркане. Остана притихнал, като едва дишаше, и се заслуша за някакъв звук през гъстото сиво одеяло. В началото чуваше само как водата се плиска около тялото му. После ушите му доловиха слаб дрезгав глас… глас, който пееше монотонно някаква детска песничка. Пит сложи длани до ушите си, като усили звука и определи откъде идва. Заплува с икономичен бруст и като измина петнадесетина метра, спря. Фалшивото пеене се чуваше по-силно. След пет минути докосна дясната страна на „Гримси“ и се издърпа на борда.

— Добре ли си поплува? — попита го Сандекър, като че ли си бяха говорили допреди малко.

— Не беше приятно, а едва ли е и полезно. — Пит разкопча горнището на костюма и разкри косматите си гърди. Захили се на адмирала. — Смешно нещо. Мога да се закълна, че чух сирена за мъгла.

— Не е било сирена, а баритонът от някогашния квартет на военното училище в Анаполис, випуск 1939.

— Никога гласът ви не е бил толкова добър, господин адмирал. — Пит погледна Сандекър в очите. — Благодаря.

Сандекър се усмихна.

— Недей да благодариш на мене. Благодари на Тиди. На нея й се наложи да изпее десет куплета.

В същия момент тя изплува от мъглата и го прегърна.

— Благодаря на Бога, че се завърна. — Притисна се към него, намокри се цялата, а косата й се разроши.

— Хубаво е човек да знае, че са мислили за него.

Тиди отстъпи назад.

— Да сме мислили? Това е твърде меко казано. Адмирал Сандекър и аз бяхме направо разстроени.

— Говорете само за себе си, госпожице Ройъл — строго подхвърли Сандекър.

— Не сте ме заблудили и за секунда, господин адмирал. И вие бяхте разтревожен.

— Загрижен е думата — поправи я Сандекър. — Приемам го като лична обида, когато някой от хората ми се остави да бъде убит. — Обърна се към Пит: — Откри ли нещо полезно?

— Два трупа и почти нищо друго. Някой е хвърлил много труд, за да махне всички опознавателни знаци от самолета. Всеки сериен номер върху всеки уред е бил изличен още преди злополуката. Единственият знак бяха две букви, издълбани върху хидравличния цилиндър за предното колело. — Той с благодарност прие хавлията от Тиди. — Кутиите, които изпратих нагоре. Прибрахте ли ги?

— Не беше лесно — призна Сандекър. — Изплуваха на петнадесет метра от нас. След двадесет опита — не съм размахвал прът от години — успях да ги хвана и да ги придърпам.

— Отворихте ли ги? — попита Пит.

— Да. В тях има миниатюрни модели на сгради… като кукленски къщи.

Пит вдигна глава.

— Кукленски къщи? Искате да кажете триизмерни архитектурни модели?

— Наричай ги както ти харесва. — Сандекър сгря, за да изхвърли угарката си зад борда. — Много фина изработка. Детайлите на всяка от тях са поразителни. Могат дори да се разделят на етажите, за да се огледа вътрешността.

— Нека ги видя.

— Отнесохме ги в салона — обясни Сандекър. — Там би могъл също да сложиш сухи дрехи и да излееш чаша горещо кафе в стомаха си.

Тиди се върна, вече преоблечена с блуза и спортни панталони. Деликатно се обърна с гръб, когато Пит започна да сваля леководолазния костюм, преди да си сложи пъстрите, причудливи дрехи.

Той й се усмихна, докато тя се бе надвесила над печката в салона.

— Поддържала си дрехите ми топли — закачи я.

— Хомосексуалните ти атрибути ли? — Тиди се обърна и го изгледа, а лицето й леко се изчерви. — Шегуваш ли се? Ти си поне двадесет сантиметра по-висок и тежиш към тридесет кила повече. Буквално плувах из проклетите дрехи. Като че ли бях влязла в палатка. Студеният вятър се носеше по краката ми, по шията и ръцете като ураган.

— Искрено се надявам да не ти се е повредило нещо важно.

— Ако намекваш за бъдещия ми полов живот, боя се за най-лошото.

— Моите съболезнования, госпожице Ройъл. — Тонът на Сандекър не беше особено убедителен.

Той качи кутиите на масата и вдигна капаците.

— Добре, ето го пълния комплект, включително с мебелите и пердетата.

Погледна в първата кутия.

— Изглежда, нищо не им е станало от водата.

— Бяха херметически затворени — обясни Сандекър. — И всяка кутия е била така здрава, че от удара не й е станало нищо.

Да се каже, че моделите представляваха просто шедьоври на микроскопичното изкуство, би било крайно недостатъчно. Адмиралът имаше право. Детайлите бяха удивителни. Всяка тухла, всеки перваз бяха съвсем точни по мащаб и разположение. Нищо не беше забравено. Картините по стените бяха съвсем верни по цвят и оформление. Дори дамаските на мебелите изглеждаха като фабрични. Телефоните по бюрата имаха слушалки, които можеха да се местят, и бяха свързани чрез жици със стените. Като връх на всичко рулата тоалетна хартия в баните можеха да се намотават и размотават. Първият модел на сграда се състоеше от четири етажа и мазе. Пит внимателно вдигаше етажите един по един, изучаваше съдържанието и внимателно ги връщаше. После разгледа втория модел.

— Тази сграда я знам — прошепна Пит.

Сандекър вдигна глава.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Тя е розова. Човек трудно забравя постройка, изградена от розов мрамор. Беше преди около шест години, когато влязох сред тези стени. Баща ми работеше в икономическа надзорна комисия към президента и трябваше да се срещне с финансовите министри на някои латиноамерикански страни. Взех си тридесетдневна отпуска от Военновъздушните сили и станах негов пилот и секретар по време на пътуването. Да, спомням си я много добре, особено една екзотична черноока малка секретарка…

— Спести ни любовните лирични отклонения — нетърпеливо го прекъсна Сандекър. — Къде се намира?

— В Ел Салвадор^[1]. Моделът е съвършен миниатюрен двойник на капитолия в Доминиканската република. — Посочи първата кутия. — Ако съдя по дизайна, другият модел също е правителствена сграда на някоя страна в Южна или Централна Америка.

— Чудесно — без ентусиазъм се съгласи Сандекър. — Попаднали сме на някакъв тип, който събира миниатюрни капитолии.

— Не ни показва кой знае какво. — Пит прие от Тиди чашата кафе и замислено отпи от него. — Освен че черният реактив е изпълнявал две задачи.

Сандекър срещна погледа му.

— Искаш да кажеш, че е носил нанякъде тези модели, когато е сменил курса си, за да свали тебе и Хънуел?

— Точно така. Някой от риболовните траулери на Рондхайм навярно е забелязал как хеликоптерът ни приближава към Исландия, и е отклонил реактива по радиото, за да ни причака, когато приближим брега.

— Защо Рондхайм? Не виждам нищо веществено, което да го свързва с всичко това.

— Посочих го наслуки — сви рамене Пит. — Признавам. Освен това аз самият не съм убеден, че той може да има нещо общо. Рондхайм прилича на камериера от старите криминални филми. Всяко косвено доказателство и всяко съмнение води към него и го превръща в най-очевидния заподозрян. Но накрая се оказва, че дружелюбният ни камериер е прикрит полицай, а престъпникът е най-невзрачният тип.

— Някак не мога да си представя Рондхайм като прикрит полицай. — Сандекър прекоси кабината и си доля в чашата кафе. — Но ми е достатъчно неприятен, за да ми се иска по някакъв начин да стои зад смъртта на Фирие и Хънуел, така че да можем да се насочим към него и да го изобличим.

— Няма да е лесно. Позициите му са твърде солидни.

— Ако питате мене — намеси се Тиди, — вие двамата заговорничите срещу него, защото има такова влияние над госпожица Фирие.

Пит се изсмя.

— За да ревнуваш, трябва първо да обичаш.

Сандекър й се ухили:

— Започна да ви се показва змийското езиче, госпожице.

— Не го правя от злоба. На мене ми харесва Кирсти Фирие.

— Предполагам, че ти харесва и Оскар Рондхайм — предположи Пит.

— Не бих харесвала тая змия дори да беше генерал от армията на спасението — тръсна глава тя. — Но трябва да му се признае заслуженото. Сложил е Кирсти и компанията „Фирие“ в малкия си джоб.

— Защо? Отговори ми на това! — замислено каза Пит. — Как може Кирсти да го обича, след като се ужасява от него?

Тиди поклати глава.

— Не знам. Все още виждам болката в очите й, когато той стисна шията й.

— Може тя да е мазохистка, а Рондхайм садистът? — предположи Сандекър.

— Ако Рондхайм стои зад тези ужасни убийства, трябва да предадете всичко, което знаете, на съответните власти — умолително каза Тиди. — А ако упорствате да се ровите в това нещо, и двамата ще бъдете убити.

Пит се престори на натъжен.

— Срамота, господин адмирал. Собствената ви секретарка така да подценява любимите си хора. — Изгледа печално Тиди. — Защо си такава?

Сандекър въздъхна.

— В наши дни е почти невъзможно да намериш предан подчинен.

— Предан ли? — Тиди ги изгледа, като че ли бяха полудели. — Кое друго момиче ще се остави да го лашкат през половината свят в неудобни военни товарни самолети, ще мръзне в смрадливи стари корабчета посред северния Атлантик и ще се подлага на непрестанни унижения заради жалката заплата, която получавам? Ако това не е преданост, бих искала да знам тогава какво е тя според вас, незачитащите нищо мъже?

— Глупост! Така я наричам аз. — Сандекър сложи двете си ръце на раменете й и я погледна топло в очите. — Повярвай ми, Тиди, много ценя твоето приятелство и грижите ти за мен. Убеден съм, че Дърк също така те цени. Но трябва да ме разбереш — близък мой приятел и трима от хората ми са убити, направено е посегателство и срещу Дърк. Не съм от тези, които ще се скрият под леглото и ще повикат ченгетата. За бога, цялата тази бъркотия е предизвикана от неизвестни хора. Когато открием кои са те — тогава и само тогава — ще отстъпя и ще ги оставя на закона и на правозащитниците. Разбираш ли?

Изненадата от внезапната привързаност към нея, проявена от Сандекър, явно бе развълнувала Тиди, защото в очите й се появиха едри сълзи. Опря глава на гърдите на адмирала.

— Чувствам се такава маймуна — измърмори тя. — Винаги си отварям устата, когато е най-малко подходящо. Следващия път, когато направя така, по-добре напъхайте парцал в нея.

— На това можеш да разчиташ — каза й той по-внимателно, отколкото Пит някога го беше чувал да говори. Сандекър задържа Тиди още цяла минута, преди да я пусне. — Добре, хайде да вдигаме котва и да потегляме към Рейкявик. — Обичайният му дрезгав тон се беше върнал. — С удоволствие ще изпия един горещ пунш.

Пит изведнъж стана напрегнат, вдигна ръка и отиде до вратата на кабината. Звукът се чуваше глухо, но настоятелно. През одеялото мъгла долиташе постоянно бучене — шум на мотор, който работи на много големи обороти.