Клайв Къслър
Айсберг (13)

XII

Беше четири часът, когато се привързаха към пристана „Фирие“. Кеят беше пуст, началникът и пазачът очевидно ги нямаше наоколо. Но това не можеше да заблуди Пит и Сандекър. Те знаеха, че всяко тяхно движение се наблюдава, откакто „Гримси“ беше заобиколил пристанищния вълнолом.

Преди да напусне окаяното и нащърбено корабче заедно с Тиди и Сандекър, Пит остави една бележка при щурвала.

Съжалявам за бъркотията. Нападна ни ято червеношиести вредители. Впишете ремонта на наша сметка.

Подписа я Адмирал Джеймс Сандекър.

След двадесет минути се намираха в консулството. Младите служители, които бяха се справили толкова майсторски с ролята на професионални продавачи на стръв, ги бяха изпреварили с пет минути и вече бяха заключили двата модела в касата на консула. Сандекър им благодари от сърце и им обеща да замени леководолазната екипировка, която Пит бе принуден да пусне на дъното, с най-добрата, произвеждана в САЩ.

Пит набързо взе душ, преоблече се и пое с такси към летището в Кефлавик.

Наетото черно волво скоро напусна чистия от мъгла красив град и навлезе в тесен асфалтов пояс покрай крайбрежието. Вдясно се простираше Атлантикът и в момента водите му бяха сини като егейското обкръжение на гръцките острови. Вятърът духаше откъм морето и той усещаше мириса от малката флотилия риболовни лодки, които се прибираха към пристанището, надигани от неуморните вълни. Отляво се простираха зелени поля, в които ниви се редуваха с ливади с пасящи крави и прочутите дългогриви исландски понита.

Докато минаваше през красивата околност, Пит се замисли за викингите, тези мръсни и здраво пиещи биячи, които бяха опустошили всеки цивилизован бряг, на който им бе стъпил кракът. Романтиката, преувеличаването и разкрасяването обаче ги бяха съпътствали през вековете. Бяха пристигнали и в Исландия, бяха процъфтели, а след това изчезнали. Но традициите на древните скандинавци не бяха забравени в тази страна, където корави, загрубели от морето мъже излизаха всеки ден през бурите и в мъглата да прибират рибата, която хранеше нацията и нейната икономика.

Мислите на Пит скоро бяха върнати в реалността от гласа на шофьора на таксито, тъй като вече навлизаха в летището.

— При главната сграда ли искате да ви оставя, сър?

— Не, при хангарите за поддръжка.

Шофьорът се замисли за миг.

— Съжалявам, сър. Те се намират в самия край на аерогарата, където обикновените граждани нямат достъп. При пистите се допускат само служебни автомобили.

Нещо в акцента на шофьора заинтригува Пит. После се сети какво е. Чувстваше се безспорна среднозападна американска напевност.

— Да опитаме все пак, а?

Шофьорът сви рамене, изтегли колата до вратата към пистите и спря при знака на висок, слаб, сивокос човек в синя униформа, който излезе от строга бяла барака, каквато, изглежда, имаше при всички входни врати. Той приятелски допря пръсти до козирката на фуражката си. Пит свали прозореца и му показа служебната си карта от Военновъздушните сили.

— Майор Дърк Пит — представи се той официално. — Изпълнявам важна задача на американското правителство и ми трябва достъп до търговския хангар, където се държат самолетите с полети без разписание.

Пазачът го гледаше безучастно, докато Пит приказваше, после се усмихна глуповато и сви рамене.

Шофьорът излезе от колата.

— Той не разбира английски, господин майор. Позволете ми да преведа.

Без да изчака потвърждение, шофьорът сложи ръка на рамото на пазача и внимателно го поведе обратно към вратата, като му говореше бързо на исландски и ръкомахаше оживено. Това беше първата възможност за Пит да го огледа добре.

Шофьорът беше среден на ръст, малко под метър и осемдесет, на двадесет и шест-седем години, с обичайната комбинация от сламена коса и светла кожа. Ако Пит го беше срещнал на улицата, би го приел за млад бизнесмен, завършил университета преди три години, който гори от желание да се прояви в банката на тъста си.

Накрая двамата мъже се засмяха и си стиснаха ръцете. После шофьорът се върна зад кормилото и смигна на Пит, а все още усмихнатият пазач им отвори вратата и им махна да влизат.

Пит забеляза:

— Изглежда, имате подход към хората от охраната.

— Необходимо е за работата. Шофьорът на такси не струва пет пари, ако не може да склони някой пазач или полицаи на затворена улица да го пусне да мине.

— Явно сте му хванали цаката.

— Старая се… Трябва ли ви определен хангар, сър? Има няколко — по един за всяка от големите компании.

— Търся общата поддръжка за транзитни самолети извън графика.

Слънцето се отрази от бялата циментова писта и принуди Пит да си сложи тъмните очила. Няколко огромни реактивни самолета бяха наредени един до друг и носеха отличителните знаци на TWA^[1], „Пан Американ“, SAS^[2], исландските авиолинии и ВОАС^[3]. Екипи облечени в бяло механици се бяха пъхнали под кожусите на двигателите или пълзяха по крилата с маркучи за гориво. От другата страна на пистата, поне на три километра, Пит видя самолет на Военновъздушните сили на САЩ, който очевидно бе подложен на същата процедура.

— Пристигнахме — съобщи шофьорът на таксито. — Ако желаете, мога да поема функциите на ваш преводач.

— Няма да има нужда. Не изключвайте таксиметъра. Ще се върна скоро.

Пит излезе и мина през страничната врата на хангара — безлична огромна сграда, която заемаше площ от почти осем декара. Пет малки частни самолета бяха пръснати вътре като група зрители в празна аудитория. Вниманието на Пит обаче бе привлечено от шестия. Беше стар тримоторен форд от модела, който обикновено наричаха „Тенекиената гъска“. Корпусът и трите мотора бяха покрити с ръждиво алуминиево фолио, разкъсано пред кабината, а другаде съшито нескопосно с жици и скоби. За страничен наблюдател машината изглеждаше прекалено несигурна за какъвто и да е полет, та дори и просто да отдели колела от пистата. Но за старите пилоти беше съвсем друго. Смятаха я за изключително надеждна във въздуха. Пит поглади страничните й плоскости, помисли си, че би се радвал да полети някой ден пробно с нея, после се запъти към канцелариите в дъното на хангара.

Отвори една врата, озова се в нещо като комбинация от помещение за лични вещи и стая за отдих и сбърчи нос от тежкия мирис на пот, цигарен дим и кафе. С изключение на мириса на кафе, въздухът подчертано напомняше за спарената атмосфера в училищен гимнастически салон. Остана неподвижен за миг и огледа петимата мъже, събрани около голяма керамична еспресо машина в европейски стил. Те се смееха добродушно на явно току-що разказана смешка. Всички носеха бели гащеризони, някои от които бяха безупречно чисти, а други с големи петна от машинно масло. Пит спокойно се отправи към групата и се усмихна.

— Извинете, господа, някой от вас говори ли английски?

Дългокосият рошав механик, най-близо до еспресо машината, вдигна глава и изломоти:

— Да, аз говоря американски, ако върши работа.

— Това е чудесно — засмя се Пит. — Търся човек с инициали SC. Сигурно е специалист по хидравликата.

Механикът го изгледа притеснено.

— Кой се интересува?

Пит се принуди да се усмихне дружелюбно и отново показа служебната си карта.

— Пит, майор Дърк Пит.

Механикът остана неподвижен цели пет секунди, без каквото и да е изражение освен леко разширените зеници. После безпомощно вдигна ръце и ги отпусна.

— Добре, пред вас съм, господин майор. Знаех си, че е прекалено хубаво, за да трае дълго. — Гласът звучеше като от недрата на щата Оклахома.

Сега беше ред на Пит да приеме ледено изражение.

— И какво беше прекалено хубавото?

— Страничните ми занимания — мрачно изръмжа той. — Работата по хидравлични системи за частни въздушни компании в свободното ми време. — Той отчаяно се загледа в чашата си. — И си знаех, че е срещу САЩ. Такива са правилата на Военновъздушните сили, но заплащането беше много добро. Сигурно сега ще трябва да се простя с нашивките си.

Пит го изгледа.

— Не са ми известни разпореждания във ВВС, които да забраняват на сержантите, а и на офицерите да припечелят нещо в извънработно време.

— Няма нищо общо с правилата на самите ВВС, господин майор. Такива са указанията за базата в Кефлавик, дадени от полковник Нейджъл, нашия командващ. Според него трябва да работим само за нашата ескадрила и в свободното си време, а не да помагаме на частниците. Мисля, че се опитва да се докара пред шефовете в Пентагона. Пък и вие самият нямаше да сте тук, ако не ги знаехте тия неща.

— Достатъчно — остро го спря Пит. Огледа останалите четирима, а после отново военновъздушния механик. Погледът му стана студен. — При разговор с по-старши трябва да стоите прав, сержант.

— Не е нужно да ви се подмазвам, майоре. Не сте с униформа…

Останалото трая само две секунди. Пит спокойно се наведе, сграбчи предните два крака на стола, просна механика по гръб и постави стъпалото си върху гърлото му с едно движение. Другите четирима застинаха изумени за няколко секунди.

После се съвзеха и заобиколиха заплашително Пит.

— Успокой си приятелчетата или ще ти счупя врата — заплаши го Пит, приятно усмихнат.

Механикът, който не можеше да говори заради притисналия гръкляна му ток, бясно размаха двете си ръце. Мъжете се спряха и направиха крачка назад не толкова заради приглушените стонове на приятеля си, колкото заради ледената усмивка върху лицето на Пит.

— Така ви искам — подхвърли Пит. Обърна се, погледна безпомощния механик и повдигна крака си съвсем малко, колкото да му позволи да говори.

— Кажи си сега името, чина и серийния номер. Да ги чуя!

— Сам… Сам Кашман — задавено отвърна той. — Сержант. ВВС 19385628.

— Не беше толкова трудно, нали, Сам? — Пит се наведе и помогна на Кашман да се изправи.

— Извинявайте, сър. Помислих си, че след като така или иначе ще ме изправите пред полевия съд…

— Не си помислил каквото трябва — прекъсна го Пит. — Следващия път си мълчи. Призна вината си, без да е необходимо.

— Ще ме уволните ли?

— Първо, пет пари не давам за страничните ти занимания. А след като не съм на работа във военновъздушната база в Кефлавик, не ме интересуват и нарежданията — а те са съвсем тъпи — на вашия полковник Нейджъл. Ето защо няма за какво да се боиш от мен. От тебе искам само да ми отговориш на няколко прости въпроса. — Пит погледна Кашман в очите и му се усмихна топло. — Какво ще кажеш? Ще ми помогнеш ли?

На лицето на Кашман се изписа истинско благоговение.

— Господи, как бих искал да служа при човек като вас. — Протегна ръка. — Питайте ме, господин майор.

Пит се ръкува с Кашман.

— Първият въпрос — имаш ли навика да отбелязваш с инициалите си съоръженията, които ремонтираш?

— Да, това е нещо като търговската ми марка, така да се каже. Работя съвестно и се гордея с това. А има и практическа полза. Ако съм поправял хидравличното устройство на самолет, който после даде някакъв дефект, ще се знае, че повредата е другаде — не където съм работил. Така се пести време.

— Ремонтирал ли си предното колело на дванадесетместен английски реактив?

Кашман се замисли за миг.

— Да, преди около месец. Един от тези новите модели „Лорълай“ с двойна турбина — страхотна машина.

— В черно ли беше боядисан?

— Не забелязах боята му. Беше тъмно, след един и половина сутринта, когато ме повикаха. — Поклати глава. — Но не беше черен. Сигурен съм.

— Да си спомняш нещо особено или необикновено около този ремонт?

Кашман се изсмя.

— Единственото особено нещо бяха двамата чудаци, летците му. — Предложи на Пит чаша кафе. Пит поклати глава. — Майчице, как бързаха тия типове. Стояха на главата ми и припираха. Ядосаха ме много. Изглежда, бяха кацнали някъде много рязко и бяха скъсали уплътнение в антишоковия цилиндър. Имаха голям късмет, че успях да им намеря резервно в хангарите на BOAC.

— Погледна ли в самия самолет?

— Господи, не. Пазеха вратите, като че ли вътре возеха самия президент.

— Имаш ли някаква представа откъде идваха и накъде отиваха?

— Ни най-малко, бяха от най-мълчаливите типове. Не говореха за нищо друго, освен за ремонта. Трябва да са поели за местен курс обаче. Не отидоха да презаредят. С „Лорълай“ човек не може да стигне особено далеч — особено от Исландия — без пълни резервоари.

— Летецът би трябвало да е подписал ведомостта за ремонта.

— Не. Отказа. Закъснявал и щял да го оправи следващия път. Плати ми обаче. Два пъти повече от тарифата. — Кашман замълча. Опитваше се да проумее какво иска човекът пред него, но лицето на Пит беше недостъпно като каменна статуя. — Какво стои зад тия въпроси, господин майор? Ще ми разкриете ли тайната си?

— Няма тайна — бавно пророни Пит. — Един „Лорълай“ катастрофира преди няколко дни и по нищо, освен по част от предното колело не можеше да се разбере чий е.

— Не са ли го докладвали като изчезнал?

— Нямаше да съм тук, ако беше така.

— Знаех си, че нещо не е наред при тия типове. Затова и сам попълних ведомостта за ремонта.

Пит се наведе и впи поглед в очите на Кашман.

— Каква е ползата от тази ведомост, след като не би могъл да разпознаеш самолета?

По устните на Кашман заигра хитра усмивка.

— Може и да съм селско момче, но не съм съвсем вчерашен. — Изправи се и кимна към една странична врата. — Господин майор, сега ще ви зарадвам.

Отведе Пит в малка опушена канцелария, в която имаше само потрошено бюро с множество следи от изгасени цигари, два стола в същото състояние и огромен метален шкаф за папки. Кашман отиде право до шкафа, издърпа едно чекмедже, порови вътре, намери каквото търсеше и подаде на Пит папка със следи от мазни пръсти.

— Не ви заблуждавах, господин майор, като ви казах, че вън беше прекалено тъмно да видя каквито и да е опознавателни знаци върху самолета. Но доколкото мога да преценя, машината никога не беше боядисвана или пръскана с пистолет. Алуминиевият кожух блестеше като в деня, когато е излязъл от фабриката.

Пит отвори папката и проучи ведомостта. Почеркът на Кашман беше доста нечетлив, но нямаше съмнение в бележката при раздела ОПОЗНАВАТЕЛНИ ЗНАЦИ НА САМОЛЕТА: „Лорълай“ номер VIII-B1608.

— Как го намери? — попита Пит.

— Благодарение на един английски инспектор във фабриката „Лорълай“ — отвърна Кашман, като приседна на края на бюрото. — След като смених уплътнението на предното колело, взех фенерче, за да проверя основните колела да няма и там някаква повреда, и при дясната коса подпора видях поставена зелена табела. Пишеше, че колелата на самолета са прегледани и одобрени от Кларънс Девъншир от компанията „Лорълай“. На табелата беше отбелязан и серийният номер на самолета.

Пит хвърли папката на бюрото.

— Сержант Кашман! — рязко каза той.

Стреснат от строгия тон, Кашман застана мирно:

— Господин майор.

— Ескадронът ви!

— Осемдесет и седми въздушен транспортен ескадрон, господин майор.

— Достатъчно. — Студеното изражение на Пит бавно даде път на широка усмивка и той потупа Кашман по рамото. — Беше абсолютно прав, Сам. Наистина ме зарадва.

— Бих искал да кажа същото и за себе си — въздъхна Кашман явно облекчен, — но на два пъти в последните десет минути ми изкарвате акъла. Защо ви трябва номерът на ескадрона ми?

— За да знам къде да изпратя кашон „Джак Даниълс“. Сигурно обичаш доброто уиски.

По лицето на Кашман премина почуда.

— Боже мой, знаете ли, господин майор, вие сте съвсем различен!

— Опитвам се. — Пит вече си мислеше как да обясни присъствието на скъпото уиски в служебната си сметка. Майната му на Сандекър, помисли си, табелата си струваше обясненията. Радостта го накара да си спомни нещо. Бръкна в джоба си.

— Между другото, виждал ли си някога това? — Подаде на Кашман отвертката, която беше намерил в черния „Лорълай“.

— Я виж ти. Ако щете вярвайте, господин майор, но това тук е моята отвертка. Поръчах си я по каталог от специален магазин за инструменти в Чикаго. На острова няма друга такава. Къде я намерихте?

— При останките от самолета.

— Значи там е отишла — ядоса се той. — Тези мръсни гадини са я откраднали. Трябваше да се досетя, че са забъркани в нещо нелегално. Само ми кажете кога ще им е делото, и няма да има по-щастлив човек от мене, ако отида да свидетелствам срещу тях.

— Запази си времето за по-полезни забавления. За приятелите ти дело няма да има. Нищо няма да има.

— Загинали са при катастрофата. — Беше повече констатация, отколкото въпрос.

Пит кимна.

— Предполагам, че бих могъл да започна с това, че от престъпленията полза няма, но защо да си правя труда. Щом така са си постлали, няма какво да се говори повече.

— Като философ от теб ще стане голям специалист по хидравликата, Сам. — Пит отново му стисна ръката. — Довиждане и благодаря. Признателен съм ти за помощта.

— И на мене ми беше приятно, господин майор. Ето, подарявам ви отвертката за спомен. Вече си поръчах нова, така че няма да ми трябва.

— Благодаря още веднъж. — Пит върна отвертката в джоба си, обърна се и излезе от канцеларията.

 

 

Пит се отпусна в задната седалка на таксито, пъхна цигара в уста, но не я запали. Като успя да разбере серийния номер на мистериозния черен реактив чрез съвсем случаен ход, беше постигнал значителен напредък. Всъщност не беше очаквал да научи нищо. Гледаше през прозореца на таксито към прелитащите зелени поля, но не забелязваше нищо; чудеше се дали връзката между самолета и Рондхайм може да се докаже. В ума му все още се въртеше тази мисъл, когато смътно долови, че местата, през които минаваха, не бяха същите като на идване. Из ливадите не се виждаха крави и понита, множеството хълмове сега бяха заменени от неравна тундра. Извъртя се и погледна през другия прозорец — и морето не беше на същото място; намираше се отзад и постепенно изчезваше зад плавно катерещия се нагоре път. Наведе се към предната седалка.

— Имаш среща с дъщерята на местния фермер или си взел заобиколен маршрут, за да увеличиш показанията на таксиметъра?

Шофьорът натисна спирачката, забави ход и спря встрани от пътя.

— Малко дискретност, господин майор. Направих леко отклонение, за да можем да си поговорим…

Лицето на шофьора замръзна със съвсем сериозно основание. Пит бе наврял върха на отвертката повече от сантиметър в кухината на ухото му.

— Дръж си ръцете на кормилото и върни таксито обратно по пътя към Рейкявик — тихо нареди той, — или ще завинтя дясното ти ухо към лявото.

Пит внимателно проследи лицето на шофьора в огледалото за обратно виждане и обърна особено внимание на сините очи, като знаеше, че по тях ще предугади всеки внезапен опит за съпротива. По момчешките черти не премина и сянка от някакво изражение, дори от страх. А после бавно, много бавно лицето в огледалото започна да се усмихва, докато усмивката премина в истински смях.

— Майор Пит, вие сте много подозрителен човек.

— Ако са правили три покушения срещу живота ти в последните три дни, и ти щеше да станеш подозрителен.

Смехът спря рязко и гъстите вежди се сключиха.

— Три покушения? А аз знаех само за две…

Пит го прекъсна, като натисна отвертката още няколко милиметра в ухото му.

— Ти си щастливец, приятелю. Бих могъл да се опитам да те накарам да ми разкажеш няколко неща по избор за шефа си и за неговите цели, но руският разпит в стил КГБ определено не ми допада. Какво ще кажеш, ако вместо към Рейкявик обърнеш към военновъздушната база в Кефлавик, където ще намериш някои от другарчетата си и ще можеш да порешаваш кръстословици с агенти от националното разузнаване? Тези момчета ще ти харесат — много ги бива да превръщат неразговорливите приятели в сърце на компанията.

— Биха могли да възникнат неудобства.

— Това си е твой проблем.

Усмивката отново се върна в огледалото.

— Не съвсем, господин майор. Наистина би си струвало човек да види изражението ви, когато разберете, че сте завели агент от националното разузнаване за разпит.

Пит не отслаби натиска върху отвертката.

— Това е много второкласно. Бих очаквал по-добра история дори от първокурсник в гимназията, когото са хванали да пуши хашиш в тоалетната.

— И адмирал Сандекър ме предупреди, че с вас човек трудно може да влезе в разговор.

Вратата се беше отворила и Пит посегна да я затвори.

— Кога си говорил с адмирала?

— В кабинета му в Националната подводна и морска агенция; по-точно, десет минути след като капитан Коски съобщи по радиото, че вие и доктор Хънуел сте се приземили благополучно на борда на „Катауаба“.

Вратата остана отворена. Отговорът на шофьора съвпадаше с онова, което Пит знаеше — Националната разузнавателна агенция не се беше свързвала със Сандекър от пристигането му в Исландия насам. Пит се озърна около колата. Нямаше признаци за живот, за засада от възможни съучастници. Започна да се отпуска, но се стегна и стисна отвертката така силно, че пръстите го заболяха.

— Добре, имаш думата — спокойно обяви Пит. — Но настоятелно ти препоръчвам да направиш изложението си без каквито и да било движения.

— Няма страшно, майоре. Просто се успокойте и свалете шапката ми.

— Да ти сваля шапката? — повтори безизразно Пит. Поколеба се за миг, после бавно махна шапката на шофьора със свободната си лява ръка.

— Отвътре е, прикрепен към ръба на горната част. — Гласът на шофьора беше тих, но властен. — Двадесет и пет калибров колт. Вземете го и махнете проклетата отвертка от ухото ми.

Все така с едната си ръка Пит вдигна подгъва, потри с палец двата малки пълнителя, за да се увери, че пистолетът е зареден, после затвори отвора и вдигна ударника.

— Това е добре. Сега излез спокойно от колата и си дръж ръцете така, че да мога да ги виждам. — Отпусна отвертката и я извади от ухото на шофьора.

Шофьорът излезе бавно и отиде към предницата на колата, където се опря на калника. Повдигна дясната си ръка и разтри ухото си намръщен.

— Умен похват, майоре. Не е описан в никоя от книгите, които познавам.

— Трябва да четеш повече — отбеляза Пит. — Забиването на шиш за лед през тъпанчето в мозъка на неподозиращата жертва е стар трик, използван от платените убийци в гангстерските войни много преди и ти, и аз да сме били родени.

— Трудно ще ми е да забравя толкова болезнен урок.

Пит се измъкна, отвори предната врата на колата докрай, застана зад нея като зад щит и продължи да държи пистолета насочен към сърцето на шофьора.

— Казваш, че си говорил с адмирал Сандекър във Вашингтон. Опиши ми го. Ръст, коса, жестове, подредба на кабинета — всичко.

На шофьора не му трябваше повече. Говори няколко минути и завърши, като изреди някои от любимите жаргонни изрази на адмирала.

— Паметта ти е много добра — почти буквална.

— Имам фотографска памет, майоре. Със същия успех бихте могли да чуете описанието ми на адмирал Сандекър и прочетено от досие. Да вземем например един ваш словесен портрет. Майор Дърк Ерик Пит. Роден преди точно тридесет и две години, четири месеца и дванадесет дни в болницата Хоуг, Нюпорт бийч, Калифорния. Името на майката е Барбара, на бащата Джордж Пит, щатски сенатор. — Шофьорът продължи да гъгне, като че ли повтаряше заучен наизуст текст, както си и беше. — Няма нужда да описвам трите ви редици лентички за бойни постижения, които никога не носите, нито сериозната ви репутация като покорител на женски сърца. Но ако искате, мога да опиша подробно, час по час, действията ви, откакто напуснахте Вашингтон.

Пит махна с пистолета.

— И това стига. Поразен съм, разбира се, господин… ъъъ…

— Лили. Джеръм П. Лили четвърти. Аз съм връзката ви.

— Джеръм П. — Пит направи опит, но не можа да сдържи смеха си от удивление. — Сигурно се шегуваш.

Лили махна безпомощно с ръка.

— Смейте се, ако искате, майоре, но фамилията Лили е сред почитаните имена в Сейнт Луис вече почти сто години.

Пит се замисли. После се сети.

— Бира „Лили“. Разбира се, това е. Бира „Лили“. Какъв беше надписът й? Приготвена за масата на познавача.

— Доказателство, че си струва да рекламираш своя продукт — кимна Лили. — Да смятам ли, че вие сте още един от доволните ни клиенти?

— Не, аз предпочитам „Будвайзер“.

— Сега виждам, че с вас трудно може да се оправи човек — изстена Лили.

— Не е така. — Пит освободи ударника на малкия колт и го подхвърли на Лили. — На твое разположение съм. Не е възможно да си един от лошите и да ми представиш такава история.

Лили улови пистолета.

— Доверието ви е оправдано, майоре. Казах ви истината.

— Доста си далече от пивоварната или това е друга история?

— Твърде е досадна и ще отнеме много време. Може би някой друг път. Ще ви разкажа биографията си на чаша от напитката на татко. — Той внимателно залепи отново пистолета към вътрешността на фуражката си, като че ли го правеше всеки ден. — А сега, споменахте ми за трето покушение срещу живота ви.

— Предложи ми толкова подробно описание на моя живот, час по час, откакто напуснах Вашингтон, така че ти ще ми кажеш.

— Никой не е съвършен, майоре. Загубих ви за два часа днес.

Пит изчисли наум времето си.

— Къде беше около обед?

— На южната част на острова.

— И какво правеше там?

Лили се извърна и огледа голото поле без какъвто и да е израз на лицето си.

— Точно в дванадесет и десет забивах ножа си в гърлото на един човек.

— Значи сте били двама, които сте държали под око „Гримси“.

— „Гримси“? О, разбира се, името на старата ви черупка. Да, попаднах на другия човек съвсем случайно. След като вие, адмиралът и госпожица Ройъл поехте на югоизток, ми хрумна, че може да хвърлите котва около мястото, където заедно с доктор Хънуел катастрофирахте. Прекосих полуострова, но стигнах там прекалено късно — гемията ви се оказа по-бърза, отколкото си мислех — вие бяхте започнали да рисувате, а адмирал Сандекър се забавляваше като турист. Самата картина на спокойните ви занимания ме заблуди напълно.

— Но не и конкурента ви. Той е имал по-силен бинокъл.

Лили поклати глава.

— Не, телескоп. С увеличение сто седемдесет и пет пъти, качен на триножник.

— Тогава отблясъкът, който видях от корабчето, е бил от рефлектора му.

— Ако слънцето го е огряло под определен ъгъл, отражението би могло да го издаде.

Пит замълча за миг и запали цигара. Запалката щракна необичайно силно сред пустото обкръжение. Погледна отново Лили.

— И ти си го убил с нож?

— Да, за съжаление, но нямах друг избор. — Лили се наведе над капака на волвото и прокара длан по челото си, явно измъчван от угризения. — Той… не му знам името, тъй като нямаше никакъв документ за самоличност, се беше привел над телескопа и говореше по портативното си радио, когато аз заобиколих една скала и буквално се блъснах в него. Вниманието и на двама ни беше приковано в корабчето ви. Той не очакваше мен и аз не очаквах него. За свое нещастие, той започна първи и без да се замисли. Извади сгъваем нож от ръкава си — доста старомоден похват — и скочи към мен. — Лили безпомощно сви рамене. — Горкият се опита да ме наръга, вместо да замахне косо — сигурен признак за любител. Би трябвало да го пленя за разпит, но се разпалих и обърнах собствения му нож срещу него.

— Колко жалко, че не си го засякъл пет минути по-рано — подхвърли Пит.

— Защо?

— Вече е бил съобщил координатите ни на приятелите си, които пристигнаха, за да ни довършат.

Лили озадачено погледна Пит.

— И защо? Само за да откраднат няколко рисунки и кофа с риба?

— Нещо много по-важно. Реактивен самолет.

— Знам. Загадъчният ви черен реактив. Беше ми хрумнало, че е възможно да го потърсите, когато видях накъде се отправете, но в доклада ви не се споменаваше точно…

Пит го прекъсна с измамно приятелски глас.

— Знам със сигурност, че адмирал Сандекър не е имал контакти с вашите хора или с агенцията ви, откакто напусна Вашингтон. Той и аз сме единствените, които знаем какво имаше в доклада… — Пит замълча, защото изведнъж се сети. — Освен…

— Освен секретаря от консулството, който го написа на машина — усмихнат завърши Лили. — И ви поздравявам, коментарът ви беше добър. — Лили не си направи труда да обясни как секретарят от консулството му е предал доклада, а и Пит реши, че не е нужно да го пита. — Кажете ми, майоре, как е възможно да се измъкне потънал самолет само със скицник и въдица?

— Жертвата ти е знаела отговора. Видяла е мехурчетата ми по повърхността през телескопа си.

Лили присви очи.

— Имали сте леководолазен костюм — заяви той безизразно. — И как? Наблюдавах ви, докато потеглихте, и не забелязах нищо. Гледах и вас, и адмирала от брега и никой от двама ви не се отдели от дока за повече от три минути. А след това, когато падна мъглата, престанах да ви виждам.

— Националната разузнавателна агенция няма монопол върху потайните, хитри ходове — заяви Пит, което накара Лили да се изчерви. — Да седнем в колата и ще ти разкажа за още един обикновен ден от живота на Дърк Пит.

И така, Пит се отпусна на задната седалка, качи крака на облегалката на предната и разказа на Лили за събитията, откакто „Гримси“ бе напуснал пристана на Фирие до завръщането му. Описа му всичко, което знаеше със сигурност, и онова, което само подозираше, освен една неясна и неканена мисъл в съзнанието си — нещо, свързано с Кирсти Фирие.