Клайв Къслър
Айсберг (2)

I

Капитан-лейтенант Лий Коски стисна по-здраво със зъби лулата си във форма на царевичен кочан, пъхна възлестите си ръце пет сантиметра по-дълбоко в подплатената с кожи винтяга и потръпна от студ. На възраст четиридесет и една години и два месеца, от които осемнадесет години бяха прекарани в службата на бреговата охрана на Съединените щати, Коски беше нисък, много нисък и многопластовото му облекло го караше да изглежда почти толкова широк, колкото и висок. Сините очи под рошавата му русолява коса светеха със сила, която никога не отслабваше, независимо от настроението му. Държеше се със самоуверения маниер на перфекционист — качество, което му помагаше в немалка степен в работата като капитан на най-новия суперкатер на бреговата охрана „Катауаба“. Той стоеше на мостика като боен петел с разкрачени крака и не си направи труда да се обърне, когато заговори на високия като планина човек до него.

— Дори и с радар те ще се изтрепят да ни търсят в това време — каза той с рязък и пронизващ като студа на атлантическия въздух тон. — Видимостта не може да е повече от миля.

Бавно, без да бърза, старши лейтенант Амос Доувър, помощник-командирът на „Катауаба“, чукна със средния си пръст угарка на три метра далеко във въздуха и загледа с любопитство как димящата бяла тръбичка се подхвана от вятъра и замина през капитанското мостче на кораба далеч сред големите бавни вълни.

— Не би имало значение, ако ни намерят — смотолеви той през устни, които посиняваха от студения бриз. — Както сме се залюлели, пилотът на оня хеликоптер би трябвало да е много тъп или мъртвопиян, или едното и другото дори да помисли да кацне там — добави, като се наведе назад към дебаркационната платформа на „Катауаба“, която вече беше мокра от пръските.

— Някои хора хич не се интересуват как умират — възрази Коски остро.

— Никой не може да каже, че не са били предупредени. — Доувър не само приличаше на голяма мечка, но и гласът му като че ли тътнеше отнякъде дълбоко в стомаха му. — Дадох сигнал на хеликоптера веднага след като излетя от Сейнт Джонс. Предупредих ги за нарастващото вълнение на океана и енергично ги посъветвах да не правят среща. Всичко, което ми отвърна пилотът, беше учтиво „благодаря“.

Сега започваше да ръми, а бризът със скорост четиридесет и шест километра в час блъскаше на талази дъжда върху кораба и скоро накара всички дежурни от палубата да побегнат за мушаменото си облекло. За щастие на „Катауаба“ и екипажа му температурата на въздуха беше все още над точката на замръзването, 4,4 градуса по Целзий, след което перспективата беше неприятна — целият кораб бързо би се покрил с лед.

Коски и Доувър току-що си бяха нахлузили мушаменото облекло, когато високоговорителят на капитанското мостче изпращя:

— Господин капитан, тъкмо уловихме на радара птицата и установяваме къде се намира.

Коски хвана ръчния предавател и потвърди, че е разбрал. След това се обърна към Доувър.

— Боя се — подхвърли той, — че нещо се крои.

— Чудите се защо са нужни тези неотложни мерки за спасяване на пътниците ли? — попита Доувър.

— А вие?

— И аз наистина се учудвам. Питам се също защо заповедите да стоим при станцията и да приемем граждански хеликоптер дойдоха от щаба на командира във Вашингтон вместо от нашето областно командване.

— Много необмислено от страна на командира — измърмори Коски — да не ни съобщят какво искат тия хора. Едно нещо е сигурно — няма да прекарат приятно като на екскурзия до Таити.

Коски внезапно настръхна и наостри ухо в посоката на безпогрешно туптящия удар на роторната перка на хеликоптер. В продължение на минута и половина хеликоптерът не се показваше от гъстия облак. След това и двамата го забелязаха едновременно. Идваше от запад през лекия дъжд и държеше курс по права линия към кораба. Коски го разпозна веднага като двуместна гражданска версия на „Юлисис Q-55“, машина, която може да развива скорост от четиристотин километра в час.

— Той трябва да не е наред, за да прави това — забеляза Доувър сухо.

Коски не отговори. Грабна отново предавателя и гневно закрещя:

— Подай сигнал на пилота на оня хеликоптер и му кажи да не се опитва да кацне, докато ние си пробиваме път през триметрови вълни. Кажи му, че не поемам отговорност за каквито и да е безумни действия от негова страна.

Коски почака няколко секунди, а очите му не се отлепяха от хеликоптера:

— Е?

В отговор високоговорителят изпращя:

— Пилотът благодари много за вашата грижа, господин капитан, и почтително моли да поставите на разположение няколко души, които да осигурят принадлежностите за кацане в момента, когато той докосне меката подложка.

— Учтив мръсник — изсумтя Доувър. — Това не може да му се отрече.

Коски изпъна брадичката си с още един сантиметър, стисна като с менгеме тръбичката на лулата и измърмори:

— По дяволите учтивостта! Съществува възможност този идиот да разбие големичко парче от кораба ми.

После Коски сви рамене примирено, взе мегафона и изкрещя:

— Боцмане, готови ли са вашите хора да осигурят тази птица в момента на кацането й? Но за бога, внимавайте, докато самолетът кацне напълно на меката подложка, и осигурете присъствието на аварийния екип!

— В момента — измърмори Доувър — не бих си сменил мястото с ония момчета там заради всичките сексбогини на Холивуд.

Коски изчисли, че „Катауаба“ не може да се движи право срещу вятъра, защото силното люлеене на кораба би обрекло самолета на сигурно разбиване. От друга страна, ако корабът се движеше в другата посока, големите вълни не биха позволили на хеликоптера да кацне на меката подложка. Но годините, прекарани в командване и вземане на правилни решения, както и опитът му за управление на самата „Катауаба“ правеха решението му въпрос на рутина.

— Ще ги приберем по посока на вятъра и с нос, обърнат срещу вълните. Намали скоростта и коригирай посоката — заповяда Коски.

Доувър кимна отсечено и изчезна в кабината на щурвала. Върна се след няколко минути и извика:

— Носът срещу вълните, както е заповядано, и дръжте кораба стабилен, доколкото морето позволява!

Притиснати от студения спазъм на мрачно предчувствие, Коски и Доувър се взряха в яркожълтия хеликоптер, който минаваше през мъглата по посока на вятъра и се приближаваше към кърмата на „Катауаба“ под ъгъл тридесет градуса над широкия килватер на кораба. Въпреки че вятърът шибаше силно юлисиса, пилотът някак успяваше да го задържи в хоризонтално положение. След като измина тридесет метра, машината започна да намалява скоростта, докато най-после спря във въздуха, като се носеше подобно на колибри над издигащата се и падаща мека подложка за кацане. На Коски му се стори цяла вечност хеликоптерът да поддържа височината си, докато пилотът проверява високата точка на перката на катерното витло всеки път, когато се издигаше на гребена на преминаваща вълна. Тогава, когато меката подложка за кацане внезапно достигна най-високата си точка, пилотът на хеликоптера върна обратно регулаторите и юлисисът слезе ловко на „Катауаба“ в същия миг, в който кърмата залитна надолу в основата на следващата вълна.

Спирателните обувки едва бяха докоснали меката подложка, когато петима от екипажа на катера се втурнаха през накланящата се палуба и под силния порив на вятъра започнаха да закрепят хеликоптера, преди той да бъде отнесен през борда във водата. Ауспухът на двигателя скоро заглъхна, перките на ротора също спряха и от страната на пилотската кабина се отвори врата. След това двама души с глави, наведени срещу носещата се мъгла, скочиха на площадката.

— Ах, този кучи син — измърмори учуден Доувър. — Направи го да изглежда така лесно.

Лицето на Коски се стегна.

— Добре ще е и документите им да са в ред, а правомощията им да идват от щаба на бреговата охрана във Вашингтон.

Доувър се усмихна:

— Може би са конгресмени на инспекционна обиколка.

— Едва ли — отсече Коски.

— Да ги придружа ли до кабината ви?

— Не — поклати глава Коски. — Предай им моите поздрави и ги отведи в офицерския стол! — След това се захили: — Единственото нещо, което ме интересува в момента, е чаша горещо кафе.

 

 

Две минути по-късно капитан Коски седеше в офицерския стол, а студените му ръце обграждаха с благодарност изпускащата пара чаша с черно кафе. Тя беше почти наполовина изпита, когато вратата се отвори и в стаята влезе Доувър, последван от бузест тип с големи очила без рамки, стърчащи върху глава с плешиво теме, обградена от дълга рошава бяла коса. Въпреки че първоначалното впечатление напомни на Коски за обичайния побъркан учен, лицето на човека беше кръгло и добродушно, а кафявите му очи с бръчици наоколо се усмихваха приятно. Непознатият забеляза капитана, отиде до масата и протегна ръка:

— Предполагам, че вие сте капитан Коски. Аз съм Хънуел — доктор Бил Хънуел. Извинете за безпокойството.

Коски стана и стисна ръката на Хънуел:

— Добре дошли на борда на кораба, докторе! Моля, седнете и изпийте чаша кафе!

— Кафе? Не понасям това нещо — каза Хънуел мрачно. — Бих си заложил душата за чашка горещо какао обаче.

— Имаме какао — любезно кимна Коски, облегна се отново в стола си и викна: — Брейди!

Откъм камбуза^[1] със ситни крачки дойде стюард в бяла куртка. Той беше висок и слаб и вървеше с походка, която говореше недвусмислено, че е от Тексас.

— Да, господин капитан. Какво желаете? — запита той.

— Чаша какао за нашия гост и още две кафета за лейтенант Доувър и… — Коски спря и надникна въпросително зад Доувър, като добави: — Мисля, че ни липсва пилотът на д-р Хънуел?

— Той ще дойде ей сега. — Лицето на Доувър имаше нещастно изражение. Като че се опитваше да предупреди за нещо Коски. — Искаше да се увери, че хеликоптерът е завързан здраво.

Коски този път се вгледа загрижено в Доувър, но не попита повече. Обърна се към Брейди:

— Хайде, Брейди! Донеси направо цяла каничка, може и аз да си долея.

Брейди просто кимна с глава и се върна в камбуза.

Хънуел каза:

— Наистина е лукс да съм заобиколен отново от четири солидни стени. Седенето в онова вибриращо хвърчило, в което между мен и стихиите нямаше нищо, освен един пластмасов мехур, е достатъчно на човек косата му да побелее. — Той прекара ръка през малкото останали кичури коса, които заобикаляха плешивото му теме, и се засмя.

Коски остави чашата си, без да се усмихне.

— Не мисля, че съзнавате, доктор Хънуел, колко малко ви е оставало да загубите остатъка от косата и себе си. Вашият пилот е проявил истинска дързост дори като е помислил да извърши полет в такова време.

— Мога да ви уверя, сър, че това пътуване беше необходимо. — Хънуел говореше с доброжелателен тон, със същия тон навярно би смъмрил и някой ученик. — Вие, вашият екипаж и вашият кораб трябва да изпълните жизненоважна задача, при която най-съществено е времето. Не можем да си позволим да изгубим и минута. — Той извади от джоба на сакото си къс хартия и го подаде през масата на Коски: — Докато обяснявам нашето присъствие, трябва да ви помоля да определите незабавно курс към тази позиция.

Коски взе листчето, но не прочете написаното.

— Простете, доктор Хънуел, но не мога да изпълня молбата ви. Единствената заповед, която имам от щаба, е да приема на борда двама пътници. Нищо не беше споменато да ви дам картбланш да управлявате кораба ми.

— Вие не разбирате.

Коски хвърли пронизващ поглед през чашата си с кафе към Хънуел.

— Това, докторе, е бисерът за деня. Какъв сте вие? Защо сте тук?

— Успокойте се, господин капитан. Аз не съм вражески агент, който има намерение да саботира ценния ви кораб. Дисертацията ми е в областта на океанографията и сега съм на работа в Националната подводна и морска агенция.

— Нямах намерение да ви обидя — каза спокойно Коски. — Но това все още оставя един въпрос без отговор.

— Може би аз мога да помогна да се изяснят нещата. — Новият глас беше тих, но твърд и властен.

Коски настръхна в стола си и се обърна към някаква фигура, която се бе опряла небрежно на вратата — висок мъж с хубаво телосложение. Лицето с дъбов тен, суровите, почти жестоки черти и пронизващите зелени очи подсказваха, че това не е човек, който може да бъде настъпен. Облечен в синя летателна куртка и униформа на Военновъздушните сили, внимателен и безпристрастен, той се усмихна снизходително на Коски.

— Ах, ето ви — възкликна Хънуел. — Капитан Коски, да ви представя майор Дърк Пит, директор за специалните проекти при агенцията.

— Пит? — повтори Коски безизразно. Погледна Доувър и повдигна вежда. Доувър само сви рамене неловко. — Случайно да не би да е същият Пит, който миналата година разби оня подводен контрабанден бизнес в Гърция?

— Имаше най-малко още десет други участници, на които се пада лъвският пай от заслугата — отвърна Пит.

— Офицер от Военновъздушните сили, който работи по океанографски програми — обясни Доувър, — малко извън стихията ви, нали, господин майор?

Бръчиците около очите на Пит се разтегнаха в усмивка.

— Не повече, отколкото при всички онези хора от военноморските сили, които отидоха на Луната.

— Прав сте — призна Коски.

Брейди се появи и поднесе кафето и какаото. Излезе и се върна пак, като постави на масата поднос със сандвичи, преди да се оттегли за последен път.

Сега Коски се почувства наистина неловко. Учен от известна правителствена агенция — това не беше добре. Офицер от друг клон на службите, прочути с дързостта си — и това беше лоша новина. Но съчетанието на тези двамата, които седяха от другата страна на масата и му нареждаха какво да прави и къде да отиде — това беше истинско наказание.

— Както казах, господин капитан — нетърпеливо напомни Хънуел, — трябва да отидем колкото се може по-бързо на позицията, която ви посочих.

— Не — отсече направо Коски. — Съжалявам, ако държането ми изглежда надменно, но трябва да се съгласите, че аз съм напълно в правото си да не приема исканията ви. Единствените заповеди, на които съм длъжен да се подчинявам като капитан на този кораб, идват или от областния щаб на бреговата охрана, или от канцеларията във Вашингтон. — Той помълча, за да си долее кафе. — А моите заповеди бяха да взема на кораба двама пътници и нищо повече. Подчиних се, а сега продължавам първоначалния патрулен курс.

Пит измери с очи гранитното лице на Коски, както металург може да изпитва прът от висококачествена стомана, за да провери дали има шупли.

Той се изправи внезапно, отиде предпазливо към вратата на камбуза и надникна вътре. Брейди изсипваше голям чувал с картофи в огромен казан, от който излизаше пара. След това, пак предпазливо, се обърна и разгледа внимателно коридора пред столовата. Установи, че малката му хитрина действаше. Коски и Доувър размениха смутени погледи помежду си, докато следяха движенията му. Накрая, като се увери, че няма подслушвачи, Пит се придвижи към масата и седна, после се наведе към двамата офицери от бреговата охрана и снижи гласа си в шепот.

— Добре, господа, ето как стои работата — каза Пит. — Позицията, която доктор Хънуел ви даде, е приблизителното местонахождение на много важен айсберг.

Коски се зачерви леко, но запази безизразно лицето си.

— И какво разбирате под важен айсберг, господин майор, ако мога да попитам, без да изглеждам глупав?

Пит замълча за ефект.

— Един, под чиято покривка се намират останките от кораб. По-точно руски риболовен кораб, натъпкан с най-последните и най-модерни електронни разузнавателни уреди, каквито съветската наука е създала досега. Без да споменавам кодовете и данните за цялостната им програма за наблюдаване в западното полукълбо.

Коски дори не примигна. Като не откъсваше поглед от Пит, той извади изпод куртката си кесия и спокойно започна да пълни лулата си.

— Преди шест месеца — продължи Пит — руски риболовен кораб с името „Новгород“ се отдалечи на десетина километра от брега на Гренландия и се зае с други дейности — да наблюдава ракетната база на Военновъздушните сили на САЩ на остров Диско. Въздушните снимки показаха, че траулерът „Новгород“ вози всички електронни приемателни антени, които човек може да си представи, та дори нещо повече. Руснаците проявиха съвършено хладнокръвие — траулерът и екипажът, състоящ се от тридесет и пет мъже и жени с висока квалификация, никога не навлезе в териториалните води на Гренландия. Той дори стана желана отправна точка за нашите самолети, които го използваха като ориентир при лошо време. Повечето руски разузнавателни кораби се освобождават от дежурство на всеки тридесет дни, но този кораб продължаваше да държи позицията си цели три месеца. Отделът за военноморско разузнаване започна да се учудва на дългото задържане. След това една бурна утрин траулерът „Новгород“ замина. Беше близо три седмици преди да се появи неговият заместник. Това забавяне съставлява тайната — руснаците никога дотогава не са нарушавали навика си за освобождаване на разузнавателен кораб едва когато друг разузнавателен кораб заеме поста му.

Пит замълча, за да изтръска цигарата си в пепелника. След това продължи:

— Възможни са само два маршрута, които корабът „Новгород“ би могъл да използва за връщане към родната Русия. Единият е към Ленинград през Балтийско море, а другият през Баренцово море до Мурманск. Британците и норвежците ни увериха, че „Новгород“ не е минал по нито един от тях. Накратко, корабът „Новгород“ е изчезнал напълно някъде между Гренландия и европейския бряг.

Коски сложи чашата си на масата и се загледа внимателно в почернялото й дъно.

— Прави ми малко странно впечатление, че бреговата охрана досега не е била уведомена за това. С положителност знам, че не сме получавали доклад за изгубения руски траулер.

— Това направи странно впечатление и на Вашингтон. Защо руснаците биха запазили в тайна загубата на „Новгород“? Единственият логичен отговор е, че те не искат западните държави да открият каквато и да е следа от най-модерния им шпионски кораб.

Устните на Коски се изкривиха в язвителна усмивка:

— Искате да повярвам, че съветски шпионски кораб е заключен в айсберг? Хайде, господин майор, аз се отказах от приказките, когато открих, че няма никакъв магьосник от Оз над небесната дъга или гърне със злато под нея.

Пит отговори на усмивката на Коски:

— Както и да е, точно един от вашите патрулни самолети е забелязал кораб, отговарящ на очертанието на траулер в айсберг с координати 47°36’N — 43°17’W.

— Вярно — каза студено Коски, — „Катауаба“ е най-близкият спасителен кораб до тази позиция, но защо моите заповеди не дойдоха направо от областното командване в Ню Йорк?

— Шпионска работа — отговори Пит. — Последното нещо, което момчетата във Вашингтон биха искали, е да излъчат открито съобщение по радиото. За щастие пилотът на самолета, който е забелязал ледената планина, е изчакал да се приземи, за да докладва подробно за местоположението. Идеята е, разбира се, да се разузнае траулерът, преди руснаците да са се досетили. Мисля, че можете да прецените правилно, господин капитан, колко ценна е за нашето правителство всяка информация за съветския разузнавателен флот.

— Би изглеждало по-практично да пратим на айсберга изследователи, които разбират от електроника и са специалисти в разузнаването. — В тона на Коски настъпи незабележима промяна, която едва ли би могла да се нарече смекчаване, но имаше нещо подобно. — Ако не възразявате, един пилот и един океанограф не са за тази работа.

Пит изгледа продължително Коски, след това се обърна към Доувър и отново към Коски.

— Лъжлива фасада — прошепна той, — но с определена цел. Руснаците не са чак толкова примитивни, когато става дума за разузнавателни операции. Не биха могли да не станат подозрителни, ако военен самолет започне да кръжи около район в открито море, където пътуват малко кораби. От друга страна, всички знаят, че самолетите на Националната подводна и морска агенция провеждат научните си опити в безлюдни води.

— А каква е вашата квалификация?

— Имам опит в пилотиране на хеликоптер над арктически води — отвърна Пит. — Доктор Хънуел без съмнение е водещ специалист в света по въпросите на ледените образувания.

— Ясно — каза Коски бавно. — Доктор Хънуел ще проучи ледената планина, преди хората от разузнаването да се изтърсят там без покана.

— Правилно — призна Хънуел. — Ако това под леда действително е корабът „Новгород“, от мен зависи да определя най-подходящия метод да се влезе в корпуса на кораба. Сигурен съм, вие знаете, господин капитан, че айсбергите не са шега работа. Това е като рязането на диамант — едно погрешно пресмятане от страна на резача и си губи цената. Употребете твърде много термична енергия на неподходящо място и ледът може да се пукне и разцепи. Или пък внезапното и прекомерно топене може да причини изменение в центъра на притеглянето, което да накара ледената планина да се прекатури. Значи виждате, че е наложително ледената маса да се анализира, преди да се влезе в кораба „Новгород“, с оглед на определена степен на сигурност.

Коски се облегна на стола и видимо се отпусна. За миг очите му се впиха в очите на Пит. След това той се усмихна и се обърна към Доувър:

— Лейтенант Доувър!

— Сър?

— Бъди добър да услужиш на тези господа, като определиш курс 47°36’N — 43°17’W и с пълна пара напред! Уведоми областното командване в Ню Йорк за намерението ни да напуснем базата.

Коски наблюдаваше за промяна в изражението на Пит. То остана безучастно.

— Не се обиждайте — спокойно каза Пит. — Предлагам да не изпращате това съобщение на вашето областно командване.

— Нито ви подозирам, нито нещо подобно, господин майор — извини се Коски. — Просто нямам навика да плавам по Северния Атлантически океан, без да уведомя бреговата охрана къде се намира нейното имущество.

— Съгласен съм, но предпочитам да не споменавате крайната ни цел. — Пит угаси цигарата. — Моля, уведомете също канцеларията на Националната подводна и морска агенция във Вашингтон, че доктор Хънуел и аз сме пристигнали благополучно на борда на „Катауаба“ и ще продължим нашия полет до Рейкявик, когато времето се изясни.

Коски повдигна вежди:

— Рейкявик, Исландия?

— Нашата крайна цел — обясни Пит.

Коски се канеше да каже нещо, но се отказа и сви рамене:

— Господа, по-добре да ви покажа каютите. — Обърна се към Доувър: — Доктор Хънуел може да спи с нашия инженерен офицер. Майор Пит може да се нанесе при тебе, лейтенант.

Пит се усмихна на Доувър и след това се вгледа отново в Коски:

— За да ме държите по-сигурно под око ли?

— Казахте го вие, а не аз — отвърна Коски, изненадан от обиденото изражение по лицето на Пит.

Четири часа по-късно Пит дремеше на леглото люлка, натъпкано в желязната утроба, която Доувър нарече своя кабина. Беше уморен почти до болка, но доста много мисли се въртяха в съзнанието му, за да му позволят да влезе в рая на дълбокия сън. Преди една седмица по това време той седеше на терасата на хотел „Нюпортър ин“ с красиво, пощуряло за секс червенокосо момиче и гледаше от високо живописния бряг на Нюпорт бийч, Калифорния. Спомняше си с умиление как с едната си ръка галеше момичето, докато с другата държеше уиски с лед. Любуваше се на призрачните яхти за разходка, които се носеха плавно по осветения от луната залив. Сега беше сам и за съжаление се измъчваше върху твърдото сгъваемо легло люлка на борда на катер на бреговата охрана някъде в замръзналия Северноатлантически океан. Трябва да си освидетелстван мазохист, мислеше си той, за да се отзоваваш доброволно на всеки налудничав проект, какъвто адмирал Сандекър все ще измисли. Адмирал Джеймс Сандекър, главен директор на Националната подводна и морска агенция, не би се решил на подобен шантав проект — на неговия стил повече би подхождала фалирала машина за пресукване.

— Ужасно съжалявам, че те изтеглям от слънчева Калифорния, но тази проклета трудна задача се падна на нас — му съобщи Сандекър, човек с нисък ръст, с огненочервена коса и лице на грифон, като размахваше във въздуха сякаш беше бастун осемнадесетсантиметрова пура. — Ние трябва да участваме в научно подводно изследване. Защо пък ние? Защо не военноморските сили? Човек би очаквал от бреговата охрана да се справя с проблемите си. — Той му стисна ръката ядосано, смукна от пурата и добави: — Във всеки случай не можем да се отървем от това.

Пит свърши да чете и остави жълтата папка с гриф „поверително“ на бюрото на адмирала.

— Не мисля, че е възможно кораб да замръзне в айсберг.

— Много малко вероятно е, но доктор Хънуел ме увери, че това би могло да се случи.

— Може да се окаже трудно този айсберг да бъде открит; вече са изминали четири дни, откакто бреговата охрана го е забелязала. Досега огромният леден куб може да е изминал половината път до Азорските острови.

— Доктор Хънуел нанесе на картата теченията и определи скоростта им в район от 37 квадратни мили. Ако видимостта е добра, не би се затруднил да откриеш ледената планина, особено след като бреговата охрана е хвърлила върху нея червена боя за маркиране.

— Едно нещо е да се забележи — каза замислено Пит, — а друго е да се приземи хеликоптер на нея. Не би ли било по-удобно и по-малко опасно да стигнем със…

— Не! — прекъсна го Сандекър. — Никакви кораби. Ако онова нещо под леда е важно, както аз мисля, не искам никого освен теб и Хънуел на разстояние до 50 мили от него.

— Може да се изненадате, господин адмирал, но аз никога преди не съм кацал с хеликоптер на айсберг.

— Много възможно е и никой друг да не е кацал. Ето защо те повиках да бъдеш мой специален директор на проекта. — Сандекър се усмихна дяволито. — Ти притежаваш досадното умение — така да кажем — да доставяш успешно стоки.

— Имам ли този път — попита лукаво Пит — благоприятната възможност да бъда доброволец?

— Не бих приел каквото и да е друго.

Пит сви безпомощно рамене.

— Не знам защо винаги толкова лесно ви се предавам, господин адмирал. Почвам да мисля, че ме държите единствено като първокласен пощенски гълъб.

По лицето на Сандекър премина широка усмивка.

— Вие го казахте, а не аз.

* * *

Бравата изщрака и вратата на кабината се отвори. Пит видя с едното си око, че влиза доктор Хънуел. Пълният доктор правеше движения, сякаш ходеше по опънато въже, докато се опитваше да маневрира между леглото люлка на Пит и гардероба на Доувър. Накрая стигна до малък стол край писалището. Въздъхна силно в хор със скърцащия протест на стола, докато наместваше масивната си фигура между облегалките за ръцете.

— Как, боже мой, титан като Доувър влиза в това нещо? — попита той скептично, без да се обръща към никого по-специално.

— Закъснявате — смъмри го с прозявка Пит. — Чакам ви от часове.

— Не бих могъл да се промъквам покрай ъглите или да се плъзгам през вентилациите като на шпионска среща. Трябваше ми някакъв предлог.

— Какъв е предлогът сега?

— Нося поздрави от капитан Коски. Вечерята е сервирана.

— Защо са всички тези увъртания? — попита Пит със сдържана усмивка. — Нямаме нищо за криене.

— Нищо за криене! Нищо за криене! Лежите там като невинна девственица, която очаква първото си причастие, и заявявате спокойно нямаме нищо за криене! — Хънуел кимна отчаяно с глава. — И двамата ще застанем пред взвода за разстрел, когато бреговата охрана научи, че сме я заблудили, за да използваме един от най-новите й катери.

— Хеликоптерите имат проклетия навик да не летят с въздух в резервоарите си вместо с гориво — каза язвително Пит. — Трябваше ни база за операциите и място за зареждане. „Катауаба“ беше единственият кораб в района с необходимите съоръжения. Освен това вие изпратихте фалшивата радиограма от името на командването на бреговата охрана за него и отговорността си е ваша.

— А тази невероятна история с изчезналия руски траулер. Не можете да отречете, че е ваша измислица от начало до край.

Пит сложи ръце зад главата си и се загледа в тавана.

— Мисля, че тя се хареса на всички.

— Това трябва да ви го призная. Беше най-изкусната мошеническа работа, на която някога съм имал нещастието да бъда свидетел.

— Знам. Има случаи, когато се мразя.

— Размислете, Пит, какво може да се случи, когато капитан Коски разбере нашия непочтен план?

Пит стана и се протегна.

— Ние ще направим онова, което биха направили всички нормални американци.

— А то е? — подсказа колебливо Хънуел.

Пит се усмихна.

— Ще мислим, когато му дойде, времето.