Клайв Къслър
Айсберг (19)

XVIII

Пит стоеше като самотно дърво сред огромната пуста равнина. Тъмна растителност, подобна на мъх, се простираше накъдето и да се обърнеше; в едната посока се прекъсваше от верига високи хълмове, а в две други завършваше с побеляла от слънцето мъгла. Освен няколкото малки издатини в пустия пейзаж земята наоколо беше почти гладка. Отначало си мислеше, че е напълно сам. После забеляза дребния бекас, който се носеше в небето като стрела, отправена към невидима цел. Доближи се и от височина шестдесет метра огледа Пит, като че ли беше някакво странно животно, изпъкващо с червено-жълтата си козина в центъра на безкрайния зелен килим. След три прелетявания любопитството на птичката изчезна, тя изопна крила и продължи полета си нанякъде.

Пит като че ли долови мислите на птичката, огледа необичайното си облекло и си помисли на глас:

— Чувал съм израза да се наконтиш, без да има къде да отидеш, но моето е направо смешно.

Звукът от гласа му изведнъж му даде да разбере, че неговият ум е започнал отново да работи. Почувства облекчение, че е успял да се справи с изтощителното изкачване по стръмните стени на дефилето, както и приповдигнатата радост, че е жив, а също и надеждата, че ще открие помощ, преди хората долу да са измрели от ниската температура. Той възторжено закрачи през тундрата към хълмовете в далечината.

Не беше изминал повече от двадесет метра, когато мисълта изведнъж се появи в съзнанието му. Беше изгубен. Слънцето се намираше високо над хоризонта. Нямаше звезди, по които да се ориентира. Север, юг, изток и запад бяха само думи без никакво значение, без отношение към местоположението му или точността. След като навлезеше в мъглата, която пълзеше към него, нямаше да има отправна точка, нито знак, по който да се ориентира.

Но за първи път в студената влажна сутрин той не изпита страх. Не се боеше, защото знаеше, че страхът ще замъгли мислите и ще обърка логиката му. Обзе го остър гняв, че бе позволил да го излъжат така майсторски и така невежествено бе тръгнал към собствената си смърт. Компютрите на компанията „Хърмит“, неговия най-голям враг, механично бяха предвидили всеки ход. Залогът в убийствената игра, която Кели, Рондхайм и невероятно жестоките им бизнес партньори играеха, беше прекалено голям. Но той се закле, че няма да се остави да бъде принуден да се откаже. Спря, седна и се замисли.

Не му беше нужна кой знае каква проницателност, за да прецени, че се намира в средата на ненаселената част от Исландия. Опита се да си припомни малкото, което знаеше за райската градина на Северния Атлантик, отделните подробности, които беше научил от летателните си карти на борда на „Катауаба“. Спомни си, че островът заема площ двеста километра от север на юг и почти четиристотин и осемдесет от изток на запад. Тъй като най-кратките разстояния бяха между севера и юга, той отхвърли другите две посоки. Ако тръгнеше на юг, беше много вероятно да попадне на ледената грамада Ватнайокъл, най-големия ледник не само в Исландия, но и в Европа, огромна замръзнала стена, което би означавало края на всичко.

Трябваше да се отправи на север, реши той. В логиката на решението му наистина имаше нещо примитивно, но намерението бе продиктувано и от друга подбуда — непреодолимото желание да надхитри компютрите, като поеме в най-малко очакваната посока, тази, която предлагаше най-минимални шансове за успех. Средностатистическият човек в подобни обстоятелства най-вероятно би се отправил към Рейкявик, най-голямото средище на цивилизацията, далече в югозападната част. Това несъмнено бяха програмирали компютрите, така поне се надяваше, за… средностатистическия човек.

Сега вече имаше отговор, но беше само половин отговор. Накъде се намираше север? Дори да знаеше това със сигурност, нямаше начин да върви в права линия. Приетият факт, че човекът, който си служи с дясната ръка, накрая ще опише голяма дъга надясно, ако няма по какво да се ориентира, се появи и започна да измъчва съзнанието му.

Вой на реактивни двигатели прекъсна унеса му и той вдигна глава, закри с длан очите си от слънцето и видя търговски самолет, който спокойно се носеше, а след него се виеше широка бяла опашка от кондензирана пара. Пит можеше само да гадае накъде се е насочил самолетът — на запад към Рейкявик, на изток към Норвегия, на югоизток към Лондон. Нямаше как да отгатне без помощта на компас.

Компас, думата се въртеше в ума му като мисълта за леденостудена бира в главата на умиращ от жажда човек посред пустинята Мохави. Компас — простото устройство от магнитен къс желязо, качен на ос и поставен в смес от глицерин и вода. После някаква светлинка изведнъж изплува някъде от дълбините и заблестя в ума му. Беше отдавна забравено познание, добито сред природата преди много години, по време на четиридневна екскурзия в планините с някогашната му бойскаутска група, което постепенно започна да прониква през замъглените прегради на времето.

Трябваха му почти десет минути, докато открие локва вода в подножието на хълм с формата на кубе. Бързо и сръчно, доколкото му позволяваха издраните и кървящи пръсти, Пит отви кафявия си пояс и отскубна карфицата, която го придържаше. Като обви единия край на дългия копринен плат около коляното си, той го издърпа и стегна с лявата си ръка, а с дясната започна да го търка в едната посока и да магнетизира малкото метално острие.

Студът нарастваше и проникваше в просмуканите с пот дрехи, предизвикваше неконтролируемо треперене в цялото му тяло. Карфицата се изплъзна от пръстите му и той загуби няколко минути в опипване на мъха по земята, докато накрая откри малкото сребърно острие, което се заби на няколко милиметра под един от ноктите му. Беше почти благодарен за болката, защото тя показваше, че ръцете му още са способни да усещат. Продължи да трие карфицата по коприната, като внимаваше да не я изпусне отново.

Когато реши, че няма смисъл да търка повече, прекара карфицата по челото и носа си, като я покри с колкото може повече мазнина от тялото си. После взе два тънки конеца от червеното си сако и ги уви около карфицата. Трудната част от операцията още беше пред него, затова Пит се отпусна за миг и разтри пръсти като пианист, който се кани да започне Шопенов валс.

След като беше готов, той внимателно вдигна двете примки и мъчително бавно спусна карфицата в спокойната вода на локвата. Пое дълбоко дъх и загледа как водата се отдръпва под тежестта на метала. Тогава съвсем внимателно пръстите му издърпаха конците и карфицата заплува сама, задържана върху повърхността от мазнината и съпротивата на водата.

Само някое дете на Коледа, загледано в наредените под елхата подаръци, би могло да изпита това чувство на удивление, което Пит усети в този миг, докато наблюдаваше унесено как карфицата прави спокойно полукръг и накрая главичката й се насочва към магнитния север. Остана, без да помръдне, цели три минути, като се взираше в собственоръчно изработения си компас, уплашен да не би, ако мигне, карфицата да потъне и да изчезне.

— Да видим как проклетият ти компютър ще се пребори с това — измърмори Пит на въздуха.

Някой новак нетърпеливо би хукнал в посоката, указана от карфицата, с погрешното убеждение, че компасът винаги ще посочи действителния север. Но Пит знаеше, че единственото място, където компасът безпогрешно ще се насочи към Северния полюс, е малък район сред Големите езера между Съединените щати и Канада, защото там случайно Северният и магнитният полюс са слети. Като опитен навигатор той знаеше също така, че магнитният полюс лежи някъде под Принс ъф Уейлс айланд над Хъдсън бей, приблизително на хиляда и шестстотин километра под арктическия полюс и само на неколкостотин километра над Исландия. Това означаваше, че карфицата сочеше няколко градуса по̀ на север от запада. Пит изчисли, че отклонението на компаса му е около осемдесет градуса, което в най-добрия случай беше грубо предположение, но поне сега беше сигурен, че истинският север се намира приблизително под прав ъгъл от главичката на карфицата.

Пит си избра ориентир, извади примитивния си компас от водата и тръгна през мъглата. Не беше изминал и сто метра, когато усети процеждащата се от вътрешните рани на долната му устна кръв, разхлабените във венците му зъби и след всичко, което вече беше претърпял, болката от ритника на Рондхайм в слабините, която го караше да се движи със силно накуцване. Застави се да продължи да върви и упорито да се придържа към нишката, която поддържаше съзнанието му будно. Земята беше твърда и неравна и той скоро загуби представа колко пъти се беше препъвал и падал, притиснал ръце към гърдите си в напразен опит да спре мъчителната болка от спуканите ребра.

Щастието обаче не го напусна и след около час и половина мъглата изчезна, като му предостави възможност да се възползва от множеството горещи извори, край които минаваше, и да сверява посоката си с компасната карфица. Сега непрекъснато си избираше ориентири на север и продължаваше да върви към тях, докато не се убедеше, че се е отклонил. Тогава спираше, отново правеше справка с компаса си и започваше в същата последователност.

Двата часа станаха три. Трите часа четири. Всяка минута за него представляваше съсредоточено нещастие и страдание, огромна изгаряща болка и борба да запази контрола върху съзнанието си. Времето се стапяше в безкрайност, която — Пит го знаеше добре — щеше да изчезне едва когато се стовареше за последен път върху меката влажна трева. Въпреки цялата си решителност започна да се съмнява, че ще преживее следващите няколко часа.

Поставяне на единия крак пред другия, безкраен цикъл, който бавно тласкаше Пит все по-нататък и по-нататък към пълното изтощение. В мислите му сега нямаше място за нищо друго, освен за следващия ориентир, а стигнеше ли го, съсредоточаваше всеки грам от вече съвсем изчезващата енергия към новия. Логическото му мислене почти не съществуваше. Само когато доловеше някъде в крайчеца на ума си приглушен сигнал за тревога, който го предупреждаваше, че се е отклонил от курса си, той спираше край нова димяща сярна локва и сверяваше посоката си с компаса.

Дори дванадесетте изминали часа вече изглеждаха на Пит като дванадесет години. Преди рефлексите му бяха като на точен бръснач и изпълняваха всяка мисловна команда, но сега, когато постави карфицата във водата, треперещите ръце му изневериха и умно измисленият малък компас се плъзна под повърхността и се стрелна към дъното на кристалночистото басейнче. Пит имаше време да го грабне, докато още не беше се изплъзнал безвъзвратно, но той остана безучастен и загуби ценни секунди, преди да успее да реагира. Сега вече беше късно, прекалено късно, и надеждата му да се измъкне от голото исландско плато се стопи.

Подпухналите му очи бяха напълно затворени, краката схванати от изтощение, а дъхът му излизаше в болезнени хрипове, които отекваха в чистия застинал въздух. Успя все пак с мъка да се изправи и се заклатушка напред, тласкан от вътрешни сили, каквито не подозираше, че притежава. Следващите няколко часа вървеше слепешката в нещо, което за него беше бездна. Тогава, докато се изкачваше по двуметров насип, връзката между съзнанието и тялото му се прекъсна и той се свлече като изпуснат балон само на сантиметри от върха на възвишението.

Пит разбра, че е преминал границата между физическата реалност и безволието на полусънното състояние. Но нещо не съвпадаше напълно. Тялото му беше мъртво — болката я нямаше, всяко чувство, както и съзнанието, че е човек, бяха мъртви. И все пак още виждаше, макар панорамата да представляваше само няколко сантиметра тревиста земя пред очите му. Освен това чуваше, ушите му препращаха пулсиращ шум към изтръпналия мозък, но той отказваше да предостави обяснение за разстоянието, на което се намираше странното кашляне, и за характера му.

Изведнъж настъпи тишина. Звукът бе изчезнал и бяха останали само поклащащите се от лекия вятър зелени стръкчета. Нещо в самотата, която го бе обгърнала, изглеждаше не на място. Свръхчовешките му смели усилия бяха отишли напразно, а отговорността му към хората, мръзнещи в дефилето, се беше изпарила във въздуха. Но Пит вече беше отвъд грижата, разбирането и усещането; можеше да изостави връзката си с живота и спокойно да умре под студеното северно слънце. Би било лесно да се отпусне и да пропадне в черната яма, откъдето няма връщане, но имаше нещо, което не се връзваше с картината, някаква илюзия разбиваше цялата му представа за смъртта.

Чифт ботуши, два износени кожени ботуша застанаха пред невиждащите очи на Пит на мястото, където преди имаше само стръкове дива трева. После някакви призрачни ръце го претърколиха по гръб и пред очите му изплува лице, оградено от празното небе — кораво лице с морскосини очи. Широкото чело бе оградено от сива коса като шлема на воин от фламандска картина. Старец на възраст над седемдесетте, облечен с дебело поло, се наведе и докосна лицето на Пит.

После, без да каже дума, с учудваща сила за човек на неговите години, повдигна Пит и го пренесе през възвишението. В крайните нишки на ума на Пит се появи почуда пред тази чиста случайност, пред чудото, което наистина бе станало, някой да го открие. На не повече от крачка от върха на хълмчето се намираше път; беше се свлякъл съвсем близо до малък черен път, който се виеше успоредно на бяла разпенена ледникова рекичка, а после навлизаше в тесен пролом на черни скали с вулканичен произход. И все пак шумът, който бе стигнал до слуха на Пит, беше дошъл не от водата, а от ауспуха на разбит, покрит с прах английски джип.

Като дете, което поставя куклата си на столче, старият исландец сложи Пит на предната седалка на джипа. После се качи зад кормилото и подкара разнебитената малка кола по виещия се път, като спираше тук-таме да отвори някоя врата за добитъка, операция, която стана още по-честа, когато навлязоха в друга хълмиста местност, отделена с огради от тучните зелени ливади с виещи се над тях ята дъждосвирци, излетели при шума на джипа. Спряха пред малка селскостопанска къща с бели стени и червен покрив. Пит се освободи от подкрепящите го ръце и сам влезе с клатушкане в дневната на хубавата къщичка.

— Телефон, бързо. Трябва ми телефон.

Сините очи се присвиха.

— Вие сте англичанин? — бавно попита исландецът със силен нордически акцент.

— Американец — нетърпеливо отвърна Пит. — Наблизо има двадесетина сериозно ранени хора, които ще умрат, ако не им пратим бързо помощ.

— Има и други в платото? — Старецът не можа да скрие учудването си.

— Да, да! — енергично кимна Пит. — Господи, приятелю, телефонът. Къде го държите?

Исландецът сви рамене безпомощно.

— Най-близките телефонни кабели са на четиридесет километра оттук.

Силна вълна на отчаяние заля Пит, но веднага отстъпи и изчезна при следващите думи на непознатия.

— Имам обаче радиостанция. — Посочи съседната стая. — Насам, моля.

Пит го последва в малка, добре осветена, по спартански подредена стая, като трите мебели там бяха стол, шкаф с чекмеджета и старинна, ръчно изработена маса, върху която имаше лъскава радиостанция, излязла преди не повече от три месеца от фабриката. Пит можеше само да се радва на този съвременен апарат в отдалечената селскостопанска къща. Исландецът бързо се приближи към станцията и започна да върти копчетата. Сложи ключа на режим предаване, избра честотата и взе микрофона.

Каза бързо няколко думи на исландски и зачака. От говорителя не се чу нищо. Той малко измести честотата и отново се обади. Този път му отвориха веднага. Напрежението от състезанието със смъртта беше изпънало нервите на Пит до скъсване и без да обръща внимание на болката и умората си той закрачи из стаята, докато благодетелят му разговаряше с властите в Рейкявик. След десет минути на обяснения и тяхното превеждане Пит помоли за връзка с американското посолство и я получи.

— Къде, по дяволите, се губиш? — гръмна гласът на Сандекър по говорителя с такава сила, като че ли идваше от вратата.

— Чаках автобуса, разхождах се из парка — кресна в отговор Пит. — Няма значение. До колко време можете да съберете лекарски екип и да го качите на хеликоптери.

Преди адмиралът да отговори, се проточиха няколко секунди на напрегнато мълчание. От безапелационната настоятелност в тона на Пит, която бе така позната на Сандекър, той разбра, че нещо извънредно се е случило.

— Мога да приготвя за отпътуване екип от парамедици на Военновъздушните сили до половин час — бавно отвърна той. — Би ли ми казал защо ти е нужна точно медицинска помощ.

Пит не отговори веднага. Едва успяваше да събере мислите си. Кимна с благодарност на исландеца, който му предложи стол.

— През всяка минута, която губим с обяснения, може би някой умира. За бога, господин адмирал — настоя Пит, — свържете се с Военновъздушните сили, натоварете парамедиците им на хеликоптери и ги пратете на помощ на жертвите от нещастие със самолет. А след това ще имам време да ви обясня какво е станало.

— Ясно — съгласи се Сандекър, без да губи повече и секунда. — Стой на тези вълни.

Пит отново кимна, този път на себе си, и унило се отпусна в стола. Остана още малко, помисли си, само да не закъснеят. Почувства ръка на рамото си, успя да се обърне наполовина и да се усмихне с мъка на исландеца с топлите очи.

— Оказах се недодялан гостенин — промълви той. — Не съм се представил и не съм ви благодарил, че ми спасихте живота.

Старецът му протегна дългата си, обветрена ръка.

— Голфур Андурсон — представи се той. — Аз съм главният разводач по поречието на Рарфур.

Пит стисна ръката му, каза си името и попита:

— Разводач?

— Разводачът е също и пазач на реката. Развеждаме рибарите и се грижим за екологичното състояние на реката, горе-долу като защитниците на околната среда във вашата страна, които пазят природните богатства на континенталните ви реки.

— Сигурно се чувствате доста самотно в тази работа… — Устата на Пит спря да се движи и той изохка от острата болка в гърдите, от която едва не припадна. Вкопчи се в масата, като се мъчеше да не загуби съзнание.

— Елате — подкани го Андурсон. — Ще се погрижа за раните ви.

— Не — отсече Пит. — Трябва да остана до радиото. Няма да мръдна от този стол.

Андурсон се поколеба. После поклати глава и не каза нищо. Излезе от стаята и се върна след по-малко от две минути с голяма аптечка за първа помощ и бутилка.

— Имате късмет — усмихна се той. — Един от сънародниците ви беше на риболов наоколо миналия месец и ми остави това. — Протегна ръка и гордо му показа еднолитрова бутилка отлежало канадско уиски „Сийграм“. Пит забеляза, че тя още не беше отваряна.

Майорът отпиваше четвъртата си благословена глътка, а старият пазач на реката току-що бе завършил превързването на гърдите му, когато радиото изпука и дрезгавият глас на Сандекър отново изпълни стаята.

— Майор Пит, чувате ли ме?

Пит вдигна микрофона и натисна бутона за предаване.

— Тук е Пит. Чувам ви, господин адмирал.

— Парамедиците се събират в Кефлавик, а исландските спасителни и издирвателни групи също са в готовност. Ще поддържам радиоконтакт и ще координирам действията им. — Последва миг на мълчание. — Разтревожи много хора. В Кефлавик нямат данни за изчезнал самолет — нито военен, нито търговски.

Рондхайм изобщо не поемаше рискове, помисли си Пит. Мръсникът явно не бързаше да съобщи за толкова дълго забавилите се очаквани гости. Пит пое дълбоко дъх и отпи нова глътка от уискито. Едва тогава отвърна:

— На съобщението още не му е дошъл редът.

От гласа на Сандекър пролича пълно неразбиране.

— Повтори го пак. Моля, повтори.

— Повярвайте ми, адмирале. Не мога да започна с отговорите дори на една десета от въпросите, особено по радиото — повтарям, — особено по радиото.

По някакъв начин, помисли си Пит, имената на международно известните мъже от дефилето трябваше да се запазят в тайна от информационните агенции поне през следващите тридесет и шест часа — достатъчно време, за да бъдат спрени Кели, Рондхайм и компанията „Хърмит“, които, ако научеха, биха изчезнали. Трябваше да отдаде заслуженото на адмирала. Сандекър почти веднага схвана намека на Пит за необходимостта от секретност.

— Съобщението ти е разбрано. Можеш ли да ме осведомиш къде си? Използвай обратните координати.

— Извинявам се, не познавам такива…

— По дяволите! — извика Сандекър и говорителят запращя от примесено статично електричество. — Изпълнявай заповедта!

Пит седеше и почти тридесет секунди глупаво зяпа радиостанцията, преди умореният му ум да започне да схваща подтекста в думите на Сандекър. Адмиралът му беше предложил да отговаря на въпроси, без да издава действителната информация, като казва обратното. Наум се изпсува, че се е оставил Сандекър да го победи в словесната акробатика.

Пит изключи микрофона и се обърна към Андурсон.

— Къде се намира най-близкият град и в каква посока?

Андурсон махна към прозореца.

— Содафос… ние сме точно на петдесет километра на юг от централния му площад.

Пит бързо прибави цифрата на исландеца към разстоянието, което беше пропълзял през платото и отново натисна бутона.

— Самолетът падна приблизително на осемдесет километра на север от Содафос.

— Цивилен ли беше самолетът или военен?

— Военен.

— Колко са оцелелите?

— Не мога да кажа със сигурност. Двама, може би четирима.

Пит можеше само да се надява адмиралът да схване, че общият им брой е двадесет и четири. Схватливият стар океанограф не се изложи.

— Да се надяваме, че ще можем да ги отведем в безопасност до това време утре. — Намекът на Сандекър за двадесет и четири часа бързо разсея всички съмнения. Помълча малко, а после гласът му прозвуча тихо и загрижено:

— Госпожица Ройъл с тебе ли е?

— Да.

Сандекър не продължи веднага. Пит можеше да си представи внезапното побледняване, да чуе рязкото поемане на въздух. Тогава адмиралът попита:

— Тя създаде ли… създаде ли ти някакви неприятности?

Пит се замисли за миг, като се опитваше да подреди правилните думи.

— Нали ги знаете жените, господин адмирал — винаги се оплакват. Първо се оплакваше от някакви въображаеми болки в глезените, сега твърди, че е замръзнала до смърт. Ще ви бъда вечно признателен, ако успеете бързо да махнете тази очарователна жена от ръцете ми.

— Ще направя всичко, каквото мога, за да изпълня молбата ти. — Гласът на Сандекър отново стана дрезгав. — Изчакай там.

Пит нервно подсвирна. Губеше се прекалено много време — всяка минута беше ценна и всяка секунда незаменима. Погледна часовника си. Точно един часът — седем часа, откакто бе изпълзял от дефилето. Внезапно му стана хладно и отпи отново от бутилката.

Радиото пак изпука.

— Майор Пит?

— Чувам ви, господин адмирал.

— Тук възникна един проблем. Всички хеликоптери на острова са приземени. Парамедиците ще трябва да бъдат спуснати от самолет.

— Не разбрахте ли? Наложително е да се използват хеликоптери. Оцелелите трябва да бъдат вдигнати по въздуха. И най-важното, господин адмирал. Аз трябва да водя търсачите. Повтарям — аз трябва да водя търсачите. Мястото на катастрофата не се вижда от въздуха. Спасителната ви дружина може да го търси дни наред и да не го намери.

Пит усещаше унинието от другата страна. Сандекър малко се забави, преди да отговори. После продължи с уморен и смазан тон, сякаш говореше на нечий гроб, което в известен смисъл беше така.

— Отговорът на молбата ти е отрицателен. На острова има седем хеликоптера. Три принадлежат на Военновъздушните сили, четири на исландския отдел за издирване и спасяване. Всичките са по летищата заради технически проблеми. — Сандекър замълча и продължи бавно: — Вероятността не е кой знае колко голяма, но нашите хора и местните правителствени власти подозират саботаж.

— О, боже! — промърмори Пит и кръвта му се смрази. Всички възможни случайности. Мисълта отново и отново се натрапваше в съзнанието му. Компютрите на Кели бяха изградили висока стена срещу всяка надежда за спасение. А бандата хладнокръвни убийци на Рондхайм бяха изпълнили дословно механичната си задача.

— Има ли около тебе достатъчно равна площ, за да може да кацне лек самолет и да те вземе? — попита нетърпеливо Сандекър. — Ако отговорът е утвърдителен, би могъл да ръководиш спасителното спускане от въздуха.

— Малък самолет вероятно ще успее — обясни Пит. — Тук има гладка ливада с големината на футболно игрище.

Отвън, без Пит да забележи, слънцето, съвършен оранжев диск в северните ширини, бе започнало постепенно да потъва зад носещи се черни облаци, които скоро го закриха и прекъснаха яркия му блясък. Студеният вятър се беше усилил и вече навеждаше тревите по ливадите и хълмовете. Пит усети едновременно внезапното смрачаване и ръката на Андурсон на рамото си.

— Буря откъм север — тържествено съобщи Андурсон. — До един час ще завали сняг.

Пит изблъска стола си и бързо прекоси стаята до малкия двоен прозорец. Загледа се през стъклата с невярващи очи и удари отчаяно по стената.

— Господи, не! — прошепна той. — Би било самоубийство за парамедиците да скачат с парашут през заслепяващия сняг.

— Нито пък лек самолет би могъл да премине през вихрушката — добави Андурсон. — Виждал съм много северни ветрове и познавам силата им. Този ще бъде лош.

Пит залитна замаяно към радиото и се стовари на стола. Държеше нараненото си и подуто лице в ръце и нареждаше тихо:

— Господи, спаси ги. Господи, спаси ги всички, моля те. Безнадеждно е, безнадеждно е.

Сандекър се обади по радиото, но Пит не чуваше нищо.

— Точното ти местоположение, майоре? Можеш ли да ми дадеш точното си местоположение?

Андурсон се пресегна през Пит и взе микрофона.

— Една минута, адмирал Сандекър. Моля ви, почакайте.

Улови дясната ръка на Пит и здраво я стисна.

— Майор Пит, трябва да се овладеете. — Погледна го с пълен със съчувствие поглед. — Възелът на смъртта, макар и да е твърд като камък, може да бъде развързан от този, който знае къде е слабата му нишка.

Пит бавно вдигна глава към очите на Андурсон.

— Значи имам още един поет край себе си.

Андурсон просто кимна стеснително.

— Това определено е седмицата ми за поети — въздъхна Пит. После тихо се наруга сам. Вече беше загубил прекалено много време в безсмислени приказки и ненужни съжаления, а времето беше най-важното. Трябваше му план, някаква хитрост, някакъв способ, за да стигне до хората, които му се бяха доверили. Компютрите допускат грешки, каза си. Тези студени електронни чудовища могат да сбъркат, нещо съвсем малко вероятно, но въпреки това възможно. В транзисторите им няма място за чувства, за състрадание, за носталгия. — Носталгия — изрече Пит на глас бавно, като се наслаждаваше на всяка сричка, и повтори думата поне три-четири пъти.

Андурсон го изгледа озадачено.

— Не разбирам.

— Скоро ще разберете — увери го Пит. — Няма да търся слабата нишка във вашия поетичен възел на смъртта. Ще го разрежа с перки.

Старецът изглеждаше по-озадачен от всякога:

— Перки?

— Да, перки от витло. Три перки по-точно.