Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Дърк Пит (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Iceberg, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс. Ще се смея последен

Клайв Къслър. Айсберг

Американска. Първо издание

Английска. Второ издание

ИК „Албор“, София, 1995

Коректор: Дора Вълевска

Художник: Златан Рангелов

Худ. оформление на корицата: Борислав Стоянов

ISBN: 954-8272-32-6

История

  1. — Добавяне

V

Исландия, земята на студа и огъня, на грапавите глетчери и димящите вулкани, островът, възникнал върху червеникавата лава, с прозрачните сини езера, прострени под златистия блясък на слънцето, което грее и посред нощ. Заобиколена от Атлантическия океан и плискана от топлите води на гълфстрийма на юг и леденото Полярно море на север, Исландия се намира точно по средата на правата отсечка, която би свързала Ню Йорк и Москва. Странен остров, който предлага разнообразни гледки и е по-малко студен, отколкото би могло да се допусне от името му — през студения януари температурите са подобни на тези по новоанглийското крайбрежие на Съединените щати. За човек, който я вижда за първи път, Исландия изглежда несравнимо красива.

Пит гледаше как назъбените върхове на острова, покрити със сняг, постепенно нарастват и как плискащата се вода под „Юлисис“ преминава от тъмносиньото на морските дълбини в богато зеленото на крайбрежния сърф. После промени курса и хеликоптерът се спусна отвесно и пое паралелен курс покрай стръмните вулканични скали, които стърчаха от морската повърхност. Прелетяха над малко рибарско село, разположено на полукръглия бряг, чиито покриви отразяваха множество отсенки на червеното и на пастелното зелено — самотен преден пост преди Арктическия кръг.

— Колко е часът? — попита изведнъж Хънуел, който беше задрямал.

— Четири и десет сутринта — отвърна Пит.

— Господи, ако човек погледне слънцето, би решил, че е четири следобед. — Хънуел се прозя шумно и направи неуспешен опит да се протегне в тясната и претъпкана кабина. — В момента бих дал дясната си ръка, ако мога да се озова в меко легло със свежи бели чаршафи.

— Недей затваря вече очи, защото скоро пристигаме.

— Колко ни остава до Рейкявик?

— Още половин час. — Пит замълча и огледа уредите си. — Бих могъл да се насоча към по-прекия път на север, но искам да мина над крайбрежието.

— Шест часа и четиридесет и пет минути, откакто сме тръгнали от „Катауаба“. Не е зле.

— Навярно бихме взели пътя за значително по-малко време, ако не ни тежеше допълнителният резервоар за гориво.

— Без него щяхме да сме някъде по средата на пътя и да се мъчим да преплуваме четиристотинте мили до брега.

Пит се усмихна.

— Винаги бихме могли да изпратим сигнал за помощ до бреговата охрана.

— Ако съдя по настроението, в което беше капитан Коски, когато потегляхме, съмнявам се, че би си направил труда да ни помогне дори да се давехме във вана и той да държеше капачката на канала.

— Въпреки мнението на Коски за мен, бих гласувал да го изберат за адмирал, когато и да предложи кандидатурата си. За мене той си остава много способен моряк.

— Изразяваш възхищението си по странен начин — сухо отбеляза Хънуел. — Освен умната ти дедукция за огнепръскачката — шапка ти свалям за нея между другото — наистина успя да не му кажеш нищичко.

— Казахме му истината и толкова. Всичко останало би било поне наполовина предположения. Единственият факт, който не споменахме, е названието на откритието на Фирие.

— Цирконий. — Хънуел зарея поглед в далечината. — Атомно число четиридесет.

— Аз и без това едва си взех изпита по геология — усмихна се Пит. — Но защо циркония? Какво толкова ценно има у него, че да послужи като основание за масовото убийство?

— Пречистеният цирконий е много важен елемент при конструирането на ядрените реактори, тъй като той или изобщо не поглъща, или приема съвсем малко радиация. Всяка държава по света, която е в състояние да прави свои ядрени изследвания, би дала мило и драго, за да може да го получава в големи количества. Адмирал Сандекър е сигурен, че ако Фирие и хората му наистина са открили богато находище на цирконий, то е било някъде под морската повърхност, на достатъчно плитко място, за да може да се експлоатира доходно.

Пит се обърна и се загледа от кабината към ултрамариновото синьо, което се простираше на юг почти без вълни. Рибарски кораб, който влачеше цяла верига плоскодънни лодки, излезе в морето. Миниатюрните корпуси се плъзгаха по морето като по стъкло. Гледаше ги, но едва ги виждаше, тъй като в ума му се въртеше мисълта за екзотичния химически елемент, покрит от студените води долу.

— Това е много трудна задача — измърмори той и гласът му едва се чу от бученето на ауспуха. — Проблемите, свързани с разработването на минни находища от морското дъно, са огромни.

— Но не са непреодолими. В компанията на Фирие работят най-добрите специалисти в света по разработка на подводни минни находища. Тъкмо така Кристиян Фирие изгради империята си — като започна да вади диаманти от африканското крайбрежие. — Хънуел говореше почти с възхищение. — Бил е само на осемнадесет години, моряк на стар гръцки товарен кораб, когато избягал от работа в Бейра, малко пристанище по крайбрежието на Мозамбик. Не след дълго прихванал диамантената треска. В онези дни имало значителен добив, но големите синдикати държали контрола върху всички доходоносни оферти. И тук Фирие изпъкнал сред останалите, защото мисленето му било находчиво и продуктивно.

„Щом има диамантени находища по крайбрежието, на два-три километра от брега, разсъждавал той, защо да ги няма и под водата, по континенталния шелф?“ И така всеки ден в продължение на пет месеца той се гмуркал в топлите води на Индийския океан, докато намерил участък от морското дъно, който му се видял обещаващ. Сега номерът бил да изпроси необходимите финанси, за да закупи необходимите му драги[1]. Фирие пристигнал в Африка без нищо, освен ризата на гърба си. Да проси от богатите бели собственици там означавало само да си загуби времето. Биха му заграбили всичко и той би останал отново с празни ръце.

— Понякога един процент е по-добре, отколкото деветдесет процента от нищо.

— Но не за Кристиян Фирие — защити го Хънуел. — Като на истински исландец принципът му бил непоклатим — разделяй печалбите си, но никога не ги раздавай току-така. Отишъл при местните чернокожи и им продал собствения си синдикат — с президент и пълномощник Кристиян Фирие, разбира се. След като негрите осигурили пари за шлеп и за драги, Фирие започнал работа по двадесет и четири часа на ден, докато цялото предприятие не задействало с прецизността на компютър в IBM. Петте месеца гмуркане се оказали от полза — драгите почти веднага започнали доставката на висококачествени диаманти. След две години Фирие вече бил собственик на четиридесет милиона долара.

Пит забеляза тъмно петънце в небето на около хиляда метра по-високо и пред „Юлисис“.

— Ти явно добре си изучил историята на Фирие.

— Знам, че звучи странно, но Фирие рядко отделяше повече от две години за който и да е проект. Хората обикновено са склонни да измъкнат всичко възможно от потръгналите операции. Кристиян не е такъв. След като забогатял повече, отколкото изобщо можело да се надява, той прехвърлил целия бизнес на онези, които осигурили първоначално финансите.

— Просто им го оставил?

— Помещенията, инвентарът и преработвателните машини. Разпределил всички дялове от имуществото си между местните акционери, поставил управителен съвет от чернокожи, които можели да работят ефикасно и без него, и взел следващия кораб за Исландия. От малцината белокожи, които се ползват с много добро име в Африка, Кристиян Фирие е на челното място.

Пит видя как самотното тъмно петънце на северното небе се превърна в лъскав реактивен самолет. Приведе се и присви очи, за да не му блести яркото синьо небе. Непознатият беше един от новите английски реактивни модели за делова работа — бързи, надеждни и способни да превозят дванадесет пътници през половината свят, без да спират за презареждане. Пит едва успя да забележи, че непознатият е боядисан в абаносовочерно от носа до опашката, когато двете машини се разминаха в противоположни посоки.

— И какъв е следващият удар на Фирие?

— Разработил е магнезиево находище край остров Ванкувър в Британска Колумбия и е прекарал тръбопровод от крайбрежен петролен кладенец в Перу — ето две от заслугите му. Не е уедрявал предприятието си и не е откривал филиали. Кристиян превърна компанията си в голяма индустрия, специализирана само за подводни геоложки добиви и за нищо друго.

— Имаше ли семейство?

— Не, родителите му са загинали при пожар, когато е бил съвсем малък. Останала му е само сестра близначка. За нея не знам почти нищо. Фирие я пратил в училище по рибовъдство в Швейцария и доколкото може да се вярва на слуховете, после тя станала мисионерка някъде в Нова Гвинея. Явно, богатството на брат й за нея не е значело нищо…

Хънуел така и не довърши изречението си. Залитна настрани към Пит с празен поглед и учудено отворена уста, която не каза нищо. Пит едва можа да види как старият човек клюмна напред отпуснат и, изглежда, мъртъв, тъй като плексигласовият мехур около кабината се разби на хиляди назъбени парченца и се пръсна встрани. Като се завъртя на една страна и прикри лице, за да се предпази от стената леден въздух, Пит за миг изгуби контрол върху хеликоптера. Рязката промяна на аеродинамичния му външен вид накара „Юлисис“ остро да се наклони назад, почти отвесно, и да запрати яростно Пит и загубилия съзнание Хънуел към облегалките им. Тогава Пит забеляза куршумите от картечница, които се забиваха близо до седалките. Неочакваната и непредвидена маневра временно им бе спасила живота — картечарят от задната част на черния реактив явно се е изненадал и е коригирал прицела си твърде късно, като е запратил повечето си изстрели във въздуха.

Тъй като не можеше да изравни скоростта си с хеликоптера, реактивът се издигна нагоре и направи завой на сто и осемдесет градуса за повторна атака. Мръсникът трябва да е направил остър завой на изток, на юг и на запад, преди да ни е нападнал в гръб, бързо изчисли Пит, докато се опитваше да изравни курса на хеликоптера — почти невъзможна задача — с въздушния поток от триста километра в час в очите му. Свали оборотите, като отчаяно се мъчеше да намали невидимата сила, която приковаваше тялото му към седалката.

Черният реактив отново профуча, но този път Пит беше подготвен. Закова „Юлисис“ неподвижно в хоризонтално положение, докато роторите бясно биеха, и започна да го издига право нагоре. Номерът успя. Пилотът на реактива избуча под Пит и не успя да даде на картечаря възможност да стреля. Пит съумя още два пъти да се отърве от преследвача си, но беше само въпрос на време нападателят да сложи край на бързо изчерпващите му се хитрости.

Пит не се заблуждаваше. Спасение нямаше — битката беше прекалено неравностойна. Резултатът беше седем на нула в полза на гостите и му оставаха само броени секунди от последното полувреме. Мрачна усмивка набръчка ъгълчетата около очите на Пит, когато спусна хеликоптера само на шест метра от водата. Победата беше невъзможна, но имаше малка надежда, безкрайно нищожна надежда, за равен резултат, която се побираше на върха на игла, мислеше си той. Огледа мастиленочерния реактив, докато машината се обръщаше за последното си преминаване. Нямаше какво повече да очаква, освен лудото дрънчене на стоманените куршуми, които щяха да пробият тънкия алуминиев кожух на „Юлисис“. Пит огледа малкия си беззащитен летателен уред и се поколеба, докато реактивът се спусна като някаква птица от бетон право към него.

Стрелецът, проснат по очи на позицията си пред отворената багажна врата, този път подходи по-сигурно. Задържа постоянния си картечен откос, като изчака хеликоптерът естествено да се натъкне на огъня. Когато до смъртоносното заграждение оставаха само десетина метра, Пит се подготви за удара и запрати „Юлисис“ право към атакуващия го самолет, като разби перките му и те прорязаха отвесния стабилизатор на реактива. Пит инстинктивно изключи двигателя, когато турбините му, останали без натоварване от ротора, завиха диво покрай трясъка от разрушения метал. После шумът утихна и в небето остана единствено вятърът, който бучеше в ушите на Пит.

Мярна странния реактив тъкмо преди той да се забие в морето с носа напред. Задните му стабилизатори висяха като счупена ръка. Пит и припадналият Хънуел не бяха много по-добре. Единственото, което можеха да направят, бе да изчакат осакатеният хеликоптер да падне като камък от двадесетинаметровата височина във водите на студения Атлантик. Самият удар се стори на Пит много по-неприятен, отколкото бе очаквал. „Юлисис“ се стовари върху едната си страна сред исландския сърф на дълбочина около два метра и на разстояние не по-голямо от едно футболно игрище от брега. Главата на Пит се огъна настрани и той зърна рамката на вратата, преди да потъне в тъмния водовъртеж. За щастие болезненото съприкосновение с ледената вода го върна към будно, макар и замаяно състояние. Пригади му се силно и той почувства, че само косъм го дели от решението да изругае „по дяволите“ и да заспи за последен път.

С изкривено от болка лице Пит се освободи от предпазния колан и от презраменните ремъци и пое глътка въздух, преди гребенът на разбиваща се вълна да покрие хеликоптера. После бързо развърза безчувствения Хънуел и повдигна главата му над въртящата се вода. Точно тогава Пит се подхлъзна и загуби равновесие, а голяма пенеста вълна го отхвърли от „Юлисис“ в сърфа. Като все още влачеше Хънуел здраво за яката, той се бореше със силните вълни, които го носеха към брега и многократно го запращаха към неравното каменисто дъно.

Ако Пит някога се бе чудил как ли се дави човек, сега това му беше твърде ясно. Ледената вода жилеше всеки квадратен сантиметър от кожата му като милион пчели. Очите му отказваха да се отворят, а главата си усещаше като цялостна мъчителна болка; ноздрите му бяха изпълнени с вода и бодяха като с нож предния синус, а дробовете си усещаше, сякаш тънките им кожици са потопени в азотна киселина. Накрая, след като заби колене в камъните по дъното, той успя да се изправи и главата му се закрепи в изобилния чист исландски въздух. Закле се съвсем категорично, че ако някога реши да се самоубива, това определено няма да е чрез удавяне.

Залитна по ситните камъчета край брега, като наполовина носеше и наполовина теглеше Хънуел, а двамата приличаха на люшкащи се пияници. На няколко стъпки от края на морето Пит пусна товара си и провери пулса и дишането на доктора — бяха учестени, но равномерни. Тогава забеляза лявата ръка на Хънуел. Беше ужасно разкъсана на лакътя от картечните куршуми. Доколкото бързо можеше с претръпналите си ръце, той свали ризата си, отпра ръкавите и здраво ги стегна около раната, за да спре кръвотечението. Колкото зле и да изглеждаше повърхността на раната, явно нямаше прекъсната артерия, така че той инстинктивно предпочете прекия натиск пред турникета. После подпря Хънуел на голяма скала, привърза ръката как да е към врата му, за да може и чрез повдигането й да намали кръвотечението.

Пит не можеше да направи нищо повече за приятеля си, така че легна на грапавия каменен килим и остави тялото си на волята на нежеланата болка и омразните пристъпи на прилошаване. Отпусна се, доколкото състоянието му позволяваше, затвори очи и закри прекрасната гледка на изпъстреното с облачета арктическо небе.

 

 

На Пит му се струваше, че е лежал в дълбоко безсъзнание поне няколко часа, когато далечен звън в дълбините на ума му го стресна. По инстинкт в отговор на стимула очите му се отвориха само двадесет минути след като се бяха затворили. Сцената наоколо беше различна — небето и облаците бяха още там, но имаше нещо пред тях. Очите на Пит трябваше с мъка да докарат на фокус петте деца, застанали около него. По лицата им не личеше страх, докато гледаха Пит и Хънуел.

Пит се надигна на лакът, насили се с мъка да се усмихне и каза:

— Добрутро, юнаци. Станали сте по-рано, а?

Като че бяха репетирали, по-малките деца се обърнаха към най-голямото момче. То се поколеба — явно подбираше думите си, преди да започне:

— Братята, сестрите ми и аз пасяхме кравите на баща ни на поляната над скалите. Видяхме вашия… — Замълча с недоумяващо лице.

— Хеликоптер? — подсказа му Пит.

— Да, това е. — Момчето се оживи. — Хе-ли-коп-тер. Видяхме хеликоптера ви да лежи в океана. — Безупречната му скандинавска кожа леко поруменя. — Срамувам се, че английският ми не е много добър.

— Не — тихо го увери Пит. — Засраменият съм аз. Ти говориш английски като оксфордски професор, а аз не мога да ти кажа и две думи на исландски.

Момчето засия от комплимента и помогна на Пит да се изправи с мъка на крака.

— Наранили сте се, сър. Главата ви кърви.

— Ще оцелея. Приятелят ми е ранен сериозно. Трябва бързо да го откараме в най-близката болница.

— Пратих най-малката ми сестра да извика татко, когато ви намерихме. Той скоро ще докара камиона си.

Точно тогава Хънуел изстена тихо. Пит се наведе над него и обгърна плешивата глава. Възрастният човек беше дошъл в съзнание. Завъртя очи и погледна Пит, после се взря в децата. Дишаше тежко и се опитваше да каже нещо, но думите засядаха в гърлото му. В очите му имаше някакво странно спокойствие, когато хвана ръката на Пит и с усилие промълви:

— Спасил те Бог…

После потръпна и тихо изстена.

Доктор Хънуел беше мъртъв.

Бележки

[1] Драга (англ.) — съоръжение, с което се копае дъното на воден басейн; дълбачка. — Бел.пр.