Клайв Къслър
Айсберг (12)

XI

— Чувате ли, господин адмирал?

— Чувам. — Сандекър се беше озовал до рамото му. — На около три мили е и се приближава бързо. — Съсредоточи се за няколко секунди. — Според мен идва право срещу нас.

Пит кимна.

— Идва точно отсреща. — Взря се в мъглата, без да вижда нищо. — Звучи странно, като воя на самолетен двигател. Сигурно имат радар. Никой щурман, и с птичи мозък да е, не би се понесъл с пълна скорост в такова време.

— Тогава знаят, че сме тук — прошепна Тиди като че ли някой зад перилото можеше да я чуе.

— Да, знаят, че сме тук — съгласи се Пит. — Освен ако не правя голяма грешка, запътили са се да ни разпитат. Всеки незаинтересован непознат плавателен съд би се задържал на по-голямо разстояние още когато различи показанията ни на радара. А този направо се носи към нас. Предлагам да ги поразвлечем малко.

— Като три заека, които искат да си поиграят с глутница вълци — горчиво каза Сандекър. — Те ще са десет пъти повече от нас и… — добави тихо той — безспорно ще са въоръжени до зъбите. Най-добрият ни шанс са стърлингите. Тръгнем ли, за посетителите ще бъде толкова лесно да ни хванат, колкото за кокер шпаньола да настигне ловджийско куче в жегата.

— Не се надявайте на това, господин адмирал. Ако знаят, че сме тук, ще им е ясно и какъв кораб имаме, както и каква е скоростта му. Дори да решат да ни гонят, явно разполагат с машина, която ще надмине „Гримси“. Залагам на предположението, че сме в ръцете им.

— Кораб с подводни криле. Така ли мислиш? — бавно попита Сандекър.

— Точно така — отвърна Пит. — Което значи, че максималната им скорост ще е някъде между четиридесет и пет, петдесет възела.

— Не е добре — промълви Сандекър.

— Не е и толкова лошо — отвърна Пит. — Имаме поне две преимущества. — Той бързо изложи плана си.

Тиди, която седеше на пейката, усети, че тялото й изтръпва, а лицето й под грима придобива мъртвешка бледност. Не можеше да повярва на ушите си. Разтрепери се и дори гласът й стана несигурен.

— Не би… не би могъл да мислиш наистина това.

— Ако не го мисля — процеди Пит, — ще се окажем в бедствено положение. — Замълча, погледна пребледнялото й, неразбиращо лице и нервно пробягващите по плетената блуза длани.

— Но ти си замислил хладнокръвно убийство. — За миг устните й се раздвижиха, без да се чуе звук, но после събра силите си: — Не можеш да убиваш хората без предупреждение. Невинни хора, които дори не познаваш!

— Стига толкова — рязко я прекъсна Сандекър. — Нямаме време да обясняваме фактите от живота на една уплашена жена. — Погледна я разбиращо, но гласът му остана твърд. — Моля те, слез долу и се закрий с нещо, което ще спре куршумите. — Завъртя се към Пит. — Вземи противопожарната брадва и прережи котвата. Дай ми знак, когато искаш пълна скорост.

Пит избута Тиди към салона.

— Никога недей да спориш с капитана на кораба. — Тупна я отзад. — И не се бой. Ако диваците са добри, няма какво да те тревожи.

Беше вдигнал брадвата във въздуха, когато стърлингите заработиха. „Добре е, че не трябва да плащаме щетите“, измърмори на себе си и замахна силно с брадвата към перилото, като запрати тридесетсантиметровото въже и прикачената за него котва завинаги на дъното.

Невидимият кораб вече почти ги връхлиташе, като ревът на двигателите му затихна, когато кормчията намали скоростта в готовност да мине покрай „Гримси“. От мястото на носа, където беше легнал, стиснал дръжката на брадвата, Пит чу как кърмата плесна във вълните, след като по-ниската скорост накара подводните криле да потънат по-дълбоко. Повдигна се внимателно, като присви очи и напразно се помъчи да различи през гъстата мъгла някакво движение. Пространството около носа беше почти тъмно. Нямаше видимост повече от пет метра.

После забеляза лявата част на смътен корпус. Едва различи няколко неясни силуета, застанали на предната палуба, като зад тях явно светеше кабината на щурвала. Беше като кораб привидение с екипаж от неясни призраци. Голямото сиво очертание се надигна заплашително и се надвеси над „Гримси“ — непознатият беше дълъг почти тридесет метра, допусна Пит. Вече виждаше ясно и останалите — надвесени мълчаливо над фалшборда, приведени, сякаш се готвеха за скок. Автоматичните пушки в ръцете им му обясниха всичко съвсем ясно.

Спокойно и точно, на не повече от два метра и половина от дулата, Пит направи три неща едновременно. Удари брадвата странично по шпила, знакът за Сандекър. Със същия замах запрати брадвата през въздуха и видя острието й да се забива в гърдите на силуета, който вече скачаше на палубата на „Гримси“. Срещнаха се във въздуха и грозен вик долетя от гърлото на човека, когато той и брадвата се стовариха заедно до перилото. Увисна там за миг, като безкръвните нокти на едната му ръка стискаха дървото, а после падна в сивата вода. Още преди морето да се е затворило над главата му, Пит се бе изхвърлил върху лъскавите греди на палубата, а „Гримси“ скочи напред като подплашена импала, подгонен от залп, който помете палубата и кабинката на щурвала, преди старият кораб да изчезне в мъглата.

Като пълзеше под куршумите, Пит се измъкна назад до прага на кабинката. Подът беше покрит със стъкло и дървесни отломки.

— Някакви попадения? — спокойно попита Сандекър, като гласът му едва надвиваше воя от ауспусите на стърлингите.

— В мене дупки няма. Вие как сте?

— Мръсникът се беше прицелил в главата ми. Като добавиш към това факта, че бях успял да се направя висок само деветдесет сантиметра, комбинацията беше добра. — Обърна се и се замисли. — Стори ми се, че чух писък тъкмо преди цялата дандания.

Пит се захили.

— Няма да ви лъжа. Предизвика го малката ми брадва.

Сандекър поклати глава.

— Изкарал съм тридесет години във флота и за първи път ми се случва човек от екипажа да трябва да отблъсне абордаж.

— Проблемът сега е как да избегнем повторното изпълнение.

— Няма да е лесно. Ние плаваме на сляпо. В проклетия им радар се вижда всяко наше движение. Най-страшното е, ако ни блъснат. С десет-двадесет възела по-голяма скорост те имат предимство в тази игра на сляпа баба. Ако щурманът им изобщо има акъл, ще ни задмине с по-високата си скорост, после ще направи завой от деветдесет градуса и ще ни удари право в средата.

Пит помисли за миг.

— Да се надяваме, че щурманът им не е левак.

Сандекър се намръщи.

— Не те разбирам.

— Леваците са малцинство. По-голям е процентът на хората, които си служат с дясната ръка. Когато корабът на подводни криле започне отново да ни връхлита с нос на по-малко от четиристотин метра зад задника ни, в тази секунда щурманът инстинктивно трябва да наклони надясно, преди да ни удари и да ни разбие. А това ни дава възможност да използваме едно от двете си предимства.

Сандекър го изгледа.

— Аз не мога да измисля и едно, камо ли две.

— Корабът на подводни криле зависи от скоростта си, за да го държат нагоре. Подводните криле се движат през водата също както крилете на самолета се движат във въздуха. Голямото му преимущество е скоростта, но големият му недостатък е маневреността. Казано по-просто, този кораб изобщо не може да се завърти.

— А ние можем. Това ли е?

— „Гримси“ може да направи два кръга вместо техния един.

Сандекър вдигна ръце от щурвала и сплете пръсти.

— Звучи чудесно, само че не знаем кога ще започнат завоя си.

Пит въздъхна.

— Ще слушаме.

Сандекър го погледна.

— Да си спрем двигателите?

Пит кимна. Когато Сандекър върна ръцете си на щурвала, кокалчетата му побеляха, а устните му се стегнаха.

— Ти ми предлагаш някакъв дяволски хазарт. Достатъчно е само стартерът на един от стърлингите да засече, за да се превърнем в лесна мишена. — Кимна към салона. — А мислиш ли изобщо за нея?

— Мисля за всички ни. Дали ще стоим, или ще побегнем — това така или иначе ни е шансът. Залог от последния долар на комарджията, наречете го както искате, но колкото и малко вероятна да е, това е възможността ни.

Сандекър огледа внимателно високия мъж, застанал до вратата. Видя, че очите му са решителни, а брадичката непоколебима.

— Спомена за две възможности?

— Другата е изненадата — тихо каза Пит. — Ние знаем какво ще направят те. Имат радар, но не могат с него да прочетат в умовете ни. Това е втората и най-важна възможност — неочакваният ход.

 

 

Пит погледна отново часовника си. Един и тридесет, още беше рано следобед. Сандекър беше изключил двигателите и Пит с мъка успяваше да се държи буден — внезапната тишина и спокойствието на мъглата притъпяваха съзнанието му. Слънцето отгоре беше избледнял бял диск, който ставаше по-ярък и потъмняваше в зависимост от слоя мъгла. Дишаше бавно и равномерно, за да не позволи влагата и студът да проникнат в дробовете му. Трепереше в дрехите си, които се бяха навлажнили от капчиците вода. Седеше на предния люк и чакаше от ушите му да изчезне воят на стърлингите и да го замени шумът от двигателя на кораба с подводни криле. Не му се наложи да чака дълго. Скоро долови стабилният грохот на хидроплана, който изглеждаше още по-силен от пукането в ауспусите му.

Този път всичко трябваше да бъде съвършено. Втори такъв случай нямаше да има. Радарният оператор на другия кораб навярно вече отчиташе, че сигналът на екрана му е престанал да се движи и е спрял на място. Докато уведомеше командира си и вземеха решение, щеше да е прекалено късно за промяна в курса. По-високата скорост на хидроплана щеше да насочи носа му върху „Гримси“.

Пит провери за десети път наредените контейнери до себе си. Това сигурно беше най-мизерният арсенал на света, помисли си. Единият беше измъкнатият от Тиди четирилитров стъклен буркан от салона. Другите три бяха стари и ръждиви тенекии за газ, които Пит беше намерил в сандък на машинното отделение. Освен съдържанието им и платнените фитили, които стърчаха от капаците, четирите съда имаха малко общо помежду си.

Хидропланът вече беше близо — много близо. Пит се обърна към кабината и извика:

— Сега!

После запали фитила на стъкления буркан със запалката си и се стегна за внезапното ускорение, което се молеше да усети.

Сандекър натисна стартера. Двата стърлинга по 420 конски сили изкашляха един-два пъти и запалиха с рев. Той извъртя щурвала вдясно и даде пълна газ. „Гримси“ пое по водата като състезателен кон със стрела, забита в задника. Адмиралът мрачно държеше щурвала и почти очакваше да се сблъскат с носа на хидроплана. После изведнъж едно от ребрата на щурвала се отчупи и се блъсна в компаса и той се досети, че кабината я обстрелваха. Все още не виждаше нищо, но знаеше, че екипажът на хидроплана стреля на сляпо през мъглата, воден единствено от командите на радарния оператор.

Напрежението на Пит беше невъобразимо. Погледът му сновеше от стената мъгла пред носа към буркана в ръката му. Пламъкът на фитила вече се приближаваше опасно към гърлото, в което беше потопен, и бензина отдолу. Пет секунди, не повече, и трябваше да запрати буркана зад борда. Започна да брои. Пет отминаха. Шест, седем. Вдигна ръка. Осем. Тогава хидропланът изскочи от мъглата срещу тях и мина на не повече от три метра от перилото на „Гримси“. Пит метна буркана.

Следващата секунда остана запечатана в паметта на Пит до края на живота му. Ужасяващ образ на висок русокос човек, хванат за перилото, който в шок и недоумение гледаше смъртоносното нещо, хвърчащо през влажния въздух към него. После бурканът се разби в стената отзад и той изчезна сред експлозията на издигналия се ярък огън. Пит не видя повече нищо. Двата кораба се бяха разминали и хидропланът се бе загубил.

А и нямаше време да мисли. Бързо запали фитила на една от тенекиите, когато Сандекър зави на сто и осемдесет градуса по дирите на хидроплана. И той се беше забавил. Пулсиращият жълто-червен блясък се виждаше добре през сивата мъгла. Адмиралът се насочи право натам. Сега стоеше съвсем изправен. Беше сигурно, че който и да бе стрелял към „Гримси“ преди тридесет секунди, сега не би стоял на пламтящата палуба с надеждата да надупчи старото корито. Нито пък хидропланът можеше да блъсне каквото и да е, преди огънят да бъде изгасен.

— Удари ги пак — извика той на Пит през строшения прозорец на кабината. — Дай им на мръсниците да опитат от собственото си лекарство.

Пит не можа да отговори. Едва успя да хвърли горящата тенекия, преди Сандекър отново да завърти щурвала към носа на хидроплана за трета поредна атака. Още два пъти обърнаха в мъглата и още два пъти Пит запрати назъбените обгарящи тенекии, докато изчерпа арсенала си.

Тогава „Гримси“ бе застигнат от ударната вълна, която събори Пит на палубата и изкърти останалото стъкло от кабината на Сандекър. Хидропланът беше избухнал с вулканичен рев на огън и горящи отломки и веднага се бе превърнал целият в горящ пъкъл от край до край.

Ехото се върна от скалите на брега и отново отлетя към тях, когато Пит накрая успя да се изправи колебливо на крака и огледа невярващо хидроплана. Онова, което навремето е било великолепен кораб, сега гореше безнадеждно до самата ватерлиния. С клатушкане отиде до кабината — загубил временно равновесие от бученето в ушите и лекото сътресение — докато Сандекър забавяше „Гримси“ и го насочваше към пламтящите развалини.

— Виждаш ли някой оцелял? — попита Сандекър. От леко срязаната му буза струеше кръв.

Пит поклати глава.

— Получиха си го — заяви той равнодушно. — Дори някой от екипажа да успее да стигне жив до водата, ще е умрял от студ, преди да го намерим в тая бъркотия.

Тиди влезе в кабината, като придържаше с една ръка червеникаволилав белег на челото си и с изражение на пълно неведение.

— Какво… какво стана?

— Не бяха резервоарите за гориво — отвърна Сандекър. — В това поне съм сигурен.

— Съгласен съм — мрачно кимна Пит. — На борда трябва да е имало експлозиви, на които е попаднала последната ми саморъчна запалителна бомба.

— Доста неразумно от тяхна страна. — В гласа на Сандекър се чувстваше почти радост. — Неочакван ход каза ти и беше прав. На тъпите гадини никога не им е хрумвало, че заклещените мишки могат да се бият като тигри.

— Поне малко оправихме резултата. — На Пит би трябвало да му е криво, но съвестта не го безпокоеше. Отмъщение — той и Сандекър бяха действали в стремеж за самозащита и заради отмъщението. Бяха направили вноска, за да си върнат за смъртта на Хънуел и останалите, но до окончателното разплащане оставаше още много. Странно, мислеше си, колко лесно е да убиваш хора, които не познаваш. „Страхувам се, че грижата за живота ще ви коства скъпо“, му беше казал доктор Йонсон. „Умолявам ви, приятелю, не се колебайте, когато дойде моментът.“ Пит изпитваше мрачно задоволство. Моментът беше дошъл и той не се бе поколебал. Нямаше време дори да помисли за болката и смъртта, които беше причинил. Запита се дали това подсъзнателно приемане на убийството на напълно непознати не правеше войните по-приемливи за човешката раса.

Приглушеният глас на Тиди прекъсна мислите му.

— Те всички са мъртви. Всички са мъртви. — Започна да хълца с ръце, притиснати към лицето, и с треперещо тяло. — Вие ги убихте, хладнокръвно ги изгорихте.

— Много те моля, любезна госпожице — студено я спря Пит. — Отвори си очите! Добре се огледай наоколо. Тези дупки в дървенията не са направени от кълвачи. Ако трябва да цитирам, мога да се позова на всеки каубойски филм — те извадиха пистолет първи и ние нямахме избор, шерифе; залогът беше те или ние. Сбъркала си със сценария, мила. Добрите сме ние. Тяхното намерение беше да ни убият хладнокръвно.

Тя отново вдигна глава към слабото му решително лице, видя пълните с разбиране зелени очи и изведнъж се засрами.

— Нали ви казах и на двамата? Предупредих ви да ми запушите устата следващия път, когато ме хване истерията и започна да приказвам.

Пит посрещна погледа й.

— С адмирала така или иначе сме те изтърпели досега. Докато ни сервираш редовно кафето, няма да се оплачем на началството.

Тя се надигна на пръсти и нежно целуна Пит с обляно от сълзи лице.

— Двете кафета вече са на път. — Изтри очи с пръсти.

— И си оплакни лицето — усмихна й се той. — Гримът от очите ти вече се е запътил към брадичката.

Тя послушно се обърна и тръгна към салона. Пит погледна Сандекър и му смигна. Адмиралът му кимна в израз на мъжко съгласие и отново се вторачи в горящия кораб.

Кърмата на хидроплана вече беше във водата и целият бързо потъваше. Морето се затвори над планширите, глътна пламъците, парата се събра в облак и кораба вече го нямаше. След секунди само бълбукаща каша, неразличими останки и мръсна пяна бележеха единствено мястото на гроба. Сякаш корабът беше само мъгляв кошмар, изчезнал с края на нощта.

Пит напрегна воля и върна мислите си към реалността.

— Няма смисъл повече да се мотаем тук. Предлагам да се отправим обратно към Рейкявик колкото можем по-бързо през тази мъгла. Ще бъде по-добре за всички, ако сме по-далеч от този район, преди времето да се е прояснило.

Сандекър погледна часовника си. Беше един и четиридесет и пет. Цялата драма се беше разиграла само за петнадесет минути.

— Мисълта за горещия пунш ми изглежда все по-съблазнителна — призна си той. — Ти стой при ехолота. Когато дъното се издигне над тридесет метра, поне ще знаем, че се приближаваме към брега.

След три часа и на двадесет мили югозападно от Рейкявик заобиколиха края на полуострова на Кефлавик и излязоха от мъглата. Вечното на вид исландско слънце ги поздрави с искрящото си великолепие. Самолет на „Пан Американ“ излетя от международното летище на Кефлавик, извиси се над тях и направи широк кръг на изток към Лондон, като блестящата му алуминиева повърхност отразяваше яркото небесно светило. Пит го изгледа замечтано и му се прииска той да е в кабината и да гони облаците, вместо да стои на палубата на старото корито.

Сандекър прекъсна мислите му.

— Не мога дори да ти опиша колко съжалявам, че връщаме кораба на Рондхайм в такъв окаян вид. — Хитра дяволита усмивка пробяга по лицето му.

— Загрижеността ти е трогателна — насмешливо отвърна Пит.

— По дяволите, Рондхайм може да си го позволи. — Сандекър свали едната си ръка от щурвала и махна към разбитата кабина. — Малко маджун, малко боя, нови стъкла и всичко ще стане както преди.

— Рондхайм може и да се изсмее за щетите на „Гримси“, но няма да се затъркаля по пода от смях, когато разбере за съдбата на хидроплана и екипажа му.

Сандекър се обърна към Пит.

— Но как би могъл да свържеш Рондхайм с хидроплана?

— Връзката е корабът, върху който се намираме.

— Това не е достатъчно — припряно вметна Сандекър.

Пит седна на пейката до спасителните пояси и запали цигара.

— Рондхайм познава много добре правилата за котката и мишката. Планът му беше отличен, но пренебрегна възможността едно към хиляда, че ще задигнем неговото корабче. Ние се чудехме защо „Гримси“ е привързан на пристана на Фирие… Намирал се е там, за да ни проследи. Малко след като вдигнехме котва и тръгнехме из пристанището с луксозната яхта, екипажът му щеше да се появи на пристанището и да се отправи по петите ни с жалкия съд. Започнехме ли да се държим подозрително в морето, не би имало начин да се отървем от тях. Яхтата навярно е в състояние да развие двадесет възела. А вече се убедихме, че „Гримси“ се справя и с четиридесет.

— Изражението по някои лица трябва да е било забавна гледка — усмихна се Сандекър.

— Без съмнение за известно време е имало паника — съгласи се Пит, — докато Рондхайм е успял да измисли друг вариант. Трябва да му се признае, умен мръсник е. И е бил по-подозрителен към действията ни, отколкото предполагахме. Все пак не е бил напълно сигурен какво сме намислили. Решаващият момент е дошъл, когато случайно попаднахме на този кораб. А след като шокът е отминал, погрешно е допуснал, че сме разбрали плановете му и нарочно го залъгваме. Но тогава вече е знаел накъде сме тръгнали.

— Към черния самолет — съгласи се Сандекър. — И е смятал да ни даде за храна на рибите, след като му покажем точното местоположение, нали?

Пит поклати глава.

— Не мисля, че от самото начало е смятал да ни ликвидира. Бяхме го заблудили с рибарските си принадлежности. Предполагал е, че ще се опитаме да открием останките от повърхността, а после ще се върнем за подводната работа.

— И какво го е накарало да промени мнението си?

— Сведенията от наблюдателя му на брега.

— А той откъде се е взел там?

— Пристигнал е от Рейкявик с кола. — Пит дръпна дълбоко от цигарата и задържа дима, преди да го издуха, после продължи: — Да ни следи от въздуха за него не е било проблем, но при спускането на исландската мъгла е можел да ни изгуби, затова просто е наредил на своя човек да отиде до полуострова на Кефлавик и да ни чака там. Ние не закъсняхме и наблюдателят ни е последвал по крайбрежния път, като е спрял, когато сме хвърлили котва. Всичко му се е струвало нормално през бинокъла, но — също като Рондхайм — и ние приехме много неща за сигурни, а пренебрегнахме нещо дребно.

— Не може да бъде — възрази Сандекър. — Взехме всички предпазни мерки. Който и да ни е наблюдавал, би имал нужда от най-мощния телескоп, за да познае, че Тиди се е предрешила в твоите дрехи.

— Така е. Но ако слънцето е осветило мехурите ми, когато са излизали на повърхността, всеки би могъл да ги забележи с какъвто и да е бинокъл.

— По дяволите! — изруга Сандекър. — Вярно е, че едва се забелязват отблизо, но отдалече при спокойно море и подходящ ъгъл на слънцето… — Поколеба се.

— Наблюдателят тогава се е свързал с Рондхайм — най-вероятно е имал радиотелефон в колата си — и му е казал, че сме започнали да се гмуркаме към останките. Рондхайм се е оказал в безизходица. Трябвало е да бъдем спрени, преди да открием нещо жизненоважно за играта му. Трябвало е да намери кораб, способен да развива скоростта на „Гримси“, та и по-голяма. Тогава се появява хидропланът.

— А жизненоважното нещо? — обади се Сандекър.

— Вече знаем, че не са били самолетът или екипажът му. От тях са били отнети всички разпознавателни знаци. Остава товарът.

— Моделите?

— Моделите — повтори Пит. — Те не са изработени само като хоби. Служат за определена цел.

— И как, по дяволите, смяташ да откриеш за какво са предназначени?

— Просто е — хитро се захили Пит. — Рондхайм ще ни каже. Ще ги оставим при момчетата от консулството в лодката със стръв, а после ще доплаваме до пристана „Фирие“ като че ли нищо не се е случвало. Рондхайм ще изгаря от нетърпение да разбере дали сме открили нещо. Разчитам, че ще направи прибързана стъпка. И тогава ние ще го сръчкаме, където боли най-много.