Клайв Къслър
Айсберг (21)

XX

Сандекър затвори папката, остави я и се наведе, като че ли се канеше да скочи.

— Ако сте дошли да искате разрешението ми, отговорът е недвусмислено не!

— Поставяте ме в неловко положение, господин адмирал.

Каза го човек, който бе седнал с лице към Сандекър. Беше нисък, но изглеждаше широк почти колкото стола. Носеше безличен черен костюм с бяла риза и черна копринена вратовръзка. Начесто, но несъзнателно прекарваше ръка по плешивата си глава, сякаш търсеше косата, която някога е била там; взираше се със сиви очи, които изобщо не примигваха пред горящия поглед на Сандекър.

— Искрено се надявах да нямаме разногласия. Тъй като това не се получи, съм длъжен да ви уведомя, че посещението ми тук е само израз на любезност. Вече разполагам със заповед за прехвърлянето на майор Пит на работа другаде.

— И кой я е подписал?

— Подписана е от държавния секретар по отбраната — с равен тон отвърна другият.

— Бихте ли ми показали документа? — попита Сандекър. Играеше последния си коз и разбираше добре това.

— Защо не? — Опонентът му въздъхна. Отвори дипломатическото куфарче, извади няколко книжа и ги подаде на Сандекър.

Адмиралът прочете нарежданията, без да каже нищо. После устните му се изопнаха в суха усмивка.

— Всъщност нямам никакъв избор, нали?

— Така е.

Сандекър отново погледна книжата пред себе си и поклати глава.

— Искате от мен прекалено много… прекалено много.

— И на мене тези неща не са ми приятни, но времето е лукс, който не можем да си позволим. Този заговор, този наивен заговор, замислен от компанията „Хърмит“, няма никаква практическа стойност. Признавам, че може би звучи вдъхновено и така нататък. Да се спаси светът, да се създаде рай. Кой знае, може би Ф. Джеймс Кели държи ключа към бъдещето. Но в момента той е водач на банда маниаци, на чиято съвест тежи убийството на почти тридесет души. А точно след десет часа възнамерява да извърши покушение срещу двама държавни глави. Нашата линия се определя от един прост факт — това трябва да бъде спряно. А майор Пит е единственият, който има физическата възможност да разпознае наемните убийци, използвани от Кели.

Сандекър бутна книжата по бюрото си.

— Има физическата възможност. Това са само думи, зад които не стои никакво чувство. — Бутна стола си назад и започна да крачи из стаята. — Искате от мен да наредя на човека, който ми е бил като син, на човека, който беше пребит почти до смърт, да се вдигне от болничното легло и да издири банда жестоки убийци на десет хиляди километра оттук? — Сандекър тръсна глава. — Вие не знаете цената и на половината от онова, което искате от един обикновен смъртен. Има граници за смелостта, която човек е в състояние да прояви. Дърк вече е направил далеч повече, отколкото се очакваше от него.

— Така е, смелостта не може да се измерва само материално. Освен това съм съгласен, че майорът е извършил повече, отколкото човешките възможности позволяват. Господ ми е свидетел, че малцина от моите хора биха могли да извършат такава спасителна операция.

— Възможно е спорът ни всъщност да е безсмислен — каза Сандекър. — Пит може би не е в състояние да напусне болницата.

— Струва ми се, че страховете ви… или по-скоро… надеждите ви… са неоснователни. — Плешивият човек направи справка в една кафява папка. — Тук са резултатите от наблюденията на агентите ми, които впрочем охраняваха майора. — Замълча, почете още малко и продължи: — Чудесна физика, мускулатура като на бик, прекрасни отношения със… ммм… медицинските сестри. Четиринадесет часа почивка, грижи в интензивното отделение, масирани инжекции с витамини, най-добрата мускулна терапия, прилагана от най-добрите исландски лекари. Конците от малкото шевове са свалени, местата се масажират и превързват. За щастие единственото сериозно увреждане е на ребрата му, но и там спукванията са минимални. Общо взето, разбира се, е доста зле, но аз не мога да имам претенции. Бих го взел дори да ми го предлагаха в ковчег.

Лицето на Сандекър беше хладно и не изразяваше нищо. Обърна се, когато една от секретарките на посолството подаде глава през вратата.

— Майор Пит е тук, сър.

Сандекър изгледа мрачно дебелия човек. В гласа му се смесиха изненада и гняв:

— Мръснико, от самото начало си знаел, че той ще приеме.

Дебелият човек сви рамене, но не каза нищо.

Сандекър настръхна. Изгледа с омраза дебелака.

— Добре, да влезе.

Пит се появи и затвори вратата зад гърба си. Сковано прекоси стаята към свободното канапе и много бавно се отпусна върху меките възглавници. Цялото му лице беше покрито с бинтове — само цепките за очите, за носа му и кичурът черна коса отгоре свидетелстваха, че под пласта бяла марля има живот. Сандекър се опита да прецени какво има зад бинтовете. Дълбоките зелени очи, които се виждаха, изглежда, никога не трепваха.

Сандекър седна зад бюрото и сплете ръце на тила си.

— Знаят ли лекарите в болницата къде се намираш?

Пит се усмихна.

— Предполагам, че ще започнат да се чудят след половин час.

— Мисля, че си се срещал с този джентълмен — махна Сандекър към дебелака.

— Разговаряхме по телефона — отвърна Пит. — Не са ни запознавали официално… поне не с личните имена.

Дебелакът бързо заобиколи бюрото и протегна ръка на Пит:

— Кипман, Дийн Кипман.

Пит стисна ръката му. Видът лъжеше. В ръкостискането му нямаше нищо слабовато или тлъсто.

— Дийн Кипман — повтори Пит. — Шефът на Националната разузнавателна агенция. Какво нещо е да играеш само с капитаните на отбори!

— Много сме благодарни за помощта ви — топло започна Кипман. — Чувствате ли се в състояние за малка екскурзия със самолет?

— След студа в Исландия малко южноамериканско слънце няма да ми навреди.

— Ще имате достатъчно слънце. — Кипман отново поглади главата си. — Особено от южнокалифорнийската му разновидност.

— Южна Калифорния?

— Днес до четири следобед.

— Днес до четири следобед?

— В Дисниленд.

— В Дисниленд?

Сандекър търпеливо се обади:

— Много добре знам, че целта на пътуването ти не е точно онази, за която си мислил. Все пак може да минем и без да повтаряш всяка реплика.

— Моите уважения, сър, но това не се вмества в предварителните ни уговорки.

— Преди час говорихме именно за това — възрази Кипман.

— Какво точно имате предвид? — попита Пит.

— Ще разберете. — Кипман извади нови книжа от, изглежда, бездънното си дипломатическо куфарче и ги огледа набързо. — До разговора ни с вас и с останалите оцелели, които бяха в състояние да отговарят, представите ни за реалните цели на компанията „Хърмит“ бяха съвсем фрагментарни. Знаехме, че тя съществува, и имахме щастието да се доберем до малка част от деловата й дейност, но крайната цел, мисловният й център и парите, с които се прави всичко, оставаха в тайна…

Пит предпазливо го прекъсна.

— Имахте все пак нещо, за което да се заловите. Подозирахте доктор Хънуел.

— Доволен съм, че хеликоптерът ви не падна още преди това, майоре. Да, агенцията ни следеше доктор Хънуел. Без каквито и да е конкретни улики, разбира се. Затова го бяхме оставили на мира — с надеждата, че ще ни отведе до ръководството на организацията.

— Боже, всичко е било нагласено! — Не е лесно да се съчетаят огорчено възклицание и изтерзан вопъл, но Пит съумя да го направи. — Целият проклет епизод на айсберга е бил нагласен.

— Да, Хънуел привлече вниманието ни още когато така точно ни даде правилните отговори за подводната сонда на компанията „Фирие“, но не предложи абсолютно никакво съдействие за усилията да се постигне нещо подобно в собствената му страна.

— Тогава и погребването на „Лакс“ е било още една от малките ви измами — заключи Пит. — Това е бил козът ви. Налагало се е Хънуел да се изяви като изследовател, когато нашият адмирал посочи тъкмо него по причини, които трябваше да изглеждат случайни. Хънуел сигурно се е мислел за голям щастливец. Веднага е приел не за да види какво е станало със стария му приятел Кристиян Фирие — за това той вече се е досещал — нито да изследва странното явление на залостен в леда кораб, а най-вече да открие каква е съдбата на ценната му подводна сонда.

— И тук сте прав, майоре. — Кипман подаде на Пит няколко лъскави снимки. — Ето ви фотографии, направени от подводницата, която почти три седмици следеше „Лакс“. Те дават представа за една необикновена особеност на екипажа.

Пит не му обърна внимание, а изгледа Сандекър ядосано и с нетрепващ поглед.

— Ето я и истината най-накрая. „Лакс“ е бил открит от издирвателната флотилия и тя го е следила, докато е изгорял.

Сандекър сви рамене.

— Господин Кипман има добрината да ме уведоми за този интересен факт едва снощи. — Трудно би могло да се каже, че насилената усмивка по острите му черти криеше каквото и да е добронамерено отношение към Кипман.

— Ако искате, ни укорявайте — сериозно отвърна Кипман, — но беше изключително важно вие двамата да знаете колкото е възможно по-малко. Ако Кели, Рондхайм и особено Хънуел бяха заподозрели връзките ви с нас, цялата операция би се провалила. — Погледна Пит и продължи тихо: — Майоре, от вас се искаше само да бъдете пилот и придружител на Хънуел при обиколката му из „Лакс“. А после трябваше да го отведете в Рейкявик, където ние отново щяхме да поемем наблюдението над него.

— Но не можа да стане така, нали?

— Подценихме другата страна — призна си Кипман.

Пит дръпна от цигарата си и разсеяно се загледа в реещия се към тавана дим.

— Още не сте ни обяснили как се озова „Лакс“ в айсберга. Нито пък сте загатнали нещо за съдбата на пиратския екипаж, за странния факт, че Фирие и групата негови учени изчезват за повече от година, а после изведнъж овъглените им трупове отново се появяват на кораба.

— Отговорът и на двата въпроса е прост — махна с ръка Кипман. — Екипажът на Фирие никога не е напускал кораба.

Сандекър смъкна ръце от главата си, бавно се наведе и ги отпусна с дланите надолу върху бюрото си. Очите му бяха твърди като кремък.

— В доклада на Матаджич се говореше за екипаж от араби, а не от русокоси скандинавци.

— Така е — съгласи се Кипман. — Мисля, че ако ми направите услугата да погледнете тези снимки, господа, ще разберете какво имам предвид за екипажа.

Подаде фотографиите на Сандекър и допълнителни копия на Пит. После се отпусна в стола, намести цигарата в дългото си цигаре и я запали. Кипман беше съвършено спокоен. Пит започваше да си мисли, че той би се прозял дори да го изритат в чатала.

— Обърнете внимание на снимка номер две — подкани ги Кипман. — Заснета е с помощта на перископ през много чувствителен телеобектив. Както виждате, ясно личат десетте членове на екипажа, заети с работата си на различни места по кораба. В групата няма нито един мургав човек.

— Съвпадение — предпазливо допусна Сандекър. — Арабите, за които докладва Матаджич, сигурно са били в трюма и в кабините.

— Би могло, адмирале, ако се бяхме задоволили само с една снимка. Другите фотографии обаче са заснети по различно време и в различни дни. Ако ги съберете всички, броят на хората ще нарасне на четиринадесет души, без нито един от тях да е от арабско потекло. Естествено, ако имаше дори един арабин на кораба, господа, все би му се наложило да се покаже поне веднъж през тези три седмици. — Кипман спря, за да чукне цигарето си по ръба на пепелника. — Освен това ние със сигурност сме установили, че лицата на снимките принадлежат на същите хора, които са отплавали с „Лакс“ малко преди изчезването му.

— Тогава какво ще кажете за мнението на Матаджич? — опита да се противопостави Сандекър. — Той беше учен от най-голяма класа, обучен да бъде точен. А мнението му за онова, което е видял, беше съвсем категорично…

— Матаджич е видял хора, гримирани, за да изглеждат като чужденци — обясни Кипман. — Екипажът би трябвало да е постигнал съвършенство в представянето си под чужд облик по времето, когато той е попаднал на тях — спомнете си колко пристанища са посетили преди това. И не е имало случай да бъдат разпознати. Това, разбира се, са само предположения, никога няма да узнаем как точно е било, но може благоразумно да се допусне, че екипажът е усетил О’Райли да ги наблюдава и се е маскирал, преди Матаджич да пристигне на борда за вечеря.

— Така — спокойно кимна Пит. — И после?

— За останалото можете да се досетите, ако вече не го знаете. — Кипман си поигра с цигарето за миг и продължи. — Не е много трудно човек да си представи как целтиният-279 се е възпламенил и е превърнал „Лакс“ в плаващ крематориум. Нашата подводница е можела само да стои безучастна и да наблюдава — случило се така бързо, че не е оцелял никой. За щастие капитанът на подводницата бил съобразителен мъж. Приближавала буря и той разбирал, че е само въпрос на време, зачервените от горещината метални плоскости по корпуса на „Лакс“ да се охладят и да се свият, шевовете им да се спукат, през тях да нахлуе водата и да потопи кораба.

— И така той превърнал подводницата за двадесет милиона долара в буксир и завлякъл горящия корпус до подходящ айсберг, където той чрез разтапяне пробил пътя си навътре. — Пит любезно изгледа Кипман.

— Теорията ви е почти вярна, майоре — неуверено се съгласи Кипман.

— Това не е моя теория — усмихна се Пит, — а на доктор Хънуел. Тъкмо на него му хрумна мисълта за горещия ръжен в леда.

— Разбирам — кимна Кипман, без да му е ясно.

— Следващият въпрос, който ме засяга пряко, е защо изпратихте Хънуел и мен да обикаляме целия Северен Атлантически океан в търсене на определен айсберг, след като сте изтрили от него всички отличителни знаци. Защо нагласихте намирането на „Лакс“ от Хънуел, а после умишлено се опитахте да го скриете?

Кипман гледаше Пит безизразно.

— Благодарение на вас, майоре, хората ми бяха принудени да се скъсат от работа при температура под нулата и да изстъргват червената боя, хвърлена от бреговата охрана, просто защото вие се появихте два дена по-рано.

— Вие сте оглеждали всичко в „Лакс“ под лупа и не сте били завършили, когато Хънуел и аз се появихме на сцената, така ли?

— Точно така — кимна Кипман. — Никой не очакваше да се осмелите да се качите на хеликоптера по време на най-лошата за сезона буря.

— Тогава хората ви са били там… — Пит изведнъж млъкна, изгледа Кипман дълго и замислено и продължи тихо: — Агентите ви са били скрити на айсберга през цялото време, докато Хънуел и аз сме разглеждали „Лакс“.

Кипман сви рамене.

— Не ни дадохте никаква възможност да ги изтеглим.

Пит наполовина стана от канапето.

— Искате да кажете, че са си седели и са гледали безучастно, докато Хънуел и аз едва не се стоварихме от айсберга в морето — без да ни помогнат, без да ни подхвърлят въже, без дори една окуражителна дума, нищо?

— Нашият занаят понякога изисква да бъдем безмилостни — уморено се усмихна Кипман. — И на нас не ни харесва, но се налага. Просто такава е играта.

— Игра? — презрително изръмжа Пит. — Долнопробно интригантство. Състезание кой кого ще изпързаля. И професията ви е виновна, нали?

— Това е един безкраен цикъл, приятелю — процеди Кипман. — Не ние сме го започнали. Американците винаги са били добрите. Но в тази шахматна игра човек не може постоянно да бъде белият офицер, след като противникът използва всички възможни мръсотии.

— Добре, значи ние живеем в страната на глупаците и сме твърдо убедени, че доброто винаги ще възтържествува над злото. Но къде ни отвежда това? Обратно в Дисниленд.

— Ще стигнем и дотам — въздържано се покашля Кипман. — А сега, ако се съди по това, което вие и останалите в болницата съобщихте, компанията „Хърмит“ ще нанесе удара си след приблизително девет часа и четиридесет и пет минути. Първата им крачка ще бъде покушението срещу живота на водача на латиноамериканската страна, която са намислили да завземат. Прав ли съм?

— Поне така ни осведоми Кели — кимна Пит. — И ще започнат с Боливия.

— Не би трябвало да вярвате на всичко, което ви кажат, майоре. Той е посочил Боливия само като пример. Групата му не разполага с достатъчно сили за толкова голяма страна. А Кели е прекалено добър бизнесмен, за да се захване с нещо, ако не е поне деветдесет процента сигурен в успеха.

— Целта може да е всяка една измежду пет-шест страни — обади се Сандекър. — Откъде, по дяволите, ще знаете коя точно ще бъде?

— И ние имаме компютри — с известно задоволство смотолеви Кипман. — Обработените данни смалиха възможния избор до четири. А майор Пит беше любезен да стесни броя им до две.

— Вече не ви разбирам — сви рамене Пит. — Как бих могъл аз…

— Моделите, които извлякохте от морето — бързо го прекъсна Кипман. — Единият е точно копие на Капитолия в Доминиканската република. Другият е правителствената сграда на Френска Гвиана.

— В най-добрия случай това е петдесетпроцентова възможност — бавно каза Сандекър.

— Не е точно така — възрази Кипман. — Според специалистите в Националната разузнавателна служба Кели и малката му армия ще се насочат към двете места.

— И двете страни едновременно? — Сандекър внимателно изгледа Кипман. — Вие се шегувате.

— Не, напълно е сериозно, абсолютно сериозно.

— И на какво може да разчита Кели, като раздели хората си на две? — попита Пит.

— Опитът да се завземат едновременно Доминиканската република и Френска Гвиана не е толкова хазартен, колкото изглежда. — Кипман извади една карта от папката си и я приглади върху бюрото на Сандекър. — По северното крайбрежие на Южна Америка имате Венесуела, Британска, Холандска и Френска Гвиана. По̀ на север, на един ден път с кораб или няколко часа със самолет, е островът, на който се намират Хаити и Доминиканската република. В стратегическо отношение положението е прекрасно.

— И как по-точно?

— Представете си — замислено каза Кипман, — само си представете, че диктаторът, който управлява Куба, управлява и Флорида.

Сандекър с напрегнато лице погледна Кипман.

— За бога, положението е наистина прекрасно. Ще бъде само въпрос на време компанията „Хърмит“, докато действа на същия остров, да задуши икономиката на Хаити и да превземе и тая страна.

— Да, а после, като използват острова за база, бавно ще се разпрострат в Централна Америка и ще погълнат страните там една по една.

Пит се обади равнодушно:

— Историята помни, че Фидел Кастро се опита да проникне в централните континентални страни, но претърпя провал.

— Да — съгласи се Кипман. — Но Кели и компанията „Хърмит“ ще разполагат с единственото нещо, което липсваше на Кастро — с опорна точка. Кели ще има Френска Гвиана. — Замълча и се замисли за миг. — Опорна точка, сигурна и стабилна, като онази, с която разполагаха съюзническите войски през 1944, когато навлязоха във Франция през Нормандия.

Пит бавно поклати глава.

— А аз си мислех, че Кели е луд. Мръсникът може и да успее. Просто фантастичният му план може да успее.

Кипман кимна.

— Като преценят всички факти, комарджиите в момента навярно биха заложили на картата на Кели и компанията „Хърмит“.

— А може би трябва да го оставим да го направи — замисли се Сандекър. — Може би е било писано Кели да постигне своята утопия.

— Не, не му е писано — спокойно възрази Кипман. — Това никога няма да стане.

— Изглеждате доста сигурен — забеляза Пит.

Кипман го погледна и леко се усмихна.

— Не ви ли споменах? Единият от хубавците, които са се опитали да ви убият в кабинета на оня лекар, реши да ни сътрудничи. Разказа ни доста неща.

— Изглежда, има твърде много подробности, които забравяте да ни кажете — кисело подхвърли Сандекър.

Кипман продължи:

— Славното начинание на Кели е обречено — това го знам от най-високо място. — Усмивката му се разшири. — Веднага щом компанията „Хърмит“ се установи в Доминиканската република и Френска Гвиана, ще последва борба за власт в директорския съвет. Познатият донякъде на майор Пит господин Оскар Рондхайм възнамерява да ликвидира Кели, Маркс фон Хумел и останалите и да поеме ръководството на съвета. Тъжно е да се признае, но намеренията на господин Рондхайм едва ли биха могли да се определят като почтени или доброжелателни.

 

 

Тиди седеше кокетно в инвалиден стол до леглото на Лили, когато Пит влезе в болничната стая, следван от Сандекър и Кипман.

— Лекарите ме увериха, че и двамата ще оживеете — усмихна се Пит. — Помислих си… хм… да намина и да се сбогувам.

— Значи заминаваш? — тъжно попита Тиди.

— Да, за съжаление. Някой трябва да разпознае горилите на Рондхайм.

— Ами… в-внимавай — заекна тя. — След всичко, на което се подложи, за да ни спасиш, не бихме искали да те загубим сега.

Лили сковано повдигна глава.

— Защо не ни каза за нараняванията си там, в дефилето? — попита той сериозно. — Господи, изобщо не знаех, че ребрата ти са счупени.

— Нищо не би се променило. Аз бях единственият, който можеше да ходи. Освен това винаги гледам да се представя добре, когато публиката ми е толкова интересна.

— Твоята публика беше най-добрата — усмихна се Лили.

— Как ти е гърбът? — попита Пит.

— Ще остана толкова дълго в тоя гипс, че просто не ми се мисли за това, но поне ще мога да танцувам, когато ми го свалят.

Пит се извърна към Тиди. Лицето й беше бледо, а очите й започнаха да се пълнят със сълзи.

— Когато великият ден дойде — насили се да се усмихне Пит, — ще го отпразнуваме с голямо парти.

— Разчитам на това.

Сандекър прочисти гърлото си.

— Ммм… доколкото виждам, госпожица Ройъл е също толкова добра медицинска сестра, колкото и секретарка.

Лили грабна ръката на Тиди.

— Бих си чупил по една кост всеки ден от седмицата, ако с това можех да си осигуря да срещам хора като нея.

Настъпи кратко мълчание.

— Мисля, че най-добре ще е да тръгваме — предложи Кипман. — Военният ни самолет отдавна е готов и чака.

Пит се наведе, целуна Тиди, а после стисна ръката на Лили.

— Пазете се. Ще чакам покана за това парти в най-скоро време. — Вдигна ръце и безпомощно сви рамене. — Един бог знае къде бих могъл да си намеря момиче, което ще се осмели да се покаже пред хората с човек с толкова изранено лице.

На Тиди й стана смешно. Той стисна рамото й, после се обърна и излезе.

В колата по пътя към военновъздушната база Пит гледаше през прозореца, без да вижда нищо, а мислите му бяха още в болницата.

— Той никога няма да може да ходи вече, нали?

Кипман тъжно поклати глава.

— Вероятността е много малка… много малка.

След петнадесет минути, без да са си казали нищо повече, пристигнаха в базата на Кефлавик, където ги чакаше разузнавателният бомбардировач В-92. Още десет минути, и свръхзвуковият реактив се понесе по пистата, а после се издигна над океана.

Сандекър, останал сам на летището, продължи да гледа след самолета, докато той не се изгуби в безоблачния хоризонт. После умърлушено тръгна към колата.