Клайв Къслър
Айсберг (17)

XVI

Изминаха може би десет секунди на смущение, които Пит използва, за да проникнат думите му до съзнанието на останалите, докато той седеше невъзмутимо във фотьойла си с цигара в едната ръка и чаша в другата — олицетворение на отпуснатост и досада. Не беше така с Рондхайм и останалите членове на компанията „Хърмит“. По лицата им се четеше недоумение, като че ли току-що се бяха прибрали вкъщи и бяха заварили жена си с друг мъж в леглото. Очите на Кели се разшириха и дъхът му сякаш спря. После постепенно започна да се овладява — стана спокоен, тих като професионален бизнесмен, който не си отваря устата, докато не е намерил подходящите думи.

— В компютрите ви може и да е изгорял някой бушон — продължи Пит. — Адмирал Сандекър и аз знаехме какъв е доктор Хънуел от самото начало. — Пит лъжеше спокойно, защото знаеше, че няма как Кели или Рондхайм да докажат противното. — Не би представлявало интерес за вас как и защо научихме.

— Грешите, майоре — нетърпеливо го прекъсна Кели, — би ни било особено любопитно.

Пит пое дълбоко дъх и нанесе удара.

— Всъщност първите данни получихме след спасяването на доктор Лен Матаджич…

— Не! Това е невъзможно — ахна Рондхайм.

Пит благодари наум на Сандекър за дивия му план да съживи духовете на Матаджич и О’Райли. Тази идея сега му дойде като поднесена на сребърен поднос и той не виждаше защо да не я използва, за да спечели още време.

— Вдигнете телефона и поискайте от международни разговори да ви свържат със стая 409 на вашингтонската болница „Уолтър Рийд“. Предлагам да настоявате за личен разговор — така ще ви свържат по-бързо.

— Не е нужно — спря го Кели. — Нямам основание да се съмнявам в думите ви.

— Както желаете — небрежно махна с ръка Пит, като се опитваше да не се захили и да изкара блъфа си до успешен край. — Бях започнал да казвам, че след спасяването си доктор Матаджич описа много подробно „Лакс“ и екипажа му. Нито за миг не са го заблудили промените в надстройката на кораба. Това, разбира се, ви е известно. Вашите хора са прихванали съобщението му до адмирал Сандекър.

— И после?

— Не виждате ли? Останалото е проста дедукция. Благодарение на описанието на Матаджич не беше особено трудно да открием местонахождението на кораба от времето, когато е изчезнал с Кристиян Фирие, до зазиждането му в айсберга, където се е намирала изследователската станция на Матаджич. — Пит се усмихна. — Въз основа на наблюдателността на доктор Матаджич — тенът по кожата на хората от екипажа не е говорил за риболов в северноатлантически води — адмирал Сандекър успя да заключи, че предишният курс на „Лакс“ е бил покрай бреговете на Южна Америка. И тогава започна да подозира доктор Хънуел. Доста умно от страна на адмирала, като си помисля за това сега.

— Продължавайте, продължавайте — подкани го Кели.

— Е, очевидно „Лакс“ е използвал подводната сонда за откриване на нови минерални залежи. Също така ясно е, че след смъртта на Фирие и на инженерите му доктор Хънуел, като съоткривател на сондата, е бил единственият, който е знаел как да си служи с нея.

— Вие сте изключително добре информиран — сухо забеляза Кели. — Но всичко това едва ли може да се приеме за доказателство.

Почвата под краката на Пит ставаше несигурна. Дотук бе съумял да заобиколи въпроса за участието на Националната разузнавателна служба в компанията „Хърмит“. Сега трябваше да подмами Кели да му съобщи нещо повече. И този път, развеселено си помисли, щеше да поднесе истината.

— Доказателство ли? Добре, ще приемете ли думите на един умиращ човек? Чути лично от мене. Човекът, за когото става дума, е самият доктор Хънуел.

— Не го вярвам.

— Последните му думи, когато умря в ръцете ми, бяха „Спасил те Бог“.

— За какво говориш? — изкрещя Рондхайм. — Какво се опитваш да направиш?

— Имах намерение да ти благодаря за това, Оскар — студено каза Пит. — Хънуел знаеше кой беше убиецът му — човекът, който се бе разпоредил за смъртта му. Опита се да каже цитат от „Сказание за стария моряк“. А всичко го има там, нали? Ти сам го цитира: „Защо си блед?“ — „Със моя лък убих аз албатроса.“ Твоят отличителен знак, Оскар, червеният албатрос. Това имаше предвид Хънуел. „Посред мъгла отново пак потъна то в морето.“ Ти си убил човека, който ти е помогнал да изследваш със сондата морското дъно. — Пит беше станал дързък; топлината на брендито приятно се разливаше по тялото му. — Не мога да се меря с теб по цитирането дословно, но ако паметта ми не ме лъже, старият моряк и неговият кораб с духове накрая срещнали един отшелник — хърмит — още една връзка с вас. Да, така беше в строфата. Хънуел преди смъртта си посочи вас, а ти, Оскар, се изправи и без да знаеш, призна вината си.

— Изпратихте стрелата си в правилната посока, майор Пит. — Кели разсеяно загледа дима от пурата си. — Но посочихте не когото трябва. Аз дадох нареждането за смъртта на доктор Хънуел. Оскар беше само изпълнител.

— И защо беше нужно това?

— Доктор Хънуел беше започнал да изпитва угризения за методите на работа на компанията „Хърмит“ — доста старомодно отношение всъщност, „не убивай“ и така нататък. Заплаши, че ще разкрие цялата ни организация, ако не закрием отдела си за убийства. Условие, което беше невъзможно да приемем, ако искахме накрая да успеем. Затова доктор Хънуел трябваше да бъде премахнат от фирмата.

— Още един принцип от бизнеса, разбира се.

Кели се усмихна.

— Точно така.

— А аз трябваше да бъда сметен под килима, защото бях свидетел — добави Пит, като че ли отговаряше на въпрос.

Кели просто кимна.

— Но какво стана с подводната сонда? — попита Пит. — След като Хънуел и Фирие — кокошките, които снасяха златните яйца — са мъртви, остана ли някой с достатъчно познания, че да построи по-добър вариант на сондата?

Увереният поглед се върна в очите на Кели.

— Не остана никой — тихо отвърна той. — А и никой не е нужен. Но компютрите ни сега са програмирани с необходимата информация. След полагащия се анализ на данните ще разполагаме с действащ модел на сондата до деветдесет дни.

Пит замълча за миг, защото неочакваното разкритие го свари неподготвен. После бързо преодоля изненадата си от изявлението на Кели. Брендито започваше да го хваща, но умът му все още работеше плавно като генератор.

— Значи Хънуел вече не ви е бил нужен. Електронните ви устройства са открили тайната за производството на целтиний-279.

— Поздравявам ви, майор Пит. Вие сте много прозорлив човек. — Кели нервно погледна часовника си и кимна на Рондхайм. После се обърна към групата срещу камината: — Съжалявам, господа, но се боя, че е вече време. Партито приключи.

— Какво възнамеряваш да правиш с нас, Джеймс? — Горящият поглед на Сам се впи в очите на Кели и се наложи милиардерът да се извърне. — Ясно е, че сподели тайните си с нас, за да задоволиш любопитството ни. Но също така е ясно, че няма да ни оставиш да излезем оттук с тези тайни в главите си.

— Така е. — Кели огледа хората срещу камината. — На никой от вас не може да бъде позволено да разкаже онова, което е научил тук тази вечер.

— Но защо? — попита философски старият Сам. — Защо трябваше да ни разкриваш всичките си тайни операции и по този начин да подпишеш смъртните ни присъди?

Кели уморено потърка очи и се облегна в големия си кожен фотьойл.

— Това е моментът на истината, развръзката. — Той тъжно огледа лицата срещу себе си. Всички бяха пребледнели от стрес и отказ да се приеме истината.

— Сега е единадесет часът. След точно четиридесет и два часа и десет минути компанията „Хърмит“ ще започне действията си. А двадесет и четири часа по-късно ще се заемем с делата на първия си клиент или държава, ако предпочитате. За да направим това историческо събитие колкото е възможно по-незабележимо, ни е нужно някакво отвличане на вниманието. Нещастие, което ще се появи на първо място във всички медии и ще предизвика тревога сред водачите на световните правителства, а нашият план на практика ще остане незабелязан.

— Значи ние сме примамката, която ще отвлече вниманието? — попита високият белокос човек със сериозните очи.

След дълго мълчаливо взиране Кели просто кимна:

— Да.

— Невинни жертви на нещастие, пръкнало се от компютрите за създаване на сензационни заглавия. Господи, това е варварство!

— Да — повтори Кели, — но е необходимо. По свой начин в собствените си страни вие сте важни личности. Представители сте на промишлеността, правителството и науката на пет различни нации. Загубата на всички вас заедно ще бъде сметната за световна трагедия.

— Това трябва да е някаква малоумна шега — извика Тамарезтов. — Не можете просто да застреляте двадесет и четирима мъже и жените им долу като животни.

— Съпругите ви ще бъдат върнати в домовете ви спокойни, невредими и без да знаят нищо. — Кели остави чашата си на полицата над камината. — Нямаме намерение да застрелваме когото и да било. Просто ще оставим на природата да си свърши работата, като й помогнем малко, разбира се. В края на краищата при куршумите може да се открие откъде са дошли, а за нещастните случаи само се съжалява.

Рондхайм направи знак на мъжете с гащеризоните и пушките да се приближат.

— Ако обичате, господа, навийте по един от ръкавите си.

Като по даден сигнал Кирсти напусна помещението и бързо се върна с табличка, върху която имаше ампули и спринцовки. Остави я на масата и започна да пълни спринцовките.

— Да пукна, ако ви разреша да забиете иглата в ръката ми — избухна някакъв мъж от групата на Пит. — Застреляйте ме още сега и сложете край на всичко… — Очите му станаха стъклени, когато един от въоръжените пазачи го удари с приклада си зад ухото и го просна на пода.

— Да не спорим повече — мрачно процеди Рондхайм. После се обърна към Пит: — Елате в съседната стая, майоре. С вашия случай ще се заема лично. — Махна с пистолета, който беше взел от Кирсти, към вратата.

Рондхайм, следван от двама души от охраната, преведе Пит през широкия коридор по една вита стълба в нов коридор, после го блъсна грубо през втората от няколкото врати от двете страни на прохода. Пит се отпусна, залитна непохватно и падна на пода, откъдето огледа помещението.

Беше огромно, боядисано в чисто бяло; в средата му имаше голяма мека подложка, заобиколена от физкултурни уреди, ярко осветени от дълги редици неонови лампи. Това беше гимнастически салон, по-добър и по-скъпо обзаведен от всичко, което Пит беше виждал. По стените имаше поне петдесет табла с илюстрации на различни хватки от каратето. Пит мълчаливо оцени добре замислената и устроена тренировъчна зала.

Рондхайм предаде малкия автоматичен пистолет на единия от охраната.

— Трябва да ви оставя за момент, майоре — сухо съобщи той. — Моля, разположете се удобно, докато се върна. Може би искате да пораздвижите мускулите си. Бих ви препоръчал успоредката. — След това се изсмя шумно и излезе от залата.

Пит си остана на пода и се загледа в двамата си пазачи. Единият беше едър гигант над метър и осемдесет с ледено лице и корави очи. Тъмната коса около преждевременно оплешивялата глава му придаваше вид на монах — илюзия, която се разсейваше от полуавтоматичната пушка, стисната в огромните му космати ръце. Отвърна на погледа на Пит със злоба, която го предизвикваше да направи опит да избяга — възможност, обречена на стопроцентов неуспех поради втория пазач. Той беше застанал до вратата и раменете му почти опираха в двете страни на вертикалната й рамка. Като се изключеше едрото му червендалесто лице с големи мустаци, би могъл спокойно да мине на преглед с армия от орангутани. Държеше пушката си отпуснато в ръка, която стигаше почти до коленете му.

Минаха пет минути — пет минути, в които Пит внимателно обмисляше какво да направи, пет минути, в които безмилостните очи на първия пазач изобщо не се отделиха от него. Тогава изведнъж вратата в далечния край на салона се отвори и влезе Рондхайм. Беше сменил смокинга си с белия удобен екип на каратист — облекло, което — както Пит знаеше — се наричаше „ги“. Рондхайм остана там за миг със самоуверена и сигурна усмивка на тънките си устни. После безшумно прекоси пода с босите си ходила и стъпи на меката подложка срещу Пит.

— Кажете, майоре. Запознат ли сте с карате или с кунг-фу?

Пит с притеснение огледа тесния черен колан, опасал кръста на Рондхайм, и горещо се замоли топлината на брендито да му помогне да понесе по-леко боя, който явно го очакваше. Само поклати глава.

— Може би джудо?

— Не, отвращавам се от физическото насилие.

— Жалко. Надявах се на по-достоен противник. От друга страна, какво ли друго бих могъл да очаквам. — Разсеяно поглади японските символи, извезани на колана му. — Имам големи резерви за вашата мъжественост, макар Кирсти да смята, че сте повече мъж, отколкото изглеждате. Скоро ще видим.

Пит потисна омразата си и се престори на разтреперан от страх.

— Оставете ме на мира, оставете ме на мира! — Гласът му сега беше много изтънял, почти до писък. — Защо искате да ми причините болка? Нищо не съм ви направил. — Устата му се гърчеше върху разкривеното лице. — Излъгах, че съм взривил кораба ви. Изобщо не съм го виждал в онази мъгла — кълна ви се. Трябва да повярвате…

Двамата пазачи се спогледаха с отвращение, но лицето на Рондхайм изразяваше нещо повече — сякаш му се бе пригадило.

— Достатъчно! — заповеднически викна той. — Спрете това лигавене. И за миг не съм помислил, че сте имали смелостта да нападнете и да унищожите кораба и екипажа му.

Пит диво се огледа — надяваше се, че очите му изразяват глуповат ужас.

— Нямате причина да ме убивате. На никого нищо няма да кажа. Моля ви! Можете да ми вярвате. — Тръгна към Рондхайм с умолително вдигнати ръце.

— Стой на мястото си.

Пит замръзна. Планът му действаше. Можеше само да се надява, че Рондхайм бързо ще се умори от жертвата, която не му оказваше никаква съпротива.

— Майор от Военновъздушните сили на Съединените щати — презрително натърти Рондхайм. — Бас държа, че не представляваш нищо, освен безгръбначен педераст, използвал връзките на баща си, за да получи звание; най-низшата форма паразит, който живее от собствените си изпражнения. Скоро ще разбереш какво значи да изпитваш болка от ръцете и краката на истински мъж. От срам няма да можеш дори да осмислиш най-болезнения урок от изкуството за самозащита.

Пит стоеше като вцепенена от паника кошута, която всеки миг ще бъде повалена от хрътките. Стоеше и мърмореше несвързано, докато Рондхайм се придвижваше към средата на меката подложка и заемаше една от многото изходни пози на каратето.

— Не, почакай…

Пит остави думите да заглъхнат в гърлото му, отметна глава и се извъртя конвулсивно встрани. Беше доловил проблясването в очите на Рондхайм, началото на светкавичния удар от обратното движение на ръката на исландеца към скулата на Пит, един полутвърд удар, който би причинил много повече щети от одрасканата подутина, ако Пит не се бе превъртял едновременно с попадението. Той залитна две крачки назад, остана като зашеметен и се олюля замаяно напред-назад, докато Рондхайм се приближаваше бавно със следи от садистична усмивка по тънките си изваяни черти.

Пит беше направил грешката да се сниши, почти се бе издал, като показа бързите си рефлекси. Трябваше да се насили и да обърне гръб на правилата. Не беше никак лесно. Никой нормален мъж, който знае как да се погрижи за себе си, не би могъл да се радва на бездействието си, докато го превръщат в желе. Скръцна със зъби и зачака с отпуснато тяло, за да поеме ударите от следващата атака на Рондхайм. Тя последва след няколко секунди.

Рондхайм му нанесе висок полегат ритник, който попадна право в лицето на Пит, повали го на подложката и го запрати към шведската стена встрани. Той остана мълчалив на пода, като усещаше кръвта от разцепените си устни и опипваше с език разклатените си зъби.

— Хайде, хайде, майоре. — Рондхайм говореше и утешително, и подигравателно. — Ставай на крака. Урокът едва е започнал.

Пит се привдигна замаяно на крака и се запъти с люлеене към подложката. Желанието му да нанесе ответен удар на Рондхайм сега беше по-силно от всякога, макар да знаеше, че единствената му надежда е да продължи с ролята си.

Рондхайм този път не загуби време в подготовка. Нанесе му бърза серия от силни удари в главата, които като че ли нямаха край, последвани от фронтален ритник в гърдите. Пит по-скоро почувства, отколкото чу как едно от ребрата му се спука. Като при забавен каданс той се свлече на колене, а после по лице, така лошо наранен, че кръвта и стомашните сокове се смесиха в устата му и образуваха локвичка върху подложката. Не му трябваше огледало, за да се увери, че видът му е ужасен, че лицето му е обезобразено, двете му очи бързо се затварят от отока, устните му набъбват в пурпурна маса от раздрана плът, а едната му ноздра е разцепена.

Болката като от нож в гърдите и агонията от разкъсаното му лице се издигнаха в огромна вълна и го накараха почти да потъне в мрак; все пак с учудване откри, че съзнанието му функционира нормално. Вместо да позволи на безболезненото забвение да го погълне в бездната си, той се принуди единствено да се преструва, като със стиснати зъби задържа стона, който би издал измамата.

Рондхайм беше вбесен.

— Още не съм свършил с този лигав педераст. — Махна на един от пазачите. — Свести го.

Гологлавият се запъти към близката баня, намокри една кърпа, грубо изтри кръвта от лицето на Пит, а после натисна вече почервенялата тъкан зад врата му. Когато Пит не реагира, пазачът отново се отдалечи и се върна със стъкълце ароматични соли.

Пит се изкашля един, два пъти, после изплю кървава храчка върху ботуша на пазача с мрачното задоволство, че не го е направил случайно. Претърколи се и вдигна глава към надвесения над него Рондхайм.

Рондхайм се изсмя тихо.

— Изглежда, ти е трудно да останеш буден в час, майоре. Може би си започнал да се отегчаваш. — Гласът му изведнъж охладня. — Изправи се! Още не си завършил… ммм… курса на обучение.

— Курс? Обучение? — Думите, изфъфлени от Пит през подутите му сцепени устни, едва се разбираха. — За какво говорите…

Рондхайм отвърна, като повдигна пета и я стовари върху слабините на Пит. Цялото тяло на майора се разтресе и той изстена, раздиран от болка.

Рондхайм се изплю върху него.

— Казах — изправи се!

— Не… не мога.

Тогава Рондхайм се наведе и нанесе саблен удар в задната част на врата на Пит. Този път нямаше съпротива, нямаше и преструвка — Пит наистина загуби съзнание.

— Свести го отново! — налудничаво изкрещя Рондхайм. — Искам го на крака.

Пазачите го гледаха с неразбиране — дори те бяха започнали да се отегчават от кървавата игра на Рондхайм. Но нямаха друг избор, освен да продължат да обработват Пит като двама треньори, които се опитват да изтръгнат от поваления, жестоко пребит боксьор и най-малките признаци на живот. Не беше нужен лекар, за да потвърди, че Пит никога не би могъл да застане изправен без чужда помощ. Затова пазачите, всеки с по една ръка, повдигнаха Пит, чието тяло увисна помежду им като мокра торба с цимент.

Рондхайм заудря беззащитното, смазано тяло, докато неговото „ги“ не се просмука с пот, а предницата му не се окървави.

Пит в тези мъчителни мигове между светлината и мрака откри, че изгубва контрола над чувствата си, над разсъдъка си; дори болката започна да преминава в огромно, глухо пулсиране. Слава богу, че беше пил повече бренди, помисли си. Никога не би могъл да издържи досега, да поеме толкова жестокост от ръцете на Рондхайм, без да реагира, ако не беше притъпяващият ефект на алкохола. Но и той вече не му трябваше. Физическите му резерви бяха почти изчерпани, умът му постепенно се замъгляваше, губеше връзка с реалността и най-страшното беше, че нищо не можеше да направи.

Рондхайм нанесе един особено злобен и точно отправен ритник в корема на Пит. Когато светлината напусна за шести път очите му, а пазачите го отпуснаха, като оставиха немощното тяло да се простре на подложката, садистичната наслада постепенно изчезна от лицето на Рондхайм. Той се загледа равнодушно в окървавените си и подути кокалчета, а гърдите му бързо потрепваха заради учестеното дишане от пренапрягането. Коленичи, хвана Пит за косата, обърна главата му, така че да оголи гърлото, после вдигна дясната си ръка с разтворена длан, за да нанесе последния, смъртоносния удар, убийственото перване от джудото, с което щеше да отпрати главата на Пит назад и да прекърши врата му.

— Не!

Рондхайм задържа ръката си и бавно се обърна. Кирсти Фирие стоеше на вратата с уплашено и ужасено изражение.

— Не — повтори тя, — моля ти се… не! Не би могъл!

Рондхайм държеше все така ръката си.

— Какво означава той за тебе?

— Нищо, но е човешко същество и не заслужава това. Ти си жесток и безмилостен, Оскар. Това са, общо взето, подходящи качества за мъжа. Но трябва да са съчетани и със смелост. Да биеш беззащитен и полумъртъв човек е почти същото като да измъчваш беззащитно дете. В това няма никаква смелост. Разочарована съм от теб.

Рондхайм бавно отпусна ръка. Стана, уморено се олюля и пристъпи към Кирсти. Отпра горната част от дрехата й и злобно я удари през гърдите.

— Извратена курва — изсъска той. — Предупредил съм те никога да не се намесваш. Нямаш никакво право да критикуваш мен или когото и да е. Лесно ти е на теб да си седиш на хубавия задник, докато аз върша мръсната работа.

Тя вдигна ръка да му отвърне, а красивите й черти се изкривиха от омраза и гняв. Той я хвана за китката и я стисна, докато тя не проплака от болка.

— Основната разлика между мъжа и жената, гълъбице моя, е физическата сила. — Изсмя се на безпомощността й. — Ти, изглежда, си забравила това.

Рондхайм грубо я блъсна през вратата и се обърна към двамата пазачи:

— Хвърлете този гаден педераст при останалите — нареди им. — Ако извади късмет да отвори очи още веднъж, поне ще има удоволствието да разбере, че е умрял сред приятели.