Клайв Къслър
Айсберг (4)

III

Напрегнатото им мълчание се проточи, минаха минути, преди Пит да се реши да каже нещо, което да има смисъл. Когато накрая заговори, гласът му приличаше на неясен шепот. Защо ли шепна, помисли си. Хънуел оглеждаше леда на десетина метра от него, руската подводница, сега застинала неподвижно на повърхността, беше на четвърт миля от северния ръб на айсберга. Накрая Пит успя да привлече вниманието на Хънуел с глас все още плах от настъпилото катедрално мълчание.

— Времето ни изтича, докторе. — Все така му се струваше, че някой може да го чуе, макар че руснаците не биха разбрали думите му дори да викаше с пълен глас.

— Не съм сляп — отсече Хънуел. — Колко време ни остава, преди те да дойдат дотук?

— Докато изкарат лодка от подводницата, догребат до айсберга — трябва да изминат поне четиристотин метра — и слязат, ще им бъдат необходими между петнадесет и двадесет минути.

— Значи нямаме никакво време — нетърпеливо заключи Хънуел.

— Нещо откри ли досега?

— Нищо! — изгърмя гласът на Хънуел. — Останките от кораба трябва да са по-надълбоко, отколкото очаквах. — Заби трескаво сондата си в леда. — Тук е, трябва да е тук. Четиридесетметров плавателен съд не е възможно току-така да изчезне.

— В патрулния самолет може само да им се е сторило, че виждат кораб.

Хънуел се спря да намести слънчевите си очила.

— Екипажът на самолета може да се е заблудил, но не и радарните съоръжения.

Пит се приближи към отворената врата на хеликоптера. Завъртя очи към Хънуел, после обратно към подводницата, а след секунда вече се бе загледал през бинокъла. Огледа фигурките, които изпълзяха от капаците на ниската подводница и засноваха припряно из плисканата от вълните палуба. След по-малко от три минути надуха голяма гумена лодка за шестима, спуснаха я от корпуса и вътре скочиха група мъже с всякакво автоматично оръжие. През вълните до ушите му достигна неясно пукане. Звукът обаче бе достатъчен на Пит да съкрати значително първоначалната си оценка за времето.

— Тръгнаха. Петима или може би шестима, не мога да определя със сигурност.

— Въоръжени ли са? — Въпросът на Хънуел прозвуча тревожно.

— До зъбите.

— Господи! — извика припряно Хънуел. — Недей просто да си зяпаш там. Ела и ми помогни да намерим останките.

— По-добре ги забрави. — Пит говореше спокойно. — Ще пристигнат тук до пет минути.

— Пет минути? Нали каза…

— Не смятах, че лодката им ще има извънбордов двигател.

Хънуел се загледа объркан към подводницата.

— Но откъде руснаците са разбрали за разрушения кораб? И как са могли да научат къде точно се намира?

— Не е особено трудно — отвърна Пит. — Някой от агентите на КГБ във Вашингтон без съмнение е прихванал доклада от самолета на бреговата охрана — той едва ли е бил предаден секретно — и после е дал указания на всичките им риболовни траулери и подводници в района от тази част на Атлантика да претърсят ледниковите образувания. За нас това е неприятно стечение на обстоятелствата, но все пак имаме късмет, че и двете страни откриха едновременно айсберга.

— Изглежда обаче, че ние ще изгубим мача — мрачно процеди Хънуел. — Те спечелиха, а ние губим. По дяволите, да можехме само да открием корпуса на разрушения кораб, щяхме поне да го унищожим с термични бомби и да не го оставяме да попадне в ръцете на руснаците.

— Трофеите са право на победителя — мрачно напомни Пит. — Цял милион тона от най-добрия, най-чистия и най-истинския гренландски лед в Атлантическия океан.

Хънуел изглеждаше озадачен, но не отвърна нищо. Не можеше да си обясни явното безразличие на Пит.

— Кажи, докторе — продължи Пит. — Каква дата сме днес?

— Датата? — замаян повтори Хънуел. — Сряда, двадесет и осми март.

— Подранили сме — заключи Пит. — Още три дена до първи април, деня на глупаците.

Без да му стане смешно, Хънуел хладно подхвърли:

— Сега едва ли е мястото и времето за шеги.

— Защо не? Някой си е направил огромна шега с нас и онези клоуни там. — Пит махна към бързо приближаващия се разузнавателен екип. — Ти, аз, руснаците, всички ние поставяме началото на най-големия празник на смеха в Северния Атлантик. И в кулминацията на последното действие всички ще разберем, че на този айсберг няма никакви останки от кораб. — Замълча, колкото да изкара кълбо пара. — Всъщност и никога не е имало.

По лицето на Хънуел се четеше пълно недоумение и плахото начало на надежда.

— Продължавай — подкани го той.

— Освен данните от радара екипажът на патрулния самолет е докладвал, че са видели и очертанията на кораб в леда, а все пак ние не видяхме нищо при приземяването си. Само по себе си това просто няма смисъл. Те са били в самолет, който се е движил с нормалната патрулна скорост от триста километра в час. Откъдето и да го погледнеш, нашите шансове да забележим нещо от кръжащия хеликоптер бяха много по-големи.

Хънуел изглеждаше замислен. Разсъждаваше върху думите на Пит.

— Не съм сигурен за какво намекваш. — После се усмихна и изведнъж се върна към нормалното си весело изражение. — Но започвам да свиквам с потайното ти мислене. Сигурно държиш някой скрит коз.

— Няма никаква магия. Ти сам каза, че по всички закони за морските течения този айсберг трябва да се намира на деветдесет мили югозападно оттук.

— Така е. — Хънуел погледна Пит с подновено уважение. — И какво точно измисли като заключение?

— Въпросът е не какво, а кой, докторе. Някой ни е повел в този смехотворен лов на диви гъски. Същият той е махнал червената боя от айсберга със загубения кораб и е напръскал със същата друга ледена планина като примамка на деветдесет мили оттам.

— И, разбира се, търсеният айсберг е, над който прелетяхме преди няколко часа. Със същия размер, вид и тежест, но без червеното петно.

— И тъкмо там ще си открием загадъчния кораб — обобщи Пит. — Къде би изчислил, че се намира той в момента?

— Но кой си устройва тези игрички? — Лицето на Хънуел имаше озадачено изражение. — Явно е, че не са руснаците — и те са объркани като нас.

— В момента това няма значение — махна с ръка Пит. — Важното е да се разделим с най-добри чувства с този плаващ леден дворец и да отлетим към синьото небе. Неканените ни гости вече пристигнаха. — Той кимна към склона на айсберга. — Или ти може би не си ги забелязал?

Хънуел наистина не беше. Но ги видя сега. Първият от разузнавателния екип на подводницата в момента скачаше на ледения ръб. След няколко секунди петимата се събраха заедно и предпазливо тръгнаха към Пит и Хънуел. Бяха облечени в черно — руски морски пехотинци — и тежковъоръжени. Дори от тези стотина метра Пит ясно различи в тях хора, на които им е съвсем ясно какво трябва да направят.

Пит спокойно се качи в хеликоптера, завъртя контакта и дръпна стартера. Още преди перката да е направила първото си завъртане, Хънуел се бе настанил на пасажерската седалка и бе препасал предпазния си колан.

Докато вратата му беше още отворена, Пит се наведе навън, сложи длани около устата си и извика по посока на руснаците:

— Пожелавам ви приятно прекарване, но не забравяйте да си приберете отпадъците.

Офицерът, който водеше останалите от подводницата, наостри уши, после сви рамене с неразбиране. Беше сигурен, че Пит едва ли би извикал на руски само заради него. Като че ли да даде знак на пътниците от хеликоптера за миролюбивите си намерения, офицерът спусна автомата още по-ниско и отдаде чест по времето, когато Пит и Хънуел се откъснаха от айсберга и се издигнаха в яркото синьо небе.

Пит не бързаше — задържа машината на минимална скорост в северозападна посока в продължение на петнадесет минути. Тогава, след като бяха излезли от визуалния и радарния обсег на подводницата, направи плавен завой в югозападна посока и в единадесет и петнадесет вече бяха открили останките.

Докато се спускаха към ледения гигант, и Пит, и Хънуел изпитаха сходно чувство на празнота. Не беше само поради края на проточилите се часове на несигурност — и така бяха пропуснали времето, което капитан Коски им бе определил за завръщане — а заради самия зловещ вид на тайнствения кораб. Никой от двамата досега не беше виждал нещо подобно. В самата атмосфера около ледената планина цареше ужасяваща самота, чието място не беше на Земята, а на някоя далечна мъртва планета. Единствено слънчевите лъчи нарушаваха откъснатостта й, проникваха в леда и играеха по корабния корпус и горните помещения, като предизвикваха постоянно редуване на сенките. Картината изглеждаше така нереална, че на Пит му беше трудно да приеме видимото потвърждение за съществуването й. Докато спускаше хеликоптера към леда, той наполовина очакваше погребаният плавателен съд да изчезне.

Пит се опита да се приземи върху едно гладко пространство близо до ръба на грамадата, но там склонът на леда се оказа прекалено остър; накрая кацна плавно върху самите останки. Хънуел изскочи навън още преди спускателните обувки да са докоснали леда, и вече бе обходил останките от носа до кърмата, когато Пит отиде при него.

— Странно — мърмореше Хънуел, — много странно. Нищо не стърчи над повърхността, няма дори мачти и радарна антена. Всеки квадратен сантиметър е запечатан солидно под леда.

Пит извади кърпа от летателната си куртка и избърса носа си. После подуши въздуха, като че ли го пробваше.

— Помирисваш ли нещо необикновено, докторе?

Хънуел наклони глава и пое дълбоко въздух.

— Има някакъв мирис, но е много слаб. Не мога да разбера от какво е.

— Ти не се движиш където трябва — захили се Пит. — Ако излизаше от лабораторията си по-често и беше научил нещичко за живота, щеше да познаеш отчетливия мирис на горена смет.

— И откъде идва той?

Пит кимна към останките под краката си:

— Откъде другаде, ако не оттам.

Хънуел тръсна глава.

— Невъзможно. Научен факт е, че не можеш да подушиш неорганично вещество, затворено в леден блок, отвън.

— Старият нос никога не ме е лъгал. — Обедната топлина бе започнала да смекчава студа, така че Пит разкопча летателното си яке. — Тогава сигурно има отвор в леда.

— Ти и твоят образован нос — кисело процеди Хънуел. — Предлагам да престанеш да си играеш на хрътка и да започнеш да разполагаш термичните бомби. Единственият начин да влезем в развалината е да стопим ледената й обвивка.

— Така ще поемем риск.

— Вярвай ми — спокойно каза Хънуел. — Нямам намерение да спукам айсберга и да затрия останките, хеликоптера и нас двамата едновременно. Смятам да започна с ограничени заряди и да напредвам малко по малко.

— Нямах предвид айсберга. Мислех си за повредения кораб. Напълно възможно е резервоарите за гориво да са се пробили и нафтата да е заляла цялата кърма. Ако сбъркаме в изчисленията и възпламеним дори една капка, целият плавателен съд ще бъде обхванат от мощен огън.

Хънуел тропна с крак по плътния лед.

— И как смяташ да проникнеш през това — с пръчка за лед от коктейли?

— Доктор Хънуел — спокойно подхвана Пит. — Няма да споря, че името ти е известно по цял свят заради огромния ти научен авторитет. И все пак, както често се случва при свръхумовете, дълбочината на мисленето ти не е пригодена за практическите, всекидневни дреболии. Термични заряди и пръчки за лед, казваш. Защо трябва да се тревожим със сложните и уморителни процедури, когато можем просто да прибегнем до стария метод на „Сезам, отвори се“?

— Застанал си на глетчеров лед — напомни му Хънуел. — Той е твърд и плътен. Не можеш да минеш през него.

— Извинявай, приятелю, но си в ужасна грешка.

Хънуел го изгледа подозрително:

— Докажи ми го!

— Искам да кажа, че работата вече е свършена. Нашият Макиавели и групата му от усърдни помагачи явно са били тук преди нас. — Той театрално протегна ръка. — Моля те, увери се сам.

Хънуел повдигна озадачено вежди, погледна нагоре и внимателно изучи широкото лице на отвесната ледена фасада. По външната страна и близо до долния край само на няколко метра от мястото на Пит и Хънуел ледената повърхност беше гладка и равна. Но в началото на билото и към средата на склона ледът беше надупчен като обратната страна на Луната.

— Виж ти — измърмори Хънуел, — изглежда, някой си е направил голям труд да махне червената боя на бреговата охрана. — Той дълго и безизразно гледа ледения купол, после се обърна обратно към Пит: — Защо на някой би му хрумнало да изстъргва петното на ръка, когато всички следи биха се изличили така лесно с експлозив?

— Не мога да ти обясня — отвърна Пит. — Вероятно са се бояли да не разцепят айсберга, а може и да не са разполагали с експлозив, кой знае? Както и да е, готов съм да заложа месечната си заплата, че умните ни малки приятели са направили повече от просто трошенето на леда. Най-вероятно са открили и начин да проникнат в останките.

— Така че сега на нас ни остава единствено да потърсим святкаща табела с надпис „Влезте тук“. — В гласа на Хънуел имаше сарказъм. Не беше свикнал друг да прави по-добри предположения от него, а и явно това не му харесваше.

— Някое меко място по леда би ни свършило по-добра работа.

— Предполагам — вдигна вежди Хънуел, — говориш за някакъв прикрит тунел в леда.

— Минавала ми е през ум и такава мисъл.

Докторът погледна към Пит над очилата си.

— Нека тогава проверим. Ако продължим да седим така и да се занимаваме с хипотези, тестисите ми сигурно ще замръзнат целите.

Не би трябвало изобщо да е трудно, но не беше и така лесно, както Пит смяташе. Непредсказуемото стана, когато Хънуел загуби равновесие по склона и безпомощно се хлъзна по стръмен ръб, който водеше право към леденото море. Залитна напред, отчаяно заби нокти в леда, но се огъна болезнено назад по твърдата повърхност. Забави се малко, което не беше достатъчно. Подхлъзването стана така внезапно, че глезените му вече деряха ръба на десетметровата пропаст, преди да се сети да извика за помощ.

Пит разбиваше с лост голям леден къс, когато чу вика. Обърна се, видя влошаващото се положение на Хънуел, за миг помисли колко невъзможно би било спасяването на доктора, ако паднеше в ледената вода, разхлаби якето си и се хвърли по склона в летящ скок напред с вдигнати нагоре крака.

За обзетия от паника Хънуел действията на Пит изглеждаха като чиста лудост.

— О, боже, не, не — изкрещя той.

Но не можеше да направи нищо друго, освен да гледа как Пит лети към него като шейна. Би могло да има надежда, мислеше си, ако Пит беше останал горе. Сега беше ясно, че и двамата щяха да загинат в ледената солена вода. Двадесет и пет минути, отекнаха думите на капитан Коски в главата му, само двадесет и пет минути може да оживее човек във вода с температура три-четири градуса — но и цялото време на света не би им стигнало, за да се изкачат обратно по отвесните стени на айсберга.

Ако разполагаше с ценните мигове за това, Пит несъмнено би се съгласил с Хънуел — разбира се, че приличаше на луд, плъзнал се по леда с вдигнати над главата крака. Изведнъж, когато до сблъскването му с Хънуел оставаше само един крак разстояние, Пит спусна ходилата си със сила и бързина, които и при тези отчайващи обстоятелства го накараха да изстене от болка при забиването на петите му в леда, но успя да спре. После със същото движение като по инстинкт спусна единия ръкав на якето си към Хънуел.

На уплашения до смърт учен не му трябваше увещаване. Стисна синтетичната материя по-силно от всяко менгеме и увисна разтреперан, докато чакаше сърцето му на средна възраст да нормализира ритъма си. Уплашено погледна настрани и видя онова, което не достигаше до притъпените му сетива — ръбът на леда опираше в пъпа му.

— Когато можеш — подкани го Пит със спокоен, но явно напрегнат глас, — опитай се да се издърпаш към мен.

Хънуел поклати глава.

— Не мога — дрезгаво измърмори той. — Единствено успявам да се държа.

— Няма ли къде да стъпиш?

Хънуел не отговори. Само поклати глава отново.

Пит се наведе между разтворените си крака и стисна по-здраво якето.

— Крепим се тук само благодарение на двата ми здрави гумени тока, които все пак не са железни клинове. Не след дълго ледът ще се пропука около тях. — Усмихна се окуражително на Хънуел. — Не прави внезапни движения. Ще те издърпам от оня ръб.

Този път Хънуел кимна. Стомахът го сви, крайчетата на раздраните му пръсти пулсираха, а потното лице отразяваше ужаса и болката. Едно нещо и само едно нещо проби покрова му от страх — решителния поглед в очите на Пит. Хънуел се взря в слабото обгоряло лице и в този миг разбра, че вътрешната сила и увереност на Пит проникват и в собственото му уплашено съзнание.

— Престани да ми се хилиш — тихо каза той — и започни да дърпаш.

Внимателно, сантиметър по сантиметър Пит бавно задърпа Хънуел нагоре. Трябваше да изминат шестдесет ужасни секунди, преди главата на Хънуел да стигне до площадката между коленете му. Тогава Пит издърпа една по една ръцете си от якето и сграбчи Хънуел за подмишниците.

— Дотук беше лесното — предупреди Пит. — Останалото зависи само от теб.

Със свободната си ръка Хънуел изтри потта от челото си.

— Не мога да обещая нищо.

— Пергелът ти у тебе ли е?

Хънуел за миг остана озадачен. После кимна.

— Във вътрешния ми джоб.

— Добре — измърмори Пит. — Сега се покачи по мен и се протегни в цял ръст. Когато стъпиш здраво на раменете ми, извади пергела и го забий силно в леда.

— Като клин! — изведнъж се сети Хънуел. — Това е много умно, майоре.

Хънуел започна да се издърпва нагоре по простряния Пит с пуфтене като на локомотив, който се изкачва по висока планина, но успя. После с дланите на Пит, здраво стегнати около глезените му, Хънуел извади стоманения пергел, който използваше обикновено за мерене на разстояния по картата, и го заби дълбоко в леда.

— Така добре ли е? — изсумтя Хънуел.

— Сега ще повторим същото — каза Пит. — Държиш ли се здраво?

— Само побързай — отвърна Хънуел. — Дланите ми са почти изтръпнали.

Внимателно, с едната си пета още забита в леда за всеки случай, Пит опита тежестта си върху краката на Хънуел. Пергелът държеше добре. С бързи и ловки като на котка движения Пит пропълзя покрай Хънуел, усети как дланите му напипват ръба, откъдето започваше склонът, и се измъкна на безопасно място. Не загуби и секунда. Почти веднага, както се стори на Хънуел, Пит запрати надолу найлоново въже от хеликоптера. След половин минута бледият и изтощен океанограф вече лежеше в краката на Пит.

Хънуел въздъхна дълбоко и се взря в облекченото лице на Пит.

— Знаеш ли какво ще направя, когато отново попаднем сред цивилизацията?

— Да — усмихна се Пит. — Ще ме заведеш на най-изискана вечеря в Рейкявик, ще ми купиш всичкото пиене, което мога да поема, и ще ме представиш на чувствена и закръглена исландска нимфоманка.

— Вечерята и пиенето ги имаш — това ти го дължа. Колкото до нимфоманката, не мога да ти обещая. Толкова много години изминаха от последните ми опити да спечеля сърцето на жена, че се опасявам дали ще ме бива.

Пит се засмя, потупа Хънуел по рамото и му помогна да се изправи.

— Не се притеснявай, стари приятелю. Момичетата са си моя грижа. — Спря рязко и възкликна: — Ръцете ти изглеждат като стъргани на точило!

Хънуел ги вдигна и безразлично огледа кървящите си пръсти.

— Не са толкова зле, колкото изглеждат. С малко антибиотик и маникюр ще станат като нови.

— Хайде — подкани го Пит. — В хеликоптера има аптечка. Ще те оправя.

След няколко минути, докато Пит слагаше последната превръзка, Хънуел попита:

— Откри ли някакви признаци за тунел, преди да се подхлъзна?

— Изпипано е много добре — отвърна Пит. — Всичко около входа е така добре загладено, че по нищо не се отличава от околния лед. Ако някой не беше издялал малка дръжка по невнимание, щях да мина право през него.

Лицето на Хънуел изведнъж потъмня.

— Този проклет айсберг — мрачно процеди той. — Като че ли е настроен срещу нас на лична основа.

Прегъна пръстите си и внимателно огледа осемте малки превръзки по върховете им. Очите му изглеждаха напрегнати, а лицето уморено.

Пит се отдалечи и вдигна ледена плоча с диаметър един метър и дебелина десет сантиметра. Откри се грубо издълбан тунел, през който с мъка можеше да пропълзи един човек. Той инстинктивно отдръпна глава — от отвора го лъхна силна парлива воня на горяла боя, плат, гориво и заваряван метал.

— Това доказва, че мога да възприемам миризми и през леден куб — намръщи се Пит.

— Да, взе си изпита по обоняние — съгласи се Хънуел. — Но се провали напълно с хипотезата си за термичния заряд. Там долу няма нищо, освен обгорял ненужен кораб. — Спря и изгледа Пит авторитетно над очилата си. — Можехме да си гърмим до другото лято, без да засегнем останките.

Пит сви рамене.

— Човек не може винаги да е прав. — Подаде резервното фенерче на Хънуел. — Аз ще се спусна пръв. Последвай ме след няколко минути.

Хънуел клекна край ръба на ледения тунел, когато Пит коленичи, за да влезе.

— След две. Ще ти дам две минути, не повече.

Тунелът, осветен от пречупени в ледените кристали отгоре слънчеви лъчи, се спускаше под ъгъл тридесет градуса и свършваше след шест метра пред почернелите, обгорени и огънати стоманени плоскости от корпуса. Вонята беше станала така силна, че на Пит с мъка му се удаде да си поеме дъх. Отдръпна се от дразнещата смрад и се довлече до друго парче обгорял метал, където откри, че тунелът прави завой, върви успоредно с корпуса още шест метра и свършва пред отворен люк, жестоко извъртян и разкривен. Можеше само да се чуди каква ли висока температура беше причинила това.

Пропълзя през назъбения люк, изправи се и освети обезобразените от огъня стени. Невъзможно беше да се каже за какво е служило помещението. Всеки квадратен сантиметър свидетелстваше за опустошителната сила на пламъците. Пит изведнъж почувства ужас от неизвестното. Остана за малко неподвижен, като се принуди да овладее чувствата си, след това премина през отломките към вратата през някакъв коридор, като го освети с фенерчето.

Лъчът попадна на почерняло пространство, което стигаше до стълби към по-долен етаж. В коридора нямаше нищо, освен пепел от килим. Злокобна беше самата тишина. Нямаше скърцане от дъски, бучене на двигател, не капеше чешма — нищо, освен пълната беззвучност на празното пространство. Поколеба се доста дълго на вратата и първата му мисъл, по-скоро убеждение, бе, че в плановете на адмирал Сандекър има някаква ужасна грешка. Изобщо не бяха очаквали това.

Хънуел се промъкна през люка и застана до него. Загледа се в почернелите стени, в разкривения и кристализирал метал, в стопените брави, които някога са поддържали дървена врата.

Той уморено се подпря на рамката с притворени очи и тръсна глава, като че ли излизаше от транс.

— Ще намерим съвсем малко, което да ни е от полза.

— Няма да намерим нищо — отсече Пит. — Онова, което е било останало след огъня, неизвестните ни приятели без съмнение са отнесли. — Като че ли да илюстрира думите си, той насочи фенерчето към палубата и освети няколко застъпващи се отпечатъка в пепелта на ходила, които бяха влизали в отворения люк и излизали от него. — Да отидем да видим с какво са се занимавали.

Минаха през коридора, заобиколиха пепелта и отломките по палубата, стигнаха до следващото помещение и влязоха в него. Това беше някогашната радиостая. Повечето от развалините едва се разпознаваха. Койката и мебелите представляваха скелети от овъглено дърво, остатъците от радиоекипировката бяха слята маса от разтопен метал и калай. Сетивата им вече бяха привикнали със силната смрад и уродливите овъглени предмети, но не бяха ни най-малко подготвени за зловещо изкривената купчина на пода.

— О, мили боже! — изстена Хънуел. Изпусна фенерчето си и то се претърколи до ужасяващо обезобразените останки от човешка глава, освети черепа и зъбите, които бяха изхвръкнали от изпепелената плът.

— Не му завиждам за смъртта — измърмори Пит.

Противната гледка дойде прекалено много за Хънуел. Той със залитане се замъкна в единия ъгъл и повръща няколко минути. Когато накрая се върна при Пит, изглеждаше като току-що излязъл от гроба.

— Съжалявам — смутено измънка той. — Никога не съм виждал преди кремиран труп. Нямах и най-смътна представа, че може да изглежда така — не съм се и замислял. Не е приятна гледка, нали?

— Не съществува нещо като приятен труп — отвърна Пит. И на него беше започнало да му се повдига. — Ето тази купчина пепел е показателна за нещата, които ни очакват, би трябвало да намерим поне още четиринадесет като нея.

Хънуел сбърчи лице, докато се навеждаше, за да вземе фенерчето си. После измъкна тефтерче от джоба си, закрепи фенерчето под мишница и прелисти няколко страници.

— Да, прав си. Корабът е потеглил с екипаж от шест души и още девет пътници — всичко петнадесет. — Потърси друга страница: — Този нещастник трябва да е радиооператорът Свенборг, Густав Свенборг.

— Може би да, може би не. Единственият, който би могъл да каже със сигурност, е зъболекарят му. — Пит се загледа в онова, което някога е било дишащ човек от плът и кръв, и се опита да си представи как е дошъл краят му. Стена, подобна на пещ, от червени и оранжеви пламъци, кратък нечовешки писък, изпепеляващата болка, която превръща разума в мигновена лудост, крайниците, гърчещи се в изкривения танц на смъртта. Да умреш от огън, мислеше си, да прекараш последните мигове от живота си в неописуема агония, това беше смърт, ненавистна за всеки човек и всяко животно.

Пит коленичи и огледа трупа по-внимателно. Присви очи, а устните му се стегнаха. Трябва да е било почти както си го беше представил, но не съвсем. Обгорените останки бяха свити в положението на зародиш, с притиснати към брадичката колене, а застаналите в конвулсия от огромната горещина ръце — изпънати от двете страни. Но нещо друго привлече вниманието на Пит. Насочи фенерчето си към палубата покрай трупа и освети донякъде извитите метални крака от стола на радиооператора на мястото, където се подаваха изпод обезобразените останки.

Хънуел, с напълно лишено от цвят лице, попита:

— Какво ти е толкова интересно в това ужасно нещо?

— Ела и виж — отвърна Пит. — Изглежда, че горкият Густав е бил седнал, когато е умрял. Столът му е изгорял буквално под самия него.

Хънуел не каза нищо, само продължи да гледа Пит въпросително.

— Не ти ли се струва странно — продължи Пит, — че човек може спокойно да намери смъртта си сред огъня, без да си даде труд поне да стане и да направи опит да избяга?

— Няма нищо странно — с каменно лице отвърна Хънуел. — Огънят навярно го е погълнал, докато е бил приведен над апарата си и е изпращал позивните за помощ. — Започна отново да му прилошава. — Боже, ние изобщо не му помагаме с догадките си. Дай да се махаме оттук и да огледаме останалата част от кораба, докато още съм в състояние да ходя.

Пит кимна, обърна се и мина през вратата. Двамата заедно продължиха пътя си към вътрешността на разрушения кораб. В машинното отделение, камбуза, салона — навсякъде очите им попадаха на същите ужасяващи картини на смъртта като в радиостаята. Когато стигнаха до тринадесетия и четиринадесетия труп в кабината на щурвала, стомахът на Хънуел вече бавно бе започнал да придобива имунитет. Той направи справки в тефтерчето си още няколко пъти, като отбелязваше някои места с молив, докато остана само едно име, през което не бе прекарана черта.

— Това са почти всички — заяви той и затвори тефтерчето. — Намерихме всички, освен човека, за когото дойдохме.

Пит запали цигара, издуха дълъг облак от син дим и, изглежда, се замисли.

— Те всички са така жестоко овъглени, че той би могъл да е и един от тях.

— Но не е — твърдо заяви Хънуел. — Трупът, който ни трябва, не е така труден за разпознаване, поне за мен. — Той замълча. — Аз познавах търсения от нас човек доста добре, знаеш ли?

Пит повдигна вежди.

— Не, не знаех.

— Това не е тайна, разбира се. — Хънуел свали очилата си и ги изчисти с носната си кърпа. — Човекът, когото лъжехме, срещу когото заговорничехме и за откриването на когото рискувахме живота си — който сега за нещастие, изглежда, се оказва мъртъв — беше шест години мой студент в Института по океанография. Изключително умен. — Той посочи към двата кремирани трупа на палубата. — Жалко, ако е завършил по този начин.

— Откъде си толкова сигурен, че би могъл да го различиш от останалите? — попита Пит.

— По пръстените му. Той имаше някаква слабост към пръстени. Носеше ги на всеки пръст, освен на палците си.

— Пръстените не допринасят за окончателното установяване на самоличността.

Хънуел леко се усмихна.

— От левия му крак липсва един пръст. Това ще свърши ли работа?

— Би могло — замисли се Пит. — Но още не сме открили труп, който би могъл да е неговият. А вече претърсихме целия кораб.

— Не съвсем. — Хънуел извади едно листче от тефтера си и го разгъна под светлината на фенерчето. — Това тук е груба скица на кораба. Прекопирах я от оригинала в архива на морския музей. — Посочи в листа. — Виж, непосредствено след стаята с картите има тясна стълба, която води до помещение точно под фалшивия тунел. Друг вход натам няма.

Пит огледа грубия чертеж. После се обърна и излезе през стаята с картите.

— Тук наистина има отвор. Цялата стълба, разбира се, е изгоряла, но са останали достатъчно от напречните скоби, за да ни удържат.

Изолираното помещение, разположено в центъра на корпуса без каквито и да е странични отвори, беше пострадало от огъня дори по-зле от останалата част; стоманените листове от стените бяха извити навътре като сбръчкани тапети. Изглеждаше празно. Нямаше и следа от овъглената мебелировка, която бяха видели преди това. Пит тъкмо бе коленичил и мушкаше сред пепелта за следи от труп, когато Хънуел извика:

— Ето! — И той коленичи. — Насам, в ъгъла. — Хънуел насочи фенерчето към проснатите контури на нещо, което някога е било човек, но сега представляваше само неясна купчина овъглени кокали. Ясно се различаваха само отделни фрагменти от челюстта и таза. Той се наведе още по-ниско и предпазливо изчетка настрани част от останките. Когато Хънуел се изправи, държеше няколко парченца разкривен метал в ръка.

— Може и да не вършат достатъчно работа за окончателно установяване на самоличността, но по-добро доказателство едва ли някога ще имаме.

Пит пое полустопените парчета метал и ги постави под лъча на собственото си фенерче.

— Спомням си пръстените доста добре — добави Хънуел. — Обковът им беше красиво изработен ръчно и имаше инкрустация от осем различни полускъпоценни исландски камъка. Върху всеки от тях бе изваяно някакво подобие на нордическо божество.

— Звучи внушително, но и малко крещящо — измърмори Пит.

— За тебе, страничния човек, може би — отвърна тихо Хънуел. — Но ако го познаваше… — Не довърши мисълта си.

Пит изпитателно изгледа Хънуел.

— Ти винаги ли се привързваш толкова към студентите си?

— Той беше гений, авантюрист, учен, жива легенда, десетият най-богат мъж на света, преди да е навършил двадесет и пет години. Но също мил и внимателен човек, изцяло непокварен от славата и богатството си. Да, спокойно би могло да се твърди, че приятелството с Кристиян Фирие е било и привързаност.

Колко странно, помисли си Пит. Това беше първият път, в който ученият споменаваше името на Фирие, откакто бяха тръгнали от Вашингтон. И беше произнесено с почит, почти с благоговение, със същия тон, спомни си Пит, с който и адмирал Сандекър говореше за исландеца.

Но Пит не изпитваше никакво страхопочитание, когато застана пред жалките останки от човека, приживе властвал като една от най-могъщите фигури в международните финанси. Докато стоеше приведен, умът му просто отказа да свърже пепелта в нозете му с пълнокръвната личност, наричана от световните вестници апотеоз на модерния интелектуален богаташ. Навярно ако беше срещнал лично прочутия Кристиян Фирие, би изпитвал по-други чувства. А и това беше доста съмнително. Пит не беше човек, на когото лесно се взема умът. Свали дрехите на най-великия жив човек, веднъж бе казал баща му, и пред тебе ще остане само едно много притеснено, голо и беззащитно животно.

Пит подържа още миг извитите метални кръгчета и ги върна на Хънуел. Точно тогава съвсем слабо чу някакво движение на горната палуба. Замръзна и внимателно се заслуша. Но звукът бе изчезнал в чернотата отвън на горния люк. В тишината, която обгърна опустошеното помещение, имаше нещо зловещо — витаеше чувството, че някой наблюдава всяко тяхно движение, слуша всяка тяхна дума. Пит се стегна, за да може да се защити, но беше твърде късно. Мощен светлинен лъч от горния край на стълбата заигра из стаята и го заслепи със сиянието си.

— Мародерствате сред мъртъвците, господа! Боже мой, наистина вече вярвам, че вие двамата сте в състояние да направите почти всичко.

Лицето оставаше скрито зад снопа светлина, но гласът безспорно принадлежеше на капитан Коски.