Клайв Къслър
Айсберг (3)

II

От всички океани само Атлантическият е изцяло непредсказуем. Тихият, Индийският, дори Арктическият океан имат свои идиосинкразии^[1], но за всички е присъща една обща черта — рядко не загатват предварително за предстоящото си настроение. При Атлантическия не е така, особено на север от петнадесетия паралел. Само за няколко часа кристално гладкото море може да се преобрази във врящ казан под въздействието на ураган от дванадесета степен, но има и случаи, когато непостоянната природа на Атлантика действа по обратния начин. Силните ветрове и бурното море през нощта могат да укажат по всеки възможен начин идването на буря, но все пак на сутринта да няма нищо, освен лазурно огледало под празното небе. Така беше и за хората от „Катауаба“, когато слънцето на следващия ден ги свари да плават спокойно през тихите води.

Пит се събуди бавно, като пред очите му полека дойдоха на фокус чифт бели гащета с размер XL, запълнени изцяло от Доувър, който се бе привел над малкия леген и миеше зъбите си.

— Никога не сте изглеждали по-прекрасен — подвикна Пит.

Доувър се извърна с четката за зъби, закрепена между долните му кътници.

— Хм?

— Добрутро казвам.

Доувър само кимна, измърмори нещо неразбираемо през пастата за зъби и се наведе отново над легена.

Пит седна в леглото и се ослуша. Бученето на двигателя си беше на мястото и единственият друг механичен шум идваше от фученето на топъл въздух през вентилационната шахта. Корабът, изглежда, се движеше гладко, почти незабележимо.

— Не бих искал да изглеждам груб домакин, господин майор — покашля се Доувър, — но ви предлагам да се измъкнете от спалния си чувал. Ще навлезем в района на вашите координати след около час и половина.

Пит се измъкна и се изправи.

— Да се заемем с нещата поред. Каква е категорията на кухнята ви по въпроса за закуската?

— Две звезди по системата на Мишлен^[2] — весело отвърна Доувър. — Дори ще ви почерпя.

Пит се изми набързо, отказа се от бръсненето и бързо навлече летателния си костюм. Тръгна след Доувър по коридора, като се чудеше как толкова едър човек като лейтенанта може да се движи спокойно из кораба, без да блъска глава в преградите поне десетина пъти на ден.

Току-що бяха приключили със закуската, която Пит изчисли, че би струвала поне пет долара във всеки приличен хотел, когато дойде един моряк и му каза, че капитан Коски би искал да ги види в командния пункт на мостика. Доувър последва моряка, а Пит се затътри след тях с кафето си в ръка. Капитанът и Хънуел се бяха навели над една маса с морски карти, когато те влязоха.

Коски вдигна глава. Изпъкналата му челюст вече не стърчеше като носа на ледоразбивач, а напрегнатите му сини очи изглеждаха почти спокойни.

— Добрутро, господин майор. Доволен ли сте от удобствата на кораба?

— Обстановката е малко притеснена, но храната е превъзходна.

По лицето на капитана се появи сурова, но искрена усмивка.

— А какво ще кажете за малката ни електронна страна на чудесата?

Пит се завъртя, за да огледа целия команден пункт. Приличаше на пулта на космически кораб от някой научнофантастичен филм. Четирите отвесни стоманени стени от пода до тавана изглеждаха погребани под лавина от компютри, монитори и конзоли с различни инструменти. Сред уредите се простираха безкрайни редици от ключове и бутони, осветени от лампички, достатъчно разноцветни и за салона на прилично казино в Лас Вегас.

— Много внушително — одобри Пит спокойно и отпи от кафето си. — Радар за въздушни наблюдения и радарни скенери за контрол върху повърхността, последният модел навигационни уреди от системата „Лоран“ със средна, висока и свръхвисока честота, да не говорим за компютърните устройства за изготвяне на карти. — Пит говореше с равнодушния тон на завеждащ връзките с обществеността на корабна фирма, който описва качествата на „Катауаба“. — „Катауаба“ е фабрично оборудван с повече океанографска, комуникационна, навигационна, аерологична и картографска екипировка от който и да е друг кораб с тия размери по света. Основното предназначение на вашия съд, капитане, е да бъде годен да остане посред океана при всякакви атмосферни условия, също като климатичните станции, да провежда издирвателски и спасителни операции, както и да помага на океанографите в изследванията им. Бих могъл да добавя, че екипажът му се състои от седемнадесет офицери и сто и шестдесет моряци, а цената за построяването му в Нортгейския корабостроителен завод в Уилмингтън, щата Делауер, е възлязла между дванадесет и тринадесет милиона долара.

Коски, Доувър и останалите в командния пункт с изключение на Хънуел, който не се помести от картата, замръзнаха. Дори Пит да беше първият марсианец, посетил Земята, не би могъл да стане повод за по-голяма загриженост.

— Не се учудвайте, господа — самодоволно се огледа Пит. — Свикнал съм да си научавам добре домашните.

— Ясно — мрачно кимна Коски. Но очевидно не му беше ясно. — Навярно бихте пожелали да ни обясните какво ви е накарало да положите толкова усилия над уроците си.

Пит сви рамене.

— Нали ви казах, по навик е.

— Доста дразнещ навик при това. — В начина, по който Коски гледаше Пит, имаше известно смущение. — Чудя се дали наистина сте този, за когото се представяте.

— Доктор Хънуел и аз сме съвсем истински — увери го Пит.

— Ще се убедим точно след две минути, господин майор. — Тонът на Коски изведнъж бе станал груб. — Аз също обичам да си уча домашните.

— Не ми вярвате — сухо заключи Пит. — Жалко. Напразно измъчвате съзнанието си. Доктор Хънуел и аз нямаме никакво намерение и никаква възможност, разбира се, да поставим в опасност сигурността на кораба и на екипажа ви.

— Изобщо не сте ми дали основание да ви вярвам. — Очите на Коски бяха мрачни, а гласът му леден. — Не донесохте никакви писмени разпореждания, не съм получавал радиограма за правомощията ви, нищо… нищо, освен твърде общото съобщение от щаба на бреговата охрана за пристигането ви. Бих могъл да добавя, че всеки, който е научил отнякъде кои са позивните ни, би могъл да го изпрати.

— Всичко е възможно — съгласи се Пит. Не можеше да отрече възхищението си от усета на Коски. Капитанът беше уцелил гвоздея право в главичката.

— Ако сте замислили нещо потайно, господин майор, нямам никакво намерение да участвам и аз…

Коски се спря и пое една бланка от дотичалия моряк, разгледа я внимателно, без да се притеснява за времето. На лицето му се появи странен и озадачен вид. После се намръщи и подаде бланката на Пит.

— Изглежда, вие сте непресъхващ източник на изненади.

Ако външно смущението не личеше по нищо у Пит, той определено го чувстваше. Разобличаването се бе забавило доста и отминалото време му стигаше напълно, за да се подготви. За съжаление не бе могъл да измисли подходяща версия в своя защита. Пит бързо реши, че в момента би могъл единствено да вземе бланката от ръката на капитана и да запази спокойствие. На листа пишеше:

В отговор на запитването ви за доктор Уилям Хънуел и майор Дърк Пит. Акредитивите за доктор Хънуел са от възможно най-високия порядък. Той е директор на Калифорнийския институт по океанография. Майор Пит е наистина директорът на специалните проекти към Националната подводна и морска агенция. Освен това той е син на сенатора Джордж Пит. Тези хора се занимават с жизненоважни океанографски проучвания, свързани с интересите на правителството, и трябва да им се окаже всяка възможна помощ и сътрудничество, повтарям, всяка възможна помощ и сътрудничество. Освен това напомнете на майор Пит за молбата на адмирал Сандекър майорът да отбягва фригидните жени.

Подписът беше на началника на бреговата охрана.

— Защитата ще се оттегли за почивка — съобщи Пит, като се радваше на всяка произнесена сричка. Сандекър, старата лисица, беше използвал цялото си влияние, за да принуди началника на бреговата охрана да се съгласи на играта. Пит въздъхна облекчено и върна бланката на Коски.

— Сигурно е хубаво да имаш приятели по високите места — изръмжа Коски със следи от раздразнение в гласа си.

— Понякога е полезно.

— Нямам друг избор, освен да се примиря — натъртено каза Коски. — Последната част, освен ако не се намесвам в някоя свещена тайна, беше код, нали?

— Не е кой знае колко голяма тайна — отвърна Пит. — Това е просто хитрият начин, по който адмирал Сандекър подсеща доктор Хънуел и мен да продължим пътя си към Исландия, след като приключим разследванията по айсберга.

Коски остана за малко неподвижен, без да каже нищо. Поклати глава озадачено и още я движеше, когато Хънуел удари с юмрук по масата с картите.

— Ето го тук, господа. Точното разположение на нашия призрачен кораб — с приблизителност до няколко квадратни мили. — Хънуел беше направо величествен. Ако бе забелязал напрежението преди няколко минути, с абсолютно нищо не го издаваше. Сгъна картата и я прибра в джоба на винтягата си. — Майор Пит, мисля, че ще е най-добре да излетим колкото е възможно по-скоро.

— Както кажеш, докторе — сговорчиво отвърна Пит. — Мога да затопля хеликоптера и да го подготвя до десет минути.

— Добре — кимна Хънуел. — Сега се намираме в района, където айсбергът е забелязан от патрулния самолет. Според изчисленията ми при сегашната скорост на теченията ледената планина би трябвало да навлезе в отсамния край на гълфстрийма по някое време утре. Ако оценката за размера й, направена от патрулиращите, е вярна, айсбергът е започнал вече да се топи с по около хиляда тона на час. Когато навлезе в по-топлите води на гълфстрийма, няма да изтрае и десет дни. Единственият неизяснен въпрос е кога изоставеният кораб ще бъде освободен от леда. Можело е и вече да сме го загубили, но за щастие той е там и ще остане още няколко дни.

— Какво разстояние ще трябва да прелетим според изчисленията ти? — попита Пит.

— Около деветдесет мили — отвърна Хънуел.

Коски погледна Пит.

— Веднага щом отлетите, ще намаля скоростта до една трета от сегашната и ще поддържам курс едно-нула-шест градуса. След колко време допускате, че ще се срещнем отново?

— Три часа и половина ще са ни достатъчни — пресметна Пит.

Коски се замисли.

— Четири часа — след четири часа се насочвам към района с айсбергите след вас.

— Благодаря, капитане — каза Пит. — Повярвайте ми, аз наистина съм ви признателен за загрижеността.

Коски му повярва.

— Сигурен ли сте, че не бива да докарам „Катауаба“ по-близо до вашия район? Ако ви се случи нещо на ледената планина или се наложи да се озовете принудително в морето, съмнявам се дали ще мога да ви достигна навреме. При вода с температура три-четири градуса човек дори да е напълно екипиран, може да издържи не повече от двадесет и пет минути.

— Ще се наложи да рискуваме. — Пит допи кафето си и се загледа безцелно в празната чаша. — Руснаците може да заподозрат нещо, ако един от траулерите им забележи кораб от бреговата ни охрана да плава в неделя извън нормалния си маршрут. Затова и вземаме последния участък с хеликоптера. Можем да летим достатъчно ниско, за да избегнем засичането с радар и да останем труден обект за визуално наблюдение. Времето също е важен фактор. Вертолетът може да влезе и да излезе от района, където е видян „Новгород“, за една десета от времето, което това би отнело на „Катауаба“.

— Добре — въздъхна Коски. — Вие определяте правилата. Само гледайте да сте обратно на площадката ни до… — той се поколеба, като гледаше часовника си — не по-късно от 10:30. — После се усмихна. — Ако се държите прилично и се върнете навреме, ще приготвя бутилка „Джони Уокър“ за пристигането ви.

Пит се засмя.

— Ето на това му казвам чудесен стимул.

 

 

— Тая работа не ми харесва — опита се да заглуши шума от ауспуха на хеликоптера Хънуел. — Досега трябваше да сме видели нещо.

Пит погледна часовника си.

— Иначе сме добре с времето. Остават ни повече от два часа.

— Не можеш ли да се издигнеш малко. Ако удвоим полезрението си, ще удвоим и шансовете за откриване на айсберга.

Пит поклати глава.

— Не става. Така ще удвоим и вероятността да забележат нас самите. По-безопасно е да продължим с височина петдесет метра.

— Трябва да го намерим днес — настоя Хънуел с притеснено изражение на ангелското си лице. — Утре може и да е прекалено късно за повторен опит. — Той огледа разстланата на коленете му карта за миг, после взе бинокъла и го насочи на север към централните айсберги, които плаваха близо един до друг.

— Виждаш ли ледена планина, която да се доближава или да съвпада с описанието, което ни е дадено? — попита Пит.

— Имаше една, която подминахме преди около половин час. При нея размерът и очертанията съвпадаха, но по стените й нямаше червена боя. — Хънуел завъртя бинокъла и огледа гладкия океан, осеян със стотици масивни айсберги, някои от тях начупени и назъбени, други закръглени и гладки като хартиени бели геометрични фигури, захвърлени произволно в синьото море. — Егото ми е разгромено — тъжно заяви Хънуел. — Никога от гимназиалните ми изпити по тригонометрия насам не съм правил такива големи грешки в изчисленията си.

— Може би вятърът е сменил посоката и е запратил айсберга в друго направление.

— Едва ли — изсумтя Хънуел. — Подводната маса на айсберга е седем пъти по-голяма от онова, което се показва на повърхността. Нищо освен океанските течения не е в състояние да окаже каквото и да е въздействие върху движението му. Лесно може да следва течението и при насрещен вятър със скорост седемдесет и пет километра в час.

— Непреодолима сила и неодушевен предмет, слети в един и същи блок.

— Това е вярно, а има и още — почти неунищожим е. — Хънуел продължаваше да гледа през бинокъла, докато говореше. — Те, разбира се, се трошат и се топят скоро след като бъдат отнесени на юг към топлите води. Но по време на маршрута им към гълфстрийма не скланят глава нито пред бурите, нито пред човека. По ледниковите образувания е стреляно с торпеда, с двадесетсантиметрови военноморски оръдия, огромни количества термични бомби са изсипвани върху тях, както и тонове въглищен прах, който да привлича слънчевите лъчи и да ускорява топенето. Резултатите са съизмерими с щетите, които би нанесло анемично племе пигмеи, захванало се да обстрелва стадо слонове с прашки.

Пит направи остър вираж със спускане, като заобиколи самите стени на висока и разчленена ледена планина — маневра, която принуди Хънуел да си притисне корема.

Той отново погледна картата. Бяха прелетели двеста квадратни мили, без да постигнат каквото и да е. Предложи:

— Да тръгнем в северна посока за петнадесет минути. А после да се върнем на изток покрай самия край на ледените планини.

— Един особен екземпляр се задава право от север — посочи Пит. Наклони леко лостовете и задържа хеликоптера в страничен полет, докато компасът отчете нула градуса.

Минутите минаваха и се множаха, а умората започна да личи в задълбочаващите се гънки около очите на Хънуел.

— Как сме с горивото?

— Това е най-малката ни тревога — отвърна Пит. — Онова, което в момента повече ни липсва, е време и оптимизъм.

— Спокойно мога да го призная — уморено махна с ръка Хънуел. — Оптимизмът ми се изчерпа още преди четвърт час.

Пит стисна ръката на Хънуел.

— Дръж се, докторе — бодро го подкани той. — Неуловимият ни айсберг може да се покаже при следващия завой.

— Ако стане така, значи е пренебрегнал всички описани океански течения.

— А червената боя? Тя може ли да се е измила във вчерашната буря?

— Не, за щастие. В боята е имало калциев хлорид, необходим за по-дълбоко проникване — петното се стопява след седмици, понякога дори месеци.

— Това ни оставя само една друга възможност.

— Знам за какво си мислиш — с равен глас каза Хънуел. — Но по-добре го зарежи. В последните тридесет години твърде често съм работил с бреговата охрана и никога не съм ги виждал да допускат грешки при определянето на зададен обект сред ледовете.

— Тогава милионтонен къс лед се е изпарил просто…

Пит не довърши изречението си донякъде защото хеликоптерът започваше да се отклонява от курса, донякъде защото беше зърнал нещо. Хънуел изведнъж се напрегна на седалката и притисна бинокъла до очите си.

— Видях го — извика той.

Пит не изчака указания, а спусна машината и я насочи в посоката, към която бе обърнат бинокълът на Хънуел.

Хънуел подаде бинокъла на Пит.

— Ето там погледни и ми кажи дали тези мои стари очи не виждат мираж?

Пит направи жонгльорски номер с бинокъла и уредите за управление на хеликоптера, като се опитваше да не позволи на вибрациите от двигателя да разфокусират гледката на айсберга.

— Различаваш ли червената боя? — нервно го попита Хънуел.

— Като кръгче с ягоди в средата на порция сладолед.

— Не разбирам — поклати глава Хънуел. — Тази ледена планина не би трябвало да е тук. По всички правила за морските течения би трябвало да плава поне на деветдесет мили в югоизточна посока.

Но той беше там, масивен леден къс, очертан срещу яркия хоризонт, оформен прекрасно от природата и комично нацапан с човешките химикали. Преди Пит да е оставил бинокъла, слънцето огря ледените кристали на грамадата и отрази яркостта им в очите му, като силата им нарасна от увеличителните стъкла. Временно заслепен, той набра височина и промени курса с няколко градуса, за да се махне от блясъка. Измина почти цяла минута, преди светкавиците зад очните му ябълки накрая да изчезнат.

Тогава Пит изведнъж забеляза смътна, почти неразличима сянка във водата. Не му достигна време да разгледа контура, защото хеликоптерът се плъзна над сините вълни, които останаха на не повече от петдесет метра под спирателните обувки. Айсбергът все още беше на седем мили от тях, когато той направи широка дъга на изток и се насочи към „Катауаба“.

— Какво, за бога, ти стана? — възмути се Хънуел.

Пит не обърна внимание на въпроса.

— Изглежда, че са ни дошли неканени гости.

— Глупости! Никъде не се вижда нито кораб, нито друга летателна машина.

— Те пристигат за събирането през мазето.

Хънуел вдигна вежди озадачено. После бавно се отпусна в седалката си.

— Подводница ли?

— Подводница.

— Съвсем вероятно е да е някоя от нашите.

— Съжалявам, докторе, но това е прекален оптимизъм.

— Тогава руснаците са ни били. — Устата на Хънуел се изкриви. — Господи, закъснели сме.

— Не още. — Пит насочи вертолета в нова заобикаляща дъга и отново към айсберга. — Бихме могли да стъпим върху леда след четири минути. А на подводницата ще й трябва поне половин час, за да го стигне. Ако имаме късмет, можем да установим онова, за което сме дошли, и да се махнем оттам, преди екипажът им да се е показал.

— Това ми се вижда доста рисковано. — В гласа на Хънуел се чувстваше колебание. — Когато руснаците ни видят да се мотаем по айсберга, те няма да слязат невъоръжени.

— Бих се учудил, ако е така. Всъщност капитанът на руската подводница има достатъчно оръжия, за да ни направи на пух и прах, когато си поиска. Но аз се обзалагам, че не би рискувал.

— Защо, какво може да загуби?

— Нищо. Но ще му останат последствията от един голям международен инцидент. Всеки капитан, който си заслужава рублите, няма да се усъмни, че поддържаме постоянен радиоконтакт с домашната си база, съобщаваме за местоположението на подводницата и сме готови да се разпищим при първия изстрел. Тази част от Атлантика си е наша територия и той много добре го знае. Прекалено далече е от Москва, за да започне да се перчи.

— Добре, добре — махна с ръка Хънуел. — Карай натам и да слезем. Предполагам, че е по-добре човек да бъде застрелян, отколкото да изкара още минута в тая мелачка на зъби.

Пит не каза нищо повече. Приближи се и кацна на малка ледена площадка с размери не повече от седем на пет метра. После, преди перките да са спрели напълно, той и Хънуел изскочиха от кабината и застанаха върху тихия айсберг, като се чудеха кога ли ще се покаже руската подводница и какво щяха да открият под леденото було, което ги разделяше от студените враждебни води. Нито виждаха, нито чувстваха някакви признаци за живот. С бузите си усетиха лек, но леден вятър и нищо повече.