Клайв Къслър
Айсберг (22)

XXI

Тъй като полетът от изток на запад и скоростта от хиляда и седемстотин километра в час на реактивния бомбардировач спестиха цели седем часа, беше все още сутринта на деня, в който Пит замина от Исландия — със замътен поглед той се прозя, протегна се в тясната кабина, погледна през страничния люк на навигатора и видя далечните очертания на летището срещу зелените склонове на планината Сиера Мадре.

И сега какво? Пит се усмихна невесело на отражението си в люка, а бомбардировачът прелетя над хълмовете и се насочи към покритата с мъгла долина Сан Габриел. Щом се показа и Тихият океан, той реши да освободи съзнанието си от другите неща и да се съсредоточи върху онова, което му предстоеше. Не му беше ясно нито как, нито пък имаше най-бегъл план, но знаеше, че каквито да са трудностите, ще убие Оскар Рондхайм.

Умът му рязко се върна към настоящето, когато колесарите изтропаха по пистата. Дийн Кипман го побутна по ръката.

— Добре ли си поспахте?

— Спах като заклан.

В-92 забави ход, като зарева от напъна на двигателите. Денят отвън изглеждаше топъл и приятен, а калифорнийското слънце ослепително осветяваше редиците военни самолети от двете страни на летището. Пит прочете изписания с четириметрови букви надпис върху гигантския хангар:

ДОБРЕ ДОШЛИ В БАЗАТА ЕЛ ТОРО МАРИНЕ

Изключените двигатели на бомбардировача бавно заглъхнаха, от товарния плац се показа автомобил, а Пит, Кипман и екипажът се спуснаха по тясната стълба и се отправиха към него. От синия микробус слязоха двама души и се приближиха към Кипман. Поздравиха се и се ръкуваха. После тръгнаха към колата. Пит нямаше какво друго да направи, освен да ги последва.

Край отворената врата на микробуса тримата мъже събраха глави, а Пит си запали цигара на метър от тях. Накрая Кипман се обърна и отиде при него.

— Изглежда, ни предстои да развалим една семейна среща.

— Което значи?

— Всички са се събрали. Кели, Маркс, Рондхайм, цялата пасмина.

— Тук, в Калифорния? — учуди се Пит.

— Да, следим ги, откакто напуснаха Исландия. Черният реактив със сериен номер, който научихме благодарение на вас, се оказа от много търсена марка. Стана ясно, че компанията „Хърмит“ е закупила общо шест броя от същия модел с последователни номера. Останалите пет се намират под наше наблюдение в момента.

— Изглежда, сте се справили доста бързо.

Кипман се усмихна.

— Не беше чак толкова трудно. Бихме се поизмъчили, ако бяха пръснати по целия свят, но те всички сега са подредени един до друг на летището „Ориндж каунти“ на дванадесет километра оттук.

— Тогава и главната квартира на Кели трябва да е някъде наоколо.

— Тя представлява двестадекаров комплекс по хълмовете зад Лагуна бийч — обясни Кипман, като протегна ръка в югозападна посока. — Между другото компанията „Хърмит“ държи над триста платени служители, които си мислят, че се занимават със секретни политически анализи за собствените си правителства.

— А къде отиваме оттук?

Кипман направи знак на Пит да се качи в колата.

— В Дисниленд — тържествено заяви той, — за да предотвратим двойно политическо убийство.

Излязоха на магистралата „Санта Ана“ и тръгнаха на север, като задминаваха малкото коли в утринта. Когато отминаха отбивката за Нюпорт бийч, Пит се зачуди дали прекрасната рижа девойка, с която се бяха запознали на плажа само преди няколко дни, все още го чакаше в хотел „Нюпорт ин“.

Кипман извади две снимки и ги постави пред Пит.

— Ето ги хората, които се опитваме да спасим.

Пит посочи с пръст едно от лицата на снимките.

— Това е Пабло Кастиле, президентът на Доминиканската република.

Кипман кимна.

— Блестящ икономист и един от водачите на латиноамериканската десница. След избирането си започна амбициозна реформаторска програма. За първи път от доста време насам в страната му е създаден спокоен и оптимистичен климат. На нашия държавен департамент би му било страшно неприятно, ако Кели забърка някоя каша там, тъкмо когато има надежда в Доминиканската република да се постигне икономическа стабилност.

Пит вдигна другата снимка.

— Този не го знам.

— Това е Хуан де Кроа — обясни Кипман. — Много известен доктор на науките с източноиндийско потекло. Водач на Народната прогресивна партия — спечели изборите само преди шест месеца. Сега той е президентът на Френска Гвиана.

— Ако добре си спомням последните сводки, едва ли му е лесно.

— Наистина си има проблеми — съгласи се Кипман. — Френска Гвиана е по-малко заможна от Британска и Холандска Гвиана. Преди пет години там възникна сериозно движение за независимост. Единствено непосредствената заплаха от революция принуди французите да разрешат нова конституция и провеждането на общи избори. В момента никак не му е леко. В страната се ширят всякакви тропически заболявания и има хроничен недостиг от производство на хранителни продукти. Никой не би могъл да каже, че му завижда.

— Управлението на Де Кроа явно е уязвимо — замисли се Пит. — Но в кабинета на Кастиле няма ли достатъчно министри, които са в състояние да овладеят положението след смъртта му?

— С подкрепата на народа вероятно. Но доминиканската армия не е особено предана. Властта несъмнено би се поела от военна хунта, само че в този случай Кели явно ще е подкупил генералите.

— А как е станало така, че и двамата президенти се намират на същото място едновременно?

— Ако бяхте чели вестниците, щяхте да знаете, че в Сан Франциско току-що завърши конференцията за икономическо и стопанско развитие, в която участваха всички държавни глави от западното полукълбо. Де Кроа, Кастиле и още неколцина латиноамерикански водачи са решили да се позабавляват преди отпътуването си. Толкова е просто.

— Тогава защо не предотвратихте посещението им в парка?

— Опитах се, но докато нашите вътрешни сили за сигурност се задействат, беше вече прекалено късно. Де Кроа и Кастиле се намираха от два часа в парка и отказали да напуснат. Остава ни само да стискаме палци убийците на Рондхайм да се придържат към разписанието си.

— Постъпвате доста рисковано, така ли е? — изгледа го Пит.

Кипман сви рамене.

— Човек може да контролира някои неща, но за други му остава само да стои отстрани и да гледа.

Колата напусна магистралата и тръгна по булевард „Харбър“, където скоро спря пред служебния вход. Докато шофьорът се легитимираше и питаше охраната за най-прекия път, Пит се показа от прозореца и се загледа във влакчето, което преминаваше над тях, увиснало на единичната си релса. Намираха се в северния край на парка и оттук се виждаха само красивите хълмове, заобиколили горната половина на Матерхорн, както и кубетата на замъка „Фантазиленд“. Отвориха им външната врата и те се отправиха навътре.

Бяха тръгнали по подземните коридори към службата за охрана на парка, а Пит вече тъгуваше за удобното си болнично легло в Рейкявик и се чудеше кога ли ще може отново да се отпусне така. Не беше мислил какво му предстои да види в службите за охрана на парка, но едва ли си бе представял това, което намери там.

Главната заседателна зала беше огромна — приличаше на умален вариант на съвещателната зала в Пентагона. Централната маса имаше дължина поне осемнадесет метра и около нея бяха насядали над двадесет души. В единия й ъгъл имаше радио и радистът припряно диктуваше различни координати на картограф, който стоеше на подиум и поставяше маркери на покриваща половината стена карта с височина три метра. Пит заобиколи бавно масата и застана под прекрасно осветеното релефно копие на Дисниленд. Разглеждаше един многоцветен участък и флуоресцентната линия през него, когато Кипман го бутна по рамото.

— Готов ли сте за работа?

— Организмът ми работи още по исландско време, а там е вече малко след пет. Бих могъл да пийна нещо.

— Съжалявам, сър. — Думите идваха от едър мъж с лула, който гледаше към Пит през модерни очила без рамки. — Никога не сме допускали алкохол където и да е в парка, откакто сме го открили. Смятаме да запазим тази традиция.

— Жалко — незлобиво махна с ръка Пит. После погледна очаквателно Кипман.

Кипман се досети.

— Майор Дърк Пит, позволете ми да ви представя господин Дан Лазард, началник на охраната на парка.

Лазард силно стисна ръката му.

— Господин Кипман ми разказа за нараняванията ви. Мислите ли, че сте в състояние да се заемете с това?

— Ще се оправя — с тъжен жест отвърна Пит. — Само че трябва да направим нещо за бинтовете около главата ми — твърде бият на очи.

Погледът на Лазард блесна игриво.

— Мисля, че можем да ви нагласим така, че никой да не забележи бинтовете — дори сестрата, която ги е слагала.

След малко Пит стоеше пред голямо огледало в заплашителна поза. Разкъсваше се между желанието да се разсмее или да изпсува, докато се взираше във фигурата на Големия лош вълк в естествен размер, която нелюбезно отвръщаше на погледа му.

— Трябва да признаете — сподави усмивката си Кипман, — че и родната ви майка не би ви познала в това облекло.

— А може би костюмът отговаря на характера ми. — Пит свали вълчата глава, отпусна се в стола и въздъхна. — Колко време ни остава?

— Още час и четиридесет минути до последния срок на Кели.

— Не мислите ли, че вече трябва да бъда вкаран в играта? Не ми оставяте особено много време, за да различа убийците… ако мога да ги различа.

— Към четиридесет души от моите хора, охраната на парка и агенти от ФБР са съсредоточили всичките си усилия, за да предотвратят покушението. Вас пазя за последния момент.

— Тоест прибягвате до последните си запаси накрая. — Пит се облегна и се отпусна. — Не бих казал, че одобрявам тактиката ви.

— Вие не работите с любители, майоре. Тези хора са проверени професионалисти. Някои са облечени в костюми като вас, други вървят ръка за ръка като излезли на разходка влюбени, трети се преструват на забавляващи се семейства, някои са влезли в ролята на служители от персонала. Имаме хора по покривите и в бутафорни втори етажи с телескопи и бинокли. — Гласът на Кипман беше тих, но напълно убеден. — Убийците ще бъдат открити и спрени, преди да извършат мръсното си дело. Шансовете ни срещу Кели и поставения от него краен срок са наистина внушителни.

— Това го кажете на Оскар Рондхайм — възрази Пит. — Има един недостатък, който праща по дяволите всичките ви добри намерения — вие не познавате противника си.

В малката стая се възцари мълчание. Кипман потри длани в лицето си, после бавно поклати глава, като че ли му предстоеше да направи нещо, което никак не му харесваше. Вдигна неизменното си дипломатическо куфарче и подаде на Пит папка с простия надпис 078–34.

— Вярно е, че не съм го виждал лично, но той не е непознат за мен. — Кипман зачете от папката. — „Оскар Рондхайм, още Макс Роланд, още Хуго фон Клаусен, още Чартфорд Маразан, с истинско име Карзо Бутера, роден в Бруклин, Ню Йорк, на 15 юли 1940.“ Бих могъл часове наред да чета списъка на арестите и присъдите му. Бил е доста голяма фигура в нюйоркското пристанище. Организирал е синдиката на рибарите. Бил изтласкан от мафиотски групировки и изчезнал. През последните пет години наблюдаваме отблизо господин Рондхайм и компанията му „Албатрос“. Накрая успяхме да навържем фактите и да стигнем до Карзо Бутера.

По устните на Пит заигра хитра усмивка.

— Убедихте ме. Би ми било интересно да узная какво пише за мен в архивите ви със скандални подробности.

— И вашата папка е тук — отвърна Кипман със същата усмивка. — Искате ли да я видите?

— Не, благодаря. Тя няма да ми каже нищо, което вече не знам — отсече Пит. — По-интересно ще ми бъде да видя сведенията ви за Кирсти Фирие.

Лицето на Кипман застина и той заприлича на човек, по когото са стреляли.

— Надявах се да не стигнете до нея.

— Имате и нейното досие. — Това не беше въпрос.

— Да. — Кипман видя, че няма как да се измъкне, че не би могъл да си послужи с никакъв аргумент. Въздъхна притеснено и подаде на Пит папка с номер 883–57.

Пит се пресегна и я взе. Проучва съдържанието й десет минути, разлистваше я бавно, преминаваше от документи към снимки, от сведения към писма. Накрая като човек в транс затвори папката и я върна на Кипман.

— Не може да бъде. Това е нелепо. Не го вярвам.

— За съжаление прочетохте истината, цялата истина. — Гласът на Кипман беше тих и равен.

Пит прекара длан през очите си.

— Никога, никога… и хиляда години да бях… — Гласът му утихна.

— Фактите стреснаха и нас. Първият намек дойде, когато не открихме и следа от нея в Нова Гвинея.

— Знам. Сам се убедих, че това е било измама.

— Знаели сте? Но как?

— Когато вечеряхме заедно в Рейкявик, описах една рецепта, за която се иска акулското месо да се увие във водораслото ехидна. Госпожица Фирие го прие. Доста странно поведение за мисионерка, която е прекарала години в джунглите на Нова Гвинея, не мислите ли?

— Откъде, по дяволите, бих могъл да знам аз? — сви рамене Кипман. — Нямам никаква представа какво е ехидната.

— Ехидната — обясни Пит — е покрит с игли мравояд. Много често срещано в Нова Гвинея млекопитаещо.

— Не бих я обвинил, че не е забелязала уловката.

— Вие как бихте реагирали, ако кажех, че отивам на угощение, където ще ми поднесат нюйоркски котлет с бодли от бодливо прасе?

— Бих казал нещо.

— Значи ви е ясно.

Кипман възхитено погледна Пит.

— Какво първо ви накара да се усъмните в нея? Не бихте я подлъгали без някакъв първоначален подтик, без повод за подозрение.

— Тенът й — отвърна Пит. — Беше лек тен, а не дълбоката мургавост, която човек придобива след години, прекарани в тропическата джунгла.

— Вие, сър, сте много наблюдателен — замислено промърмори Кипман. — Но защо… защо ви трябваше да подлъгвате човек, когото едва познавате?

— Донякъде по същата причина, поради която седя сега тук в този смехотворен вълчи костюм. Дойдох доброволно на малкия ви лов на хора по две причини. Първо, държа да си разчистя сметките с Рондхайм и Кели — това е много просто. Второ, все още съм директор по специалните проекти в Националната подводна и морска агенция и затова сред най-важните ми задължения е да получа плановете за подводната сонда за минерали на Фирие. Ето защо изиграх Кирсти — тя знае къде са скрити подробните планове. А след като аз знаех нещо, което не ми се полагаше, притежавах лост, чрез който да се добера до нея.

Кипман кимна.

— Сега разбирам. — Опря се на ръба на бюрото и взе да върти нож за хартия в ръцете си. — Добре, след като задържа Кели и групата му, ще я предоставя на вас и на адмирал Сандекър за разпит.

— Това не е достатъчно — рязко каза Пит. — Ако искате да продължа да ви сътруднича и като свидетел за разпознаването, трябва да ми осигурите няколко минути насаме с Рондхайм. Както и пълно и окончателно попечителство над Кирсти Фирие.

— Това е невъзможно!

— Едва ли. Бъдещото физическо състояние на Рондхайм надали има особено значение за вас.

— Дори да се направя на сляп и да ви оставя да изпотрошите зъбите на Рондхайм, не мога да ви дам Кирсти Фирие.

— Можете — тръсна глава Пит. — Главно защото тя не ви принадлежи. Бихте могли най-много да я обвините в съучастничество. Но това пък би напрегнало взаимоотношенията ни с Исландия, а от такова развитие на нещата Държавният департамент никак няма да е доволен.

— Хабите си приказките — нервно подхвана Кипман. — Тя ще бъде съдена за убийство заедно с останалите.

— Вашата работа не е да съдите, а да задържате и арестувате.

Кипман поклати глава.

— Не разбирате ли, че…

Спря, когато вратата се отвори широко. В рамката с посивяло лице бе застанал Лазард.

Кипман го изгледа любопитно.

— Дан, какво има?

Лазард изтри чело и се отпусна в един празен стол.

— Де Кроа и Кастиле изведнъж са решили да променят запланувания маршрут. Освободили са охраната си и са изчезнали някъде в парка. Един бог знае какво може да се случи, преди да ги намерим.

Кипман смаян се намръщи и за миг на лицето му се изписа пълно неразбиране.

— Господи! — избухна той. — Как можа да стане това? Как ги изтървахте, след като половината от федералните агенти в щата наблюдаваха групата?

— В момента из парка се движат двадесет хиляди души — търпеливо започна Лазард. — Не са нужни кой знае какви усилия двама от тях да се изплъзнат. — Сви рамене безпомощно. — Де Кроа и Кастиле се оплакваха от засилените ни грижи за сигурността им от секундата, когато влязоха през централния вход. Отишли са до клозета заедно и са се измъкнали през някой от страничните прозорци — също като две деца.

Пит се изправи.

— Бързо, имате ли маршрута им и предвидените спирания?

Лазард остана загледан в него за миг.

— Да, ето — всички места за развлечение и посещение, както и разписанието. — Подаде на Пит ксерокопие от графика.

Пит бързо огледа данните. После бавно се усмихна и се обърна към Кипман.

— Най-добре е вече да ме включите в играта, шефе.

— Майоре — с нещастен вид въздъхна Кипман, — имам чувството, че се каните да ме изнудвате.

— Както казват по университетските стачки, ще изпълните ли условията ни?

Кипман сви рамене така безпомощно, че със същия успех би могъл да развее и бяло знаме. Взря се в Пит. Погледът, който срещна, беше обезпокояващо решителен.

Кипман кимна.

— Рондхайм и госпожица Фирие са ваши. Отседнали са в хотел „Дисниленд“ от другата страна на улицата. Две съседни стаи — 605 и 607.

— А Кели, Маркс, Фон Хумел и останалите?

— Всички са там. Компанията „Хърмит“ е резервирала целия шести етаж. — Кипман притеснено потри лице. — Какво точно сте намислили?

— Не се безпокойте. Трябват ми пет минути с Рондхайм. После може да си го приберете. А Кирсти Фирие ще задържа. Наречете го малък колегиален жест от страна на Националната разузнавателна агенция към Националната подводна и морска агенция.

Кипман напълно се предаде.

— Печелите. Сега къде са Де Кроа и Кастиле?

— На най-близкото до ума място. — Пит се усмихна на Кипман и Лазард. — На най-близкото до ума място, към което ще се отправят двама мъже, прекарали детството си по североизточното крайбрежие на Южна Америка.

— Господи, точно така — почти с горчивина се досети Лазард. — Последното място от графика им — „Пиратите в Карибско море“.

 

 

След умно конструираните привидения в „Къщата на духовете“ в Дисниленд „Пиратите на Карибско море“ е най-посещаваната атракция в световноизвестния парк, разположена на две подземни равнища с площ от почти осем декара. Половинкилометровата обиколка с лодка пренася смаяните посетители през лабиринт от тунели и огромни помещения, в които виждат бродещи пиратски кораби и плячкосани крайбрежни градове, както и почти сто имитации на хора в естествен ръст, които не само съперничат на най-доброто от музея с восъчни фигури „Мадам Тюсо“, но могат също така да пеят, да танцуват и да грабят.

Пит беше последният на входа, водещ към площадка, където служителите помагаха на посетителите да се настанят в лодките, преди да започнат петнадесетминутната си обиколка. Наредилите се петдесет или шестдесет души помахаха на Пит и започнаха усмихнати да обсъждат костюма му, когато той тръгна към тях зад Кипман и Лазард. Той им помаха в отговор, като се чудеше какво ли биха изразили лицата им, ако свалеше вълчата маска и разкриеше бинтованото си лице. Видя поне десет малки деца, които след това никога вече не биха искали да им четат приказката за трите малки прасенца преди лягане.

Лазард дръпна старшия служител за ръкава.

— Бързо, трябва да спрете лодките.

Служителят, русо дългуресто момче на не повече от двадесет години, просто замръзна, без да разбира нищо.

Лазард, който явно не обичаше излишните разговори, бързо мина през площадката към контролното табло, изключи подводната верига, теглеща увеселителните лодки, дръпна ръчната спирачка и се обърна отново към изуменото момче.

— Двама мъже, двама мъже качиха ли се заедно преди малко?

Замаяното момче само изпелтечи:

— Не съм… не съм сигурен, сър. Имаше… имаше толкова много хора. Не мога да си спомня…

Кипман застана пред Лазард и показа на момчето снимките на Кастиле и Де Кроа.

— Видя ли тези мъже?

Зениците на момчето се разшириха.

— Да, сър, спомних си ги сега. — После се намръщи. — Но не бяха сами. С тях имаше още двама.

— Четирима! — извика Кипман, като накара поне тридесет души да се обърнат към него. — Сигурен ли си?

— Да, сър. — Момчето уверено кимна. — Съвсем сигурен съм. В лодката има осем места. Първите четири бяха заети от мъж и жена с две деца. Мъжете от снимките заеха задните седалки заедно с още двама.

Пит дотича в този момент, като дишаше начесто, и се опря на перилото, за да не падне от болка и изтощение.

— Единият от тях беше едър мъжага с плешива глава и космати ръце, нали? А другият — червенокос, с огромни мустаци и рамене като на маймуна?

Момчето за миг глупаво се загледа в костюма на Пит.

После се усмихна наполовина.

— Съвсем точно ги описахте. Голяма двойка. Бяха като герои от някой детски филм за разбойници.

Пит се обърна към Кипман и Лазард.

— Господа — съобщи им той с леко заглушен под гумената вълча маска глас, — мисля, че нашата лодка току-що е потеглила.

— За бога! — ужасен промърмори Кипман. — Не можем просто да си стоим тук.

— Не — тръсна глава Лазард. — Не можем да го направим. — Кимна към момчето. — Обади се на вътрешен 309. Кажи на който и да ти се обади, че Лазард е открил изчезналите хора в „Пиратите в Карибско море“. Кажи им също, че ситуацията е извънредна — че и ловците са тук. — Обърна се пак към Кипман и Пит. — Тримата ще тръгнем по мостчетата зад декорите и ще ги настигнем. Единствената ни надежда е да не сме закъснели.

— Преди колко лодки потеглиха те? — попита Пит момчето.

— Преди десет, може би дванадесет. Сега трябва да са спрени някъде в средата — навярно между запаленото село и боя с топове.

— Насам! — Лазард почти изстреля думите. После изчезна зад врата в края на площадката с надпис служебен вход.

Докато се движеха из тъмните пространства зад пиратите, тримата дочуваха гласовете на посетителите, чиито лодки бяха спрени в различни места по маршрута. Кастиле и Де Кроа, както и убийците им, мислеше си Пит, не биха съзрели нещо, свързано с тях, в забавянето, но това нямаше значение — беше напълно възможно планът на Кели и Рондхайм вече да е осъществен. Той се бореше с болката в гърдите си и следваше квадратните очертания на Кипман покрай задната част на сцена, в която петима пирати заравяха сандък със скъпоценности. Фигурите съвсем приличаха на истински и на Пит му беше трудно да повярва, че са само електронни манекени. Така се беше загледал в увеселителните изображения, че се блъсна неволно в спрелия изведнъж Кипман.

— По-леко, по-леко — изохка Кипман.

Лазард им направи знак да останат на място, мина безшумно по тесен коридор и се надвеси над перилата на галерията за поддръжка, която минаваше над канала с лодките. После махна на Пит и на Кипман да се приближат.

— Този път имахме късмет — посочи им той. — Погледнете.

Пит с още непривикнали към тъмнината очи се взря надолу в най-невероятната гледка — дива фантастична нощ, в която група от поне тридесет пирати гореше и ограбваше нещо, което изглеждаше като копие на Порт Роял^[1] или на Панама сити. От няколко сгради излизаха пламъци, докато силуетите на смеещи се морски разбойници преследваха пищящи манекени на момичета около осветени отзад прозорци. Шумна песен се носеше от скрити високоговорители и създаваше впечатлението, че изнасилванията и грабежите са все пак само забавление.

Каналът с лодките минаваше покрай градските къщи и пред очите на зрителите се показваха ту двама пирати, които напразно се мъчеха да принудят едно муле да издърпа количка с плячката им, ту трима техни събратя, които жадно пиеха вино направо от буретата вдясно. Но вниманието на Пит се насочи към средата на канала. Там Кастиле и Де Кроа седяха в лодка, която се намираше почти под него, и щастливо сочеха един на друг подробности от възхитителната сцена като двама ученици по време на игра на хокей. А точно зад двамата латиноамерикански президенти като незаинтересувани статуи седяха горилите, които бяха държали ръцете му само преди два дена в Рейкявик, докато Рондхайм го превръщаше в желе.

Пит погледна светещия циферблат на оранжевия часовник „Докса“ на китката си. Все още оставаше час и двадесет минути до крайния срок, даден от Кели. Беше прекалено рано, но все пак двама от убийците на Рондхайм се бяха настанили зад бъдещите си жертви. От мозайката липсваше голяма част. Не се съмняваше, че Кели беше казал истината за разписанието си и че Рондхайм би трябвало да се придържа към него. Но щеше ли да го направи? Щом Рондхайм възнамеряваше да завладее компанията „Хърмит“, можеше да се допусне и че ще извърши промяна в плановете.

— Тук командваш ти, Дан — обърна се Кипман към директора на охраната. — Как да ги хванем?

— Никакво оръжие — отсече Лазард. — Последното нещо, което ни е нужно, е някое дете да пострада от заблуден куршум.

— Може би е по-добре да изчакаме подкрепленията — предложи Кипман.

— Няма време — възрази Лазард. — И без това задържахме лодките прекалено дълго. Всички са започнали да се изнервят, включително и онези двамата зад Кастиле и Де Кроа.

— Тогава се налага да рискуваме. — Кипман прекара кърпа по потното си чело. — Пусни отново веригата. Когато лодката с нашите приятели мине под нас, ще ги хванем.

— Добре — съгласи се Лазард. — Мостът ще ви осигури прикритие до метър и половина от тях. Аз ще заобиколя и ще изляза от вратата под знака на онази кръчма. Кипман, ти се скрий зад мулето и количката.

— Ще ви трябва ли помощ? — попита Пит.

— Съжалявам, майоре. — Лазард хладно изгледа Пит. — Вие едва ли сте във форма за ръкопашен бой. — Замълча и хвана Пит за рамото. — Бихте могли все пак да изиграете важна роля.

— Кажете каква.

— Ако застанете на моста във вълчия си костюм и се смесите с пиратите, ще можете да отвлечете вниманието на ония двамата от лодката достатъчно, за да осигурите на мен и на Кипман още няколко секунди.

— Това сигурно ще изненада много трите малки прасенца — пошегува се Пит.

Веднага щом Лазард успя да се свърже, нареди на служителя да пусне отново лодките след две минути. Той и Кипман се спуснаха в горящото село зад реалистичните фасади и заеха позиции.

След като се препъна в изпънатото тяло на пират, за когото зрителите трябваше да мислят, че се е проснал от препиване, Пит се пресегна и взе от манекена кривата му сабя. С учудване откри, че тя е стоманено копие на истинското оръжие. Дори от толкова близо можеше само да се възхищава от съвършенството на механичните пирати. Стъклените очи, разположени в кафяви восъчни лица, се взираха безпогрешно в която и посока да се обърнеше главата, а веждите и устните се движеха в ритъма на песента „Шестнайсет души във ковчега на мъртвеца“, която звучеше от говорители, скрити в алуминиевите клетки на телата им.

Пит се придвижи към средата на моста, извит като дъга над канала, и се присъедини към песента на трима весели морски разбойници, които седяха и полюляваха крака от парапета, имитация на камък, като въртяха късите си саби в такт с песента. Пит в костюма си на Големия лош вълк и лудуващите пирати представляваха странна гледка за хората в лодката, които им замахаха и запяха известна старинна морска песен. Децата — десетгодишно момиченце и момченце на не повече от седем — скоро познаха в него триизмерното съответствие на героя от рисуваните филми и започнаха да му махат весело.

Кастиле и Де Кроа също се смееха, а после го поздравиха на испански, като го сочеха и се шегуваха помежду си, докато високият плешив убиец и съучастникът му, широкоплещестото животно, седяха с каменни лица, без да обръщат внимание на представлението. На Пит му хрумна, че неговата роля е много рискована — не само погрешно движение, но и най-малката непредпазливост можеха да доведат до смъртта на мъжете, жената и децата, които невинно се радваха на гротесковото му облекло.

Тогава видя, че лодката се задвижи.

Носът тъкмо минаваше под краката му, когато тъмните фигури на Кипман и Лазард изскочиха от прикритието си, хукнаха през движещите се манекени и скочиха в задната част на лодката. Изненадата беше пълна. Но Пит не успя да я забележи. Без шум и без излишна парадност, без всякакво предупреждение той хладно и точно мушна острието на сабята си под мишницата и в гърдите на пирата, застанал най-близко до него.

Случи се странно нещо. Пиратът изпусна своята сабя, устните му беззвучно се закръглиха, в очите му пролича учудване и шок, шок, който накрая се замени от разбиране. Очите му се извъртяха и той падна напред в сега празния канал под моста.

Вторият пират не бе успял да реагира в частта от секундата, когато би могъл да парира замахването на Пит. Понечи да каже нещо. С още кървава сабя Пит с всички сили замахна назад и острието му попадна в основата на врата на пирата и в лявата му плешка. Човекът изстена, протегна ръка напред, сякаш искаше да се претърколи, но се подхлъзна по неравния мост, коленичи и се стовари настрани, като от полуотворената му уста заструи кръв.

С ъгълчето на окото си Пит забеляза метален отблясък сред светлината на пожара около себе си и инстинктивното накланяне на главата спаси живота му, когато сабята на третия пират преряза накривената шапка, която беше закрепена върху вълчата маска. Късметът беше проработил за Пит прекалено много. Беше надвил двама от убийците на Рондхайм, преди да разберат какво става, но за третия остана достатъчно време, за да се противопостави на атаката на Пит и да го извади от равновесие.

Като отбиваше сляпо поредицата от удари и отстъпваше пред яростното нападение на другия, Пит конвулсивно се метна встрани през парапета в студената вода на канала. Дори при гмуркането си той чу изсъскването на сабята на пирата, която профуча във въздуха там, където бе стоял само преди секунда. Последва внезапен удар, когато рамото му силно се удари в плиткото дъно на канала. Болката избухна в него и всичко наоколо сякаш се стопи и замря.

„Йо-хо-хо, шестнайсет души в ковчега на мъртвеца.“ Господи, замаяно си помисли Пит, не можеха ли тая механични гадини да изпеят нещо друго? Като специалист по диагнозите внимателно бе изучил нараненото си тяло — областите на болка, положението на ръцете и краката в осветената от изкуствения огън вода. Усещаше ребрата си като че ли горяха в гърдите му, а огънят се разпростираше по гърба и раменете му. Пит се издърпа на площадката, застана нестабилно на крака, олюля се и успя да се задържи прав благодарение на сабята, която му послужи за бастун, макар да се учуди, като усети дръжката й, която бе стиснал здраво в дясната си ръка.

Свлече се на коляно, опита се да нормализира дишането си, изчака сърцето му да забие по-бавно и проучи декора около себе си, като очите му напразно се мъчеха да пробият мрака зад червената светлина. Мостът беше празен, третия пират го нямаше, а лодката вече завиваше към следващата галерия. Обърна се навреме, за да види поредната лодка със зрители, която приближаваше по канала.

Забеляза всичко това механично, без да подреди фактите според значението им. Мислеше си единствено за убиеца, който трябваше да е някъде наблизо под маскировката на пират. Чувстваше се безпомощен, защото манекените толкова си приличаха, а събитията на моста се бяха развили така бързо, че не бе успял да запомни подробности от костюма му.

Почти като луд се опита да измисли какво да предприеме сега. Вече нямаше никаква възможност да изненада противника си — убиецът пират много добре знаеше как изглежда Пит, докато той не можеше да отличи истинския човек от манекените и вече бе изгубил предимството да действа изневиделица. Знаеше обаче, че не бива да губи време.

След секунда вече наполовина тичаше, наполовина се препъваше по кея и стенеше при всяка стъпка, докато вълни от болка пронизваха всяко сухожилие по тялото му. Премина през черна завеса и попадна в залата за следващата сцена. Беше огромно помещение със заоблен таван, осветен слабо за нощен епизод.

В отсрещната стена беше вграден умален модел на корсарски кораб с миниатюрен екипаж и пиратски флаг, развяван от скрит вентилатор. Умаленото оръдие отстрани стреляше през двадесетте метра вода над главите на хората в лодките по миниатюрна крепост, качена върху назъбените скали отсреща.

Беше прекалено тъмно, за да се различи нещо в развлекателната лодка. Пит не забелязваше никакво движение на кърмата и беше убеден, че Кипман и Лазард са овладели положението — тоест всичко около тях. Когато очите му започнаха да свикват с гъстия мрак на нощното пристанище между кораба и крепостта, забеляза, че телата вътре в лодката са скупчени под стените на корпуса. Разбра защо е така, когато стигна до половината на пътя към корсарския кораб и чу странен звук — почти безшумното пукане на пистолет със заглушител.

Тогава изведнъж се озова зад гърба на човек в пиратски костюм, който държеше в дясната си ръка нещо, насочено към лодката. Пит го изгледа любопитно, но с някакъв далечен интерес. Вдигна сабята и стовари плоската й страна върху китката на пирата.

Пистолетът изчезна през перилото и във водата долу. Пиратът се извъртя, изпод превързаната около главата му пурпурна кърпа се спускаше бяла коса, в студените синьо-сиви очи блеснаха гняв и безсилие, гънките около устата му дълбоко се врязаха. Огледа комичната фигура, която бе убила така хладнокръвно двамата му другари. Гласът му беше твърд и метален.

— Изглежда, сега съм твой затворник.

Пит не се заблуди нито за миг. Думите бяха само начин за печелене на време, завеса пред светкавичния удар, който непременно щеше да последва. Човекът зад гласа беше опасен и беше заложил твърде много. Но Пит разполагаше с нещо повече от острото оръжие — у него имаше нова сила, която изведнъж обхвана тялото му като приливна вълна.

— О… това си ти, Оскар.

Пит замълча многозначително и задебна Рондхайм като котка. Държеше главния изпълнителен фактор на компанията „Хърмит“ срещу върха на сабята си. Пит смъкна гумената вълча глава. Лицето на Рондхайм беше все така твърдо и съсредоточено, но очите му показаха пълно неразбиране. Пит захвърли маската и се подготви за момента, който очакваше, но за който не бе вярвал наистина, че ще дойде. Отви бавно бинтовете с едната си ръка, като оставяше марлите да се свличат по палубата и увеличаваше напрежението. Когато свърши, се загледа втренчено в Рондхайм и отстъпи. По устните на Рондхайм заигра неизречен въпрос, а лицето му доби зашеметен вид.

— Съжалявам, че не си спомняш лицето, Оскар — промълви Пит. — Но ти не остави кой знае какво за разпознаване.

Рондхайм гледаше подутите очи, изранените и подпухнали устни, шевовете по скулите и веждите, а после устата му се отвори наполовина и той прошепна:

— Пит!

Пит кимна.

— Не е възможно! — ахна Рондхайм.

Пит се изсмя.

— Извинявам се, че ти съсипах деня, но това само показва, че невинаги можеш да вярваш на компютъра.

Рондхайм дълго и изпитателно оглежда Пит.

— А останалите?

— С едно изключение всички са живи и се оправят от счупванията на костите, които ти така великодушно си им причинил. — Пит съсредоточи погледа си над рамото на Рондхайм и видя, че развлекателната лодка вече спокойно навлиза в следващата галерия.

— Значи отново сме ти и аз, майоре. При по-благоприятни за теб условия от онези, на които се радвах във физкултурния салон. Но не се надявай на нещо особено. — Някакво подобие на усмивка изкриви устните му. — Педерастчетата не могат да се мерят с истинските мъже.

— Съгласен съм — отвърна Пит. Запрати сабята във водата през главата на Рондхайм и отстъпи. Погледна надолу към ръцете си. Трябваше да свършат работа. Пое няколко пъти дълбоко дъх, прекара пръсти през мократа си коса, отърка ги в костюма си и след това ги огъна. Беше готов.

— Заблудих те, Оскар. Първият рунд беше проведен при неравни условия. Ти от самото начало имаше надмощие по хора, запланувани действия и инициатива. Как се чувстваш сам, Оскар, без платените помощници да подпират жертвите ти? Как се чувстваш на непознат терен? Още имаш възможност да избягаш. Между теб и шансовете ти за свобода не стои нищо, освен мен. Тъкмо тук е трудността, Оскар. Трябва да минеш покрай мен.

Рондхайм показа зъбите си.

— Не ми трябва никой, за да те прекърша, Пит. Съжалявам единствено, че нямам достатъчно време да ти дам пълен урок по болка.

— Добре, Оскар, стига с тези психологически глупости — спокойно каза Пит. Знаеше съвсем точно какво му предстои да направи. Наистина беше още слаб и адски уморен, но разчиташе и на нещо друго, освен на собствената си решителност — на невидимите фигури на Лили, Тиди, Сам Кели, Хънуел и останалите, които бяха до него, като му даваха сили, които никога не би имал сам.

Несигурна усмивка премина по устните на Рондхайм, докато заемаше изходна каратистка стойка. Усмивката трая кратко. Пит го удари. Нанесе силен десен, съвършено пресметнат удар, който запрати главата на Рондхайм настрани и го накара да залитне към главната мачта на кораба.

Дълбоко в себе си Пит знаеше, че шансовете му да победи Рондхайм в продължителен бой са малки, че не би могъл да го удържи повече от няколко минути, но беше заложил на изненадата, единственото свое преимущество, преди каратистките удари да започнат отново да го шибат по лицето. Оказа се, че преимуществото му е доста малко.

Рондхайм беше изключително як — беше понесъл силен удар, но вече се оправяше. Скочи от мачтата и отправи ритник към главата на Пит, като я пропусна само на сантиметър, когато Пит се отмести. Не беше изчислил добре. Пит му отвърна със серия къси леви крошета и едно силно дясно, което го накара да коленичи на палубата с ръка върху строшения кървящ нос.

— Подобрил си се — прошепна през кръвта Рондхайм.

— Казах, че те заблудих. — Пит се беше отдръпнал в поза наполовина между джудото и бокса и очакваше следващата атака на Рондхайм. — Всъщност аз съм толкова педераст, колкото и Карзо Бутера.

При произнасянето на истинското му име Рондхайм видя как пръстите на смъртта се протягат към него, но овладя гласа си и превърна лицето си в безизразна маска.

— Изглежда, съм те подценявал, майоре.

— Не беше трудно да те заблуди човек, Оскар, или трябва да те нарека с името от кръщелното ти свидетелство? Както и да е, играта приключи.

Като смотолеви серия псувни през окървавените си устни със замръзнало в неистова омраза лице, Рондхайм се нахвърли върху Пит. Но не беше направил и втората си крачка, когато бе спрян от ъперкъта отдолу, който се блъсна като ковашки чук в зъбите му. Пит беше вложил в удара всичко, на което бе способен, беше запратил напред рамото и тялото си с такава сила, че ребрата му изпращяха в агония, и разбра веднага, че не би могъл да повтори.

Чу се тъп смачкващ звук, смесен с приглушено пукане. Зъбите на Рондхайм бяха излезли от венците и се бяха забили в напуканите устни, при което и китката на Пит се изкълчи. За две-три секунди изглеждаше, че Рондхайм ще се задържи на крака, но после невероятно бавно и невъзвратимо започна да се свлича като отсечено дърво, строполи се на палубата и остана неподвижен.

Пит стоеше и дишаше тежко през стиснати зъби, а китката му висеше отпусната отстрани. Вдигна глава към малките светлинки, които излизаха от мнимото оръдие на крепостта, а после забеляза, че следващата развлекателна лодка минава през пещерата. Примигна, за да концентрира очите си, но потта нахлу в тях и му залютя. Трябваше да направи още нещо. В началото мисълта му се стори отблъскваща, но той тръсна глава, защото беше решил, че няма друг начин.

Прескочи разкрачените крака на изпадналия в безсъзнание мъж, наведе се, подпря едната ръка на Рондхайм на палубата и на долната част на перилото. После вдигна крак и го спусна силно върху нея, като потръпна вътрешно, когато костта се счупи няколко сантиметра под лакътя. Рондхайм се помести мудно и изстена.

— Това беше за Джеръм Лили — кисело процеди Пит.

Повтори операцията с другата ръка на Рондхайм, като с мрачно задоволство забеляза, че очите на жертвата се бяха отворили и гледаха празно, с разширени зеници, в изцъкленото състояние на физически шок.

— А това го сложи в сметката на Тиди Ройъл.

Пит се движеше автоматично, докато обърна тялото на Рондхайм така, че докара краката му в положението, в което преди това бяха ръцете. Мислещата и емоционалната част от ума на Пит вече не бяха част от съзнанието му. Бяха изплували извън черепната кутия и поддържаха връзка само доколкото можеха да командват центровете, които движеха ръцете и краката му. В изподраната си, нарязана и на някои места разместена кутия машината цъкаше тихо и гладко. Смъртното изтощение и болката бяха избутани настрани и запазени за момента, когато умът му щеше да поеме функциите си. Тогава скочи върху левия крак на Рондхайм.

— Отбележи това за Сам Кели.

Рондхайм се опита да извика, но писъкът заглъхна в гърлото му. Изцъклените синьо-сиви очи се взряха в Пит.

— Убий ме — прошепна той. — Защо не ме убиеш?

— И хиляда години да живееш — мрачно отвърна Пит, — никога не би могъл да получиш достатъчно заради болката и нещастието, които си причинил. Исках да знаеш как е, да почувстваш агонията на костите, които се разделят, безпомощността да лежиш и да наблюдаваш как това става. Би трябвало да ти счупя гръбнака, както ти направи с Лили; да гледам как животът ти изтлява в инвалиден стол. Но това са само приказки, Оскар. Процесът ти може да трае няколко седмици, дори месеци, но няма съдебен състав в света, който не би ти дал смъртна присъда, без дори да си прави труда да заседава. Не, ако те убия, бих ти направил услуга, което не искам. А това сега е за Уили Хънуел.

По лицето на Пит нямаше усмивка, в тъмните му зелени очи не светеше радост. Скочи за четвърти, последен път и дрезгавият, ужасен вик от болка отекна по палубите на корабите, понесе се в пещерата, после бавно заглъхна и изчезна.

С чувство на празнота, почти на тъга Пит седна на капака на люка и се загледа в разтрошеното тяло на Рондхайм. Картината не беше приятна. Гневът в него си бе намерил отдушник и сега той се чувстваше напълно пресушен, докато чакаше дробовете и сърцето му да се върнат към нормалния си ритъм.

Кипман и Лазард, следвани от малка армия въоръжени мъже, го завариха така, когато се втурнаха на палубата. Не продумаха нищо. А и нямаше какво да кажат в продължение поне на пълни шестдесет секунди, докато цялата картина на онова, което Пит бе направил, им стана ясна.

Накрая Кипман наруши мълчанието.

— Били сте малко груб с него, а?

— Това е Рондхайм — унесено се обади Пит.

— Рондхайм? Сигурен ли сте?

— Аз рядко забравям лица — отвърна Пит. — Особено на хора, които са ме правили на желе с ритници.

Лазард се обърна да го погледне. Устните му се свиха в лека усмивка.

— Какво говорихме — че едва ли сте в състояние да се справите в ръкопашен бой?

— Съжалявам, че не се добрах до Рондхайм, преди да започне да стреля със заглушителя си — намръщи се Пит. — Засегнал ли е някого?

— Кастиле е ранен в ръката — обясни Лазард. — След като се оправихме с ония двама клоуни на кърмата, аз се обърнах и те видях да влизаш в ролята на Ерол Флин^[2] на мостчето. Разбрах, че опасността още не е отминала, така че се хвърлих върху семейството отпред и ги принудих да легнат на дъното.

— И аз направих същото с гостите ни от Латинска Америка — усмихна се Кипман и разтри една драскотина на челото си. — Те ме помислиха за луд и една минута се боричкахме.

— Какво става с Кели и компанията „Хърмит“? — попита Пит.

— Ще арестуваме господин Кели заедно с богатите му международни приятели, разбира се, но вероятността хора с тяхното положение да получат присъда е съвсем нищожна. Според мен замесените правителства ще ги ударят, където ще ги заболи най-много — в чековата книжка. С глобите, които навярно ще трябва да платят, флотът ще може да си построи нов самолетоносач.

— Това е твърде малка цена за страданията, които са причинили — уморено махна с ръка Пит.

— Все пак е някакво заплащане — промърмори Кипман.

— Да… да, така е. Слава богу, че бяха спрени.

Кипман кимна към Пит.

— Трябва на вас да благодарим, майор Пит, че привлякохте вниманието ни върху компанията „Хърмит“.

Лазард изведнъж се усмихна.

— А аз бих искал да съм първият, който ще ви благодари за изпълнението на Хораций^[3] на моста. Кипман и аз не бихме стояли тук, ако тогава не бяхте свършили работата си. — Сложи ръка върху рамото на Пит. — Кажете ми нещо, интересно ми е.

— Какво?

— Как познахте, че онези пирати на моста са от плът и кръв?

— Ами просто си стояхме ей така, око до око… и мога да се закълна, че видях другия да мига.