Клайв Къслър
Айсберг (15)

XIV

Исландците често спорят дали голямата сграда, разпростряла се на върха на най-високия хълм над Рейкявик, е по-елегантна дори от президентското представително жилище в Бесастадир. Спорът би могъл да продължи, докато двете постройки се превърнат в прах, главно защото липсва истинска база за сравнение. Резиденцията на президента е образец за класическа простота, докато модерното здание на Оскар Рондхайм изглежда като създадено от необузданото въображение на Франк Лойд Райт^[1].

Цялата улица пред украсените решетки на вратите беше запълнена от лимузини, изработени в най-скъпите автозаводи във всяка страна: „Ролс-Ройс“, „Линкълн“, „Мерцедес-Бенц“, „Кадилак“. Дори един руски ЗИС беше спрял временно на алеята и от него слизаха официално облечените пътници.

Отвъд антрето осемдесет-деветдесет гости се движеха между главния салон и терасата, като разговаряха на най-различни езици. Слънцето, което ту се появяваше, ту се скриваше зад случаен облак, хвърляше ярка светлина през прозорците, макар че вече минаваше девет часът. В отдалечения край на големия салон Кирсти Фирие и Оскар Рондхайм приемаха колоната от представящи се гости под огромен герб с изображение на червен албатрос и поздравяваха всеки поотделно.

Кирсти беше заслепяващо красива в бялата си копринена рокля със златен кант, с елегантно прибрана в гръцки стил руса коса. Рондхайм, висок и подобен на ястреб, се извисяваше до нея, като тънките му устни се разтваряха в усмивка само когато учтивостта го изискваше. Тъкмо поздравяваше руските си гости и ги насочваше към дългата маса, отрупана с редици блюда с черен хайвер и сьомга и украсена с огромна сребърна купа с пуми, когато зениците му се разшириха малко и изкуствената му усмивка замръзна. Кирсти също изведнъж се стегна, когато разговорът на гостите замря в неловко мълчание.

Пит връхлетя в залата с цялото самочувствие на идола на събирането, чиито помпозни прояви бяха нещо редовно. В горния край на стълбите се спря, хвана дръжката на лорнета си, който беше окачен на врата му с тънка златна верижка, сложи стъкълцето пред дясното си око и проучи изумената публика, която безочливо отвърна на погледа му.

Всъщност никой не би могъл да ги укори, дори от гледна точка на етикета. Облеклото на Пит представляваше кръстоска между придворен костюм от времето на Луи XI и бог знае какво. Имаше червено набрано жабо върху яката и на маншетите си, а украсените със сърма жълти бричове изтъняваха и се спускаха в червени велурени ботуши. Около кръста си носеше широк кафяв копринен пояс, чиито пискюли стигаха чак до коленете му. Ако Пит беше търсил смайващ възприятията ефект, целта му бе постигната блестящо. След като извлече максимума от появата си, той изискано се спусна по стъпалата и се отправи към Кирсти и Рондхайм.

— Добър вечер, госпожице Фирие… господин Рондхайм. Много мило от ваша страна, че ме поканихте. Поетичните вечери са несъмнено любимото ми развлечение. Всичката китайска дантела не би ме спряла да присъствам на която и да било от тях.

Тя изумено се вторачи в Пит и устните й се разтвориха. Прегракнало отвърна:

— Оскар и аз се радваме, че успяхте да дойдете.

— Да, добре е, че ви виждаме отново, майоре… — Думите заседнаха в гърлото на Рондхайм, той не се сещаше какво да добави и сграбчи отпуснатата длан на Пит.

Кирсти сякаш усети, че ще се получи конфузна ситуация, и бързо вметна:

— Не сте с униформата си тази вечер.

Пит небрежно подхвърли лорнета си на верижката.

— И слава богу. Униформите са толкова еднообразни, не намирате ли? Реших, че ще е по-весело да дойда цивилен, така че никой да не ме познае. — Изсмя се шумно на левашката си шега, с което накара всички наоколо да се обърнат към тях.

За огромно удоволствие на Пит Рондхайм с явно усилие на волята се усмихна любезно.

— Очаквахме и адмирал Сандекър, както и госпожица Ройъл.

— Госпожица Ройъл ще се появи всеки момент — отвърна Пит, като огледа залата през лорнета си. — За съжаление адмиралът не се чувства добре. Реши да си легне по-рано. Горкият, не мога да го виня след това, което се случи днес следобед.

— Надявам се да не е нещо сериозно. — В гласа на Рондхайм пролича липса на всякаква загриженост за здравето на Сандекър, не по-малко очевидна от внезапния му интерес към причините за неразположението на адмирала.

— За щастие не. Отърва се само с няколко ранички и одрасквания.

— Нещастен случай ли? — попита Кирсти.

— Ужасно, просто ужасно — драматично наблегна Пит. — След като бяхте така любезна да ни заемете корабчето си, ние се отправихме към южното крайбрежие на острова и аз започнах да скицирам отделни особености на пейзажа, докато адмиралът ловеше риба. Към един часа се оказахме потопени в изключително гъста мъгла. Тъкмо се канехме да поемем обратно към Рейкявик, когато някъде в мъглата отекна ужасна експлозия. Взривът строши всички стъкла на кабината около щурвала, които порязаха тук-таме главата на адмирала.

— Експлозия? — Гласът на Рондхайм беше глух и дрезгав. — Имате ли някаква представа на какво се е дължала?

— Не, за съжаление — отвърна Пит. — Нищо не се виждаше. Огледахме се, разбира се, но при видимост до шест метра не открихме нищо.

Лицето на Рондхайм остана безизразно.

— Колко странно. Сигурен ли сте, че не сте видели нищо, майоре?

— Абсолютно — отсече Пит. — Навярно разсъждавате не много по-различно от адмирал Сандекър. Някой кораб вероятно е попаднал на забравена бомба от Втората световна война или пък е избухнал пожар, който е обхванал резервоарите му. Уведомихме местната брегова служба. Но и на тях не им остава нищо друго, освен да изчакат доклад за изчезнал плавателен съд. Общо взето, ужасно преживяване… — Пит се спря, когато видя, че Тиди идва към тях. — А, Тиди, ето те и теб.

Рондхайм отново пусна усмивката си.

— Госпожице Ройъл. — Поклони се и й целуна ръка. — Майор Пит тъкмо ни разказваше за кошмарното ви преживяване днес следобед.

Какъв мръсник, помисли си Пит. Не изчака и секунда, преди да се опита да изкопчи нещо и от нея. Тиди изглеждаше привлекателна и жизнерадостна в синята си рокля, със свободно спускащата се по гърба й светлокестенява коса. Пит небрежно обви ръка около кръста й, после незабелязано за останалите я спусна и я ощипа. Усмихна се, когато погледна големите й кафяви очи — очи, от които лъхаше мъдрост и познание.

— За съжаление пропуснах повечето. — Тя се пресегна зад гърба си, дискретно хвана ръката на Пит и завъртя малкия му пръст, после все така дискретно махна ръката му от кръста си. — Взривът ме запрати върху бюфета в салона. — Докосна малкия оток на челото си, където лилавият белег беше умело прикрит с грим. — Останах си там през следващия час и половина. А горкият Дърк се беше разтреперил и повръща през целия обратен път към Рейкявик.

На Пит му се прииска да я целуне. Тиди беше преценила обстановката, без да й мигне окото, и се бе справила с нея като роден победител.

— Мисля, че е време да се видим с гостите — реши той, хвана я за ръката и я поведе към купата с пунш.

Пит й подаде пълна чаша и двамата сложиха в чинийките си от ордьоврите. Като се сдържаше с мъка да не се прозее, заедно с Тиди обходиха една след друга групите. Обичаен посетител по приеми Пит обикновено с лекота установяваше контакти, но този път срещаше неочаквани затруднения. Над това събиране тегнеше някаква странна атмосфера. Не можеше да определи в какво точно се изразява тя, но имаше нещо определено необичайно. Нормалните групи си бяха същите — досадниците, пияниците, снобите и потупващите гърба ти. Всеки от говорещите английски, с които установяваха контакт, се държеше учтиво. Нямаше никакви антиамерикански настроения, а това често ставаше любима тема при събирания на хора от различни националности. На пръв поглед всичко изглеждаше като обикновен, незаангажиран прием. Тогава той изведнъж разбра. Наведе си и пошепна в ухото на Тиди:

— Нямаш ли чувството, че сме persona non grata^[2]?

Тиди го погледна учудено.

— Не, всички изглеждат съвсем добронамерени.

— Наистина са дружелюбни и учтиви, но като че ли го правят насила.

— Как би могъл да си сигурен?

— Мога да позная топлите и искрени усмивки, когато ги видя. Тук те отсъстват. Сякаш ни развеждат в кафез. Даваш храна на животните, говориш им, но не ги докосваш.

— Приказваш глупости. Пък и не можеш да ги обвиняваш, че се чувстват неловко, когато разговарят с човек, облечен като теб.

— Точно тук е номерът. Чудакът винаги, без изключение, става център на внимание. И ако не бях убеден в това, не бих твърдял, че се държат като на погребение.

Тя вдигна глава и изгледа Пит лукаво:

— Ти си просто нервен, защото не си сред своите хора.

Той отвърна на усмивката й:

— Би ли ми обяснила по-ясно?

— Виждаш ли ония двамата там? — Тя кимна с глава вдясно. — Застанали са до рояла.

Пит с безразличие плъзна бавно поглед в посоката, за която тя говореше. Дребен, пълничък и подвижен човечец с плешива глава ръкомахаше оживено и говореше припряно с бързи залпове на някаква рунтава и гъста бяла брада, намираща се на не повече от тридесет сантиметра от носа му. Брадата принадлежеше на слаб и изискан на вид човек, чиято сребриста коса се спускаше доста под яката и му придаваше вид на харвардски професор. Пит върна погледа си към Тиди и сви рамене.

— Е, и?

— Не ги ли позна?

— А трябва ли?

— Явно не четеш рубриките за обществения живот в „Ню Йорк таймс“.

— Аз се интересувам само от „Плейбой“.

Тя му хвърли поглед, типичен за жените, отвратени от мъжете.

— Тъжно е, че синът на американски сенатор не познава двама от най-богатите мъже на света.

Пит слушаше Тиди само наполовина. Схвана думите й след няколко секунди. Но щом те бавно отекнаха в съзнанието му, той се обърна и нахално огледа двамата, които все още бяха погълнати от разговора си. После улови Тиди за китката така здраво, че тя се намръщи.

— Имената им?

Очите й се разшириха от изненада.

— Плешивият дебеланко е Ханс фон Хумел. А онзи с изискания вид е Ф. Джеймс Кели.

— Вероятно грешиш.

— Може би… не, сигурна съм. Веднъж видях Кели на бала при встъпването на президента в длъжност.

— Поогледай залата! Познаваш ли някой друг?

Тиди бързо изпълни молбата му, като огледа главния салон за познато лице. Очите й се спряха неведнъж, а три пъти.

— Онзи възрастният със смешните очила, който е седнал на канапето. Това е сър Ерик Маркс. А привлекателната брюнетка до него е Дороти Хауърд, английската актриса…

— Остави я нея. Кажи ми за мъжете.

— Единственият друг, когото ми се струва, че съм виждала, влезе току-що и сега говори с Кирсти Фирие. Почти сигурна съм, че е Джак Бойл, австралийският магнат във въгледобива.

— Откъде си станала такава специалистка по милионерите?

Тиди кокетно сви рамене.

— Това е любимо занимание на много неомъжени момичета. Никога не си сигурна дали няма да попаднеш на някого от тях, така че се подготвяш за случая, макар и само във въображението си.

— Е, веднъж мечтите ти да се сбъднат.

— Не те разбирам.

— Нито пък аз, освен че това започва да прилича на сбирка на клана.

Пит издърпа Тиди на терасата и бавно я отведе към един ъгъл, по-далече от навалицата. Наблюдаваше малката група гости, скупчили се около скъпата двойна врата, видя, че го поглеждат, а после се извръщат не от смущение, а като учени, които наблюдават някакъв експеримент и след това обсъждат възможния резултат от него. Започна да изпитва неприятното чувство, че идването им в бърлогата на Рондхайм е грешка. Тъкмо се чудеше как да измисли извинение и да си тръгнат, когато Кирсти Фирие ги забеляза и се отправи към тях.

— Бихте ли дошли да седнете в кабинета? Вече ще започваме.

— Кой ще чете? — попита Тиди.

Лицето на Кирсти светна.

— Оскар, разбира се.

— О, боже — прошепна на себе си Пит.

Като агне, поведено на заколение, той тръгна след Кирсти към кабинета, а Тиди ги следваше.

 

 

Когато влязоха и откриха място сред подредените в дъга фотьойли около издигнатия подиум, помещението беше почти препълнено. Не беше кой знае какво, но Пит реши, че са сполучили, като се настаниха на последния ред, близо до изхода, защото биха могли да се измъкнат незабелязано при удобен случай. Надеждите му обаче угаснаха — един прислужник затвори и залости вратите.

Няколко минути по-късно прислужникът завъртя реостата и намали светлината от лампите; кабинетът потъна в мрак. Тогава Кирсти се качи на подиума и бе осветена от два меки розови лъча, които я оградиха с ореол сякаш бе гръцка богиня, чиято скулптура стои спокойно на пиедестала си в Лувъра. Пит я разсъблече наум, като си помисли какво ли впечатление би направила така. Стрелна с поглед Тиди. Прехласнатото й изражение го накара да се запита дали е възможно и тя да си представя същото. Потърси дланта й, намери я и силно стисна пръстите й. Тиди бе така омаяна от видението, изправено на подиума, че дори не забеляза допира на Пит.

Кирсти Фирие стоеше неподвижно, поглъщаше погледите на невидимата публика зад прожекторите и се усмихваше със самочувствието, което е присъщо само на истински убедената в красотата си жена.

Наклони глава към смълчаната зала и заговори:

— Дами и господа, уважаеми гости. Тази вечер домакинът ни, господин Оскар Рондхайм, ще предложи на вашето внимание последните си творби. Тях ще прочете на родния ни исландски език. След това, тъй като повечето от вас говорят английски, ще продължи с подбрани откъси от прекрасния съвременен ирландски поет Шон Магий.

Пит се наведе и пошепна на Тиди:

— Трябваше да се подкрепя с поне още десет чаши от оня пунш.

Не виждаше лицето на Тиди. И не му беше нужно — почувства как лакътят й се заби в ребрата му. Когато отново се обърна към подиума, Кирсти беше изчезнала и мястото й бе заел Рондхайм.

В следващия час и половина човек би могъл да си помисли, че Пит е преминал през мъките на прокълнатите. Не беше така обаче. Пет минути след като Рондхайм започна исландската си сага с напевен глас, Пит вече спеше дълбоко, доволен, че никой в тъмното помещение не би могъл да забележи липсата на усет към поезията у него.

 

 

Веднага щом бе погълнат от първата вълна на съня, Пит за стотен път се озова на брега с доктор Хънуел в ръцете си. Отново и отново безпомощно гледаше как Хънуел отправя празен поглед към очите му, как се опитва да говори и отчаяно се мъчи да бъде разбран. После, накрая, едва промълвява трите думи, които, изглежда, не означават нищо, по уморените му черти, белязани от възрастта, преминава облак и умира. Странното в съня не беше появата му за кой ли път вече, а по-скоро фактът, че никога съставките не бяха напълно еднакви. Всеки път, когато Хънуел умираше, имаше нещо различно. В един от вариантите децата бяха на брега, както бе станало в действителност. В следващите ги нямаше, не се виждаха никъде. Веднъж черният реактив кръжеше отгоре и им отправяше неочакван поздрав с размахване на крила. В една от редакциите се появяваше дори Сандекър, надвесваше се над Пит и Хънуел и тъжно поклащаше глава. Времето, изгледът на крайбрежието, цветът на морето — всичко приемаше различен облик от фантазия във фантазия. Само един малък детайл оставаше неизменно същият — последните думи на Хънуел.

 

 

Ръкоплясканията на публиката събудиха Пит. Без да гледа в нещо определено, той глуповато се опитваше да събере мислите си. Бяха запалили лампите и няколко минути примигваше в опит да свикне със светлината. Рондхайм още беше на подиума и самодоволно приемаше всеобщото признание. После вдигна ръце и подкани хората да замълчат.

— Както повечето от вас знаят, любимото ми забавление е да запаметявам стихове. Без да искам да се хваля, трябва да призная, че съм успял да постигна много в това отношение. Сега бих желал да поставя репутацията си на изпитание и да поканя всекиго от вас сред публиката да започне с първия стих на което и да е стихотворение, дошло му наум. Ако не успея да довърша строфата, която следва, или цялото стихотворение, така че да ви задоволя, лично ще подаря петдесет хиляди долара за любимата ви благотворителна кауза. — Изчака предизвиканата възбуда да отмине. — Да започваме. Кой ще подложи на проверка паметта ми първи?

Сър Ерик Маркс се изправи.

— „Ако добър приятел или майка…“ Опитай с това като начало, Оскар.

Рондхайм кимна.

— … предпазват те от мъки безполезни,

не бой се и не слушай техните съвети,

а удави се или пък сложи врата си на въжето!

— Замълча за ефект. — „Сто и двадесет“ от Самюъл Джонсън.

Маркс кимна одобрително.

— Съвършено вярно.

Ф. Джеймс Кели стана след него.

— Довърши това, ако можеш, и посочи автора. „Насън видях в среднощен мрак…“

Рондхайм почти не се забави.

— … от радост мъртва призрак драг,

но той изтля пред дневний зрак,

като рани сърцето пак.^[3]

— Заглавието е „Сън“, а авторът Едгар Алан По.

— Поздравявам те, Оскар. — Кели явно беше възхитен. — Заслужаваш най-високата оценка.

Рондхайм огледа помещението и по изваяното му лице бавно се появи усмивка, когато една позната фигура се надигна от последния ред.

— Искате да опитате щастието си ли, майор Пит?

Пит погледна Рондхайм сериозно.

— Мога да ви предложа само три думи.

— Приемам предизвикателството — уверено се съгласи Рондхайм. — Моля ви, кажете ги.

— „Спасил те Бог“ — бавно изрецитира Пит, почти като че ли се съмняваше в съществуването на други стихове.

Рондхайм се засмя.

— Елементарно, майоре. Имахте добрината да ми позволите да рецитирам любимите си стихове. — Всички в залата усетиха неприязънта в тона на Рондхайм.

— Спасил те Бог, моряко стар,

зъл дух беда ли носи?

Защо си блед?

— Със моя лък

убих аз албатроса.

Отдясно слънцето изгря,

изплува то — и ето —

посред мъгла отново пак потъна то в морето.

— Тук изведнъж Рондхайм спря и погледна любопитно Пит. — Няма особена нужда да продължавам. За всички присъстващи е ясно, че поискахте да кажа „Сказание за стария моряк“ от Самюъл Тейлър Колридж.

Дишането на Пит стана малко по-леко. Светлината в края на тунела изведнъж стана по-ярка. Научи нещо, което не знаеше преди. Не всичко беше ясно, но нещата изглеждаха по-добре. Сега беше доволен, че се е съгласил да участва в играта. Хазартната постъпка му бе дала неочаквани отговори. Кошмарът със смъртта на Хънуел вече никога нямаше да го безпокои.

Устните му се опънаха в доволна усмивка.

— Благодаря, господин Рондхайм. Добре владеете великолепната си памет.

Нещо в тона на Пит не допадна на Рондхайм.

— Удоволствието е единствено мое, майоре.

Но не му хареса усмивката на Пит; никак не му хареса.