Димитър Мантов
Цар Симеон (9)

1.

По-късно баща ми съжаляваше загдето не взе мен и брат ми Михаил в сражението. А пък аз казвам: по-добре. Кръвопролитията ме отвращават, макар да знам, че съдбините на държавите се решават на бойното поле. И днес около Анхиало, край река Ахело могат да се видят купища кости от изкланата там бягаща ромейска войска. Как ли не се опитваха по-късно ромеите да обяснят причината за поражението. Едни твърдяха, че Леон Фока узнал за отправянето на началника на военния флот Роман Лакапин към Цариград. И понеже и той бил кандидат за василевс, изоставил войската и от Месемврия тръгнал по море към ромейската столнина. Войската, без своя главнокомандващ, лесно била сразена. Други пък казваха така: българите били напълно отблъснати в сражението и голям брой от тях били избити. Но когато магистър Фока, облян в обилна пот и премалял, слязъл от коня си при един извор, за да умие потта си и да се освежи, конят скъсал поводите си. Войниците, като видели познатия им кон без ездач, предположили, че магистърът е загинал, изплашили се, паднали духом, прекъснали преследването, а някои дори се върнали назад. Щом забелязал от една височина това безредие, Симеон отправил войската си срещу ромеите, които обърнали гръб и започнало страхотно бягство. Те се тъпчели едни други. Паднали не само много войници — но и твърде голям брой стратези и началници на отряди. Убити били и Константин Липс, и началникът на ескувитите магистър Йоан Грапсон.

Каквито и да са обясненията, истината е една: разбита беше стохилядна войска.

Печенегите повече не представляваха опасност за България. Сърбите, останали сами, не смееха да тръгнат срещу нас, техните (и чрез тях на ромеите) съюзници — маджарите, имаха свои грижи и не желаеха да участват в далечни походи.

Помня как се завърна в Преслав баща ми: само със своята княжеска дружина, но горд и недостъпен. Такива са победителите.

Голям конен отряд, воден от вуйчо ми, Георги Сурсувул, преследваше останките от разбитата ромейска войска, които бягаха към Цариград, а друг отряд с началник Тодор Сигрица, на когото пръв помощник беше Мармаис, тръгна за запад — да накаже сръбския княз за вероломството му.

Баща ми не криеше, че подготвя превземането на Цариград, но внимателно и отдалече — като откъсне ромеите от сърбите, както ги бе откъснал от печенегите, и като стесни обръча около ромейската столнина.

В Константинопол изплашената василиса Зоя накарала патриарх Николай да използва влиянието си като църковен глава. И до Преслав долетя послание на патриарха, което обясняваше кръвопролитията като дело на исконния враг на човечеството — дявола. Светейшият увещаваше българския владетел: да бъде доволен от това, което е станало, трябва да се спре стремежа на лукавия демон към общото изтребление на християните, а пък понеже за позорното дело са виновни и ромеи, и българи, той призоваваше към осъзнаване и поправяне на грешките.

„Ако ти, сине мой, пишеше патриархът, се грижиш да не опечалиш Христа и бога наш, който за нас е слязъл от лоното на отца си, който умря и пострада, за да ни избави от страдания; ако ти се грижиш да не оскърбиш човеколюбивите ангели, а ненавиждащите хората дяволи да не се веселят и радват — ще прибавя и за себе си — ако не обръщаш внимание на моята най-смирена просба като на просба от един баща, то ти няма да помислиш да нанесеш вреда и да почнеш война против духовния си баща и против венчания от бога император; ако пък ти още не си изпитал неговото приятелство поради незрялата му възраст, а тъй също и по причина на съблазните, които неотдавна възникнаха от лукавия (по насъскването на земния дух), то ти ще го изпиташ, когато с божия помощ мирът настане и от опит ще узнаеш, че той е станал наследник както на скиптъра на блажения си баща, тъй и на неговата любов, привързаност и разположение към тебе.“

По времето, когато василиса Зоя и нейните приближени подготвяха войската си против нас и търсеха съюзници, патриарх Николай беше отстранен от двореца и може би е вярно твърдението му, че ако е можел, е щял да предотврати войната.

Когато баща ми в Тронната зала четеше пред великите боляри посланието, на мене най-силно впечатление ми направи молбата на патриарха, който се унижаваше пред българския владетел, искаше „да обгърне шията му“ и да го помоли да прекрати войната.

Писмото донесе катигумена на „олимпийските аскети“, известен с това, че бе привлякъл към християнството много алани в Кавказ. Патриархът го препоръчваше на баща ми като свой доверен човек, на когото може да каже всичко, което иска да бъде донесено в Цариград. Катигуменът, освен писмото, връчи на княза и едно евангелие, богато украсено с рисунки и със златна обковка.

Но баща ми води само кратък разговор с пратеника и бързо-бързо го отпрати за Цариград. Войната продължаваше, конният отряд, предвождан от Георги Сурсувул, в един нощен бой при близкото до Цариград село Катасирти още веднъж разби ромеите. Начело на ромейската войска и този път бил Леон Фока, който от Месемврия пристигнал по море в Цариград и повел всички войски, които се намирали в ромейската столнина.

Но и сега князът не тръгваше с цялата си войска към Цариград — чакаше изхода от похода срещу сърбите, за да отстрани и последния ромейски съюзник. Освен това все още не се виждаше как ще обсадим най-силната в света крепост, като нямаме бойни кораби.

А там, в Сърбия, нашите двама войводи започнали преговори с княз Петър, под клетва го уверили, че няма да му сторят нищо лошо, ако сам се яви при тях за разговори. Той се явил, а те го заловили и го оковали в тежки вериги. Неговото място заел Павел Бранович, когото войводите водели със себе си. Павел беше избягал от Сърбия, след като баща му Бран беше ослепен от Петър…

Но главният враг си оставаше империята. В околностите на Преслав, в няколко стана започна обучението на няколко дружини в превземане на крепости и строеж на обсадни машини и съоръжения. В същото време баща ми се опитваше да създаде групи от свои привърженици сред ромейските първенци — със злато и обещания. Може би се надяваше, че ще се увеличат привържениците му в близкото обкръжение на василиса Зоя и ще стане василеопатор — тъст и настойник на невръстния император. Но хитрият и амбициозен арменец, друнгарият на флотата Роман Лакапин го изпревари — на втората година след Ахелойската битка той с помощта на възпитателя на младия император и със свои привърженици се настани в двореца — василиса Зоя изпрати в манастир, любимците й разгони в различни посоки; ожени дъщеря си Елена за четиринадесетгодишния император Константин и стана василеопатор. Баща ми разбра, че по мирен път не ще може да проникне в Цариград и първото нещо, което направи, беше да свика събор на всички български епископи — беше провъзгласена автокефалността на българската църква и за пръв патриарх бе избран дотогавашният архиепископ Леонтий. Само няколко дни след това новият патриарх положи върху главата на българския владетел царска корона и обяви дотогавашният княз за „цар и самодържец на всички българи“.

Такива радостни събития станаха в нашата преславна столнина, която като средище на царство, с големината и красотата си, както и със здравината на крепостните си стени, заслужаваше да бъде наречена — както и стана — Велики Преслав.