Димитър Мантов
Цар Симеон (2)

2.

Денят на преподобния Симеон Стълпник беше само седмица след рождения ден на княза и през последните години пиршествата траяха от неделя до неделя.

И сега, в градините около двореца, се разпростряха широки княжески трапези, но внезапно заваля и повечето от гостите се разбягаха. Само най-близките на владетеля продължиха празненството в двореца.

Към полунощ князът тръгна към ложницата си с тежки, уморени стъпки. Главата му шумеше и той си шепнеше: „Ще спя, чак до обед ще спя…“

И с наслада си представяше просторното ложе с ленените завивки, широкото ниско възглавие, върху което ще отмята ръцете си, успокояващия пламък на примигващата свещ.

Телопазителите безшумно, с поклони отваряха пред него двукрилите врати и когато най-сетне се отзова в ложницата и видя запалената свещ, той се усмихна: по-лесно е да разговаряш с вещите, отколкото с хората. Хората те изморяват с безкрайните си молби, всеки гледа да изтръгне нещо, а на тебе всичко ти е омръзнало, не можеш да понасяш угоднически погледи, не ти се слуша за чужди нужди и желания. След година ще се навършат две десетилетия, откак е княз-повелител. Първите четири години бяха бурни и тревожни, после — вече шестнадесета година — мир.

Тихо е по границите, в двореца и в княжеската ложница — като в манастирска килия, като в покоище…

Висок, с широки плещи, князът отпрати с ръка спалните слуги и сам притвори вратата.

Въздухът в ложницата му се стори застоял, с мирис на мухъл и на прах. Да, прах е полепнал по всичко тук — по двете широки столници, по ложето, по мраморната масичка в ъгъла.

Ето какво означава покоище — мухлясал, затрупан с праха на времето живот. Мишките свободно шетат по пода, паяците безшумно плетат мрежи в ъглите на стаите, остава само някой бухал да се промъкне и с кръглите си, немигащи очи внимателно да наблюдава как праха се стеле по багреницата на княза, по диадемата и по украсения със скъпоценни камъни прадядов владетелски меч.

Той се отпусна върху ложето с дрехите и загледа пламъка на свещта върху мраморната масичка в ъгъла.

Така… така… така… — примигваше пламъкът и внезапно се превърна в око на бухал.

 

 

… Шестокрили херувимски крила се разтварят широко нагоре — и изведнъж с трясък се пречупват.

Скърца владишкият трон в „Кръглата църква“, а там, гдето трябва да бъде княжеският престол, срещу царските двери, зее дълбок кладенец.

Едри капки се оцеждат от купола на църквата и падат в кладенеца.

Князът чува ехото от капките и започва да брои, но някак особено — от четиридесет нагоре:

— Четиридесет и една… Четиридесет и две…

Когато стига до четиридесет и седем, капките престават да падат и от кладенеца някой започва да повтаря със съскащ шепот:

— … седем… седем… седем…

Какво означава това — иска да викне князът, ала отговорът прозвучава в самия него: „Четиридесет и седем — числото на смъртта! И василевсът^[1] Леон беше на четиридесет и седем години…“

— Не! — извика князът и се събуди.

Двама спални слуги едновременно се втурнаха в ложницата.

— Вън! — изправи се бързо князът и едва тогава осъзна, че е с тежкия плащ от аксамит и че на врата му тежи огърлицата от четвъртити златни плочки, която някога беше носил пра-прадядо му, великият хан Крум.

— Власеницата! — извика той към отворената врата и зачака разкрачен сред стаята.

 

 

… Очите на свети Теодор — големи, с черни, спокойни зеници и извити над тях плътни вежди — те изразяват едновременно и възвишено смирение и строгост не само към другите, но и към себе си. Лице на постник и на воин.

Златни кандила осветяваха керамичната икона от двете страни и князът скланяше глава пред всепроникващия поглед на светеца-воин.

Черната власеница от груб плат бодеше широките му гърди и неусетно в ума му се заредиха думи — говореше за себе си като за чужд човек със слова от житие:

„… Както баща си, кръстителят на българите Борис-Михаил, и той сваляше царствените си дрехи и обличаше власеницата. Още от пелени пил от питието на спасението, той не можеше да живее, без да се къпе в светлината на безначалното слово. Благодарение на него светло украсените църкви правоверно и единогласно възнасяха към бога ангелогласно пение. Благодарение на него…“

Но похвалните думи внезапно секнаха и той се озърна, като че се страхуваше някой да не е дочул мислите му. Старото недоволство от собствените му постъпки пропълзя в съзнанието му и той целият се преви към пода. А там — по керамичните плочи бяха нарисувани осмолистници. Във всяка плочка — по един осмолистник. И във всяко листче от осмолистника надничаше по едно око…

 

 

… сляпото око на Владимир.

(От онази страшна нощ на 893 година, когато князът-кръстител Борис-Михаил низвергна първородния си син и постави на престола инока^[2] Симеон, той не беше виждал брат си. Но беше виждал ослепени престъпници — на мястото на очите тъмнееха хлътнатини; понякога клепките заиграваха и се разтваряха — за да надникне през тях страшна тъмнина.)

Може би това е частица от предвечната тъмнина, която е предшествала създаването на света? Както е казано в писанието — „тъмнина се разстилаше над бездната и дух божий се носеше над водата…“

И власеницата на княза, разстлана върху пода като боен плащ, бавно се повдигна.

От керамичните плочки с осмолистниците вееше хлад, някъде откъм купола се появи вятър и залюля едрата снага на княза — със затворени очи той се накланяше ту на една, ту на друга страна и му се струваше, че лети с мислите си, лети над бездна и усеща в гърба си нечий поглед…

 

 

… погледът на свети Теодор!

Но мисълта за духа божий, който се носи над водата и думите от писанието за светлината, която разпръсва обвилата света тъмнина, неусетно вселяваха спокойствие.

И князът прошепна.

— „Рече бог: да бъде светлина! И биде светлина…“

Неочаквано сила изпълни княза — той престана да се олюлява, здраво стъпи върху осмолистниците на керамичните плочки и с необяснима ярост започна да ги тъпче — а стражите чуха шума от подкованите му ботуши и се изпокриха в сенките на ходниците.

Князът се връщаше в ложницата си, преодолял нощното си вълнение.

 

 

Спа до обед, така както беше решил вечерта — и точно с тази мисъл се пробуди.

Свещта бе изгоряла докрай, през тъмносините венециански стъкла на прозореца — кръгли като нечии очи, светлината на деня се превръщаше в полуздрач — но сега князът само се усмихна на нощния си страх. И това, че беше тъпкал нарисуваните върху керамичните плочки на пода осмолистници, сега само го накара да се усмихне.

Опипа брадата си — скоро не беше подстригвана и внезапно скочи от ложето.

 

 

Лъже ли сребърното огледало?

В буйната, закривена напред като лопата брада прозираше бяла паяжина.

Дръжката от слонова кост на елипсовидното, голямо колкото длан огледало потрепера в ръката му.

Сега този предвестник на остаряването се вижда само отблизо, но после ще личи отдалеч.

Нека да личи — усмихна се князът, — нали е здрав и усеща сила в ръцете си. А на връстника му император Леон скоро ще сторят четиридесет дни от погребението.

И той видя напрегнатото, с щръкнали уши лице на Леон така, както го помнеше от първите дни в Магнаурската школа^[3] в Цариград и тънките му устни, които изричаха подигравателни думи на скоропоговорка:

— Къде си скрил дрехите си от овча кожа?

И двамата бяха тринадесетгодишни. Но „варваринът“ пращеше от здраве — а Леон, най-големият от тримата императорски синове, стигаше едва до рамото му.

… Патриарх Фотий с благ пастирски жест слага едната си ръка върху главата на Симеон, а другата върху рамото на Леон. Леон криви устни, дърпа се и така много прилича на вълче, че Симеон дори приготвя в ума си гръцката дума, за да я произнесе, но среща погледа на патриарха, който, притворил клепки, мълчаливо му кима и затаява обидата в себе си — за да избухне тя много по-късно.

Никак не е християнски да се радваш на чуждата смърт и все пак князът се радваше: отиде си човекът, с който тридесет и три години бяха съперници. От трите си брака Леон нямаше наследници. Най-сетне любовницата му Зоя го дари със син — преди седем години. Казваха, че Зоя, дъщерята на Стилиян Зауца, била красавица, каквато в Константинопол отдавна не е имало. Затова я нарекли Карвонопсина, което ще рече „С очи, които изгарят като въглен“.

И князът се опитваше да си я представи: с буйна тъмна коса, с нежно бледо, едва-едва жълтеещо лице и очи, които и пронизват, и привличат, стопяват те както разжареният въглен стопява восъка…

Съвсем сам в трапезната зала князът напълни догоре с вино високата златна чаша, протегна ръка, улови я внимателно и я поднесе към устните си.

„Много съм жаден…“ — говореше си той и се радваше на жаждата, която го караше да препълва чашата и да усеща прилив на сили в гърдите си.

 

 

… Надживях го! В Цариград сега управлява седемгодишно дете. Нека зад него да стоят сто мъдреци — все пак дете обува червените императорски обувки със златните орли по тях.

 

 

Засмя се високо, хрипкаво. Виното не можа да изплакне злобата, която го изпълваше целия — от върха на пръстите до пулсиращите слепи очи — и той още веднъж напълни чашата догоре, до самия ръб. И пак внимателно, като че спазваше някакъв ритуал, я поднесе до устните си — плътните, чувствени устни, които продължаваха да изгарят от жажда.

 

 

Липите започваха да цъфтят, юнското небе беше високо и чисто.

В дворцовата градина до ниските клони, птичета-голишарчета се учеха да летят.

Кавхан^[4] Тодор пристъпваше вляво от княза. На години той беше колкото предводителя, но стигаше до рамото му, имаше къса черна брада, едри скули и леко изкривени нозе.

Кавханът продължаваше да говори за новините, които пристигаха от Цариград: за регент на малолетния император бил провъзгласен чичо му Александър.

— Александър Пияницата? — спря князът под една стара ябълка с възлести клони.

— Първата му работа била да изгони от двореца василиса Зоя.

— Зоя Карвонопсина…

— Сега тя е в Анатолия. След това низвергнал патриарх Евгений и възстановил Николай Мистик.

— Макар и пияница, не е глупав тоя Александър. В Магнаурската школа все му се смеехме, че не може да преразкаже нито една страница от „Мириобиблиона“^[5], а пък той имал други качества…

— От такъв човек всичко очаквай.

— Смяташ, че ще наруши мира с нас? Не вярвам… Тая Зоя, с изгарящите очи…

Но на кавхана не му се говореше за изгарящите очи на прокудената василиса. Ромеите разместваха войските си в граничните крепости и той пресмяташе на глас колко български конни отряда могат да тръгнат сега в поход и колко след два-три месеца.

Птичетата-голишарчета скачаха по клоните и весело чирикаха, липите в дъното на градината все така приятно ухаеха и на княза се поиска — както някога в детството, да се покатери на най-високата липа и там горе, да протегне ръце, да изпълни шепи с дъхавия цвят. А после цял ден ще усеща по дланите си тънкия, нежен аромат…

За какво още говори кавхана? Годините минаваха без княжеството да води войни, а сега и той като княза навярно усеща, че ще стане някаква промяна. Покоището, което дъхти на липов цвят, в което се живее спокойно със спомени и с дребни, тихи радости, ще се разтърси — земята ще заиграе, небето ще се нагъне и водите на реките ще почервенеят…

Князът потръпна. Предчувствието за голямата промяна беше толкова силно, че вече виждаше как мътните води на някаква непозната река влачат трупове, а небето става все по-ниско и по-тъмно.

— Не, кавхане, скоро няма да тръгнем в поход. Трябва да се подготвим добре. Прав си, че ще нападаме само с конна войска, но са ни нужни поне още толкова конници, колкото имаме под знамената. Ще се готвим за идущата година, рано през пролетта, а дотогава… Може някой от претендентите за червените императорски обувки да поиска по-скоро да ги обуе? Ще следим ден по ден какво става там…

Великият болярин^[6] Георги Сурсувул се появи в градината със забързана походка — тънък, висок като сестра си Мария, която от четиринадесет години беше съпруга на княза. И той както кавханът беше връстник на владетеля, но изглеждаше по-млад — може би защото си бръснеше лицето и мустаците му имаха тънки, като че винаги настръхнали краища.

Като дойде на няколко крачки, Георги Сурсувул преви коляно, изправи се бързо и рече с равен глас:

— Раса̀те е на смъртно легло. Иска да те види, предводителю.

Вече двадесета година придворните наричаха низвергнатия княз Владимир с езическото му име — така, както го наричаше Симеон. Всички знаеха защо князът прави това — още когато го ослепяваха, някой беше казал: „Той се върна към старите богове и към старото си име, светотатство ще е да го зовем по християнски.“

Един ловен дворец в планината беше затворът на Раса̀те — и там князът досега не беше стъпил нито веднъж.

 

 

Росата още тежеше по клоните на дърветата, когато князът със свитата си стигна до скрития в дълбока планинска гънка ловен дворец — нощуваха в една стражева кула и станаха рано.

Стражите бяха предизвестени, началникът им — млад, разтропан челник се появи при входа — заудря с дръжката на меча си по щита, а воините вдигнаха копия за поздрав.

Откъм двореца залаяха кучета, високо изкукурига петел, във въздуха се вдигна ято гълъби.

Князът скочи от седлото при самия вход и тръгна навътре с бързи, припряни крачки.

Челникът подтичваше от дясната му страна, като сочеше с върха на меча си опънатата в средата на двора плъстена юрта.

— Там, великий господарю…

Само едно трепкане на веждите издаде изненадата на княза, но той не спря нито за миг, стигна до юртата и едва тогава се обърна към челника:

— Никой да не се появява в двора!

Отметна килимчето, което закриваше входа на юртата, приведе се и влезе.

Може би това привеждане, което той почувствува като мигновено прекършване на едрото си тяло, го накара, когато се изправи, да си поеме дълбоко дъх — и напрежението, което усещаше в себе си, изведнъж изчезна, сякаш в него се скъса някаква опъната струна.

В юртата светлина влизаше само от горния отвор и князът отначало можа да различи само някакви тъмни предмети вляво и вдясно. Миришеше на восък и тамян като в църква.

— Дойде ли? — чу се слаб глас.

— Повика ме и дойдох… — чу се князът да говори приглушено, с думи, които затихваха не само в юртата, но и в самия него, в широките му гърди.

— Ела… Тук някъде има столница…

Князът едва сега видя дървената, с извито облегало столница и зад нея нисък одър с тъмнеещото тяло на брат му. Поиска му се да се затече, да го улови за ръката, да му каже „бате“, както се полагаше по старшинството в рода, дори „княже“ да го нарече — защото Раса̀те си оставаше княз по достойнство. Племето дори когато убивало хановете си за несполуки в сраженията или във воденето делата на саракта^[7] — не ги посичало, а ги обесвало с копринено въже — за да не се пролее кръвта на предводителя, която е свещена.

Годините бяха издигнали висока стена между тях — и князът, като стигна до столницата, опря ръце в облегалото.

— Синовете ти са по-милостиви от тебе — чу се пак слабият глас на Раса̀те.

— Отгде знаеш? — със скрита враждебност попита князът.

— Отначало дойде Михаил, после идваха и другите.

„Кой им е разрешил!“ — искаше да извика князът, но осъзна, че се намира при умиращ и сам си заповяда: търпение!

Раса̀те се надигна от ложето — дългата му побеляла брада се заплете в огърлието на ризата — и обърна лице, като че искаше слепите му очи да са точно срещу очите на Симеон.

Изтръпнал, князът не смееше да помръдне. Само ноктите му се впиха в облегалото на столницата.

— Омръзна ли ти да живееш в мир? — хрипкаво попита Раса̀те. Слепените клепки се разтвориха и онова, което князът очакваше, се случи — зейна тъмнина — преддверие към страшната, безначална тъмнина…

— Защо мислиш така?

— В тъмнината, в която живея, те видях веднъж в златно сияние, на бял кон, вдигнал високо меча на дедите. Зад тебе се тълпеше неизброимо войнство, а пред теб се издигаха стените на Цариград…

— Кой ти каза, че се каня да тръгвам към Цариград?

— Ти се роди в годината на покръстването, възмъжа сред ромеите и погълна тяхното учение. Като тях разсъждаваш. Те смятат, че Цариград е средището на света — и ти също си убеден в това.

— Но защо ще завладявам ромейската столнина?

— Приобщеният към нова вяра винаги се престарава.

— За мен това е единствената вяра, друга не познавам.

— Кръвта ти я познава, в себе си носиш сънищата и мислите на прадедите — а те са приемали всевластието на Тангра.

— Всичко това вече е отдавна забравено!

— Никога няма да бъде забравено. Не се заблуждавай в този твой разпънат бог. Той е двуличен, казва ти, че можеш да грешиш и после да изпросиш опрощаване на греховете. А Тангра не чака да сториш грях, за да ти помогне, защото всичко вижда! Спомни си за вярата на племето и ако искаш да имаш сполука, там, под стените на Цариград, посечи куче!

И като продължение на думите му долетя вой на куче — към виещия глас се присъедини втори, трети…

С отмалели крака князът приседна на столницата, улови главата си с две ръце, запуши с длани уши. Не искаше да слуша нито протяжния вой, нито брат си. По въпреки всичко в него звучеше гласа на Раса̀те:

— Под стените на Цариград посечи куче!

Полуздрачът се утаи около него, целия го обгърна. Той не смееше да погледне към брат си, страхуваше се да не види как от полуотворените му клепки струи тази тъмнина, която се сгъстяваше с всеки изминат миг.

— Не! — извика князът, скочи и избяга от юртата.

 

 

Докато яздеше обратно към Преслав, той се питаше: какво бе накарало престолонаследника Михаил да потърси слепия си чичо? Любопитство или желание сам да провери истината за сблъсъка на двата бога и за случилото се преди десетилетия?

И князът се укоряваше, че завладян от държавните грижи, малко време отделяше за децата си. Михаил израсна някак неочаквано — беше осемгодишен, когато майка му почина, поеха го роднините на покойната, трепереха над него — особено когато князът се ожени втори път и княгиня Мария започна през две-три години да дарява мъжа си с ново чедо — Петър вече е на дванадесет години, Иван на девет, Елена на шест, а Венеамин само на две.

Пътят отиваше надолу, към Преслав. Вече се виждаха покривите на първите стражеви кули.

Двадесетината конници, които яздеха след княза, вдигаха прах. И тоя прах се увеличи, заедно със засилване на конския тропот при един завой, когато се разнесе глас:

— Вестител, великий господарю!

Князът спря и обърна коня в полукръг. Вестителят — млад стражник, закова коня си на няколко крачки от княза, свали шлем и на един дъх изрече:

— Той предаде дух, господарю…

— Раса̀те?

Беше забравил, че е ходил при умирающ. Та какъв пътник към смъртта беше Раса̀те, когато, приповдигнал се от одъра, го съдеше и кореше?

И притворил очи, князът отново се отзова в юртата, отново го обгърна сгъстяващия се полуздрач, който заедно с трепкащите клепки на Раса̀те загатваше за страшната, предвечна тъмнина.

Пръстите на дясната му ръка се свиха, палецът подири другите два пръста за молитвен жест, но лакътят не се преви. Нещо го възпираше да се прекръсти в памет на Раса̀те.

 

 

След един завой на тесния път се белна Преслав. Сгради и крепостни стени, златни куполи и високи покриви се сливаха в едно — и градът, нагънат по разлети хълмове, се надвесваше над река Туча^[8], която точно тук се измъкваше от пролом и образуваше красивото Устие.

„И съзида он град…“ — повтори си князът думите на един от книжовниците-венцехвалители и споменът за тежкия здрач в юртата бързо избледня.

Вече двадесета година градеше и украсяваше престолнината си и му се струваше, че всеки камък, всеки зид му е познат. Това беше негов град, тук прие княжеската власт, тук беше изживял и тежки дни, и мигове на чиста радост.

И князът пак спомена с благодарност името на баща си, който бе решил да премести престолнината от Плиска. Кръстителят беше предвидил всичко — и това, че тук се пресичат най-важните пътища на държавата и на чуждите търговци, и това, че мястото е защитено от всички страни. От юг — билото на Хем^[9] и близката Преславска планина (тя имаше друго име, но така я наричаха вече). Три големи и четири други прохода свързваха новото средище на княжеството със земята оттатък Хем, а водата, която се разливаше наоколо и най-вече Туча и в най-сушави години не пресъхваше. Многобройни стражеви кули и малки крепости, пръснати от двете страни на Хем, охраняваха „Преславният град“ и князът винаги се връщаше в столницата си с топлото чувство на уют и сигурност.

Конят с пръхтене слизаше надолу по каменистия път, а князът с мислите си вече беше в голямата светлица на двореца, където приемаше близките си помощници.

Йоан Екзарх разтваряше новата си, незавършена още книга и четеше с бавен, тържествен глас:

„Когато някой беден чужденец дойде отдалеч до преддверията на царския двор и го види, диви се. И чуди се, като пристъпи до вратата, като влезе вътре и види от двете страни постройки, украсени с камъни и с дърво нашарени, и прочее. А като влезе в двореца и види високи стаи и църкви, украсени изобилно с камък, дърво и багри, вътре пък — с мрамор и мед, сребро и злато, толкова, че не се знае с какво да ги сравни, защото в своята страна не е виждал друго, освен сламени колиби — бедният, като че ще си изгуби ума, чуди се тук на тях. Но ако му се случи пък да види и царя, седнал с обшита в бисер мантия, със златна огърлица на шията и гривни на ръцете, с пурпурен пояс, препасан и с увиснал при бедрото меч, а от двете му страни седят боляри със златни огърлици, пояси и гривни, и когато се върне, ако някой го попита, като рече: «Какво видя там?» — ще отговори: «Не знам как да разкажа това — само собствените ви очи биха знаели да се чудят на хубостта…».“

Всичко беше вярно — и за красотата на двореца, и за украсата от камък и дърво, мрамор, сребро и злато. Мантията на владетеля беше обшита с бисер — но това беше мантията, която беше носил князът-кръстител. Огърлицата от златни плочки и гривните по ръцете бяха от хан Крум. Мечът пък се предава от предводител на предводител — свещеният меч на великия хан Исперих, първооснователя на саракта.

Да, всичко беше вярно, освен едно — владетелят се зовеше княз и държавата — княжество. И Йоан Екзарх, като се усмихваше на забележката на княза, казваше с лек поклон:

— Когато завърша съчинението си, велики господарю, вече ще сме царство^[10]…

Но пожелание беше едно, а завоюването и признаването на величествения титул само се мержелееше в съзнанието на княза. И сега, в ритъм с крачките на коня, той си повтаряше: трябва да стане, трябва да стане! Ромеите отслабнаха, а нашата мощ се увеличи, доста живяхме в мир…

Някъде встрани се мерна далечното очертание на Черни връх и князът се запита: защо ли са го нарекли така? Какво лошо се е случило там?

Стана му неприятно, че има черни имена. Върховете затова са върхове — да карат погледа да блести силно, с желание за извисяване…

Ще каже всичко това на Йоан Екзарх или на епископ Константин. И ще заповяда да преименуват върха, да го нарекат Царев връх. Царев! Въпреки че е още княз.

 

 

Но в двореца той не се и сети за преименуването на Черни връх. Отправи се към ложниците на децата си, започна да разтваря вратите една след друга под погледа на изплашените спални слуги, които се криеха в гънките на завесите. Стаите на Елена и Иван бяха празни, навярно играеха на двора. Но Петър седеше до триъгълната, с наклонени повърхности — като аналой — масичка, и четеше. Като видя баща си, той бързо се изправи.

— Четеш ли, сине, четеш ли? — запита князът, като подаде дясната си ръка, за да я целуне дванадесетгодишното момче с удължено, бледо лице и големи тъмни очи.

— От сутринта, отче мой… — тихичко отвърна момчето и като девойка срамежливо сведе очи към пода.

— А сега прекъсни четенето и ми кажи: кога за пръв път ходи при Раса̀те? И защо нищо не си ми казал?

— Аз… Не знаех…

— Какво не си знаел? — строго запита князът и пред погледа му момчето се приведе още повече.

— Когато бати Михаил каза да отидем там…

Князът се обърна рязко, с бързи крачки излезе от стаята и като отиде до съседната врата, с длан удари три пъти по нея.

Михаил отвори бавно и спокойно посрещна пронизващия поглед на баща си.

— Няма ли да ме попиташ защо удрям по вратата ти? — с лош шепот попита князът.

— На родителите всичко е позволено… Те са ни създали — също с шепот, като гледаше баща си в очите, отвърна престолонаследникът.

— Вече навърши двадесет години! Отговаряш за постъпките си!

— Да, отче мой… Тепърва ще отговарям за своите и за чуждите постъпки…

— За другите не се грижи! Ела!

Князът го улови за десницата и като момченце го поведе към стаята на Петър.

— Ето ви сега и двамата! — изтика князът първородния си син срещу Петър, който разтреперан стоеше в средата на стаята. — Искам да разбера защо сте ходили при покойния Раса̀те!

— Чичо умрял? — изохка Михаил.

Петър се прекръсти и устните му беззвучно изрекоха нещо.

— Умря като езичник! — посегна князът, за да попречи на Петър да се прекръсти втори път.

— Ако всички езичници са като него… — започна Михаил, но млъкна внезапно и на свой ред започна да се кръсти.

Няколко мига князът мълчаливо гледаше синовете си, после без да съзнава и той се прекръсти.

— И Иван ли водихте при него? — с пресъхнал глас попита князът.

— Само веднъж — едва чуто отвърна Михаил.

— И тримата…

Трима от синовете му вече се бяха откъснали от него. Оставаше четвъртият, Венеамин — двегодишен, във възрастта на безпаметството…

И князът като се прегърби, обърна се и тръгна да търси най-малкия си син, който още дишаше с неговия дъх и търсеше прегръдките му.

 

 

„Ако всички езичници са като него…“ — не се доизказа Михаил и тия думи продължаваха да звучат в съзнанието на княза.

Той прелистваше светото писание, търсеше отговор на вълнението си. Децата както приличат на бащите, така ги и отричат не само с думи, но и с дела. А всички пророци и мъдри мъже съветваха: синът да върви по пътищата на баща си, да не се отбива ни вляво, ни вдясно.

„Умира бащата — и сякаш не е умрял, защото е оставил подобен на себе си — поучаваше Иисус, сина Сирахов, — за враговете си той е оставил отмъстител, а за приятели — такъв, който въздава благодарност…“

Но как да отгледам такива наследници? — питаше се князът, надвесен над дебелата цяла педя книга.

„Необязден кон бива упорит, а син, оставен на волята си, става дързък“.

„На сина си не давай воля в младини и не гледай през пръсти на неразумието му. Навеждай врата му в младини и кърши ребрата му, докле е младо, за да не би, като стане упорито, да ти бъде непокорно…“

На книга всичко е лесно, трудно е, когато трябва „да кършиш ребра“ — бащиното сърце е милостиво, дори когато за другите си строг.

Колко бързо израснаха тия момчета — продължаваше да се учудва князът. Докато се обърнеш — и от пеленачето Петър стана момък, който също като теб чете светото писание и току-виж, започнал да те поучава…

Споменаваше в ума си името на Петър, а през цялото време мислеше за Михаил. Той е истинският му наследник — „за враговете отмъстител, а за приятелите — такъв, който въздава благодарност“.

А Михаил зад гърба му е водил двамата си по-малки братя при Раса̀те — при езичника, при отречения.

Не е ли това нечувана дързост?

Трябва да го накаже!

… Ако го накаже — някой от придворните, които само това и чакат — ще раздухат враждите между рода на покойната княгиня и рода на Сурсувул…

И князът отново зажадува за топлата прегръдка на двегодишния Венеамин — и за доверчивия му поглед, за ръчичките, които се увиваха около врата му.

 

 

Крилати лъвчета го гледаха от мраморните врати, през които минаваше, а когато се появи в застлания с големи варовикови плочи двор, над главата му изплющяха гълъбови криле — и зидовете от дялан бял камък станаха още по-бели, тревата между плочите зашушна под стъпките му.

Тук, в сърцето на пре-славната си престолнина князът се чувствуваше като в топло гнездо, виждаше само покривите на високите здания и кубетата на близките църкви, но това беше достатъчно — камък и дърво се преплитаха около него в огромна плетеница и ту спираха, ту пропускаха повея на вятъра.

През лятото откъм реката долиташе хладина, особено привечер, когато Преславската планина се снишаваше в тъмнината и изчезваше от погледа — за да остане само шумът на бързите води.

Есента покриваше плочите на вътрешния двор с окапали листа — но те не навяваха тъга, а с пъстротата си радваха окото, вятърът си играеше с тях, събираше ги на купчина, после ги пръсваше по ъглите, за да ги натрупа наново на едно място.

А когато паднеше първия сняг, князът се радваше като дете — гологлав ходеше по двора и правеше снежни топки.

Тъкмо в тия мигове на отдих той решаваше най-важните държавни дела — захлупваше в съзнанието си с една мисъл дългите колебания и може би затова на воля простираше ръце в двора, присядаше на мраморната пейка, после затичваше да поеме от ръцете на спалнята прислужница най-малкия си син или под зорките очи на крилатите лъвчета извеждаше дъщеря си Елена — говореше й като на голяма, а тя мълчаливо поглъщаше думите му — баща й се шегуваше рядко, и това, че й говори с трудни за разбиране слова, я караше да се чувства набързо пораснала, много по-голяма от своите шест години.

Понякога в двора идваше княгиня Мария — тънка, изящна, с острия профил на Сурсувулите, не жена на тридесет години, а като че момиче, с искрящи от жизненост черни, малко полегати очи.

Като я видеше, князът неволно се сещаше за Зоя. „С изгарящите като въглен очи“ — и си казваше, че са вятър работа приказките за необикновената хубост на четвъртата жена на омразния Леон. Гръцката красота е друга, като младеж се беше нагледал на ромейки в Константинопол…

Кавхан Тодор знаеше къде да намери княза, щом не бе в работната си горница или в светлиците на двореца — той единствен имаше достъп в това кътче на отмора.

Веднъж тук, когато снегът весело се стелеше над притихналата престолнина и снежинките се топяха по широкото, разгорещено чело на княза, кавхан Тодор го чу да казва някак между другото:

— Ти ще водиш пратеничеството в Цариград! Но нека да отпразнуваме деня на твоя светия и най-важното, да проверим конните дружини.

— Имаме готови тридесет хиляди конници, господарю — отвърна кавханът.

Князът сложи ръка пред очи, притвори клепки. Изневиделица го прониза строгия поглед на свети Теодор от голямата керамична икона и той се замоли тихо в себе си: светци-воини и най-вече, ти, стратеже-предводителю, Теодоре, помогнете ми!

Но също така изневиделица го пронизаха думите на слепия Раса̀те:

— Под стените на Цариград посечи куче!

И кавхан Тодор с изненада видя как князът маха с ръце, като че ли да пропъди някого.