Димитър Мантов
Цар Симеон (15)

1.

И досега не мога да разбера защо баща ми не ме взе със себе си тогава, в бързия поход към Цариград. Щях да видя патриарх Николай, за когото толкова много бях слушал и чиито писма препрочитах, щях да видя и унижението на Роман Лакапин.

През лятото на същата година — преди височайшата среща, в Цариград пристигнали папските легати, епископите Теофилакт и Кар — те заедно с патриарх Николай предали на анатема четвъртия брак на покойния император Леон и така било постигнато помирение между двете църкви. Двамата епископи носели писмо от папата до българския цар, но патриархът успял да ги убеди да не отиват във Велики Преслав. В едно писмо до баща ми той обяснява тази си постъпка така: страхувал се да не би той, Симеон, да задържи двамата епископи и да ги подложи на притеснения и оскърбления. Патриархът препрати папското послание (в което римският първосвещеник молеше българския владетел да тръгне по пътя на мира с империята), но в своето писмо не казваше истинската причина за отклоняване на папските пратеници — в Цариград още помнеха как княз Борис се бе обръщал към папата и се страхуваха да не преминем отново към Рим.

Баща ми върна пратеника на патриарх Николай без отговор. Тогава пристигна императорски пратеник с писмо от Роман Лакапин, с което молеше за мир. На него самодържецът отговори само с няколко презрителни думи, че не желае да започне никакви преговори. Пристигна ново писмо от патриарха — пак с молби за примирение, пак с напомняне за страшния божи съд.

Всичко това беше преди похода към Цариград, който завърши с прочутата среща на двамата владетели, но го споменавам, за да се види каква уплаха е владеела в Цариград и колко много са желаели да сключат с нас мир. И това, че баща ми все пак се съгласил на временно примирие, те смятали за голям успех. Само едно знамение ги смутило: когато двамата владетели разговаряли, над тях прелетели два орела, извили се високо нагоре, после се сближили един до друг и веднага се разделили — единият се отправил към Цариград, другият — към Тракия. Според ромеите това било лоша поличба — защото двамата владетели се разотишли, без да се споразумеят за мирния договор.

Когато попитах баща си вярно ли е, че тогава над Златния рог се появили два орела, той се усмихна и рече:

— Орли имаше, но те бяха златни — по червените императорски обувки на изплашения арменец…

И тъй, временното примирие, което царят-отец желаеше, беше обявено и на връщане от Цариград една част от войската, начело с кавхан Тодор, се отправи на запад, към сърбите. Само при вестта за тяхната поява княз Захарий избягал в Хърватско.

От Преслав царят изпрати при кавхана сина на княз Клонимир — Чеслав.

При границата кавхан Тодор спрял с войската си и поканил сръбските жупани на среща — да им представи новия княз. Жупаните отказвали да дойдат, та станало нужда да ги убеждават под клетва в приятелските намерения на българския цар. А когато те дошли, всички били заловени и оковани. Докараха ги като пленници във Велики Преслав. Нямаше вече кой да предвожда въстаниците и през пролетта на следната година цяла Сърбия бе покорена и превърната в област на българското царство.

Роман Лакапин побърза да сключи съюз с хърватския княз Томислав — с помощта на папа Йоан X. Беше вече ясно, че примирието между империята и българското царство няма да прерасне в мир. Само две ромейски крепости отсам Дарданелите не бяха в наши ръце — Драч и Солун. Хиляди ромеи се подчиняваха на българския цар и затова той с пълно право можеше да се обяви за техен господар — и тъй, през деветстотин двадесет и пета година от появата на нашия спасител Христос, във Велики Преслав под звъна на камбани и при тръбни звуци царят-отец беше обявен за цар на всички българи и ромеи.

Наскоро след това се получи известие за смъртта на патриарх Николай Мистик. Странно, ала баща ми се натъжи. Когато го попитах защо така приема смъртта на един свой враг — защото неведнъж беше казвал, че Роман Лакапин и патриархът са най-големите му врагове — той отвърна, като умислено поклати глава.

— Защото, сине мой, любовта и омразата имат един и същ начин на възникване и проявление и често се превръщат една в друга. След години сам ще разбереш това…

За мене обаче и досега любовта си остава любов и омразата — омраза. Съзнавам преходността на всичко земно, ала знам, че за духовното опасение на всекиго от нас — бил той владетел или най-обикновен човечец, най-важното е да подтиска ниските си страсти и да пречиства и постъпките, и мислите си. След себе си ще оставя много слова, които съм написал за поучение и наставление на рода български. Недовършено обаче ще остане жизнеописанието на великия цар Симеон, защото никой син не може да бъде нито достатъчно великодушен, нито докрай жесток към своя баща, а какво друго се очаква от оня, който описва един изключителен живот, освен да го оцени така, както съвременниците му не са могли? Но аз оставям това на времето, което ще дойде след нас. Защото докле се говори български, ще се говори и за Симеона, царя на българите и ромеите.

Но нека се върна към годината, в която баща ми прие титула, който и аз нося. Тогава той изпрати писмо до Роман Лакапин, като се подписа още в наслова „цар на българите и ромеите“. Императорът веднага му отвърна — отхвърляше правата му да носи този титул. Той, Симеон, можел да се нарича както си иска, може да се обяви за господар на цялата земя и дори за сарацински емир-ул-мюминин, но всичко това щяло да си остане празна дума, защото той не е получил властта си от бога. И да не си мисли, че като е разорил ромейските владения на запад от Дарданелите и Босфора и е изловил в плен ромеите, които живеят там, това му дава право да се нарича цар на ромеите, защото те не са прибягнали при него доброволно, а са заробени с насилие и война. Владеенето на ромейски крепости и земи също не му дава право да се нарича цар на ромеите, защото те нищо не могат да му донесат — никакви доходи, а само главоболия, свързани с изхранването на тамошното население и поддържането на войска в крепостите.

Той, Симеон, като се нарича цар на ромеите, защо е направил така, че самите българи бягат от него? Близо двадесет хиляди вече са намерили приют в империята — твърдеше Роман Лакапин, като поясняваше, че тези бегълци намразили военолюбивата съпротива и непримиримите помисли на своя владетел. И накрай императорът питаше: на кои ромеи той се нарича цар — на изловените от него роби-ромеи или на онези, които се намират в ръцете на неверните и са обречени на робство, защото за ромеите, които живеят в границите на империята, той знае добре какво те мислят за него — нито един от тях няма да го признае за свой господар. Особено ядосаха баща ми последните думи от писмото, което се пази и досега в царското книгохранилище: „И тъй, духовний ми брате, слушай повече мен, отколкото своите лъжепророци и гадатели, които, облъщавайки и измамвайки твоя разсъдък, са изобличени и сами ще се изобличават като лъжци, тъй като твоите работи отиват зле, ако искаш това да разбереш“.

Трябваше да минат няколко седмици, докато в баща ми се всели спокойствие и той отговори на Роман Лакапин обмислено и без излишни думи.

Отново доказваше правото си да носи царска титла, пишеше, че тя му се полага заради неговата мощ и многобройните му победи и за това, че я е постигнал на законно основание, а не както Роман, който присвоил чуждото и чрез това дал повод за съперничество и война. И защо едва сега — шест години след обявяването на българския княз за цар, императорът повдига този въпрос? Българският владетел желае мир и нека ромеите изпратят при него високи пратеници за преговори.

Роман Лакапин, изненадан от внезапното смирение на царя и желанието му за мир, побърза да изпрати второ писмо. Ако българският цар върне завладените от империята земи — пишеше Роман Лакапин — и ако предложи приемливи условия за мир, то той, императорът, е готов да сключи мир и ще се покаже щедър, без да пощади нещо от онова, което зависи от неговата власт.

Сега беше ред на царя да отговори и наистина да се сключи мирен договор, но за баща ми размяната на писма беше достатъчна, за да се увери, че империята няма да започне с него война и затова през пролетта на деветстотин двадесет и шеста година от рождението на нашия спасител Христос започна война с хърватите.

Ала когато войските ни тръгваха на запад, в повечето случаи ги преследваха нещастия. Така стана и сега — воините ни, които от Сърбия нахлуха в Хърватско, бяха разбити в непристъпните планини. Да не забравя да спомена — предната година Томислав беше провъзгласен за крал и като крал той се сражава с нас. Но папата, който му бе дал новия титул, разбираше, че българското царство лесно може да се справи с Хърватско, като подготви и изпрати по-голяма войска, и се зае да уреди отношенията между двете страни. Двама папски легати се появиха в Цариград, те може би щяха да дойдат и във Велики Преслав, но нещо им попречи, не мога да кажа какво точно. Българският владетел не се нуждаеше от потвърждение на царския му титул от Рим и сключването на мир с хърватския крал му беше необходимо, за да се обърне отново към империята. И царят не се забави да започне приготовленията за шестия си поход към ромейската столнина. Започна да увеличава войските в крепостите около Цариград, заменяше с нови старите воини, прекарали там по няколко години.

В същото време славяните, които живееха в околностите на Солун, се вдигнаха и опустошиха тамошните земи. Това беше по побуждение от Велики Преслав.

С една реч — възстанови се заплахата срещу Цариград — също както през деветстотин двадесет и втора година от рождението на нашия спасител Христос. Сега обаче, империята не можеше да намери съюзници наоколо и имаше един-единствен изход — отново да моли за мир. И император Роман изпрати трето поред писмо до царя — в началото на съдбовната деветстотин двадесет и седма година — годината на смъртта на великия цар Симеон.

Преди две години Роман Лакапин беше дързък, а сега се умилкваше — уверяваше, че „съгласно светото писание няма да замълчи, и като тропа, постоянно ще напомня за мира, докато сърцето на Симеон не се разтвори за състрадание“. Напомняше за приближаването на смъртта, как ли не хитруваше само и само да склони царя към мир, обещаваше, че няма да пощади нито злато, нито сребро, нито драгоценни одежди, стига само Симеон да се съгласи на мир.

Но това писмо никак не въздейства на баща ми. Той се готвеше усилено за похода към Цариград, в навечерието на който на шестдесет и две годишна възраст се помина — на двадесет и седмия ден от месец май деветстотин двадесет и седма година от рождението на нашия спасител, страдалецът Христос.

За неговата смърт ромеите създадоха не едно предание. Разказваха, че някой си астроном Йоан, като срещнал веднъж император Роман, му казал: „Господарю, над арката отгоре на Ксиролоф^[1] е поставена статуя, която гледа на запад. Това е статуя на Симеон. Ако отсечеш главата й, в същия час Симеон ще умре“. Императорът през нощта изпратил да се отсече главата на статуята и в същия час Симеон умрял в България, обхванат от безумие и поразен от болест в сърцето.

Баща ми предаде богу дух след четиринадесетгодишни непрекъснати войни с империята.

Съдено било аз да извърша шестия поход към Цариград… И направих всичко не по-зле от най-добрите военачалници на покойния. До основи разруших завзетите от нашите войски тракийски градове, като повиках намиращите се в тях българи да се присъединят към войската или да се преселят на север от Хем. Такъв съм аз, миролюбецът, по-вярно казано такъв бях — син на войнствен баща, въпреки пристрастието си към насладите на божието смирение, когато обличах бойните дрехи, ставах съвсем друг човек. Много добре знаех — и за да разбера това ми помогна моя кавхан, вуйчо ми Георги Сурсувул — че империята не е готова за война с нас и лесно ще отстъпи. Ромеите предложиха мир. И сключих такъв мир, какъвто баща ми никога не би могъл да подпише. Не ми беше необходим Цариград — нужна ми беше българска държава с утвърдени граници и най-важното — нужен ми беше продължителен — дълбок мир, какъвто някога бе сключил дядо ми, светия княз Борис. И вече четиридесет и две години мирът продължава.

Тежко беше бащиното ми наследство. Войните бяха изтощили целия народ, имаше много богати, но и много бедни — богатите не се нуждаеха от моята подкрепа, а бедните нищо не можеха да получат от мене, тъй като бяха мнозинството…

Но нека се върна към договора за мир с империята. С него съхраних всички земи, придобити от царя-покойник, като освен това включих в границите на царството още няколко гранични градове като Девелт, Созопол и Агатопол. Империята пое задължение да ми заплаща данъка, който бе уговорен от баща ми с договора през осемстотин деветдесет и шеста година. Беше признат царския титул на българския владетел, а патриархът се съгласи с пълната независимост на българската църква и с духовното звание „патриарх“ на нейния първосвещеник. Много ме одумваха тогава — навярно ще ме одумват и след моята смърт, за женитбата ми с Мария, внучка на Роман Лакапин, дъщеря на неговия син император Христофор. За ознаменуване на тъй дълго търсения мир, тя беше наречена Ирина — което на гръцки значи „мир“. Не е без значение и това, че според договора представителят на българското царство в Цариград е първият сред представителите на чуждите държави и има право на съответните почести.

Знам, че самоопиянението е рожба на гордостта, но четири десетилетия слушам и хули, и похвали за себе си — първите понякога са повече от вторите — и затова ме изкушава желанието да спомена няколко реда от съчинението на един книжовник за мира, който сключих. Ето какво е записано там:

„Сега ефира и небето станаха по-чисти и лицето на земята се покри с цвят; сега и изворите дават повече вода и земята и морето по-обилно ни снабдяват с даровете си; като че ли върховете на дъба дават повече желъд, средните клони хранят пчелите, стадата са огънали във вълна, заселниците завземат нови места, зидат основите на къщите си и им поставят покриви, разравят земята, чистят съдовете от паяжини, изпитват бодри надежди; пътищата са пълни с пътници и по планинските склонове играят агнета и телета. Така всичко подмладява и се предава на радости, и възпява, и слави виновника на тези блага…“

А виновникът съм аз — недостоен син на достоен баща, както смирено се подписвам под писанията си…