Димитър Мантов
Цар Симеон (6)

2.

Малко приятни часове имаше цесарят през тия дни на непрестанни грижи по войската и уредбата на държавата и затова искрено се зарадва, когато по един млад послушник Йоан Екзарх му съобщи, че е завършил многолетното си дело, сложил е знака „конец“ на книгата „Шестоднев“. Нека великият господар, христолюбецът, славният Симеон, каже къде и кога да му връчи преписания на чисто и богато украсен ръкопис.

— Къде другаде — с усмивка отвърна предводителят, — ако не в архиепископията.

В новата сграда — седалище на българския архиепископ, имаше просторна горница с дървени столници покрай стените, с икони като в параклис. Преди години там за пръв път епископ Константин прочете на княза и на архиепископа Азбучната молитва — четиридесет стиха, наредени според буквите на азбуката. После пак там ги събра Йоан Екзарх с новите си преводи на Йоан Дамаскин, Черноризец Храбър, княжеският братовчед черноризец Тудор Доксов, презвитер Григорий — най-добрите преславски книжовници четяха пред княза откъси от новите си преводи и съчинения и сам владетелят понякога канеше в архиепископията първите си боляри, за да им разказва онова, което бе прочел в книгите на древните автори или в неизвестни за българския читател откъси от светото писание. В тази горница той казваше какво още е необходимо да бъде преведено, какви нови съчинения трябва да се напишат. Там, седнал на една от многото столници, той не беше заповедник и предводител, а, както сам се наричаше, „събрат на книжовниците“. А те, книжовниците, го зовяха „нов Птоломей^[1]“ и съчиняваха за него стихотворни възхвали.

Той, книголюбецът, както го нарече веднъж Йоан Екзарх, се опиваше от звънкостта на изящната реч, радваше се на всяко ново словосъчетание, с което книжовниците заменяха гръцките думи, нежно опипваше пергаментовите листи на новите ръкописи и повтаряше едва чуто, като на себе си:

— Множат се… И тепърва ще се увеличават…

Преценките и възклицанията му не закъсняваха да изпълнят горницата с горещото си дихание:

— Красотата на воина е оръжието, на кораба — платната, а на разумния човек — книжовното четене.

— … Душевната леност е по-страшна от телесната, защото ако втората скове тялото, то първата обрича на самопогубване човека!

— Живоносна е водата на учението! Чувате ли обаче как хубаво звучи думата живоносна? Няма на гръцки такова красиво слово!

И той, „емиаргоса“ — полугърка, както го хвалеха на младини в Константинопол с орлово перо, натопено в гъсто чернило, зачертаваше всяка непреведена на славяно-български гръцка дума, вдигаше очи към потона, и съчиняваше от две или дори от три славянски думи ново слово, което произнасяше с вдъхновен израз на лицето.

По време на тия срещи той се връщаше в монашеските си години — в Цариград и в големия плисковски манастир — и може би затова се явяваше без отличителните знаци на владетел — на ръцете му не подрънкваха дебелите цял пръст златни гривни, на гърдите му не тежеше огърлицата от едри златни плочки, а главата му беше покрита с парче тъмен плат, което много напомняше покривалото на схимонах.

И този път той тръгна към архиепископското седалище в скромни одежди, придружен само от един багатур-телохранител.

В горницата го очакваха неколцина мъже — архиепископът и епископ Константин от няколко месеца бяха тежко болни, отсъстваше и Черноризец Храбър, и тъкмо за него най-напред попита владетелят. Йоан Екзарх му отвърна, че и той боледува.

— Но ти, господарю, не хвърляй в тревога сърцето си — благо рече той. — Защото провидението разполага с нас и една днешна болест може да се окаже утрешно здраве, както и едно днешно здраве може да прикрива зловонно заболяване…

Князът го погледна в очите и се сепна: в тях беше спотаен страх.

Здраве, което прикрива зловонно заболяване…

За какво намеква приятелят Йоан?

Презвитер Григорий — четиридесетгодишен с румено лице човек, който с усилие прикриваше прекалената си жизненост — да си сред черноризци и схимници, които като че ли винаги са в дълъг пост — никак не е лесно — стоеше до Екзарха с голям ръкопис в ръце. Когато князът се настани в една от столниците и облегна ръце на подлакътниците, Йоан Екзарх, с бавни движения като във велика литургия, пое от презвитера ръкописната книга, направи няколко крачки и застана в средата на горницата с лице към владетеля.

Той разтвори ръкописа и зачете със звучния си, приятен глас:

— Какво по-хубаво и какво по-сладко има за боголюбците, които наистина жадуват за вечен живот, от това да не отстъпват никога в мисълта си от бога и да поменуват неговите добри творения? Ето че и ти, господарю мой, царю, славни Симеоне христолюбче, не преставаш да изучаваш неговите заповеди и творения, защото искаш да се кичиш и славиш с тях. Такъв обичай има и у нас: когато преданият слуга види, че господарят му е извършил нещо добро, то той не сам едничък като знае, би желал да се радва и благодари, но ако може и целият свят да чуе. Ако онези, които се насищат с питие и ядене, биват румени, светли и весели (при тези думи презвитер Григорий ниско сведе очи към пода, но и така не успя да скрие смущението си), — колко повече онзи, що се храни с мисли, като съзерцава божиите дела и се кичи с тях, би желал да биха ги видели и други и да обикнат тези дела? Като бъдат такива, както казва писанието, пера ще получат като орли, ще благуват и не ще се трудят. Защото радостта не знае труд и туря на човека крила. И как не ще се радват, когато изпитат и разберат за кого небето е украсено със слънце и звезди; за кого земята е накичена с градини, дъбрави и цветя и е с гори покрита; за кого морето и реките и всички води са изпълнени с риби; за кого раят, самото царство, е приготвено?

Князът неусетно потъна в света на словото — и заедно с приятеля си Йоан вървеше между зелени дъбрави, протягаше ръце към отрупани с плод дървета, слушаше песните на славеи, косове и сойки, радваше се на тънкото гласче на щуреца, виждаше как се стрелкат лястовици…

Дойде време Екзархът да прочете редовете за великолепието на Преслав, което князът знаеше наизуст. Но дойде и време за разсъжденията — колко велика е човешката мисъл.

— … като стигна до човека, умът ми се губи, чудя се и не мога да разбера в колко малко тяло се вмества толкова висока мисъл, която обхожда цялата земя и възлиза дори по-високо от небесата! Де е вместен тоя ум! И как, излизайки от тялото, преминава през покрива на стаята, през въздуха, минава през облаците, слънцето и месеца, през всички пояси и звезди, през ефира и небесата и пак се намира в своето тяло…

Без да съзнава, князът започна да превежда тая мисъл на гръцки — преведе я точно, но тя не му прозвуча така изящно и красиво, както на славяно-български. И доволен, че около него има книжовници, които съперничат на цариградските, той се изправи бавно, отиде при Екзарха и простря ръце:

— Воистина чудни са делата божии и човекът е неговото най-велико творение, а ти, високочестний Екзархе, си създал книга, която ще пребъде!

— Тези шест слова, господарю мой — отговори с думи, които бе написал в книгата Йоан Екзарх, — ние не съставихме от себе си. Някои са от Шестоднева на свети Василий, други пък са по заети от него основни идеи; така също заехме и от Йоана, и от книги, от които понякога нещо сме прочели. И стъкмихме тези слова: също както ако някои, покрай когото би минал владетелят, би поискал да му построи дворец и като няма с какво да го направи, би отишел при богатите и би поискал от тях — от едного мрамор, от другиго тухли и така би съградил стените, а пода би покрил с мрамор — и всичко изпросено от богатите…

— Не бъди толкова скромен, приятелю. Не скланяне на глава, а високо изправено чело ни е нужно сега на всички — и на воини, и на книжовници. Чел съм и Екзамерона на свети Василий, и много от книгите, от които си почерпал знания, но вдъхновението е твое, и сградата, която си въздигнал от стари тухли и мраморни плочи е твоя, защото преди да почнеш да я градиш, си я видял по свой единствен и неповторим начин — и така си я извисил, както никой друг не би могъл да изпълни начертанията ти.

— Обичта ти, господарю мой, към мене, неукия и несръчния, е чрезмерно голяма, затова приемаш всичко това като мои трудове — поклони се с десница на гърдите Екзархът. — И нека господ бог, владетел на владетелите, ти даде живот дълъг и плодоносен, та като му служиш, да достигнеш рая с всички предопобни мъже…

Не само Йоан Екзарх — и останалите трима книжовници се поклониха на владетеля с десници на гърдите.

Презвитер Григорий пристъпи напред, погледна владетеля с открит, стоплен от вътрешна радост поглед и запита тихо:

— Господарю, твоят смирен слуга очаква да чуе с какво ново книжовно дело да се заеме…

— Пълен си със сила, нали, презвитере? — усмихна се князът и притури веднага: — Продължавай да превеждаш Стария божи завет, речта ти е звънка и новите думи, които стъкмяваш, ми доставят неизказана сладост. От гръцкия език трябва да останат в преводите само имената, нищо друго!

Презвитер Григорий се оттегли, а на негово място застана друг презвитер — още по-смирен, изпълнен с почит към владетеля — и той чакаше да чуе какво ще му нареди князът да превежда.

 

 

… Не само нуждите на вярата, а и нуждите на държавата изискват книгите да се трупат една след друга и славяно-българския да звучи с пълна сила! Помогни ми, господи! Не погански песни и поверия, а църковно сладкогласие и назидателни четива ще просветлят душата на моя народ, който трябва да става все по-единен и по-възвишен в помислите и постъпките си.

Така се молеше князът в себе си и с тия мисли обхождаше преславските църкви и манастири — разглеждаше рязаната мраморна мозайка на пода, влизаше в работилниците за обработка на желязо, надничаше в пещите за овалване на глинени съдове. Рисувана керамика, изящна резба върху кост и стъкло, тънка обработка на мрамор — какво ли не майсторяха монасите, които също като презвитер Григорий не можеха да скрият излишекът на сила и жизнерадост. И князът се връщаше в двореца, изпълнен с доволство, и в съзнанието му се появяваха нови начертания, мислеше и да изпрати някой от приближените си в Долната земя^[2], за да се увери, че и там книжовното дело се разраства под грижите на архиерея, многоученият епископ Климент. Но учителят го изпревари, като да беше отгатнал през далечните разстояния мислите му и без покана сам се яви в Преслав.

Кога минаха тия двадесет и две години, които отделяха и двамата от паметната 893-та^[3]?

„Многая лета“ — пееха десетина монаси многолетствие за Климент, първият епископ на български език, пред Кръглата църква, а седемдесет и пет годишният светител, като се подпираше на архиерейската си патерица, само ниско свеждаше глава.

До него князът с владетелния венец на глава, в златоткани одежди обгръщаше с радостен поглед всичко наоколо — посрещачите, които се тълпяха пред църквата, певците-черноризци, високото светло небе. До него епископ Климент, смален от годините, приличаше на тъмна сянка, само очите му светеха трескаво и изпъкналото му чело лъщеше отдалеч.

Тези пълни с трескав огън очи върнаха княза назад във времето, когато Климент му се бе сторил старец — жив, пъргав наистина, но старец. А сега с каква мярка да измери годините му?

Има такава мярка — учениците му, следовниците им, техните ученици и техните следовници и така докато живее българското слово ще се помни тоя трескав поглед, ще се леят думите на епископ Климент за братолюбие и странолюбие, защото за него любовта към ближния беше и любов към земята, която те е откърмила, и обич към кръвта, която невидимо ни свъпзва.

Тия думи князът изговаряше в себе си, но се вричаше да ги каже на светия старец — че е светец, той беше убеден — да, такива са наистина светците — само че трябва да се преселят във вечността, за да могат простосмъртните да почувствуват и разберат какво са загубили…

Той, достойникът, бе изминал трудния, тежък път от Долна земя до Преслав, за да се увери дали онова, което научаваше, е вярно — че наследникът на княза-кръстител е изоставил смирението и се е поддал на гордостта да бъде по-велик владетел от най-великите василевси, че сам иска да става василевс и че събира сили за страшен, смъртен двубой с империята.

Но как да започне трудния, тежък разговор?

Свит в широката, резбована и украсена със слонова кост столница епископ Климент гледаше играта на слънчевите лъчи по златната мозайка на пода и чакаше князът да заговори.

И Симеон, застанал пред него, с привидно смирение поде:

— Ти знаеш, отче, че никой не може да принуди един владетел да говори неистина — когато е силен и съзнава силата си. Затова каквото кажа, го приеми не като лицеприятие, а като искрена възхвала на делата ти.

И продължи с все същия равен, малко приглушен глас, като че четеше житие: тогава, преди двадесет и две години, след Народния събор, като се появил в епархията си, той, отец Климент, не намерил енориашите си съвсем незапознати с божественото слово и писанията и години наред не давал сън на очите си, нито дрямка на клепачите си, но направил грижата за народа като храна и наслада за себе си; и всякога поучавал, и всякога уреждал, като изправял незнанието, безредието превръщал в ред, като ставал за всички всичко според нуждата на всекиго; клирът насочвал към черковно благочиние и към това, което се отнася до псалмопенията и молитвите; в народа пък укрепил мислите върху скалата на правата християнска вяра, защото те, жителите на оная земя, били съвсем невежествени и направо казано скотоподобни. Като книжовник той неуморно работил върху превода на църковни и други книги и съставил за всички празници слова и поучения, прости, ясни — чрез тях нахранил душите на по-простите българи, като напоил с мляко ония, които не могат да приемат по-твърда храна и чрез това станал Павел за българите. Освен това той построил в Охрид две църкви, които по големина били много по-малки от съборната църква, а по външния овален и кръгъл вид по-приятни от нея…

Докато говореше, князът стъпка по стъпка се отдръпваше назад, повдигаше глава и гласът му се усилваше.

А епископ Климент все повече се смаляваше в широката столница и горещината на погледа му се превръщаше в светлина, която се слива със слънчевите петна наоколо. Той вдигна слабата си, жълта десница, прикри очи и издебна един миг, когато князът си поемаше дъх и каза високо и властно — истинско чудо за един такъв изсушен, немощен на вид старец:

— Не продължавай с хвалбите си, княже, защото прекалената хвалба, както и прекалената гордост, ни отдалечават от бога!

Князът го погледна с изненада и видя как десницата на архиерея се вдигна в знак, че ще говори.

— Царю благочестиви! — за пръв път го нарече „цар“ той. — Докато тялото ми издържаше трудове и грижи църковни, които са по-тежки от държавните, според както аз съм убеден, виждаше ми се дело достойно за осъждане да напусна църквата и длъжността си. Поради това и останах като архиерей досега. Но вече и старост ме налегна, усилията, които полагах, отнеха всичката ми сила. Затова, царю, погрижи се за църквата и достави в дома господен човек, който при духовна сила има и телесна и е по-млад, за да се натовари с църковните грижи. Изпълни тая ми последна просба! Дай ми през тия не много дни да побеседвам със себе си и с бога; имам за това нещо прекрасно жилище — манастира, позволи в него да умра.

Със същите ситни, невидими стъпки, с които се беше отдръпнал, докато говореше, сега, като слушаше епископа, князът се приближи към него, спря само на крачка и тихо запита:

— Наистина ли искаш да ме изоставиш, отче?

— Немощта заслужава подкрепа, не укор — притвори клепки старецът.

— Но как бих могъл да понеса друг да седи на твоя престол, докато ти си жив? Как бих могъл да лиша своето царство от твоите архиерейски благословии? Твоето напущане на епископския престол ще е лоша поличба за свалянето ми от власт. Ако съм засегнал или опечалил с нещо твое преподобие или ако скриваш истинската причина за твоето напускане под предлог за немощ, то кажи или ми подскажи с нещо — аз съм готов да отговарям и да излекувам — аз, синът, болката на бащата. Ако пък нямаш в какво да ме обвиниш, то защо тогава искаш да опечалиш тия, които с нищо не са виновни?

Епископът мълчеше. Но в мълчанието му се таеше укор — князът усещаше това — заедно с нежеланието му да го погледне в очите.

— Отче, кажи!

Но епископът продължаваше да мълчи, притворил клепки, свил се в дъното на столницата.

— Не ми отказвай помощта си, преподобни и благочестиви отче…

В гласа на княза звучеше и молба, но и неясна заплаха и архиереят бавно повдигна клепки. Тъжна усмивка затрептя по устните му: ето докъде гордостта води човека — би казал той, ако пред него не беше самоувереният, изпълнен с желание за самоизява борисов син. Но чуждата сила може да предизвика преклонение — ако признаеш в себе си, че си слабият…

— С новите ти походи, царю, започва ново време за българската държава. Аз живях в други години…

— Величие или падение предричаш, отче? — с трепет попита князът и протегна ръце към светителя.

— Величието подготвя падението и падението е навечерие на ново величие…

— И все пак, ще победя ли?

— Името ти, преведено от еврейски, означава „изслушване“…

— Знам, изслушване на молитва или изслушване на някого, или просто да стоиш и да слушаш… Но повече не мога! Годините, които ми остават да доживея, ще са години на усилия! И затова, каквото и да ми говориш, ще бъда непреклонен. Оставката, за която молиш, подобава само на недостойните, а ти, отче, си по-горе от всяко достойнство!

Старецът поклати глава и рече като на себе си:

— На голям огън ме оставяш да горя, царю Симеоне. А си мислех, че и за мене вече ще се намери тихо прибежище…

Князът с бързи крачки отиде при него, коленичи и събра молитвено ръце:

— Благослови ме, светителю, за новите ми начинания!

Епископ Климент замислено поклати глава, вдигна десница и докосна с палец безименния си пръст:

— Благославям те за величието, до което ще въздигнеш и себе си, и България. Всяко племе има душевна потребност от велики владетели. Но малко народи могат да издържат дори на едно величие…

Князът повдигна глава. В очите му се четеше неразбиране. Но светителят притвори клепки и повече дума не каза.

 

 

Епископ Климент замина за далечната Долна земя — „третата част на българската държава“, както всички я наричаха — а князът дни наред се питаше какво искаше да му каже с ония думи след благослова.

Нима величието на владетеля не означава величие и на държавата? А поданиците — всеки поотделно — не са ли частици от тази държава? И не е ли много по-голямо самочувствието им, когато блясък сияе около владетеля и името на държавата се произнася със страх от враговете?

Завладян от такива мисли, той някак по-леко прие вестта за смъртта на епископ Константин. Седемдесетгодишният старец починал тъкмо когато вече всички мислели, че се е поправил от болките в стомаха — сам ставал от ложето, разхождал се по ходниците. И една нощ издъхнал, без някой да му даде последно причастие — на сутринта го намерили вкочанен.

Не беше още отзвучало в съзнанието на княза погребалното песнопение, когато друг от близките му приятели-книжовници почина — Черноризец Храбър. Той поне можеше да живее още, скоро навърши шестдесетте, очите му бяха здрави — четеше без да отдалечава книгата от себе си, беше пъргав и подвижен човек. Но откак през зимата, по Богоявление, се простуди, легна и вече не стана.

Скръбта си по двамата князът скри от всички — затвори се няколко дни в работната си горница, четеше Светото писание, прелистваше съчиненията на любимия си писател — цариградския архиепископ Йоан Златоуст, живял преди пет столетия, но виждащ и разсъждаващ като негов съвременник. Беше подбирал и превеждал много златоустови слова, зае се да преведе още едно слово. Така отклоняваше от съзнанието си мисълта за смъртта. („Тя дебне всички ни. Няма спасение от нея, но чрез нея се стига до вечното спасение…“)

На четвъртия ден нареди да повикат презвитер Григорий и му предаде всичките си преводи.

— Предопределен си да просияеш в добродетели, презвитере — с усмивка, която рядко виждаха на лицето му, рече князът. — Ето плода на моите усилия. Сега е твой ред…

Така се роди преживелият столетията сборник Златоструй, към който презвитер Григорий написа уводни думи за спомен на потомците:

„Благоверният цар Симеон откак изучи всички стари и нови книги, вътрешния и външния смисъл на светото писание, както и нравите и обичаите на всички учители и мъдростта на целия разум на блажения Йоан Златоуст, учуден от ораторското му изкуство и от благодатта на светия дух у него — навикнал да чете всички книги — избра от съчиненията му всички слова и ги нареди в една книга, която нарече 3латоструй. Ако с името златоструен са именували другиго, то мисля, че и ние не сме се измамили, като напекохме тая книга златоструйна. Защото учението на светия дух, подобно на златни струи чрез човешки сладки речи измива като спасително покаяние всички грехове и ни приближава към бога. Подобно на камък за изглаждане, то чрез гладки увлекателни слова очиства всички телесни и душевни нечистотии и жадува да изпълни премногото божии обиталища с делата на благонравието у всички християни. За по-голям успех и за потик на по-голямото мнозинство, както и за да не се уморят и изпаднат в леност ония, които биха ги чели в пълно събрание, ние избрахме малко от многото тия слова и то ония от тях, които ни се харесаха, та всеки, който ги чете внимателно и разумно, ако не се лени, ще намери в тях голяма полза за душата и тялото си.“

Най-добрите преписвачи приготвиха за княза препис на сборника върху големи цял лакът пергаментови листа. Книгата беше украсена с много рисунки, подвързана със светла телешка кожа и се закопчаваше със златна закопчалка.

Но малко се радва князът на този дар — нямаше и година от двете погребения, когато от Долната земя долетя вестта за смъртта на епископ Климент.