Димитър Мантов
Цар Симеон (4)

2.

В дворцовата градина крушите-скорозрейки вече даваха първите си плодове, слънцето по обед се нажежаваше до бяло, но откъм планината и в най-горещите часове долиташе ветрец и князът, вместо в работната горница, приемаше войводите на различните отряди, седнал край походна маса под стария бряст.

Върволицата от военачалници, сходниците, които пристигаха неочаквано, създаваха особено напрежение, което князът беше отдавна забравил и той с приятна възбуда издаваше заповеди, отбелязваше си на навит на руло пергамент какво още има да се прави и понякога на глас разсъждаваше:

— Не може да не са останали неразкрити участници в заговора на Константин Дука… Но как да влезем във връзка с тях!

Георги Сурсувул, който стоеше прав до позлатения дървен трон, само дъвчеше устни. Явно князът търсеше отговор, но от Преслав трудно се долавяше какво точно става в Цариград. Българското пратеничество през пролетта предложи на опекуна Александър да бъде възстановен мирният договор от 896 година. Но Александър, за когото казваха, че управлявал като държи в една ръка амфората с вино, изгони пратениците и се закани на българския владетел, че в най-скоро време „ще му види сметката“. И в Цариград, и в Преслав стана ясно: войната е неизбежна. Но не било съдено на Александър Пияницата да води сражения с българите — той внезапно умря.

— Пратеникът на патриарха моли за височайши прием — обади се Георги Сурсувул.

— Толкова е дълго патриаршеското писмо, че още не съм го прочел докрай — посочи князът свитъка в края на масата и се усмихна замислен.

… Да може да се появи като таен сходник там, в Цариград!

И се видя в сянката на дълги колонади, чу гълчава от близко тържище, покрай него прелетяха конници — те отиваха към Свещения дворец, където той — момчето, когото в Магнаурската школа подиграваха и наричаха „кожогризец“ — заради пастърмата, любима храна на българите — само веднъж беше влизало. Между колоните се мярка позната сянка — Леон или Александър е това? Но те и двамата вече са покойници.

— За пратеника на патриарх Николай ставаше реч — дочу той гласа на винаги внимателния, сдържан в думите и постъпките си Георги Сурсувул.

— Седни, седни — махна с ръка князът и потърка челото си.

Разтвори свитъка и зачете на глас:

„Знай, сине, че това писмо е писано не с мастило, а със сълзи, понеже, както ми се струва, греховете ни са ни довели до там, че ние получаваме от тебе такива известия, които са причина за това наше писмо и възбудените от тях сълзи… Получихме известие, че ти, благоразумният, най-разсъдливият и най-искреният християнин, който неотдавна оплакваше оня срамен поход, предприет против християните, сега пак имаш намерение да го затъмниш с друг поход, много по-ужасен и по-ненавистен на бога, че ти се готвиш да тръгнеш и тиранически да нападнеш на детето-сираче, на императора-дете, което с нищо не те е наскърбило, без да помислиш, че тиранията и пред бога, и пред хората се смята за гнусно дело…“

— В Цариград се страхуват от нас — вметна Сурсувул.

— Ще прелетим с конната си войска между тракийските крепости и ще се отзовем при Цариград! Ще искам да ме признаят за кесар^[1]! — вдигна глава князът.

— Ами ако не се съгласят?

— Ще им предложа да се сродим с императорското семейство, ще стана василеопатор. Сега сме по-силни от тях.

— Да, империята боледува. Казват, че повечето от половината цариградчани били на страната на Константин Дука.

— Четвъртият брак на покойния Леон с онази красавица Зоя е против църковния канон! — на един дъх изрече князът и сам се сепна: не бива така да се вълнувам, рече си той и рязко се обърна към Сурсувул: — Ако пратеникът на патриарха много бърза, нека да си върви без отговор.

Сурсувул стана, поклони се мълчаливо и тръгна по постланата с едри камъни пътечка.

Князът опря ръце в походната маса. Слушаше заглъхващия шум от стъпките на Сурсувул и си мислеше: ето, вече не умея да разговарям спокойно и с най-близките си помощници…

Може би заради тази рязкост в постъпките напоследък го избягваше Йоан Екзарх? Последният път — преди повече от месец — в същата тази градина, като разговаряха за нови преводи от гръцки, той усети, че Йоан, приятелят Йоан, има да му каже още нещо, но се стеснява или — кой го знае, не беше за вярване — не, но можеше да е и така — се страхува — да говори пред него. И както само той, князът, умееше, започна отдалече, с подпитвания и накрай успя да накара единственият от книжовниците в Преслав, който считаше не само за свой сподвижник, но и за приятел, да открехне мислите си.

„Какво не ти достига на тебе, любимеца на владетеля?“ — питаше князът и с напрегнато очакване гледаше по-възрастния с пет години от него духовник.

„Всички ние се мятаме като риби в рибарска мрежа — тихичко отвърна слабият като вейка Екзарх. — Всички сме в мрежата на житейските си страсти, а през цялото време жадуваме за себеосвобождение…“

„Не разбирам — призна си князът. — Да се освободиш… от какво? Нуждите на ежедневието са известни на всички, при добра длъжност или при добри доходи те са лесни за задоволяване.“

„Разбираш ме, царю, много добре ме разбираш…“

И изведнъж князът се сети, че още не е цар, и още веднъж се убеди колко му е близък Екзархът и колко бързо двамата отгатват мислите си. И по-силно стана желанието му да проникне докрай в неговите мисли — и така да осъзнае своите собствени желания.

„Но това себеосвобождаване — не е ли сънна мечта?“ — тихо запита князът.

Йоан Екзарх се усмихна с тъжна усмивка и рече: „Всички сме прекалено умни, когато даваме съвети на другите и прекалено глупави, когато оправдаваме себе си…“.

„Говори, говори!“ — подтикна го князът.

„Тялото има едни нужди, духът други. А духът се освобождава само когато и тялото, и духът са отхвърлени отвсякъде…“

„Отхвърлени — от кого?“ — запита князът и в същия миг осъзна, че въпросът му е излишен.

„Всеки, който е решил повече да не лъже, е излязъл на път, по който го чакат само нещастия…“

И в един миг князът видя Йоан Екзарх — първият след епископа преславски духовник и най-първи книжовник в Преслав — като странствуващ монах — със смъкната над челото качулка, с протрита и избеляла власеница, със скъсани сандали от волска кожа — превит, се подпира на пътна тояга…

„Не, не!“ — извика той и облеченият в копринено расо Йоан Екзарх се сви пред него. Не можеше — или може би не желаеше — да му отговори.

И тогава князът го улови за раменете и го разтърси така, че брадичката му заигра:

„Рано или късно ти ще избягаш от мен! Кажи — ще избягаш ли?“

Екзархът само притвори очи и с леки, неуловими движения се изплъзна от здравите ръце на княза, обърна се и като сянка изчезна.

А князът остана съвсем сам и уловил глава с две ръце, се питаше: кой може да ми каже колко „аз“ има във всекиго от нас? Едно „аз“ е викът на несбъднатите ни желания, друго — онова, което са ни внушили, че е наша същност… Само в мигове на проблясъци можем да кажем кой говори и действа в нас.

Отнякъде в тишината на горницата се промъкна тихият, благ глас на Йоан Екзарх: „Най-лесното е да подчиниш съзнанието си на чужди нужди — нуждите на държавата, на съсловието, към което принадлежиш, или просто на група хора, с които по рождение, по длъжност или по необходимост си свързан…“

„Но това означава да престанеш да принадлежиш на себе си!“ — целият настръхна князът и разбра, че нощта му ще бъде безсънна: напразно ще пие студен кумис и ще се разхожда из градината.

 

 

Като че повикан от мислите му, Йоан Екзарх сам се появи в двореца.

Беше привечер, чуваха се виковете на първите нощни стражи, които с копия в ръце крачеха покрай зъберите на крепостните стени. От вътрешния двор слънцето не се виждаше — червената светлина на залеза проникваше от всички страни.

Както правеше това, когато се срещаха само двамата, князът протегна ръце — целунаха се трикратно по монашески.

И дрехите на предводителя бяха по монашески скромни — бял ленен подрасник, запасан с тънък ремък.

— И тебе ли не остави на мира пратеникът на патриарха? — запита князът, като настани госта на близката столница.

— От тебе няма нищо скрито — въздъхна Йоан Екзарх. — Да, като втори духовник в княжеството ме помоли да въздействам на владетеля със съвет…

— А пък аз исках да поговориш на синовете ми за нашия земен седми век и за осмото безкрайно столетие, в което ще блаженстват праведните и ще се мъчат грешниците… — усмихна се князът, като сядаше от другата страна на походната маса.

— Годината, в която ти пое властта, е рождението на Христа осемстотин деветдесет и трета, а от създаването на света шест хиляди четиристотин и първа — присви очи Йоан Екзарх.

— Отиваме към средата на седмата хилядогодишнина от създаването на света — поклати глава князът. — Последната хилядогодишнина на видимия свят…

Той протегна ръка към масата, взе сребърното звънче, разлюля го три пъти и на дотичалия слуга нареди да позове синовете му Михаил и Петър.

Момчетата дойдоха заедно, целунаха ръка на Екзарха, а той ги осени с кръстно знамение.

Седнали от двете страни на черноризеца, младите князе — и сам владетелят — заслушаха тихия глас на Йоан Екзарх. Той говореше за светата седморка — светът е бил създаден в шест дни, а на седмия ден Творецът си почивал и благословил този седми ден и го осветил. И тъй неделната седморка е първообраз на световната седмица, в която всеки ден е равен на хиляда години. Свърши ли световната седмица, ще настъпи второто пришествие, когато ще се сбъдне всичко, което пророците са предрекли: Христос ще събере народите, защото е светлина на целия този свят. И тогава слепите ще прогледнат, глухите ще чуят буквеното слово — словото, което е записано в свещените книги — и ще познаят бога както трябва. Велика милост — и неизмеримо щастие за българите и славяните е, че тъкмо в последния, седмия век, в навечерието на съдния ден, те бяха призовани да станат християни и да застанат от дясната страна на Бога. И ще се готвят за този ден, като четат на свой език словото, което кърми човешките души, крепи сърцата и умовете…

Михаил слушаше с отворени очи, а Петър, притворил клепки, леко се полюшваше на столницата, в ритъм с думите, които Йоан Екзарх изричаше така, че те звучаха като стихове от Писанието.

Князът, завладян от вълнението на синовете си, се изправи бавно и като спря с десница черноризеца, вдигна ръце високо и продължи с все по-засилващ се глас — с думите на Прогласа към Евангелието:

— Слушай, цял славянски народе, слушайте словото…

Момчетата изтръпнали се взряха в баща си, който, целия облян от светлината на залеза, вдъхновено говореше — че както без светлина няма радост за окото, така и всяка безкнижна душа не вижда божия закон, закона, който открива пътя към райското блаженство. Свети Павел казва: „Когато въздавам богу своята молитва, предпочитам да изрека пет думи, но всички да ги разберат, отколкото да произнеса хиляди неразбрани слова…“

Князът произнасяше в унес стиховете и усещаше в гърлите си приятни тръпки. Толкова пъти беше изричал Прогласа и винаги изпитваше сладостта на красивото слово…

 

 

… звънки, трептящи звуци, песен и слово, слети в едно.

(Забрави тлението на този свят! Чуй медния звън на чистото слово! Отвори дверите на разума!)

И с отвращение към „мръсната тлен на плътта, на плътта, животът на която е като сън“, крепко стоящ на земята, над която беше владетел, князът усещаше как целия се изпълва със сили.

Наистина, велико щастие за българите и славяните е, че в седмия век са приютени в лоното на истинската вяра. И той, наследникът на пре-славни предводители, сам предводител, ще поведе своя народ към тъмната черта на видимия кръгозор — и ще преминат всички отвъд. Ще загинат хиляди, ще има безброй страдания, но името българи ще остане и сред всички имена неговото ще се произнася най-напред. Защото славата пребъдва във вековете и земната слава ще се превърне в небесна там в осмия век на вечното блаженство…

Момчетата си бяха отишли, Йоан Екзарх го питаше нещо, но князът беше като замаян. Едва когато Екзархът потрети въпроса си, той осъзна къде се намира. Усмихна се и рече:

— Ела, ще ти дам да прочетеш цялото писмо…

А в княжеската работна горница, на светлината на многосвещниците Йоан Екзарх зачете на глас:

„Бог мрази надменността и сваля ония, които се превъзнасят с горделивите си помисли; а пък ако им позволява да заемат известно положение, то отново го разрушава. Никой не е в състояние да постигне каквото и да било със свои сили, и ти като благоразумен знаеш и без нашите думи, че много хора, като се спускали необмислено в нещо, са свършвали зле — отпосле са се разкайвали и дори често са осъждали сами себе си…“

— Само че негово светейшество греши — с раздразнение се обади князът. — Имах достатъчно време всичко да обмисля — цели седемнадесет години!

„Аз, сине мой, както вече ти казах — продължи да чете Йоан Екзарх, — те обичам от цялата си душа с чиста духовна любов, обичам те като най-верен християнин, най-мъдър слуга на бога, комуто ти искаш във всичко да угодиш, и особено когато чувам, че ти денем и нощем непрестанно молиш от бога прошка за своя предишен поход против християните и всякак и с пост, и със сълзи, и със съкрушение на сърцето се стараеш да умиеш от себе си тоя грях…“

— А-ха-ха… — прекалено високо се засмя князът и сложи ръце на кръста си. — Предишният поход! Да знаят сега каква войска съм подготвил!

— Изглежда знаят — поклати глава Йоан Екзарх, — затова и така те молят. Ето:

„… След като получих това зловещо и лошо известие, не мога да мълча, но със сълзи и с ридание ти изпращам това писмо, като моля бога преди всичко да трогне сърцето ти и да го насочи към угодно нему спасително желание, което би те показало чист и неукорен; после да ти отвори ушите, да даде на разсъдъка ти спокойствие от външни вълнения и смутове, за да вникнеш в нашите думи…“

— Външни вълнения и смутове… — с насмешка повтори князът и посегна към свитъка. — А по-нататък ме заплашва с отлъчване, нарича ме безумец…

— Още ли пари в сърцето ти обидата, царю? — запита, като го погледна в очите Йоан Екзарх.

— Обидата… — усмихна се на себе си князът, запазил в себе си сладкото ехо на обръщението „царю“. — Да бях накарал пияницата Александър да постъпи така, навярно нямаше да го направи! Той ми развърза ръцете!

— И вече нищо не може да те спре? — съвсем тихо запита Йоан Екзарх и свитъкът прошумя в ръцете му.

Князът само мълчаливо го погледна. И пак, както преди месец, той усети, че Йоан, приятелят Йоан иска да му каже нещо дълбоко спотайвано — но този път на княза не му се водеше разговор, от който после главата ще го боли — и реши да пресече откровенията на Екзарха още в самото начало.

— Тръгвам срещу империята! — бавно произнесе той. — Цариград трябва да бъде наш! Истинските граници на великото ни княжество опират в три морета.

За пръв път нарече България „велико княжество“ — и Йоан Екзарх предугади, че иска да го назове другояче — защото години вече той го наричаше в разговорите им „цар“ и знаеше истинските желания на предводителя.

А князът само за миг го погледна в очите и пак отгатна, както преди месец — само че сега не го каза: Йоан някой ден ще го напусне, ще изчезне от Преслав — за да тръгне по своите пътища на нищ и страдащ монах.

 

 

… Не ще мога да го задържа. Скъса ли се между близки хора невидимата нишка, която ги свързва, вече нищо не може да я възстанови. Жесток е нашият седми век!

Пергаментовият свитък — писмото на патриарха, шумеше в ръцете на Екзарха и напомняше на княза за близкия ден, когато щеше да тръгне в поход. Без кръвопролития не може да се мине — така ще отговори на патриарх Николай Мистик. И тоя отговор още повече ще увеличи смута в Цариград. Нека да го очакват и да се страхуват от него. Страхът на противника подготвя неговото поражение. И нека се разпространява слуха, че иска да поеме властта на василевса. Привържениците на Константин Дука може би ще се раздвижат. Щом в Цариград не искат доброволно да го обявят за кесар — а това ще рече да признаят независимостта на княжеството — ще ги застави със сила.

 

 

И стана така, както предводителят беше намислил — тридесетхилядната конна войска се спусна едновременно през няколко прохода на Хемските планини, прелетя покрай Адрианополската крепост и в няколко колони се отправи към Цариград.

Яздеха и денем, и нощем — едни отряди почиваха, други палеха селата по пътя си към Босфора. Никъде не се появяваше ромейска войска.

 

 

Ето го „богохранимия Константинопол“ — усмихна се князът, като видя отдалеч очертанията на крепостта.

От Мраморно море до дъното на Златния рог са се опънали двойните крепостни стени — в продължение на столетия достроявани, пристроявани, и най-важното — все повече укрепявани с какви ли не кули — четириъгълни, осмоъгълни, кръгли.

Широкият повече от двадесет крачки ров е пълен с вода — жабунясала, вмирисана.

И предводителят гнусливо се обърна — отправи поглед към конните си дружини, които се престрояваха — станът трябваше да бъде разпростян от Влахернските до Златните врата. Нека ромеите гледат как българската войска се готви за обсада.

Белият княжески жребец, покрит с дълга златоткана плащеница, неспокойно играеше на едно място, започна да се върти в кръг и предводителят неволно притвори очи. И изведнъж в съзнанието му прозвуча хриптящият глас на покойния Раса̀те:

— Под стените на Цариград посечи куче!

Конят вкопа копита и князът, като погледна отново, видя дългите константинополски стени. Сега те му се сториха още по-високи и непристъпни…

В бърз набег беше довел многохилядната си конница до тук — по старите, познати пътища, въоръжени така, както дедите бяха завещали, в строй също наследен от поклонниците на Тангра. Саракта беше под властта му и една негова грешна стъпка щеше да унищожи всички замисли.

И плещите на княза се превиха — така ставаше винаги в мигове, когато внезапно усещаше отговорността, която носеше като предводител.

Той вдигна ръка, прекръсти се набързо, но възела, стегнат някъде дълбоко в гърдите му, не се отпусна, още повече му прималя и той произнесе на пресекулки:

— Не разпускайте строя… Ще посека куче…

Кавхан Тодор пръв го чу и високо повтори заповедта на предводителя, но по свой начин:

— Не разваляй строя! Намерете черно куче!

 

 

Никога не беше вдигал свещения меч на дедите, за да пренесе жертва на старите богове, но толкова много бе слушал за гаданията по вътрешностите на посеченото животно, че на един дъх можеше да изрече тълкуванията.

По-възрастните от него, навярно като момчета бяха виждали как баща му в езическите години е разсипал жертвено куче, но другите щяха за пръв път да наблюдават обичая на дедите — под знамената бяха свикани повечето момци до двадесет и пет години.

Князете Михаил и Петър дойдоха на коне при баща си, придружавани от една десятка телопазители.

От военачалник на военачалник се предаваше заповедта на кавхана: „Търсете куче, черно куче!“

Шепот минаваше над хилядната войска.

В една обозна кола откриха черно кученце — коларят го прегръщаше и не го даваше на челника, който го дърпаше от ръцете му. Но долетя млад разгневен войвода и още при първите му думи уплашеният колар даде кученцето.

Цялата войска се нареди в полукръг — така заповяда предводителят, за да могат и от крепостните стени да гледат жертвоприношението.

 

 

… Ще ме нарекат варварин. Нека! Така страхът им ще бъде по-голям! Но защо Михаил и Петър са умислени? Дали са чули ония думи на Раса̀те?

Князът се взираше в синовете си, но нито един от двамата не се обръщаше към него, полугласно си говореха нещо, Михаил сочеше от време на време към крепостта.

И предводителят си спомни как някога като момче порази ромейската столнина — крепостта му се струваше каменно чудовище, което за един миг ще го погълне. Зъберите и кулите го ограждаха и в сънищата му като остриета на копия, насочени към него. Трябваше да минат години, за да свикне с величествената красота на Константинопол — град, плъпнал по седем хълма, крепост, която се отразява във водите на морето, Босфора и Златния рог. Още тогава се питаше: как може да се превземе тази най-голяма крепост в целия свят. Продължителна обсада откъм сушата — колкото и време да трае, не може да застави защитниците да се предадат — морският път им дава възможност да се снабдяват с храна. Нужен е силен флот, за да бъдат разгромени бойните кораби, които защищават крепостта откъм морето и Босфора; после да се превземат двете укрепени морски предместия и да се проникне в Златния рог — залив, дълъг близо осем поприща^[2] и тесен, наистина приличен на рог.

Пълно обкръжение на крепостта е невъзможно — мислеше си и сега князът.

И все пак ромеите се страхуват — усмихваше се той, като обнажваше меча, за да посече жертвеното куче. Но се досети, че трябва да слезе от коня и без да направи знак на някой от телопазителите да му държи стремето, с меча в ръка, скочи като двадесетгодишен момък.

Багатурите^[3] от княжеската дружина удряха с дръжките на мечовете по щитовете си — с равни, отсечени удари, походните барабани усилиха ритъма и равнината пред крепостта затътна, небето се сниши, дългите копия на многохилядната войска го подпряха и в сгъстения въздух просвистя свещения меч на предводителите — кучето не успя да изскимти и острието го разряза на две.

Князът се наведе над жертвеното животно — и воините престанаха да удрят по щитовете си, заглъхнаха и барабаните. И в тази напрегната тишина се чу възгласът на предводителя:

— Поличба за победа!

И тогава засвириха бойните рогове, барабаните забиха като при нападение, конете запръхтяха, усетили вълнението на войската.

Не можеха да скрият от ромеите, че нямат обсадни машини, но разпъването на белите шатри беше знак, че обсадата започва. А когато на другия ден, пръснати в дълга редица, воините се заеха да копаят окоп от Мраморно море до Златния рог, в Цариград вече никой не се съмняваше, че „варварите“ са решили да превземат крепостта.

 

 

Не, привържениците на Константин Дука не ще се вдигнат на бунт. Напразно посече жертвено куче… Вътрешностите на кучето бяха чисти, нямаше възли по черния дроб, нямаше и петна по слезката. Поличбата беше за победа — князът беше уверен в това. Но тази война имаше за цел не превземането на Цариград, а сплашване на ромеите и издействане кесарска титла за българския владетел. И по-добре навреме да се отдръпне и да започне преговори за мир, отколкото да продължава безсмислената обсада.

Кавхан Тодор, придружен от двама боляри, тръгна към крепостта. А в същото време цялата българска войска се оттегли в равнината при предградието Евдомон^[4]. Сам князът се настани в малкия дворец, където василевсите живееха лятно време на прохлада край Мраморно море.

Кавханът трябваше да предложи на настойниците на малолетния император Константин VII Багренородни — сред които първият беше патриарх Николай Мистик, българският княз да бъде провъзгласен за кесар. Сам императорът, макар и още под попечителство, да бъде сгоден за Елена, седемгодишната дъщеря на българския владетел, а княз Симеон да бъде удостоен с титлата весилеопатор. Освен това не трябва да се забравя, че империята ще продължава да плаща данъка по договора от осемстотин деветдесет и шеста година.

Патриарх Николай — зарадван, както всички императорски съветници, че българският владетел пръв предлага да започнат преговори за мир — прие с почести кавхана и по него изпрати прелюбезно писмо, в което ласкателствата се лееха едно след друго:

„… Ако бих могъл да бъда при тебе, по друг начин бих се опитал да задържа похода на войската ти. Как и по какъв начин? Като стисна ръцете, прегърна главата и цялото тяло на моя син; ако пък и тогава ти би продължил да упорствуваш, то аз бих се хвърлил в нозете ти…“

Не само патриарх Николай — всички настойници на малолетния император приеха предложенията на княза за преговори. И ето, една сутрин Влахернската врата се отвори и патриарх Николай се появи с голяма свита, сред която бяха магистрите Стефан и Йоан. Според уговорката, в писмата сега трябваше да бъдат разменени заложници — по десет души от двете страни.

Сам патриархът отведе кавхана и князете Михаил и Петър във Влахернския дворец, където в присъствието на малолетния император Константин VII Багренородни им дадоха богат обед. Но обедът беше и време, когато кавхан Тодор и патриарх Николай се споразумяха за условията на мирния договор. Тогава бе обявен и годежът на Елена с невръстния император.

Обедът продължи до късно — и веднага след като станаха от тържествената трапеза патриарх Николай, придружен само от протосингела си, тръгна заедно с българското пратеничество към двореца Евдомон, където го очакваше княз Симеон.

Българската войска, строена в дълги редици, го посрещна само с удари по щитовете — не подобаваше да се разнасят възгласи в чест на духовник — а князът го чакаше пред широката мраморна стълба на двореца.

 

 

… Знам, светейши, какъв е обредът за въвеждане в кесарско достойнство. В „Света София“ се събират първите хора на империята и императорът, заедно с патриарха, идва при царските двери, там, където на маса от скъпо дърво са поставени кесарската хламида и кесарската стемма. Патриархът прочита молитва над хламидата и я предава на императора, който заедно с препозитите^[5] намята хламидата върху раменете на нововъведения в кесарско звание. Същото става и със стеммата, а накрая се разнасят славословията… Не се опитвай да ме лъжеш, че извършваш всичко както трябва. Параклисът на тоя летен дворец едва побира първите ми боляри, ти си само с твоя протосингел. Вместо хламида и етемма покриваш главата ми с епирептария^[6] си. Но стеммата — кесарския венец, аз сам ще възложа на главата си. Важното е, че вие приемате всичките ми условия за мир и че ще се върна в Преслав като кесар. Хитрините ти ще останат заключени между четирите стени на тоя параклис. Дори цял Константинопол да смята, че обреда не е както е по обичай — все пак патриархът ме удостоява с велика милост…

И князът ниско скланяше глава пред патриарх Николай, който заедно със своя протосингел възнасяше многолетствие за новия кесар.

 

 

Весела беше тази езда — в триреден походен строй, в няколко колони едновременно, покрай Адрианопол, нагоре, на север, към планинските проходи.

Лятната жега си отиваше, наедрели зайци подскачаха по полегатите склонове, а лястовиците се събираха, за да тръгнат на юг.

Князът следеше полета на птиците, яздеше с отпуснати юзди и от време на време конят заиграваше под него.

Михаил и Петър бяха напред, в челната част на главната колона — искаха първи да влязат в Преслав. А князът се опиваше от мисълта, че се връща в столичната си като кесар (князът-кръстител от хан стана княз), а то ще рече втори след императора. Чувстваше нужда по някакъв начин да прояви радостта си, да се покаже такъв, какъвто малцина го знаеха досега — добър, великодушен, с широка, щедра ръка.

Какво всъщност е величието на духа? — питаше се той и отговорът сам идваше в съзнанието му: да си затваряш очите пред дребнавостта на света — хитрини, които лесно се отгатват, ниски страсти, които неусетно разрушават човека и да гледаш далече пред себе си — към цел, която другите нито виждат, нито разбират — защото така е съдено в този кратък човешки живот — на едни погледа да стига до кръгозора, други да отгатват какво е отвъд…

 

 

… отвъд видимото, отвъд временното, отвъд тленното — и да сочиш пътя на цели поколения — и то столетия наред! — към цел, която остава и след смъртта. Така неосъществените стремления на дедите стават победи на внуците и предначертанията на внуците се осъществяват от пра-правнуците…

Най-примамливи, най-желани са най-трудно постижимите цели. А какво по-трудно от това, едно наскоро покръстено „варварско“ племе да превърнеш в единен народ — и то народ, който се гордее, че е не някакво си обикновено княжество, а царство?

За себе си предводителят щеше да запази най-дълбокото удовлетворение — отговора на мъчителния, непрестанно разяждащ съзнанието въпрос: защо се е родил…

 

 

И князът влезе в пре-славната столнина с мисълта, че тепърва ще върви по дългия, тежък път към своята заветна цел.