Димитър Мантов
Цар Симеон (8)

2.

Князът избираше запасни бойни коне за себе си и за синовете си.

Преславското ристалище^[1] беше пълно с жребци и кобили, тънко цвилене и тропот изпълваха въздуха, а когато някой се метнеше на седлото и препуснеше в кръг, вдигаше цял облак прах — юлската жега спичаше земята.

— Добрият кон сам се хвали, велики господарю — казваше един стар багатур, който князът знаеше от дете и държеше край себе си като съветник в конюшнята — да проверява качествата на конете.

— Да, стойката го издава — съгласяваше се князът, като тупаше по шията ту един, ту друг кон.

Не обичаше да гледа зъбите на конете, макар да знаеше, че те показват и годините, и годността на животното. Опипваше с очи глезените, отдалечаваше се да види линията на шията и на гърба — така както се радваше отдалеч на сърните и елените.

Изведнъж се досети, че тъкмо сега е време за лов на елени, но не със стрели или с къси копия, а така както дедите бяха ловували, а сега малцина умееха — с примки. Не всеки може да метне отдалеч тънкото въже върху рогата на елена — когато бързоногото красиво животно бяга, разклонените рога лягат на гърба му и не само не му пречат, но му отварят път и в най-зашумените гори. И трудно е да прецениш кога да метнеш примката…

Стана му задушно на ристалището, с десница направи знак на един от телопазителите.

Звук на рог отвори път на княжеската свита.

И още същия ден предводителят тръгна нагоре в планината, към сватбищата на елените. От младеж познаваше тия места — там в края на лятото затлъстелите, в зрялата си възраст елени, се появяват с подути шии и с мътни погледи — идват на местата, където за пръв път са се разгонили. Наоколо женските на стада до десетина се крият, понякога придружавани от млади, още неопитни елени. Силният мъжкар по мириса, като души земята, открива стадото, прогонва младоците и не допуска при своите женски обожателки никакви съперници. Лесът се оглася от гърлените, хъркащи звуци на разгонените мъжкари и от отчаяните викове на прогонените младоци, някои от които все пак успяват да отделят някоя женска — но това е, след като господарят на стадото вече се е наситил, шията му не е така подута и очите му не толкова мътни.

Дванадесет-тринадесетгодишното, буйно израсло момче (преди да го изпратят в Цариград) се криеше из храстите, дишането му се ускоряваше и не чуваше телопазителите, които го търсеха из гората. Пред очите му се разкриваше частица от една голяма тайна и то цялото тръпнеше.

След години дори самото припомняне за игрите по сватбищата на елените го караше да усеща странен гъдел в гърдите и да се усмихва: да, истинският мъж навсякъде е мъж, силата навсякъде се налага сама…

Близо два месеца има до разгонването на елените, сега женските, родили към края на май, започват да се отдалечават от време на време от леговищата си. Грациозни и игриви, те душат въздуха, като че ли предчувстват промяната, която ще настъпи. А мъжкарите излизат вечер да търсят храна и самоуверено газят високата трева на осветените от призрачната светлина на месечината планински поляни.

Старите ловни пътеки помамиха княза и заедно със Сурсувул той се отзова на самото било на планината при колибите на въглищарите, които с ниски поклони и с радостни усмивки го посрещнаха — знаеха, че всеки лов започва и завършва с богато угощение.

Вечерта сред просторна поляна запламтяха няколко огъня, завъртяха се на дървени шишове шилета и цели овни, меховете с вино тръгнаха от ръка на ръка. А когато кръвта забушува в жилите, ловците, които доставяха дивеч за двореца и сега придружаваха княза — цяла десятка, взеха по един малък тъпан и се завъртяха около най-големия огън.

Това беше някога „танц на жреците“, с който те призоваваха благодатта на Тангра — играеха в кръг, като се въртяха на пети около себе си. От време на време оставяха тъпаните на земята, стъпваха върху тях, приклякваха и силния, ритмичен плясък на ръцете заменяше ударите от опънатата кучешка кожа (кожата на свещения тъпан е от животно, посечено при жертвоприношение).

Още при покръстването този танц, както и много други езически игри бяха забранени, но българите продължаваха да ги играят, както славяните своите хора.

Князът пляскаше заедно с играчите, седнал върху едно повалено дърво в ловни дрехи, с висока кожена шапка встрани, на която пъстрееше перо от жерав.

Думкането на тъпаните заглъхна, играчите опряха чела в земята. Но се понесе свирня на дървени свирки и същите тия мъже сложиха тъпаните встрани и взеха ловните копия. И отново се понесоха в кръг, но бързо — все по-бързо и по-бързо, като че нападаха невидими животни пред себе си. Спираха за малко, кръстосваха двама по двама копия, после пак тръгваха, яздеха копията като коне, опираха острията в земята и се въртяха около тях — и отново тичаха, мушкаха, размахваха ги високо над главите си.

Такива танци се играеха в навечерието на сражения и всички наоколо станаха прави — възбудени викаха заедно с играчите в такт:

— О-хо-хо!

— И-ха-ха!

Някои приклякваха, други тропаха на място, а князът като се изправи, широко простря ръце.

— Копие! — проеча силния му глас и един от телопазителите веднага му подаде своето ръчно копие.

Предводителят пое жилавото ясеново копие, претегли го с ръка, след това го улови през средата и замахна.

Копието прелетя над главите на играчите и изчезна в тъмната гора.

И тогава князът запляска заедно с всички, затропа по меката трева.

 

 

Преди изгрев заечаха рогове, понесе се лай на кучета, въглищарите с кречетала в ръце се пръснаха в дълга верига и като се спуснаха в близкия дол, тръгнаха нагоре към върха, където князът и Георги Сурсувул чакаха с примки в ръце.

Първият елен се появи в края на малката поляна сред шума от кречеталата, виковете и кучешкия лай.

Князът затича към него, искаше отблизо да хвърли примката, но еленът побягна обратно.

Две кучета се хвърлиха от двете му страни и подплашеното животно отново се обърна. Но кучетата го погнаха и еленът, объркан, се опита да мине между две ниски дървета с изкривени стволове, рогата му се заплетоха в клоните и тъкмо в това време князът се появи от другата страна. Примката профуча във въздуха и падна върху рогата на елена.

— Поличба! Сам се заплете! — викаше пресипнало Сурсувул — той, винаги въздържания придворен, сега размахваше радостно своя аркан и по ловен обичай тичаше да пипне елена за рогата.

А вечерта на буйната веселба — на същата поляна, където огньовете бяха горели през целия ден, Георги Сурсувул преви коляно пред владетеля и му поднесе златна чаша с вино:

— Враговете ти, велики господарю, както елена сами да се заплетат и ти с един замах да пожънеш победа!

Князът пое чашата, отпи, после със замах изля останалото вино по земята.

Това беше прадядовският обичай за почит към паметта на покойниците и всички сведоха глави.

В Преслав го чакаше вестта за ново ромейско пратеничество при печенегите. И Георги Сурсувул с една стотица конници тръгна към жадните за злато главатари, носеше ковчеже ромейски златици и три конски товара скъпи кожи. Българският владетел предлагаше „дълъг мир и приятелство“ на печенегите, искаше негови приближени да се сродят с техни първенци.

С настъпването на големите горещини от Цариград долетя по таен сходник известие: насъбраната ромейска войска е готова за поход, всички — и воини, и пълководци са дали клетва, че ще се подкрепят и ще умрат един за друг, а на войниците платили заплатата предварително.

И князът помоли архиепископ Леонтий да отслужи тържествен молебен. Цялата войска тръгваше в поход.

Източните планински проходи бучаха като при пролетна буря — през тях минаваха конните отряди. Пешаците оставаха по билото на планината — не се знаеше каква вест ще донесе Сурсувул от север.

Спрял с конната си свита край пътя, князът оглеждаше войската си. Видът на воините, стойките им на седлата и изразът на лицата му говореха по-добре от думите на военачалниците.

От време на време ту една, ту друга дружина подемаше песен. Това бяха все стари походни песни — но вече на славянобългарски и със споменаване на Христовото име вместо Тангра.

Но каква е тази нова песен?

Князът се вслуша и долови думите:

„Не се чудя, че е войска много,

най се чудя как я земя държи…“

До него кавхан Тодор — като че подмладен от оживлението по време на похода, също даде ухо и се усмихна:

— Добре са го измислили…

 

 

… Измислили! Но коя песен не е измислена? И кое съчинение не е „съчинено“? Важното е да е добре измислено и добре съчинено! А тази лесен ще запомня за цял живот. Чудно е, наистина, как ни издържа земята — с тежките ни доспехи, с тежките ни мисли…

И князът се обърна към своя кавхан:

— Песните са като ветровете — едни дълго шумят, други бързо отминават. Тази песен ще ни преживее, кавхане…

— Само не ме плаши със старост и със смърт, предводителю.

Но князът все едно, че не го чу, замислен продължи да разсъждава на глас:

— Има вятър, който размества тежките каменни плочи на планинските къщи, има и ветрове, които само вдигат пушилка…

По пътя се зададе нов конен отряд — и пак прозвучаха думите на песента за девойката, която се чуди каква е тази голяма войска и каква е тази земя, та я удържа. Най-напред върви драговника на девойчето и в ръка държи бойния стяг. И се вее стяга, светят върховете на копията, блестят конусовидните шлемове на конниците — също както отрядите, които минаха покрай своя предводител, също както отряда, който сега излиза от прохода…

 

 

Магистър Фока бързаше. Патрицият Константин Липс, когото в навечерието на похода беше взел за свой съветник — негов връстник и приятел, непрестанно му напомняше:

— Ако осъществим двойна изненада, победата е сигурна! — и отмяташе с показалеца на дясната ръка пръстите на лявата: — Първо — посоката на нашето движение и второ — бързината!

И двамата започнали да оплешивяват, но с още стегнати тела и решителни лица, на зряла възраст, при която един петдесетгодишен мъж може да изглежда четиридесетгодишен и дори по-млад — те сменяха походните коне по два пъти на ден, спяха в една палатка и бяха се зарекли до края на похода да не изпият нито глътка вино.

Стохилядната ромейска войска минаваше по крайморските пътища.

Първата цел беше Анхиало^[2], там щяха да се прегрупират и да тръгнат стремително през планината към Преслав. Ако българите се появят преди това — боят ще започне веднага, без да се отлага нито с един ден.

Дворцовият първосвещеник Константин Кефала и Константин Малелиас, които в началото на похода бяха изнесли пред войската животворния кръст и клеха с него воините във взаимна вярност, сега продължаваха един след друг да го носят пеша начело на първата колона. На всеки трети ден обувките им се скъсваха. Светият животворен кръст обаче продължаваше да предхожда бойните знамена и хоругвите с ликовете на светците-воини Георги Победоносец, Димитър Солунски и Теодор Стратилит.

Магистър Леон, син на доместика Фока — потомствен военачалник, за когото казваха, че се отличава повече с храброст, отколкото с началнически ум, от коня си гледаше как големият дървен кръст ту се издига нагоре, ту с хлътнатините по пътя изчезва от погледа му и тогава целият изтръпваше: щеше да е лош знак, ако, не дай боже, кръстът падне на земята.

Но кръстът отново се извисяваше нагоре и магистър Фока си отдъхваше — бог бдеше над христовата войска, светците-воини го закриляха!

Жегата ставаше все по-голяма. Откъм морето понякога долиташе вятър, но и той беше топъл.

— Не спирай! — подканяха малките началници — декархи^[3] и кентархи^[4].

Пехотните части, целите потънали в прах, на петия ден от похода се подредиха в три колони, охранявани отпред и встрани от конни друнги^[5]. Средната колона водеше сам главнокомандуващия, лявата — която щеше да бъде лявото крило на бойния ред началстваше командирът на ескувитите Йоан Грапсон. Дясната — а това означаваше дясното, по-важното крило в бойния ред, което винаги започваше обхващане фланговете на противника — началникът на арменците Мелиас. Младите протомандатори^[6] прелитаха на коне покрай походните колони — с пера по шлемовете, с излъскани до блясък гръдни брони. Като видеше някой от тях, магистър Фока се усмихваше и поклащаше глава. Някога и той беше започнал като протомандатор, за да стигне до най-високото място в императорската войска. След победата го очакваха още по-големи почести, а може да се случи така, че да стане един от регентите на невръстния император. А защо не и император?

Двамата с патриция Константин Липс се бяха прехвърлили от конете в удобна покрита кочия — прозорчетата бяха спуснати до долната част на рамките, но въпреки това не се усещаше никакво движение на въздуха.

— Баща ми казваше — отпуснато говореше главнокомандуващият, — че неговият дядо имал странен начин на пиене. Не разреждал с вода гъстото критско вино, а обратно, карал да му сипват в чаша вода само по няколко капки вино.

— Тогава навярно е изпивал твърде много вода, докато се напие — усмихнат подхвърли патрицият Липс и облиза тънките си, сухи устни.

— Има опияняване, има напиване, а понякога човек може просто да се освежи…

— Не продължавай, приятелю. Не те бива за дипломат. Разбирам, че си готов да нарушиш взаимната ни клетва за въздържание до края на похода, но знай: една стъпка влече друга…

— Какви ти стъпки, какви ти клетви! Не виждаш ли, че от жегата падат мъртви птици!

— Устойчивост и непреклонност преди всичко! Като се почне от дребните прищявки и се стигне до изпълняване на големите решения!

Магистър Фока ядосан замълча. Съветите на Липс почнаха да му дотягат.

При първата почивка магистърът нареди на един от телопазителите си да донесе от личния му обоз глинена амфора кипърско вино и сам я разпечата. Превареното, наситено с аромата на южно грозде и на билки вино го накара да притвори в кратък унес очи — магистър Леон Фока беше познавач и любител на хубавите вина.

Но патрицият Константин Липс беше застанал зад него и той с неприятно чувство усещаше погледа му в гърба си, точно под дясната плешка, където някога беше ранен от стрела.

— Две чаши вода! — нареди главнокомандващият и един от трапезните слуги бързо донесе златни чаши, които напълни от тънка, изящна амфора и ги подаде на двама телопазители.

— Сега отмерете по десет капки от виното във всяка чаша — доволен, че е обуздал желанието си да надигне глинената амфора и да пие направо от гърлото, рече магистърът и се обърна към Липс.

Същият слуга отброи капките в чашите, които телопазителите държаха от двете страни на главнокомандващия.

Липс гледаше към земята.

Леон Фока пое чашите от телопазителите и поднесе едната на първия си съветник.

— За победата! — високо рече той.

Но Липс не протягаше ръка към чашата, не вдигаше и поглед от прашната земя.

Наоколо няколко протомандатори с очакване гледаха какво ще стане.

— Е, тогава аз сам ще си дам съвет… — скри раздразнението си магистърът и силно чукна чашите една в друга.

Металният звън прозвуча като звън на оръжие — така се стори на главнокомандващия. В моментна забрава той притвори очи и една след друга изпи и двете чаши.

 

 

Сурсувул се появи преди конната войска да мине проходите — печенежките главатари с две ръце грабнали златото и скъпите кожи, но не се заклели по своите обичаи, че ще бъдат верни съюзници на българския владетел — казвали, че „със сърцата си вече не са на страната на ромеите“. Но сърцата им можеха да се разнежат от по-голямо количество злато и скъпи кожи… Сурсувул успял да уговори един търговец на сол — от тамошните славяни, срещу добро заплащане да съобщи в Преслав, ако печенегите тръгнат срещу българското княжество.

Сега вече предводителят можеше да поведе на юг и пешите отряди и да остави по билото на планината и в трите източни прохода само по няколко дружини. В една от тия дружини бяха и двамата княжески синове — в последния миг той реши да не ги води със себе си. Сходниците донасяха, че ромеите са стотина хиляди — толкова беше и българската войска, но освен това ромеите имаха и военен флот, за който не се знаеше къде плува. Неслучайно Леон Фока бе избрал крайморските пътища и се отправяше към силната Месемврийска крепост. Може би корабите щяха да стоварят там още войски?

Неспокойствие завладя княза, той се гневеше и от най-дребните нередности в похода, смени няколко военачалници и прегрупира цялата войска. Първият конен отряд щеше да води кавхан Тодор, вторият — Георги Сурсувул, третият — великият болярин Мармаис. Отрядите имаха по десет хиляди конници с по хиляда запасни коня.

Кавханът тръгна да пресрещне ромеите — трябваше да води леки конни боеве, да не се увлича нито в нападение, нито в преследване на отделни части, да отстъпва на север и да изпраща вестоносци за движението на ромеите.

 

 

Дояде му се ябълка — от ония, малките ароматни ябълки, които планинците запазваха до късно в ями — ред ябълки, ред папрат, отгоре пръст. През зимата, та и до късна пролет, като разринат пръстта от ямата изваждат здрави, свежи ябълки.

Жаждата го измъчваше, но князът не искаше да пие блудкавата вода от бъчонката на личния си водоносец. Продължаваше да го навестява спомена за червените, хрупкави ябълки.

Отдавна не се беше появявал задухът, от който боледуваше преди години. Но оттогава, където и да тръгнеше, в абаносовото сандъче с походни вещи винаги имаше корени от бял оман и една малка кадилница. Гърдите му се свиваха мъчително и той като поемаше дъх с широко отворена уста, нареди да му донесат сандъчето и да разжарят живи въглени.

 

 

… Още, още! Нека да е цял облак!

Притворил очи князът поемаше острия, познат дим с дълбоки глътки и спокойствие се разливаше по едрото му лице. Капчици пот покриха челото му, погледът му се замъгли. И тъкмо сега се сети: трябва така да разположи войската си на бойното поле, че по време на сражението слънцето да свети и вятърът да духа в лицето на врага. А на своите войници ще вдъхне вяра в победата, като сам им покаже своята вяра. Сражението е сблъсък на воли и който е устойчив и непреклонен, той побеждава.

И пак се сети за думите на новата песен:

„Не се чудя, че е войска много,

най се чудя как я земя държи…“

Земята се огъва под стохилядната българска войска, огъва се и под нозете на княза, и така ще е докато цялата тази сила се превърне в железен поток, който ще помете всичко пред себе си и ще натика ромеите в морето.

През млечния дим от тлеещите корени на белия оман той дори видя как се спускат конници по полегат склон, а някъде далече пред тях блести морето…

 

 

Отново бяха на седлата — главнокомандващият и първият му съветник. И отново Константин Липс беше любезният и разговорлив приятел.

— В Месемврия трябва да ни очаква вест от Роман Лакапин — говореше Леон Фока, но сам не вярваше, че друнгария^[7] ще изпълни обещанието си през три дни да изпраща известия в Месемврия къде се намира големия боен флот.

— Българите ще се опитат да ни преградят пътя през източните проходи — обади се Константин Липс. — Не мога да разбера само защо след тия кратки конни схватки те се отеглят все в посока към Месемврия.

— Отгатнали са замисъла ни! — засмя се Фока. — Архонтът Симеон е полугрък…

— Не го наричай архонт, нали го признахме за кесар… Мисля си за друго — че на Роман Лакапин не може да се вярва докрай.

— Защо? — обърна се с лице към съветника си главнокомандващият.

— Не се ли досещаш?

Леон Фока не долови подигравката в думите му и продължи да го гледа с очакване.

— Червените обувки на василевс… — не се доизказа Константин Липс, но Фока махна с ръка:

— Не е сега време за това…

— И за тебе ли? — съвсем тихо попита Константин Липс.

— И за мене — поклати глава Фока.

Двамата яздеха встрани от походната колона. Някъде напред се тъмнееше животворният кръст, заобиколен от няколко хоругви.

Долетя протомандатор, свали шлем и съобщи:

— Мензорите^[8] вече са в полето край крепостта Анхиало.

— Там ли ще се разположим? — попита Константин Липс.

— Ще видим… — рече Фока и полетя с коня си напред — искаше по-скоро сам да види мястото, което мензорите са избрали за лагер.

 

 

Докато конният отряд на кавхан Тодор продължаваше да води кратки боеве с ромеите и да отстъпва бавно на север, князът два дни обикаля с конна свита далечните околности на Анхиало и Месемврия. Според това къде неприятеля щеше да спре за продължителна почивка (ромеите бяха в усилен поход вече две седмици) и той щеше да разположи своята войска.

Когато в полето край Анхиало се появиха първите ромейски части и започнаха да очертават линиите на голям войскови лагер, князът нареди да повикат кавхан Тодор и Георги Сурсувул. Тримата минаха на коне по височините срещу крепостите Месемврия и Анхиало и определиха къде да стануват пешаците и конниците. Цялата българска войска беше скрита от очите на ромеите и в същото време се намираше толкова близо до тях, че с един отскок можеше да се появи долу, в полето между крепостите.

По време на това оглеждане на бъдещото бойно поле се роди замисъла на княза да увлече противника в засада. И няколко хиляди пешаци бяха изпратени още първата нощ да копаят вълчи ями по долината на малката рекичка, където минаваше пътят на ромеите на север, към източните проходи на Хем.

 

 

Магистър Фока, придружен от патриция Липс, наглеждаше строежа на лагера.

Началникът на лявото крило, командирът на ескувитите Йоан Грапсон — най-младият от висшите военачалници и най-припрян, ругаеше няколко войници от обоза, които бяха объркали шанцовите инструменти. Той отдаде чест на главнокомандващия с ръка на гърдите и попита:

— Да раздадем ли щитовете на тежката пехота?

— Разбира се! — отвърна магистърът.

Големите щитове и част от броните на тежките пехотинци по време на поход бяха превозвани с обоза.

— Няма ли да свикаш военен съвет? — съвсем тихо попита патрицият Константин Липс, но главнокомандващият презрително рече и то така, че и Грапсон чу:

— Не сме ли достатъчни двамата с тебе да решим каквото е нужно?

С ръка на гърдите Йоан Грапсон се оттегли — той минаваше за човек близък на Роман Лакапин и Леон Фока го гледаше с недоверие, още повече, че амбициозният военачалник не криеше желанието си да се проявява навсякъде и на всяка цена — по време на похода неговата колона беше най-добре организирана и ето сега първа се разполагаше на лагер.

Леон Фока продължи пеша да оглежда войската си. Войниците сновяха между обозните коли, някои палатки вече бяха опънати, конете пръхтяха на временните коневръзи, фуражирите се надвикваха с декархите и пентархите. Познатият шум и оживлението на лагеруващата войска, с които бяха изпълнени младите и най-хубави години на главнокомандващия и сега, както толкова пъти, неусетно вселиха в него спокойствие и увереност: всичко е както трябва да бъде, ромейската войска има вековен опит, военно знание и бойно умение се предават от поколение на поколение, и освен това силата и могъществото на империята личат във всичко — въоръжение, снаряжение, отбрани наемници.

Припомнянето за наемниците накара магистъра да се отправи към мястото, определено за арменците. Когато приближи техният началник и началник на дясното крило, магистърът Мелиас отдалече вдигна бойно копие със знаменце на върха в знак, че с радост посреща главнокомандващия.

 

 

През цялото време на приготовленията за сражението князът си мислеше: в кой момент да каже на войниците от отряда, който щеше да увлече ромеите, че отстъплението им ще трябва да бъде привидно…

И отново в гърдите му — когато се завърнеше в своя многоскатен шатър от бяла коприна — въздухът не достигаше и той вдишваше дима от корените на белия оман.

 

 

На сутринта по билото на възвишенията, чиито склонове слизаха долу, в Анхиалското поле, се появиха няколко конни дружини — българите показваха на ромеите, че са тук и че повече няма да отстъпват. Така си помисли магистър Фока щом ги видя и се прекръсти — утре — в други ден сражението ще пламне.

Дали българите ще нападнат първи?

Главнокомандващият се взираше в очертанията на далечните конници и знаеше, че ако българите не тръгнат първи, ще заповяда войската му да се нареди в боен ред — и ще се развеят знамената на конните друнги, ще затътнат барабаните, сребърна тръба ще затръби „настъпление“.

Сблъсъкът е неизбежен и колкото по-скоро стане, толкова по-добре — убеждаваше се сам магистър Фока и си казваше, че няма да свиква военен съвет, няма и да слуша какво му говори Константин Липс — омръзнаха му празните приказки, излишната предпазливост и нерешителност.

Жегата беше нетърпима — през целия ден жаждата на главнокомандващия се усилваше, но той изпи само една чаша с няколко капки вино под смръщения поглед на първия си съветник.

Привечер откъм морето повя прохлада, долетяха кресливи чайки, а по билата на възвишенията запламтяха огньове — българите се събираха около тях и като че ли се веселяха — чуваха се провлачени викове и думкане на тъпани.

 

 

Князът обикаляше огньовете и с усмивка наблюдаваше игрите на воините — на едно място с копия в ръце, на друго — със саби, пищяха костени и дървени свирки, думкаха тъпани, от време на време някой се провикваше високо.

Но когато трикратно прозвуча рог — знак, че е време за сън, полянките около огньовете опустяха.

… Още имаше живи въглени, когато небето на изток почервеня и отначало край княжеския шатър, а след това по целия пръснат в долове и долчини стан се разнесе сигнала с рогове за ставане.

 

 

Магистър Фока още не беше надянал гръдната си броня, когато му съобщиха за появата на българите.

— Целите склонове са покрити от конници и пешаци! — доложи един протомандатор.

И магистърът сам видя: височините на север и на североизток от малката рекичка Ахело бяха потъмнели от войска. И още конници и пешаци като скакалци се появяваха по ръбовете на височините и се спускаха надолу.

— Българският архонт тръгва с цялата си войска! — доложи втори протамандатор, който пристигна запъхтян.

— Не бързай с преценки, младежо — процеди ниско Леон Фока и заповяда да се свири тревога, а духовниците да се приготвят за молебени.

 

 

Дворцовият първосвещеник Константин Кефала изнесе пред походната църква животворния господен кръст и го вдигна високо, за да се вижда отдалеч. Около кръста на утринното слънце лъщяха хоругви с ликовете на светците-воини. От голяма икона Богородица — предводителка на воините и на всички тръгнали на път, гледаше с големи тъжни очи.

Отец Кефала — дълъг, слаб, с налудничав поглед, изричаше началото на осмия псалом:

— Господи, боже наш! Колко е величествено твоето име по цялата земя! Твоята слава се простира по-горе от небесата! Из устата на младенци и кърмачета ти си стъкмил похвала, за да засрамиш враговете си, за да замлъкнат завинаги те… — и продължаваше с думи, които сега избликваха от съзнанието му: — Велики боже, дай ни сили, за да унищожим веднъж завинаги българското племе! Помогни на най-отбраната християнска войска! Нека твоите архангели разперят криле и станат наши архистратези!

С шлем в ръка магистър Фока слушаше молитвата на първосвещеника и гледаше към земята. Но дойде време да наложи шлема и да срещне погледа на отец Кефала.

— Под сянката на архангелски криле, поведи христовото войнство, магистре! — пое големия дървен кръст от млад послушник отец Кефала и тръгна към главнокомандващия.

Леон Фока преви коляно, склони глава и когато първосвещеникът мина край него, той пъргаво се изправи, извади късия си меч и извика:

— Към победа!

И тогава гръмна придворната музика — четиридесет музиканти с четири големи тъпани, носени от по двама души и цяла дузина барабани. Василиса Зоя се беше лишила от оркестъра само и само да има кой да вдъхновява с маршове отбраната войска.

 

 

Горе по възвишенията вееше утринен ветрец и развяваше епатрахилите на свещениците — за всеки отряд служеха отделен молебен.

Князът се кръстеше с широки, бавни движения и очите му се обръщаха нагоре, към безкрайното синьо небе.

В ума си той изричаше не молитва, а думите, които щеше да каже на своите воини, преди да тръгнат в настъпление.

И с нетърпение чакаше молебена да свърши, за да се метне на белия жребец, който двама телопазители държаха за поводите само на няколко крачки от него.

 

 

… Ще ме чуят ли всички? И ще ме разберат ли? Отстъплението — дори и привидно, е все пак отстъпление.

— Синове мои — високо говореше князът и в тия мигове наистина чувстваше младите воини като свои чада. — Пращам ви първи в настъпление. Трябва да увлечете врага към вълчите ями, ей там! — и ръката му посочи на север. — Сега всеки от вас е и воин, и войвода! С бога — напред!

И загърмяха барабаните, кавхан Тодор поведе конниците в настъпление.

От височината, като задържаше с усилие жребеца да не тръгне надолу по склона, князът гледаше как се разгъва конния отряд — дружина по дружина.

— И пешаците! — нареди князът.

Двата пеши отряда изпъплиха от доловете, наредиха се в дълги редици и тръгнаха след конницата.

 

 

Магистър Фока очакваше приближаването на българската конница, спрял коня си зад десния фланг. Толкова пъти беше влизал в сражения, но никога досега не беше виждал най-напред да нападат конници, а после да идват пешаци — и тежки, и лековъоръжени. И децата знаят, че конницата охранява фланговете на пехотата. Какво ли е намислил „кесаря“?

Той подигравателно се усмихна и се обърна към патриция Константин Липс:

— Какво означава всичко това? — попита той и не дочака първият му съветник да се обади: — Може би конниците са задминали пешаците… Варварска работа, нямат никакъв ред!

— Добре е да нямат ред, но ми се струва, че имат… — замислено поклати глава патрицият и отпусна поводите. Конят му тръгна напред.

И конят на Леон Фока с бавен ход приближи задните редици на арменската конница.

Вече се чуваха виковете на нападащите българи.

 

 

„Кесарят“ наистина ли излезе с цялата си войска? — питаше се Леон Фока в разгара на сражението. Боят беше жесток — на конници с конници, на пешаци с пешаци — защото българските пешаци заеха място в центъра на бойния ред и сега всичко беше по правилата на ромейското бойно изкуство. Ето, ромеите започват да отблъскват назад българите — стъпка по стъпка, крачка по крачка!

„Богородице, помагай, предводителко!“ — замоли се главнокомандуващият и вече не го сдържаше зад бойния ред на арменската конница.

 

 

Настъпваше ромейската тежка пехота. Българските конници обърнаха гръб и намериха проходи между пешите дружини.

Започна да се оттегля бавно и българската пехота. Цялата ромейска войска тръгна напред…

 

 

Князът видя отстъплението на своята войска и кръвта силно заби в челото му.

Видя и как ромеите преминаха река Ахело и продължиха да настъпват.

 

 

— Хипокласти!^[9]

Първите конни редици хлътнаха в замаскираните отгоре ями, сред които стърчаха колове с изострени върхове.

Но ромейската конница не можеше да спре своя тръс — все нови и нови редици изчезваха в ямите. Викове, конски хрип, цвилене — всичко се смеси в ужасния тътен на боя.

— Хипокласти! Хипокласти!

Но това не беше предупреждение, а вик на отчаяние и магистър Фока закрещя:

— Назад! Всички назад!

И без неговата заповед конниците — а след тях и пешаците се обърнаха и тръгнаха към лагера.

Но сега от височините се спуснаха български конници, а тия, които доскоро бяха отстъпвали, се обърнаха и се нахвърлиха върху ромеите.

— Искат да ни прережат пътя към лагера… — изохка Константин Липс и злобно погледна Фока: — Видя ли какъв им е бойният ред? Сега и бягството няма да ни спаси…

Магистър Фока се въртеше с коня в кръг, оглеждаше околността, преценяваше дали може да се измъкне към крепостта Месемврия, защото новия български конен отряд ги откъсваше и от лагера, и от Анхиало. По пътя за Месемврия беше Ахело — малка река, но все пак река…

 

 

Десетте хиляди конници от запасния отряд князът изпращаше дружина след дружина — и те така, на вълни влизаха в бой с отстъпващите ромейски конници — докато се очерта линията на сражението.

На височината предводителят остана само с личната си дружина и като забеляза как леко се огъва бойният ред на запасния отряд, сам пришпори белия си кон.

 

 

Сега Леон Фока можеше да пресуши цяла амфора. Устните му бяха напукани, но нямаше към кого да се обърне и да нареди да му донесат вода — собствените му телопазители го бяха напуснали, само арменците се сражаваха около вълчите ями упорито и така осигуряваха път за отстъпление към Месемврия.

И главнокомандуващият заедно с Мелиас, началника на арменците и на накълцаното на десетина части дясно крило, се отправи към Месемврия.

 

 

Вопли и стенания се носеха по поречието на Ахело — конници и пешаци се блъскаха и газеха едни други.

Леон Фока не разбра къде изчезна патриция Липс. Той едва си пробиваше път сред хаоса на поражението и спря само когато видя каменна чешмичка, от чието желязно гърло течеше тънка струя вода. Скочи от коня, притича и залепи устни в чучура.

Тътенът на боя го заглушаваше, той не чу и не видя как белия му кон уплашено изцвили и се понесе в галоп.

И тия от ромеите, които се надяваха, че военачалниците пак ще подредят бойния ред и организирано ще отстъпят, когато забелязаха белия, украсен със златоткана покривка кон на главнокомандващия с празно седло да се носи между разкъсаните бойни части, разбраха: спасение няма…

А магистър Фока с мокра брада и влажни ръце настигна арменците от личната охрана на Мелиас и поиска кон. Мелиас нареди на един от войниците да слезе от седлото. Войникът скочи на земята и мълчаливо заведе коня при главнокомандващия.

— Благодаря ти, Млех — за пръв път Леон Фока нарече на арменски началника на несъществуващото вече дясно крило.

— Месемврия е здрава крепост — мрачно каза Мелиас. — Но все пак по-добре е да отплуваме веднага за Константинопол.

— Да — отчаяно кимна магистър Фока.

От брадата му продължаваше да се стича вода, смесена с капки пот.

 

 

Ръчно копие прониза коня на княза и той бързо скочи от седлото, за да не го затисне умиращото животно.

Десетина от телопазителите също скочиха, заобиколиха княза в кръг.

— Нищо ми няма! — викна той, като се опипваше по ръцете и плещите. — Дайте ми друг кон и влизайте веднага в боя!

В това време долетя на кон Георги Сурсувул, скочи в движение, преви коляно:

— Велики господарю, победихме! Малцина се изплъзнаха и сега бягат към Месемврия!

— Да — хрипкаво рече князът. — Такава сеч от векове не е била. Ще се запомни името на тази малка рекичка.

— Ахело — посочи с ръка Сурсувул.

Името на рекичката зазвуча в съзнанието на княза с мелодията на онази, новата песен — за девойката, която се диви каква е тази земя, която удържа голямата, силна войска…