Димитър Мантов
Цар Симеон (12)

2.

… Защо? — питаше се царят. И си спомняше оня миг, когато внезапно бе прозрял, че отец Йоан някой ден ще го напусне, за да тръпне по пътищата на нищ и страдащ монах — свободен от всички дворцови тежести, далеч от многолюдни монашески обители — с паломническа тояга в ръка. Или свит като дете в утробата на майка си щеше да се подслони в някоя скална пещера — съсредоточен в себе си, вглъбен, целият мисъл и тихо съзерцание. И това, че още преди години двамата мълчаливо се бяха разбрали, сега като се разхождаше из празната му килия, внасяше тъничка нотка на успокоение в съзнанието на царя.

Жесток е нашия седми век, много жесток — повтаряше си самодържецът и плещите му се превиваха, като че сводът на килията се крепеше върху него и тук, където години наред беше живял и редил своите звучни писания приятелят Йоан, въздухът ставаше все по-труден за дишане.

В тия тежки мигове той осъзна, че скоро ще се скъса още една нишка — невидимата нишка, която го свързва с първородния му син.

Всички думи бяха изречени, бащината прегръдка ставаше все по-топла, треската от единия преминаваше в другия и църковното песнопение ги обливаше с потоци отчаяние.

… Светата обител ще ти даде утеха и спасение, сине! Бог те беляза не с болест, а с вдъхновение. Твоето откъсване от тленния свят е предчувствие за сладостите на отвъдния!

… Страх ме е, отче мой, много ме е страх. За другите хора смъртта е една, а аз умирам толкова пъти!

… Има смърт, има и възкресение. Един ден светъл облак ще те обвие и ти повече няма да усетиш тежестите на плътта.

И царят, като размята широко ръце, отиде при аналоя, отмести псалта и сам зачете от светото писание там, където смяташе, че се крие утеха за бъдещия инок:

… Градът е разположен в равнината и е пълен с всякакви блага. Но входът в него е тесен и разположен на стръмнина, тъй че отдясно е огън, а отляво вода. Между тях има само една пътека, дето може да се вмести само човешко стъпало.

Ако този град се даде наследство човеку, как той ще си получи наследството, без да мине през лежащата на пътя опасност?

Такъв е човешкият дял. Станаха входовете на тоя свят болезнени и мъчни, малки, лукави, пълни с бедствия. А входовете на бъдещия век са широки, безопасни и принасят плод за безсмъртие.

И тъй, ако влизащите, които живеят, не влязат в тая теснота и неволя, те не ще получат онова, що е приготвено.

Защо прочие ти се смущаваш, когато си тленен, и защо се вълнуваш, когато си смъртен?

Защо не приемеш в сърцето си бъдещето?

… Приемам, отче мой, приемам всичко, което е от твоята ръка и от твоята уста. Ала и в слабостта си усещам желание да гледам божията светлина не през отвора на манастирската килия, а от своята горница, където прозорците са широки и наоколо пеят птици…

И отново царят прегръщаше първородния си син, триеше сълзите му с длани, искаше да му даде от своята топлина, защото той зъзнеше като от зъл зимен студ. Но и в царевите гърди проникна студенина, и той усети как започва да трепери…

… дни, седмици наред — все тази студенина и пустота.

Няма го приятеля Йоан, млади и незрели са Петър и Иван, а Венеамин е още дете.

Дойдоха ли вече пролетните птици?

Но защо не се чува весела песен?

Тъжни бяха царевите мисли, а гневът на вълни прииждаше с новите послания на патриарх Николай.

Светият отец се опитваше да му внуши да влезе в роднински връзки с ромейския император — да даде седемнадесетгодишната си дъщеря за сина на Роман Лакапин или да ожени един от двамата си синове Петър и Иван за щерката на императора.

„Ако стане това — пишеше патриархът, — ти няма да загубиш нищо от копнежите, които донасят почит, слава и ползи за тебе лично и за българския народ. Посредством този брак ти ще бъдеш в единение с ромейската империя…“

По същия пратеник царят отговори: Цариград трябва да бъде столнина на могъща българска държава, нека му отстъпят града и крепостта и да го обявят за цар и на ромеите, (цар — не василевс!). Роман Лакапин да бъде отстранен, а ромеите да си правят държави в Елада или отвъд Босфора, където искат. И нека неговото светейшество да не му възразява, че това е невъзможно да стане, неизпълнимо би било желанието му да бъдат възкресени избитите от ромеите българи.

В новото си писмо патриархът предупреждаваше, че „военното щастие не е винаги постоянно, резултатът от войната не е предварително известен и промените в нея са многобройни, не мисли, че победата ще бъде пак твоя“. Срещу България можели да тръгнат не само ромеите, но и други народи, които ще я нападнат от всички страни. И затова — нека неговият любим син Симеон и да не мисли за отстраняване на император Роман Лакапин: „Всичко искай, злато, сребро, одежди и дори в краен случай част от земята на империята — само това не“.

Докато ромейските пратеници сновяха между Цариград и Велики Преслав, презимувалите покрай двата бряга на Хебър български воини плъзнаха по дружини и отряди надолу към Бяло море. Обръчът около Адрианополската крепост отново беше затегнат.

Тайните сходници донесоха на царя, че Роман Лакапин свикал в Цариград най-добрите стратези на империята.

Доместикът Пот Аргир беше минал през много битки, но още не бе се сражавал с българите. Не беше високомерен, имаше навик подробно да се запознае с всяка бойна задача и затова дни наред разпитваше военачалници, които бяха участвали в Симеоновите войни. Той беше затворен човек, обичаше повече да слуша, отколкото да говори и малко разногледите му очи придаваха съсредоточен вид на тясното му лице. Скоро бе навършил четиридесет години — възраст, на която малцина достигат до върха на военната кариера. Обичаше да повтаря, че се учи от грешките си и приемаше похвалите с леко присвити очи — тогава разногледството му почти не личеше.

При император Роман той се яви, когато вече бе обмислил и най-дребните неща. Целта беше войната да се пренесе от околностите на Константинопол в земи, подвластни на България. Начинът за осъществяване на това беше същият, който „българският архонт“ (ставаше дума за цар Симеона) използваше вече години наред — конен отряд стремително настъпва и все по-дълбоко навлиза в чуждата земя, като през цялото време командващият внимава да не попадне в засада. Ако се наложи — трябва да тръгне в обратен марш. Направлението е — източните проходи на Хемските планини. Войската ще се движи по крайморския път, като гърба й ще е защитен от ромейските крепости Ахтопол, Созопол, Анхиало, Дебелт и Месемврия. Численост на отряда — десет хиляди конници.

С одобрението на императора и благословията на патриарха доместик Пот Аргир, без да вдига шум, поведе конния отряд. Едва когато се появи при Термопол^[1] срещна няколко български конни дружини, които успя да обкръжи и плени. Доместикът спазваше едно свое неписано правило — първите проявили се военачалници да привлича за близки помощници и след тия кратки схватки негов любимец стана турмарха Михаил, син на началника на Адрианополската крепост патриция Леон, наречен още Морелеон.

Ромеите се разположиха на лагер в околностите на Термопол, Пот Аргир отиде с младия турмарх да се освежи в старата римска баня — и там под оловния купол, като пиеха запотени изстудено пелопонезко вино — леко, стипчиво, с дъх на смола, му нареди на другия ден да поведе една трета от отряда на север — трябваше да се разбере с какви сили българите охраняват източните проходи.

— Не се колебай — влизай в сражение, но не се увличай! — предупреди го той. — Трябва да ги предизвикаме да слязат тук, при нас, в равнината.

Двадесет и пет годишният турмарх, с кестенява брадичка и момчешки закачливи очи, само мълчаливо кимаше. В мислите си се виждаше как язди до доместика по Триумфалния път в Константинопол — а зад него е Златната врата, зад него са и пленниците, които водят…

Пот Аргир разглеждаше внимателно картата на крайбрежието с крепостите и източните проходи — седнал на сгъваем стол, когато дотича протомандатор и съобщи: турмарх Михаил, като забелязал един български отряд, ненадейно го нападнал, но не предвидил засада и попаднал в обкръжение. Понеже не му било възможно да избяга, то като се обърнал към храбростта, погубил много българи, други разпръснал и със смъртоносна рана ето сега приближава към лагера. Но приближават и българите…

— Колко са? — изправи се доместикът с картата в ръка и очите му станаха съвсем разногледи — едното бе отправено към протомандатора, който чинно стоеше до входа на палатката, другото към върха на собствения му нос.

Протомандаторът заекна:

— Не могат да се преброят…

— Трябва да знам колко българи идват! — Доместикът с рязко движение отмести протомандатора и излезе навън.

Чуваха се далечни викове и Пот Аргир като наклони глава към едното и към другото си рамо, неволно разпери ръце, като че търсеше опора. Внезапно разбра, че трябва да бяга — да бяга, докато има възможност за това.

— Къде е турмарх Михаил? — извика той, но не дочака отговор от помощниците си, които притичваха от съседните палатки към него.

— Към морето! — изкрещя доместикът и отново разпери ръце за опора.

Но Пот Аргир успя да се спаси по море само с една част от войните си, като отведе в Цариград раненият турмарх Михаил и пленниците, които младият военачалник бе успял да вземе. Останалите побягнаха по същия път, по който бяха дошли — по петите им яздеше българската конница, предвождана от кавхан Тодор. Симеоновите воини се появиха и по пътя през Скопелос и Визион — за да се отзоват отново под стените на Цариград.

Там, в околностите на ромейската столнина вече ги чакаше насъбраната от император Роман Лакапин войска. Начело на войската беше ректорът Йоан, подпомаган от Пот и Леон Аргирови — двамата братя се бяха събрали за решителното сражение с българите. Там беше още патрицият Алексий и великият друнгарий на флотата Алексий Муселе. Липсваше само младият турмарх Михаил, който бе умрял в Цариград от раните си.