Димитър Мантов
Цар Симеон (10)

2.

Гонеше прилепите с ръце, паяжина оплиташе пръстите му, а един бухал бухаше над главата му и вдигнеше ли поглед, виждаше само две очи, които целия го пронизваха. И чуваше глас, който повтаряше едно и също на гръцки и български:

— То астро̀н! Зорницата! То астро̀н! Зорницата!

Но не виждаше никаква звезда…

Пробуди се преди разсъмване и първата му мисъл беше да повика Йоан Екзарх да му разтълкува съня. После махна с ръка — не трябва да вярва в сънищата!

В устата му горчеше, дълго се плиска със студена вода над дървения чебър в прохладния каменен трем, но след това, като се наметна с лек копринен плащ, не се отправи както обикновено към трапезната зала, а тръгна напосоки из двореца. Мерна му се в ума, че трябва да види най-малкия си син — Венеамин ставаше вече на десет години и любознателността му растеше с дни. Понякога отегчаваше баща си с многобройните си въпроси, на които — царят не искаше това да признае и пред себе си — се затрудняваше да отговори.

— Ако се дълбае все надолу в земята, докъде ще се стигне — до пъкъла ли?

— Защо хората не могат да летят?

— Как да стана невидим?

Умните му тъмни очи като че винаги бяха широко отворени и учудени. Четеше „Шестоднева“ и го разясняваше на всеки, който се случеше край него — веднъж дори на самия Йоан Екзарх, който с усмивка го слушаше.

— Щъркелите имат ум като словесните същества. Както войската се нарежда за поход, така и те се събират и заедно отлитат. Враните много обичат щъркелите…

— Пчелите събират восъка по цветовете, а меда от течността, която е пръсната като роса по цветовете. Затова отначало медът е течен, а след време се сгъстява и става жилав. Само че аз го обичам, когато не се е втвърдил, тогава сам се топи в устата.

— Има една морска птица, алкион, тя строи гнездото си на самия бряг, като снася яйцата си в пясъка…

Царят със замах отвори вратата на стаята на Венеамин. Нямаше никой и той се канеше да тръгне към своята работна горница, когато чу:

— Отче, снощи Михаил пак припадна…

Обръщението „отче“, произнесено едва чуто, думите, които глъхнеха, не можеха да бъдат произнесени от друг, освен от Петър. И преди да се обърне, царят видя удълженото, със смирен израз лице на втория си син. Но пред вътрешния му поглед се мярна и образът на престолонаследника — с намръщено чело, с мътен поглед. Как се промени Михаил…

Миналата година, на Тодоровден — „Конския Великден“, при надбягванията на преславското ристалище, престолонаследникът падна и се удари зле в главата — изгуби съзнание, от устата му протече кръв. Завиха го с прясноодрани агнешки кожи, а после, когато отвори очи и започна да говори с бавни, откъслечни думи, край ложето му се изредиха какви ли не билкари и знахари. Царят подозираше, че повечето от тях бяха баячи, но за здравето на сина си беше готов да се престори, че не вижда какво става. Не можаха да му помогнат ни знахарите, ни баячите, ни молитвите на отец Йоан Екзарх.

Михаил получаваше припадъци — през седмица, понякога по-рядко, но не минаваше по-дълго от месец — прибледняваше, притваряше очи, олюляваше се — ако не успяваше да се задържи на крака, коленете му се прегъваха и той се свличаше, където това се случеше — в двореца, из града — за срам на владетелското семейство; лягаше по гръб, отначало от устата му излизаха задавени хрипове, после се появяваше пяна. Той се гърчеше, отмяташе ръце, докато лошата сила, която бушуваше в него, бавно се успокояваше.

Йоан Екзарх получи някакви книги от Цариград, за които само спомена на царя — и със златно ножче започна да пуска кръв от дясната ръка на престолонаследника. Но и това не помогна.

— Отче, няма ли да видиш княз Михаила?

Споменаването на титлата издаваше тънкото, деликатно държание на Петра. Като че ли беше роден и израснал сред ромейския двор — с неговото чинопочитание, с неговите едва доловими намеци. Само едно — и то беше най-главното, му липсваше, за да бъде ромей: притворството. Защото каквото говореше и вършеше вторият царски син, то беше последица на вътрешен изблик, който не можеше да прикрие, а само да изрази по свой начин — с благи, внимателни думи, с недоизказване и смирен израз на лицето, като че каквото и да се случеше, добротворството и преклонението пред висшата сила, наречена „бог“, щеше да поправи злините на света. Така веднъж каза за него Йоан Екзарх — самият той тих, внимателен, вглъбен в себе си.

— Отец Йоан спомена, че за наследника на престола ще е добре да пие кръв от див гълъб — обади се едва чуто Петър.

В съзнанието на царя останаха обаче само думите „наследника на престола“ и той тъжно се усмихна: болен, припадничав наследник на царство, което опира в три морета…

Мълчалив, царят тръгна с бавни, замаяни стъпки към работната си горница.

 

 

Георги Сурсувул го чакаше с няколко пергаментови свитъка под ръка.

Царят седна на широката столница, опря лакти в дъбовата маса и сплете пръсти.

Сурсувул чинно стоеше прав от дясната му страна — както се полагаше пред цар и самодържец — и чакаше знак да започне да говори. Но владетелят мълчеше и продължаваше да заплита и разплита пръстите на двете си ръце.

Сурсувул се окашля предупредително, но и това не накара царя да се обърне към него.

Прозорецът беше отворен и ранната пролет нахлуваше в горницата с песента на чичопея, с възбуденото чирикане на врабците и най-вече с повея на вятъра, който носеше мирис на зелена трева и на влажна земя.

Царят внезапно стана, разкърши плещи, отиде до прозореца и рече, като че ли се питаше сам:

— Дали ромейските пратеници вече са се завърнали в богохранимия Константинопол?

— Ден-два по-рано или по-късно… Важното е Роман Лакапин да научи, че не го признаваме за законен владетел — обади се Георги Сурсувул и пристъпи към прозореца.

— Не признавам нито него, арменеца от простолюдието, нито извънбрачното чедо на покойния Леон! — бързо рече царят и чак се задъха.

Само припомняното на онова, което беше станало миналата година^[1] в Цариград, беше достатъчно да го накара да свие гневно устни и погледът му да се изостри. Да видим сега каква песен ще запее патриарх Николай. Българското царство открито се готви за война с империята — както преди седем години. Но сега сме много по-силни и начело на войската ще е не княз, а цар Симеон!

Георги Сурсувул внимателно наблюдаваше лицето на самодържеца. Така го и наричаше вече в себе си — самодържец, защото владетелят наистина се промени с приемането на новия си, висок титул. Или може би нещо, което дотогава дълбоко бе притаявано в него, изплува и се показа истинската му същност? На Сурсувул не му минаваше и през ум да укорява царя. Той беше на върха на държавната стълба, по ранг идваше след кавхан Тодор. Силата и славата на самодържеца бяха слънце, което щеше да го осветява с най-ярките си лъчи, и да го сгрява с най-приятната си топлина (тия думи — за слънцето и за самодържеца каза веднаж патриархът и Сурсувул ги прие като свои). Само за няколко месеца редът в двореца стана друг, промениха го царедворците, които като че се бяха сговорили да величаят владетеля при всеки, дори най-незначителен повод. Кой пръв започна, вече не можеше да се каже.

Защо постъпват така? — питаше се Георги Сурсувул. От страх владетелят да не ги отблъсне? Или от желание да затвърдят положението си и да подготвят условия за получаване на още по-големи облаги? А може би в душата на всекиго се крие един роб, който само чака височайшо благоволение, за да се покаже — и тогава те не са толкова виновни, колкото самодържецът, който с мълчаливото приемане на ласкателствата им ги насърчава?…

Когато ласкателите взеха да кръжат и около него, да го обсипват с похвали и да му правят услуги, за които той не беше молил, Георги Сурсувул започна да се пита дали наистина е толкова умен и ценен човек, колкото го превъзнасяха, или пък всъщност е оглупял — за да се поддава на притворни думи и постъпки.

Само веднаж той се опита да каже на царя — и то отдалеч — какви опасности крият раболепието и угодничеството, като му припомни една стара мъдрост, пренесена от прадедите от далечната им родина:

— Когато кучето иска да възвеличае друго куче, нарича го лъв.

Но самодържецът или не го разбра, или затаи истинските си мисли — изгледа го студено и рече:

— Без кучета не може, иначе кой ще пази стадото?

Значи за това на владетеля са нужни ласкателите и угодниците — с неприятно чувство си помисли Сурсувул и реши да затваря очи за онова, което виждаше, че става в двореца. Той се грижеше за големите държавни начинания, приемаше и изпращаше пратеници, подготвяше нови ходове…

И сега, с пергаментовите свитъци под ръка, чакаше самодържецът да благоволи да се обърне към него и да му даде знак с кимване или с кратка заповед:

— Чети!

Но царят гледаше през отворения прозорец напъпилите клони на дърветата, слушаше песента на чичопея и като пое дълбоко свежия дъх на пробуждащата се земя, се запита сам:

— Защо никой чужд владетел не ме поздрави с новия ми титул?

Ако трябваше да говори като другите царедворци, Георги Сурсувул трябваше с поклон да отвърне: защото цар означава император, а кралете, князете и дори главатарите на ордите като печенегите се страхуват новият император да не разпростре властта си и върху тях… Но истината беше друга. Ромейската империя имаше огромна скрита сила — разгромяваха една стохилядна войска, друга беше свиквана под знамената само след година, а понякога и само след няколко месеца. И тази нейна сила и издържливост, богатствата, трупани поколения наред, многото народности, които я съставяха и които съзнаваха, че имат взаимен интерес от постоянното укрепване на империята, бяха широко известни по всички околни земи и дори далечни владетели се съобразяваха с нея. Има империи само по име, те са дело на един или на няколко силни владетели. Но само истинските империи, дори когато са управлявани от посредствени владетели, надживяват столетията.

И Георги Сурсувул като не съзнаваше, че сам тръгва по пътя на притворството и тънкото ласкателство, с лек поклон отвърна на царя:

— Все още не е късно, велики господарю. Светлината на големите звезди е постоянна, нея само слепите не могат да видят…

Какво означава самодържец? — питаше се царят и гръцката дума автократор за миг се появяваше в съзнанието му — сам на себе си да си господар… Сам, без ничия намеса! Разумът подсказва решението, волята го осъществява. И от велики замисли се раждат велики дела!

Но имаше и потръпване някъде дълбоко в гърдите, имаше и безсъници, в които усещаше как силата му се стопява и с натежала глава гонеше прилепите с ръце и чуваше как оня, невидим бухал, който вече месеци наред го спохождаше, тежко буха над главата му.

— То астро̀н! Зорницата! То астро̀н! Зорницата! — като редуваше гръцки и български, произнасяше неясна заплаха някой, когото той искаше да познае по гласа, но не можеше и това още повече го измъчваше.

Очите на бухала — кръгли и неподвижни, следяха всяка негова стъпка. Той вървеше по сини хълмове и по черни, разорани ниви, с натежали очи търсеше зорницата, но не виждаше никаква светлина по ниското, опряло във върховете на дърветата небе.

А после изведнъж се озоваваше в преддверието на Тронната зала и се надвесваше над отворена ракла от черно дърво — вътре бяха символите на царската власт — червените обувки, скиптъра и държавата. Но защо на обувките бяха извезани златни орли? Нали трябваше да бъдат лъвове с вдигнати предни лапи? Нека ромейските императори се кичат със своите римски орли — българският владетел ще носи прадядовския символ — разярен лъв…

„Защо са нужни на лъвовете кучета, та били те и предани?“ — питаше все оня същия глас, който на гръцки и български споменаваше за зорницата.

А царят се преструваше, че не го чува и казваше нещо съвсем друго:

— Дори германския крал Хенрих I Саксонски не ме поздрави с новия ми титул…

Пробуждането беше винаги мъчително, със сухота в устата, с леко замайване, което се разсейваше бавно, понякога чак към обед. Той диктуваше ту на един, ту на друг дяк-бързописец писма до войводи и управители, приемаше различни просители и чакаше вест от Цариград. Знаеше, че патриарх Николай пак ще му изпрати послание, защото новата война щеше да бъде още по-тежка за империята.

И патриархът не закъсня — новите пратеници се появиха във Велики Преслав с подаръци и с ниски поклони. Негово светейшество наново молеше христолюбивата душа на българския владетел „за същото онова, за което той, стоейки пред жертвеника, моли бога, сиреч за възстановяването на мира“. И патриархът намираше нови аргументи, за да спре своя „възлюблен син“ от убийствата и кръвопролитията:

„… Често се случва да виждаме как дивите зверове в гнева си се нахвърлят един върху друг, но когато единият бива победен, другият се укротява. Нека не се стремим да надминаваме зверовете и да имаме неугасим гняв и безкрайно раздразнение… Помисли си, сине мой, че пред бъдещия съд и пред страшния престол отделянето на знатни от бедни няма да стане според тяхното земно значение, а само според техните духовни заслуги. Вземи под внимание и туй, че още преди онова всемирно събрание пред неумолимия съдия, обстоятелствата от сегашния живот след нашата смърт ще бъдат само един спомен за нас у ония, които тогава ще се въртят в тоя живот. Та и кой ли след време, като чуе за такова убийство на християните, няма да порицава, да проклина и да нарича виновниците му с всевъзможни безчестни имена.“

Всичко това беше познато и не действаше на царя. Жегнаха го обаче думите, с които патриархът се опитваше да надникне в скритите му помисли:

„Иде ми на ум — пишеше той, — че ти още от детинство желаеше добро име, почетен и славен спомен. Да го не погубиш заради властолюбието и жестокостта на душата. Да се преселиш в бъдещия живот с похвала за своите добродетели е благо, но още по-голямо благо е да оставиш на приемниците си названието деца на честен, добър, кротък, спокоен и човеколюбив баща, а не чужд на тия качества. И да се не случи твоите синове, мои най-любезни чеда, да бъдат тъй злополучни, че вместо тия хубави имена, които тук изброих, да получат в наследство противните. Такова наследство е по-почтено от оная власт и мощ, която ти ще им оставиш. Понеже ти се грижиш постоянно за това, ти, избраният от бога за управител на народа си, ти, който никога не се отклоняваш от снизходителността на душата си, обърни слуха и сърцето си и вземи под внимание нашите думи като думи на приятел и любещ баща.“

Освен на царя патриарх Николай пишеше на кавхан Тодор, когото наричаше „първият човек на Симеон“ и на главата на българската църква (той не признаваше новия патриарх, назоваваше го както преди — архиепископ) — и двамата молеше да направят всичко, което е по силите им, да увещаят своя господар да не започва нова война.

Самодържецът нареди пратениците да бъдат задържани. И вече никой във Велики Преслав и в Цариград не се съмняваше, че цар Симеон в най-скоро време ще поведе войската си в поход…

 

 

… четвърти поход! Дали ще е последен?

Сега вече патриарх Николай Мистик ще може да види от крепостната стена своето възлюблено чедо. Той така много настояваше да се срещнат: „Ако бих могъл да дойда, то бих постигнал целта си, защото не ще престана да те моля, да целувам главата ти, очите, милото лице, ръцете, да прегръщам коленете и дори краката ти дотогава, докато не постигна това, към което се стремя, а то е да се възстанови мира между българи и ромеи…“

Заради този мир той се унижаваше: „Кажи ми, сине мой, на кое място да се срещнем. Аз вече забравих що е старост, ще ходя не с нозе, а ще полетя с душа и тяло към тебе…“

Ако се вярваше на думите му, българският владетел беше не само негово „твърде въжделено чедо“, но и „най-мил от всички стари и нови приятели“.

Да, труден е нашият седми век… Но за бъдещия вечен живот трябва да се страда.

Странно беше, че откак реши да поведе воините си веднага щом минат големите горещини, въпреки главоболията и напрежението, свързани с подготовката на всеки поход, сънят му стана спокоен. Денят минаваше неусетно с всички — и с великите боляри, и със синовете си говореше само за новата война. И все нови и нови неща му идваха в ума. Понякога се улавяше, че си говори сам и се усмихваше: така е по-добре, всичките му мисли, цялата сила, която крие в себе си, са устремени към една цел…

 

 

… към Цариград!

Но този път ще започнем с широк обхват. Ще откъснем двете големи части на империята — Анатолия и Елада. Третата част, Тракия, е наше поле за действие. Цариград ще остане сам! Към Елада, през Тесалия, ще изпратя силен конен отряд — да създаде смут с плен и пожарища, да обърка сметките на цариградските ромеи. Кавхан Тодор ще поведе втория голям отряд към Галиполи^[2]. Ринхините, стримонците и смоленците^[3] ще му помогнат да се прехвърли на отвъдния бряг и да обсади Лампсак. А сам аз с най-добрите си конници и с цялата пехота ще настъпвам през Тракия към Цариград.

 

 

Кавхан Тодор всяка сутрин идваше при царя. Както винаги преди походи той беше оживен и възбуден, макар и да си оставаше скъп на приказките. Но веднъж не се сдържа и с развълнуван глас каза, че откак се помни като воин, такава голяма обучена и добре въоръжена войска не сме имали и не сме се заемали с война в три посоки, и то все в далечни земи.

— Величието ти, господарю, сега ще признаят и най-върлите ти врагове! — с възхищение от царевите замисли рече той и царят с изненада го погледна — не беше свикнал кавханът да го ласкае, тъкмо обратното, сам той го подтикваше да не скрива нищо, нито една своя мисъл, нито едно свое съмнение, защото неискреността между военачалниците се заплаща с кръв в боя. Това беше едно от неписаните правила на бойното изкуство, завещани от дедите — правила, проверени през столетията.

Сега, в тези трескави дни, самодържецът особено болезнено усещаше и угодничеството на придворните, и страха на изпадналите в немилост. Щеше да се откъсне за няколко месеца от престолнината си и какво ще остави? Ехото от своето име, което ще стряска недоволните и зломислениците. Но ехото се разсейва, не сляпо подчинение на царската власт, а съзнанието, че държавата е на всички българи, може да крепи хилядите частици в едно цяло. Да, това трябва на книга да се запише, за да се чете и размножава. Но когато записваше думите с орловото перо на тънък пергамент, той усети, че ръката му потреперва. И разбра, че истината е друга — частиците на цялото са различни, и само властта, неговата царска власт не може да ги спои. Имаше нещо, което се изплъзваше от разсъжденията му. И му оставаше да повтаря все същото, познатото, завещаното от предводителите на саракта — има воини със стригани глави, има велики и малки боляри (някогашните боили и багаини), имаше и предводител, който от хан стана княз и от княз — цар и самодържец. Пред всеки владетел времето изправя нещо съдбоносно, което трябва на всяка цена да реши. Житейският дял на първия български цар е да смаже силата на ромейската империя и да затвърди властта си над полуострова. Нека в Елада има една малка ромейска държава, нека и отвъд Мраморно море съществуват ромейски владения. Но Цариград трябва да бъде столицата на новото мощно царство, в което не гръцкия и латинския, а славянобългарския език ще звучи и ще се носи надалеч. Тепърва ще се пишат и преписват книги на този език, тепърва ще сияе славата на царе, книжовници и военачалници — и така ще е до края на седмия век.

От тези мисли главата му шумеше в приятен шемет и гърдите му се разширяваха, за да поеме дълбок дъх.

 

 

И тръгнаха конните дружини.

Цялото царство като че потече по пътищата през планината надолу, на юг — в триреден походен строй, под развятите бойни стягове, след старите, калени в много сражения военачалници.

Първият отряд — първият буен поток се разля нашироко и стигна в Елада.

Вторият отряд се втурна през Тракия и спря чак в Галиполи, откъдето кавхан Тодор прати вест на царя.

Вестоносецът пресрещна самодържеца, когато той извеждаше главната част от войската си от старопланинските проходи.

Конниците яздеха в две колони — по долината на Тонзос, покрай Булгарофигон, към Родосто, по посока Маркели-Аркадиопол-Цурулон.

Заповедта беше да не се спират при никоя крепост, да оставят около големите твърдини само по една-две дружини за наблюдение.

Царевата войска стигна брега на Мраморно море и се отправи към Галиполи. Но още на втория ден научиха за неуспеха на ринхините и стримонците да се промъкнат през входа на Дарданелите с еднодръвките си.

 

 

Валяха студени есенни дъждове.

Земята подгизна, към далечните склонове на Родопите се влачеха ниски облаци.

Мократа сбруя тежеше на конете. Седлата — и платнените, и кожените лепнеха; клашниците на конниците като че бяха заливани с ведра вода.

В клисавата кал оставаха изронени подкови, а вечер като спираха на временен стан, нямаше с какво да завиват мокрите коне, триеха ги подред със сухо сено от обозните коли и ги развеждаха около огньовете, които често гаснеха.

Многоскатният царски шатър от бяла коприна посивя, водата проникваше през отворите за проветряване, макар да бяха плътно затворени.

Царят топлеше ръце на въглените, разжарени в медната походна грейка и не приемаше никого от помощниците си. Всичко беше от ясно по-ясно. Областите на империята отсам Мраморно море и Дарданелите са под негова временна власт, като Елада е откъсната от Константинопол. Малките крепости лесно ще бъдат завладени, навсякъде ще има български управители. Но най-важното е да бъде превзет Адрианопол. После ще дойде най-важното — да се избере сгодно време за пристъп на Цариград — ако дотогава ромеите сами не му го предадат. Отрядът на военните строители непрекъснато се увеличава, ще направят много обсадни кули, куританки, стрелометки, тарани и стълби, ще излеят още тръби за хвърляне на гръцки огън.

Но топлината на разжарените въглени не можеше да прогони от гърдите на царя тръпките, които от време на време се появяваха — той съзнаваше, че откъм сушата не ще може да превземе най-силната крепост в света и пак ще отложи — за кой ли път вече! — върха на своето царствено възвеличаване (тези думи за царственото възвеличаване бяха на Йоан Екзарх, приятелят, който напоследък неизвестно защо го отбягваше).

 

 

… Кога ще се отвори пред мене Златната врата? Кога ще мина по Триумфалния път?

 

 

Жаравата посивява, но там, в пепелта се крият очите на свети Теодор — керамичните плочки пропукват с последната топлина на умиращите въглени и светецът с черните си зеници внимателно се взира в самодържеца, иска да му каже нещо…

 

 

… Не, не! Изречени са думите, които мога да слушам. Всичко вече се повтаря и около мен, и в самия мен — едни и същи надежди, едни и същи опасения. Знам, че късно започнах този поход. Но зимата няма да ме спре, нашироко разперих крилете на войската, силен е замахът ми…

 

 

И неволно разпери ръце, видя сянката си върху прогизналия плат на шатъра и като обърна лице към златния трисвещник, поставен върху сгъваемата масичка, се засмя с къс, хрипкав смях.

Стана, отиде при масичката, взе сребърното огледало с дръжка от слонова кост, в което баща му и дядо му бяха гледали образите си.

Лъже, лъже това огледало! В брадата му има бяла паяжина, но още не е побеляла — на петдесет и пет години е, сам се мята на коня, не знае какво е топла грейка в студеното походно ложе.

Някой се изкашля предупредително при входа на шатъра и царят отгатна: презвитер Григорий е, той тръгна с войската като походен свещеник. Румен, винаги бодър, с усмихнати весели очи, презвитерът допадаше на царя, който го обяви за летописец на тази война. Сега какво ли има да му казва?

С едри крачки самодържецът отиде и отметна покривалото на входа. Застанал между двамата въоръжени с дълги копия телопазители, презвитер Григорий сведе глава в поклон.

— Чаках те, отче — усмихна се царят и се наведе над презвитера, който стигаше едва до гърдите му.

Голямата сянка на царя се залюля — залюляха се и скатовете на копринения шатър. Студен вятър проникна вътре, раздвижи пепелта в медната грейка — няколко въглена оцъклиха очи.

— Идвам, пресветли царю, да ти прочета от Светото писание редове, които тъй много подхождат на великите ти замисли.

Едва сега царят видя, че презвитерът държи книга в ръка.

— Седни и чети — посочи той столчето до трисвещника и прав, скръстил ръце на гърди, зачака да прозвучат светите слова.

Презвитер Григорий започна тихо — четеше за бедите, които ще сполетят блудния Вавилон, но нито гласът му, който постепенно се извисяваше и ставаше по-звънлив, нито израза на лицето му се вълнуваха от страшното пророчество, тъкмо обратното — като че се любуваше на ужасите и нещастията.

 

 

… Горко ти, Вавилоне!

Препашете се с вретища и власеници, оплаквайте синовете си и тъжете, защото приближава вашата гибел.

… Тръпне земята, морето издъно се вълнува и вълните, и рибите му са смутени…

Пламва огън — и не ще угасне, докле не изгори земните основи. Както стрела, пусната от силен стрелец, не се връща, тъй не ще се върнат бедите, които ще бъдат пратени на земята.

Дърветата ще родят плодове, но кой ще ги бере?

Гроздето ще узрее — но кой ще го тъпче? Защото навред ще бъде голямо запустение. Мъчно ще може да види човек човека, или да чуе гласа му, защото от жителите на града ще останат не повече от десет и от селяните — двама души, които ще се скрият в гъсти гори и в скални пукнатини.

Земята ще запустее: нивите й в бурен ще заглъхнат, пътищата и всичките й пътеки с тръни ще обраснат, защото не ще има кой да ходи по тях.

Моми ще плачат, защото не ще имат годеници; жени ще плачат, защото не ще имат мъже; дъщерите им ще плачат, защото не ще имат помощ.

Ето, неволите се приближават и не ще закъснеят.

Както у непразна жена, когато на деветия месец й дойде време да роди, преди раждането болки обземат утробата й, тъй не ще закъснеят да дойдат на земята неволите — и людете на онова време ще застенат: болки ще ги обземат…

… и ще рухне „царицата на градовете“. Ще вият вълци и чакали там, гдето някога са се издигали високи и красиви сгради с мраморни колони и тържествени стълбища. Следа не ще има от Златната врата и от Триумфалния път…

 

 

Не, не!

Той ясно видя пречупени колони, разбити фризове и капители, килната на една страна медна статуя на мъж с вдигнати като че за помощ ръце.

Гласът на презвитер Григорий заглъхна и сянката на царя се смали, сви се в дъното на шатъра, затрепера заедно с мокрите копринени скатове.

Презвитерът бавно се изправи. Както друг път, когато четеше свои преводи или редове от летописа на войната, той очакваше похвала и затова сега с изненада гледаше превития гръб на царя. Не смееше да се обади, не знаеше и дали да стои още в шатъра. Той вече обръщаше поглед към изхода, когато дочу глухия глас на самодържеца:

— Запомни, отче! Не ми трябва разорен и опустошен Цариград, а крепост с широко отворени за мен и за българската войска врати!

— Разбирам, пресветли царю… Разбирам…

И смутен, и объркан със зачервено лице презвитерът безшумно напусна шатъра.

 

 

… Златната врата, Триумфалният път! Те са все такива, каквито ги помня — и такива ще останат под моя власт!

 

 

Спокойствието, което го завладяваше във време на опасност — дори тогава, когато помощниците му не криеха смута и нерешителността си, го напускаше единствено при напомнянето за Цариград. Но той не съзнаваше това. Напротив, струваше му се, че тъкмо когато говори и мисли за изпълнението на величествения си замисъл (Цариград да бъде столнина на могъщото българско царство), е най-уравновесен, както и най-логичен в разсъжденията си. От време на време в паметта му оживяваха бегли случки от младите му години в Константинопол.

… Рибарски платноходки плуват по Босфора. На брега, там отгдето започва Златния рог, бавно се движи църковно шествие. Сред монасите са възпитаниците на Магнаурската школа — но престолонаследникът Леон не е там и няма кой да се заяжда с шестнадесетгодишния чужденец, който с широко отворени очи поглъща всичко — величествените крепостни стени, златотканите дрехи на висшия клир, хоругвите и църковните слънца. Неочаквано момъкът се вижда сам — шествието е отминало, той е обграден от уличните зяпачи — те с любопитство оглеждат бялата му дреха, която прилича на подрасник.

— Какво младо калугерче! — с пеещ глас се обажда една млада жена и високият не за годините си момък неволно протяга към нея ръка.

— О-хо, я го вижте… — смее се жената и бавно приближава към него.

(Навярно така е изглеждала Зоя. „С очи, които изгарят като въглен“, четвъртата, незаконната жена на омразния Леон…)

Но тогава очите на онази Зоя изгаряха само него — и след първото опиянение в съзнанието му останаха само две думи — тя му казваше, че е дошъл при нея с морския вятър, така и го наричаше „Таласино̀с аѐрас“.

После дойдоха нощите на самоизмъчване заради греха, който бе сторил, заричане повече да не я види — и отново бродене по тъмните улички, гдето живееше тя.

„Таласино̀с аѐрас“ — усмихваше се сега царят, като грееше ръце на отново разжарените въглени.

Спомняше си за вкусната стифада, която готвеха в една малка кръчмичка недалеч от Хиподрома. И игрите в Хиподрома — надбягванията с коне на най-добрите в империята ездачи, виковете на одобрение или разочарование, които огласяха — така му се струваше тогава — целия Константинопол…

Мислите му се нагласиха на гръцки и той в себе си вече наричаше поройния дъжд, който не преставаше да облива скатовете на шатъра „рагдѐя вро̀хи“. Кой знае защо обаче един въпрос дълго остана в съзнанието му:

— Ме гнорѝзите? Познавате ли ме?

И виждаше как пред него плуват като в мъгла лица на мъже и жени. По нещо познато имаше във всяко от тях, те го гледаха и навярно се чудеха где са го виждали.

 

 

… Познавате ме, всички ме познавате! Ако ли не — ще ме опознаете като цар на българите и ромеите! На български ще ми говорите, само на български!

Но и това той казваше в ума си на гръцки — както и на гръцки прозвучаха пак думите на онази, потъналата в далечната младост Зоя:

— Таласино̀с аѐрас…

И усещаше в гърдите си гъдел, като че там наистина беше проникнал соления морски вятър.

 

 

Под стените на Галиполи, притиснати от ниското дъждовно небе, двата многолюдни отряда на българската войска се срещнаха с тръбни звуци и тътен на барабани.

Но дъждът скоро намокри барабаните и задави звуците на медните призивни тръби.

Само ударите на мечовете по щитовете напомняха на царя за спотаената сила на многолюдната войска. Тази сила трябваше да бъде съхранена през зимата, за да тръгне напролет пак в настъпление.

И царят нареди да свирят за поход.

Отрядите се отправиха на север. Щяха да се разположат на зимни станове по поречието на Хебъра^[4], между Плавдин и Адрианопол. Там щяха да дойдат и войските, които бяха направили далечния поход в Елада и по крайморския път вървяха също на север. Кавхан Тодор щеше да началства цялата тази войска. Сам царят бързаше към Велики Преслав.