Стивън Канел
Да яхнеш Змията (6)

4.
Лудница

Отношението на Уилър към брат му беше сложно и противоречиво. Подозираше, че никога няма да се изясни. На първо място беше любовта. Той наистина обичаше по-малкия си брат. Обичаше го заради онова, което Прескот беше. Докато Уилър се напиваше, той ставаше богат и известен. Това беше достойно за възхищение. Баща им бе искал и двамата да бъдат такива и Прескот бе оправдал надеждите му. Уилър бе избрал собствен път, който напоследък описваше все по-тесни кръгове около клуб „Уестридж“. И все пак той имаше известна подготовка. Лекциите, които баща му изнасяше, се бяха запечатали като злокачествен тумор в главата му. И сега сякаш чу предупреждението му: „Уилър, губиш ценно време. Животът ти е безсмислен“.

Прескот бе постигнал всичко, което се очакваше от него, и Уилър му се възхищаваше, че бе поел по трудния път.

Но монетата имаше и обратна страна. Прескот беше шибаният принц, семейният галеник. Изключителният му успех правеше провала на Уилър още по-голям и очебиен. И заради това бе започнал да мрази брат си. А сега Прескот беше мъртъв. Сърцето му бе спряло като износен автомобилен двигател. Най-сетне Уилър бе излязъл на преден план. Той беше жив, а Прескот — не. „Е, сега кой е по-добре, приятелю?“

Изпитваше смесица от тъга и вина. После си спомни пиянския разговор преди година в бара на клуба. Гледаше в замъглените от рома очи на Стоктън Танкъри, известен сред членовете като Танка. Алкохолът го беше съсипал и двигателят с харвардското му образование бръмчеше задавено и лениво. Приличаше на кекс със сини боровинки, пръснал се във фурната.

— Онази Сюзан Пийзър, да й го начукам… Помниш ли Сюзи? — Той говореше за съпругата с атлетична фигура на един от по-младите членове на клуба. — Мозъчен тумор. Ще пукне след по-малко от година.

Уилър кимна, но не знаеше как да възприеме тази неочаквана новина.

— Да, тя ще отиде там, при Полковника — продължи Танка. — Той е мъртъв, кучият му син. Сега провежда военни учения с Исус.

— Точно така — съгласи се събеседникът му.

Искаше му се да не долавя алкохолния дъх на Танка. Полковник Уорън Уестуотър бе катастрофирал, докато се прибирал от коневъдната си ферма в Санта Барбара. Съпругата му Сиси също бе загинала с него.

— Ами Кип Лънсфорд? Какво ще кажеш? Умря под душа. Можеш ли да повярваш? На трийсет и девет години. Шеф и собственик на компания за товарни превози. Подхлъзва се, докато се навежда да вземе сапуна, удря главата си в ръба на ваната и… бум! Адиос, духачо.

Дори в пиянския си унес, докато гледаше призрака на своето бъдеще, Уилър разбираше какво му говори Танка. „Може и да съм пиян и да приличам на сто и десет килограмово лайно, но съм по-добре от всички онези преуспели задници, които сега лежат в ковчезите.“

Движението по Бевърли Глен не беше оживено, но бе толкова вглъбен в мислите си, че едва не блъсна пешеходец, който пресичаше улицата. Уилър се бе отправил към Сенчъри Сити, където кантората на брат му заемаше два етажа, обзаведени с великолепни старинни мебели. Тези красиви помещения винаги го бяха потискали, когато се отбиваше да вземе чека си. Майка му държеше всеки месец чекът да му бъде връчван от благонадеждния му по-малък брат. „Ето защо, да ти го начукам, Прескот! Кой печели надпреварата сега, по дяволите?“ Уилър искаше да плаче за мъртвия си брат, но сълзите не идваха. Шофираше с каменно изражение. Мина по булевард „Санта Моника“ и по Авенюто на звездите и стигна до входа на подземния гараж на сградата, където се намираше кантората на Прескот. Макар че не плачеше, беше смазан от мъка, защото никога вече нямаше да види брат си, да поеме вината вместо него и да се гордее от извършеното от него.

Мислите му бяха сложни и объркани.

Кантората приличаше на лудница. Телефоните звъняха и в смутената, трескава дейност се долавяше благоговение пред смъртта.

— Анджи не дойде тази сутрин — рече красива червенокоса мадама, поглеждайки Уилър, като се опитваше да не флиртува с него. Знаеше, че денят не е подходящ за това, макар че намираше мъжа за адски привлекателен. — Запознахме се последния път, когато бяхте тук. Казвам се Джорджет. От отдела за юридически справки… Моите съболезнования. Ние всички… толкова сме… Не знам какво да кажа. Прескот беше прекрасен човек.

— Да — прошепна Уилър и огледа хората, които го наблюдаваха и се питаха как ще преодолее това сътресение. Той не показваше никакви чувства.

— Днес тук е истинска лудница — продължи Джорджет. — Обаждат се клиенти. Аз само замествам временно. Но снощи явно някой е влизал в къщата на брат ви и е задействал алармената система. А сега и Анджи не дойде на работа, а само тя знае къде стоят нещата му…

— Някой е влизал в къщата на Прескот?

Уилър се разтревожи. Знаеше, че Лиз, съпругата на брат му, и синът му Холис са в Кънектикът при нейните родители за зимната ваканция. Прескот смяташе да замине при тях във вторник. Сега те се връщаха, или поне така бе казал Джими, когато Уилър тръгна за Сенчъри Сити.

— Обадиха се от полицията. Дадохме им ключ. Те изключиха алармената система. Опитах се да намеря Анджи. Включила е телефонния си секретар и не се обажда.

Уилър си спомни последния път, когато видя секретарката на брат си. Миналата седмица Анджи Уонг мина забързано покрай него на излизане от клуба.

— Бележникът с визитните картички в кабинета му ли е? — попита той.

Джорджет сви рамене, после кимна и Уилър влезе в огромния ъглов кабинет на брат си, пълен с мебели чипъндейл.

Започна да търси номера на компанията за алармени системи, за да ги попита дали е бил счупен прозорец или врата. И в същия миг забеляза първото странно нещо… Визитните картички бяха разпилени, сякаш някой ги бе извадил и сетне пъхнал обратно, без да гледа къде ги слага. Не бяха подредени по азбучен ред. Прескот никога не би направил това. Той беше прекалено организиран. Дори ключовете за чекмеджетата му бяха обозначени в различни цветове.

— Визитните картички са разхвърляни — отбеляза, като ги гледаше и си мислеше, че едва ли ще намери телефонния номер на компанията за алармени системи сред стотиците картончета.

— Ами той… Това е странно…

Джорджет нямаше обяснение, но в края на краищата тя само заместваше.

Той седна и започна да рови из визитните картички. Най-сетне успя да намери тази с номера на компанията.

Подаде картончето на жената и я помоли да им се обади и да пита дали къщата е защитена. Тя излезе и Уилър се облегна на въртящия се стол и се вторачи в океана.

Кабинетът беше на двайсет и петия етаж и гледката беше невероятно красива. Следобедът беше много приятен. Лекият ветрец бе прочистил въздуха. Каталина Айлънд се виждаше ясно. Уилър изпита странно чувство при мисълта, че седи на стола на брат си, където той бе починал. За пръв път сядаше на този стол. Мястото му не беше там… А може би беше?

Следващото нещо, за което се сети, беше пак странно. Прескот бе починал на бюрото си, докато работел до късно и колата му още беше в гаража. Неизвестно защо автомобилът бе паркиран странично, заемайки две места. Брат му никога не би сторил това, освен ако не е бил принуден.

Кой правеше тези номера?

Оказа се, че никой няма ключ за мерцедеса. Джорджет се върна и му каза, че полицията не е пренастроила алармата, но къщата е защитена. Той кимна и слезе в подземния гараж, за да премести автомобила на Прескот.

Уилър бързо отвори кафявия мерцедес. Изкърти хромираната ключалка с джобното си ножче, провря пръсти в дупката и отвори вратата. Бръкна под таблото, извади жичките на стартера и ги допря една до друга. Двигателят изръмжа и тихо забръмча. Лудориите с кражби на коли бяха едно от светските умения на Уилър.

— Точка — отчетливо и властно прозвуча гласът на брат му.

Сърцето на Уилър подскочи в гърлото. Той се обърна и погледна към задната седалка, но там нямаше никого.

— Нов ред, Анджи — продължи гласът.

Разнасяше се от тонколоните. На касетата в радиокасетофона на таблото беше записана диктовка.

Уилър се поуспокои.

Няма да прекъсваме връзките си в имиграционната служба и Джон ще продължи да обработва сметките. Но трябва да предупредя нашия приятел в Хонконг да не увеличава потока и в трите направления. С тази скорост сигурно ще предизвика политически скандали в най-висшите етажи на американското правителство. Точка. Нов ред, Анджи. И накрая, съжалявам, но искам да те информирам, че от тази дата преустановявам участието си. Точка. Обясних гореспоменатите аргументи на Бялото ветрило тук, но не бях удостоен с внимание. Нямам друг избор, освен да се оттегля. Нов ред, Анджи. Желая ти късмет и се надявам, че всичко ще бъде успешно и онова, за което работихме, ще се случи в средата на 1998 година. Моля те, не се опитвай да се свързваш с мен, защото решението ми е окончателно. Напиши обичайните заключителни думи, Анджи, и незабавно го изпрати. После изтрий записа и скъсай листа.

Записът свърши.

Тишина.

Гласът на брат му потресе Уилър. Той изпита желание веднага да се махне оттам.

Паркира правилно колата, сложи хромираната ключалка на мястото й и заключи наскоро осиротелия мерцедес.

Когато се върна в кантората, към него се приближи управителят, човек с продълговато като на ястреб и вечно намръщено лице.

— Много ще ни помогнете, ако разберете какво е станало със секретарката на брат ви. Прескот се доверяваше само на нея и откровено казано, тя трябва да дойде тук и да оправи бъркотията. Има ангажименти, за които знае само Анджи. Срокове за плащания, дати за явяване в съда… Знам, че моментът е ужасен, но някои неща не търпят отлагане.

— Аз… Не знам как бих могъл да помогна — каза Уилър.

Желанието му да се махне оттам се засили. Фактът, че в деня на смъртта на Прескот се намираше в кантората, където брат му бе направил кариера, му действаше потискащо. Сякаш духът на Прескот още витаеше там. Гласът от магнетофонната лента само изостри това усещане.

— Много ще ви бъда благодарен, ако проверите какво става с Анджи — настоя управителят. — Бих отишъл сам, но в момента се опитвам да се оправя с пет-шест задачи. Тази история наистина ни обърка.

Уилър искаше да се махне от кантората и в същото време да може да каже на майка си, че е помогнал, затова с нежелание прие задачата. Анджи Уонг живееше в Торанс, Калифорния.

„Къде е Торанс, по дяволите?“

Домът й се намираше на юг от летището. Къщите бяха малки и дървени и повечето имаха добре поддържани градини. Анджи Уонг живееше на Кларксън Роуд 2467.

Уилър спря и видя червена тойота в алеята пред къщата. Слезе, прекоси моравата и натисна звънеца. Камбанките бяха също като в дома на баба му в Болдуин Парк. Смътно си спомняше как стои на портата й като дете, може би едва на три години, и натиска звънеца на голямата бяла къща в испански стил, после се крие, всеки път, когато някой отвори, докато накрая дядо му застане на прага и започне да го моли да престане. Какъв шегаджия беше! Уилър побъркваше семейството си още преди да може да седи на гърнето.

Никой не отвори външната врата, затова той заобиколи къщата и се приближи до задния вход. Там откри още едно странно нещо. Ключалката беше разбита и вратата открехната.

Той я бутна и влезе в малка кухня. Веднага разбра, че къщата е претърсвана. Бавно обиколи всички стаи и видя, че навсякъде е разхвърляно. Извика Анджи, но никой не му отговори. Последната врата, която съзря, водеше към мазето. Той запали лампата и предпазливо тръгна надолу по дървените стъпала.

Мазето беше превърнато в гимнастически салон с огледала на стените.

Образът на Анджи Уонг се отразяваше в повечето от тях.

Тялото й бе завързано на гимнастическата пейка. Голо и кървящо. По тялото й имаше стотици порезни рани. Жената беше жестоко обезобразена. Плътта й беше разрязана и се бе свила. Раните се бяха сбръчкали и сълзяха. Лицето й беше лъскаво и червено. Очите бяха отворени, а разсечената уста — застинала в безмълвен писък. Езикът сякаш не беше в устата. На корема й имаше снимка на млад китаец.

„Ват 69“ е страшно хубаво уиски, но много по-приятно, когато го пиеш, отколкото когато го повръщаш. Съдържанието на стомаха на Уилър се изля на килима и опръска испанските му обувки. Изцапа ризата му и широкия ленен панталон.

Шегичка. Поредният шедьовър на Уилър Касиди.