Стивън Канел
Да яхнеш Змията (14)

12.
Записът

Когато сутринта излезе от болницата, Уилър отиде право в грил бара на клуб „Уестридж“. За това имаше две причини — първо, нуждаеше се от питие и от компания, за да се успокои, и второ, бе влязъл в новините на всички станции, като често го наричаха „кварталния герой“. Смяташе, че няма да е зле за несигурното му положение в клуба да се покаже там и да бъде обсипан с комплименти. Последната причина беше незначителна, но все пак шансът беше на негова страна.

В десет и трийсет сутринта той влезе в заведението, като се подпираше на патериците. Левият му крак беше бинтован. Махна с ръка и се усмихна на хората, които го мразеха. Отпусна се на канапето, подпря патериците в ъгъла и каза на Рамон да „даде гориво“.

Час по-късно още приемаше комплименти.

Доктор Клей Колинс и Лутър Харисън поздравяваха героя, пиеха бира и му изказваха съчувствията си.

— Казвам ти, Уилър, така както вървят нещата в Лос Анджелис, не можеш да караш колата си, без някой да не насочи пистолет срещу теб, за да ти я вземе, нито да се преместиш в другата лента на магистралата, без да избегнеш престрелка. Съпругите и дъщерите ни не са в безопасност. Ченгетата са толкова корумпирани, че вече не си правят труда да хващат престъпниците. Съдилищата са смехория, а затворите — препълнени. Лос Анджелис се е превърнал във военна зона.

Тая ужасяваща картина бе описана от доктор Колинс, пластичен хирург. Неговото оръжие беше скалпелът, с който вманиачено боравеше, оперирайки носовете, гърдите и коремите на жените от Бевърли Хилс.

— Случайно се озовах на неподходящото място в подходящия момент — скромничеше Уилър.

— Господи, и при това веднага след смъртта на брат ти. Прескот беше прекрасен човек… Талантлив, скромен, умен. Първо той, сега пък тази история. Труден период, Уилър — обади се Лутър.

— Да — съгласи се Уилър, изпитвайки едновременно тъга и облекчение от смъртта на брат си.

„Защо изпитваше облекчение?“

— Още едно шотландско, Рамон — каза, опитвайки се да удави в алкохол самопрезрението си.

 

 

По обяд седеше сам до масата в ресторанта. Получи много покани да обядва с членове на клуба, но вече му бе писнало да се прави на герой, пък и кракът ужасно го болеше. Въздействието на болкоуспокояващите, които бе взел сутринта, премина, а като пълен глупак Уилър бе забравил в болницата шишенцето.

И точно там го намери Таниша. Тя пристигна в клуба, облечена с блуза от изкуствена коприна и къса пола. Тези дрехи успя да грабне в два и петнайсет през нощта, когато научи, че Рей е убит. Носеше чанта от изкуствена кожа и бе обула старите си червени обувки. Възрастните жени със скъпи рокли и огърлици от перли, които играеха бридж във фоайето вляво от вратата, се обърнаха да огледат привидението.

— Мога ли да ви бъда полезен с нещо? — попита помощник-управителят на клуба и се втурна към нея, за да препречи пътя й. Беше слаб, противен и с очила.

Таниша се обърна към него. На продълговатото му лице се изписа ужас.

„Внимание, момиче от гетото! Във фоайето има негри!“

— Аз съм детектив Уилямс. Трябва да говоря с Уилър Касиди. Разбрах, че е тук — каза тя и показа полицейската си значка.

— А, разбирам… Естествено… заради престрелката.

— Точно така — отвърна Таниша. Съжали, че не се бе прибрала вкъщи, за да се преоблече, преди да дойде в клуба. Имаше няколко страхотни рокли, с които щеше да изглежда поразително.

— Господин Касиди е в ресторанта. Позволете да ви съпроводя — учтиво предложи помощник-управителят, но в гласа му прозвуча обвинителна нотка, сякаш подозираше, че Таниша ще събори някой пепелник, ако не я придружи.

Докато вървяха към ресторанта, тя видя, че Уилър седи сам на маса в ъгъла. Помощник-управителят я заведе при него и после се отдалечи, а тя сложи чантата си на свободния стол.

— Бих станал, но кракът ми не ми позволява. Заповядайте, седнете, детектив.

Таниша се огледа. Повечето от присъстващите се бяха обърнали към нея.

— Нещо нередно ли направих? — попита тя.

— Да — отговори той. — Имахте смелостта да влезете тук, без да си сложите слугинската престилка.

Забележката беше расистка, но Таниша не долови злоба. Уилър беше по-обиден и от нея. За белите хора обикновено беше невъзможно да пристъпят в този изпълнен с емоции терен. Само онези, които наистина не изпитваха предразсъдъци към цвета на кожата, можеха да не отбягват тази деликатна тема. В думите му отново прозвуча самопрезрение, което я накара да се запита дали Уилър не е обременен с чувства, дължащи се на алкохола.

— Съжалявам, че се натрапих в този анклав на американско спечелване на състезанието чрез психическо въздействие, но имам още няколко въпроса — каза тя.

— Подигравате ми се — отбеляза той, вдигна глава и я погледна. В очите му нямаше укор.

Таниша направи справка в бележника си.

— Господин Касиди, и двамата знаем, че тук става нещо много странно. И докато разбера какво е то, ще задавам въпроси.

— Така ли?

— Да.

— Не мисля, че тримата гангстери в къщата на Прескот са свързани с убийството на Анджи Уонг, ако говорите за това.

— Така казахте и за смъртта на Анджи, и на брат си. Наредих да направят аутопсия. Майка ви се опитва да ми попречи. Но аз ще надделея. Убийството на Анджи Уонг е тежко и е широко отразявано от медиите. Онзи от отдела, който е забранил да направят аутопсия на брат ви, е допуснал голяма грешка. Щом пресата се занимава със случая, този човек ще трябва да се скрие под бюрото си. Въпреки това никой няма да спечели от публичния дебат по убийството. Може би ако поговорите с нея…

Това бяха глупости. Таниша бе отстранена от разследването. Единствената причина да бъде в клуба беше, че според нея Уилър Касиди вероятно не им бе казал всичко, а Ал Катсукура щеше да го разпита едва след ден-два. Тя рискуваше да загуби работата си, занимавайки се със случая, след като са я отстранили. Не знаеше защо го прави. Вероятно се дължеше на отчаянието от онова, което се бе случило с нея, и на потресаващата смърт на Рей Фонг. Изпитваше и силен гняв. Дали това беше заради неизпълненото обещание, което бе дала пред покойната си сестра, или пред обезобразения труп на Анджи Уонг? Не беше сигурна.

Управителят се приближи до масата. Беше висок, хубав мъж с великолепна усмивка, която привлече вниманието им към него.

— Най-сетне успях да запазя сепарето, което искахте, господин Касиди. Ако вие и гостенката ви желаете да се преместите там, ще прехвърля поръчката ви.

— Чудесно — каза Таниша. — Бихте ли ни извинили, ако обичате?

— Моля? Какво казахте? — тихо попита той.

Тя сложи на масата полицейската си значка.

— И аз ви моля. Хайде, разкарайте се.

Управителят се поколеба, размисли, после се отдалечи. Таниша прибра значката в чантата си.

— Никога няма да ви предложат да станете член на нашия клуб, ако се държите така — безучастно отбеляза Уилър.

— Вижте какво, не съм в настроение да слушам остроумията ви — каза тя, изливайки гнева и угризенията си върху него. — Или ще отговорите на въпросите ми, или ще проведем разговора в отдела.

Още една лъжа.

Гледаше го изпитателно. И тогава той се усмихна. Хубава, приятна усмивка.

— Детектив Уилямс, кракът ме боли адски силно. Мисля, че дори няма да мога да шофирам. Предлагам ви сделка. Ако ме закарате до „Сидър-Синай“ и намерите болкоуспокояващите, които забравих там, ще ви сътруднича с каквото мога. Но дотогава не съм в състояние да мисля за нищо поради болката.

— Да тръгваме.

Таниша започваше да го харесва.

Уилър се надигна с усилие, взе патериците и двамата излязоха от ресторанта.

След няколко минути малката й мазда забръмча по улицата и те потеглиха сред облак черен дим и озадачени погледи.

 

 

По пътя за болницата не разговаряха. Тя спря на паркинга на отсрещната страна на улицата, влезе вътре и взе лекарството, което беше оставено на рецепцията. Върна се в колата и му подаде шишенцето. Уилър глътна една таблетка без вода, сетне я погледна и попита:

— Мислите ли, че Прескот се е занимавал с нещо незаконно?

— Не знам, господин Касиди. Тримата застреляни са били нелегални имигранти. Разполагаме с улика срещу единия. На ръката му беше татуирано прозвището „Китаеца“. Според индекса на имената на бандитите в компютъра той е или Боб Чин Китаеца, или Луис Лий Китаеца. Съдейки по предварителното описание в доклада за ареста, мисля, че е Боби Чин. Поисках да ми изпратят снимката му. Започнаха да издирват и отпечатъците от пръстите. Може би ще научим адреса, ще претърсим дома му и ще разберем какво са си били наумили онези тримата. След час и нещо би трябвало да знам повече.

Таниша предполагаше, че Рей вече бе направил всичко това, и затова го бяха убили. Пък и знаеше, че Ал Катсукура ще води разследването в тази посока и бе решила да стои настрана от него, за да избегне подозрение. Лий и Чин имаха криминални досиета и бяха арестувани за изнудване на китайски търговци.

— Нито Лий, нито Чин имат документи за имиграция или за гражданство и след като са били арестувани, са поискали политическо убежище, което им е било дадено за двайсет и четири часа. И на двамата им е било разрешено да останат.

— Как така?

— Ами в Китайския квартал се вършат големи измами. Ако имате време някой път, ще ви обясня как го правят. В основни линии нелегалните имигранти имат силна подкрепа в средите на американските политици. Това се дължи на триадата „Чин Ло“, която всъщност ги притежава. Някои служители на имиграционната служба подписват заявленията им за политическо убежище или ги снабдяват с фалшиви зелени карти. Цялата система на имиграция от Китай е подкупна и корумпирана.

Уилър изведнъж стана неспокоен.

— Имиграционната служба? — попита той и когато Таниша кимна, тихо добави: — Майка ми ще ме убие.

— Защо, господин Касиди? — попита тя, вглеждайки се изпитателно в него.

 

 

Мерцедесът на Прескот беше на мястото си. Още бе паркиран на третото ниво в паркинга на Сенчъри Сити, където го бе оставил. Слязоха от маздата на Таниша и тя изумена видя как, непохватно подпирайки се на патериците, Уилър извади джобното си ножче, махна хромираната дръжка на вратата, бръкна в отвора и отключи.

— И крадец на коли ли сте? — попита тя.

— Навремето крадях колите на приятелите си и ги паркирах на странни места, като например във фоайетата на общежитията или във фонтани — без да се усмихва, отговори той.

После седна зад волана и отвори другата врата. Таниша се настани на предната седалка и Уилър отново извади жичките на стартера и запали двигателя. Моторът забръмча и радиокасетофонът се включи. Той посегна да извади касетата, но Таниша го спря.

— Ще оставите отпечатъци.

Погледна я скептично.

— Колата е на Прескот. Тук има само негови отпечатъци. Той инсталира микрофон, за да диктува писма, докато шофира. Не губеше нито минута.

— Господин Касиди, това е разследване на убийство, Оставете нещата в мои ръце.

Тя превъртя касетата до началото и я пусна.

Анджи, искам съобщението незабавно да замине за Хонконг — чу се гласът на Прескот. — Напечатай го и унищожи лентата. Писмото ще бъде закодирано с шифър десет, заключено в пощенски контейнер и предадено на ръка от сигурен куриер.

— Какви се тези изпълнения в стил Джеймс Бонд? — измърмори Уилър.

От тонколоните се разнесе изсвирване на клаксон, последва изщракване, сетне записът продължи. Този път нямаше странични шумове.

Драги 16-10/15-2/12-1… Сбъдват се най-лошите ми страхове. 12-2/15-6/11-9 пак се свързаха с мен. Този път бяха много по-настоятелни. Предупредих те за обема, с който се занимаваме през последните две години. Мога да контролирам само това, преди да съм напълно компрометиран. Нямам намерение да отговарям за федерално престъпление, ако се стигне дотам. Изясних подробно позицията си на 16-9/16-16/11-5 в Лос Анджелис, а той продължава да ме заплашва. Не е необходимо да ти напомням, че съм един от малцината в тази страна, които са разобличени и не възнамерявам да потъна сам. Точка. Нов ред, Анджи. Установих всичките си преки контакти с 12-9/17-7/15-23. Много се страхувам. Не съм очаквал заговор в такива големи мащаби. Ако това се разчуе, с нас е свършено. Изброявам съгласно кода последната група животни, които бяха нахранени. Следните получиха каквото им се полага: д 34-13/66-9/12-5 (22), д 88-12/12-8/22-6 (12), д 66-15/3-55/8-22 (8), д 1-88/9-77/ 7–6 (71), р 77-8/99-20 (12), р 78-88/5-3/22-6 (16), р 22-4/ 5-33/2-9 (53). Нов ред, Анджи. Плащанията от Хонконг се увеличиха, но още не съответстват на потока. Точка. Нашият приятел трябва да бъде информиран, че 9-2/6-15/12-1 е дал сигнал, че ще продължи да обработва документите. Точка. Всичките ни връзки в имиграционната служба ще останат непокътнати и Джон ще продължи да обработва сметките там при вас. Но трябва да предупредя нашия приятел в Хонконг да не увеличава потока и в трите му направления. С тази скорост сигурно ще предизвика политически скандали в най-висшите етажи на американското правителство. Точка. Нов ред, Анджи. И накрая, съжалявам, но искам да те информирам, че от тази дата преустановявам участието си. Точка. Обясних гореспоменатите аргументи на Бялото ветрило тук, но не бях удостоен с внимание. Нямам друг избор, освен да се оттегля. Нов ред, Анджи. Желая ти късмет и се надявам, че всичко ще бъде наред и онова, за което работихме, ще се случи в средата на 1998 година. Моля те, не се опитвай да се свържеш с мен, защото решението ми е окончателно. Напиши обичайните заключителни думи, Анджи, и незабавно го изпрати. После изтрий записа и скъсай листа.

Двамата седяха в колата и гласът на Прескот отекваше в ушите им.

— Какво става, по дяволите? — попита Уилър, без да поглежда Таниша. — Какви са тези цифри?

— Не знам. Ще накарам някой от отдел „Криптография“ да ги види.

— Чакайте малко… Какво да види?

— Касетата.

Тя посегна да я вземе, но той я спря.

— Не ви ли е необходима официална заповед?

Таниша го погледна.

— Нали няма да се превръщате в проблем за мен, господин Касиди?

Уилър не каза нищо, само я гледаше, загрижен за репутацията на брат си.

— Прескот е мъртъв. И Рей Фонг е мъртъв. Вече не можем да сторим нищо лошо на брат ви. Трябва да разбера каква е тази история.

— Може би не е нищо особено — каза той.

— Това, изглежда, е обичайната ви реакция към всичко. Позволете да изкажа няколко предположения. Може би писмото не е унищожено. Може би бандитите в дома на Анджи Уонг и в спалнята на брат ви са търсели точно него. Или те, или Рей са го намерили и той е бил убит заради това. Може би са се случили десетки други неща. Не ме карайте да пиша подробен доклад, защото ако го направите, няма да положа усилия да скрия онова, което съм научила. Ако ми помогнете и се окаже, че брат ви се е отклонил от правия път, ще се опитам да потуля участието му.

Таниша отново блъфираше. Ако Уилър или майка му се обадеха на Рик Верба, Отделът за вътрешно разследване щеше да й отреже главата.

Уилър седеше и слушаше как касетофонът съска. Сетне протегна ръка и го изключи.

— Дали Прескот наистина е вършел нещо незаконно? — изрече той. Гласът му беше толкова тих, че Таниша се изненада.

Тя го погледна и се опита да прецени дали моментът е подходящ.

— По всичко личи, че е така.

— Но какво е правел? Как мислите?

— Струва ми се, че се е занимавал с нелегална имиграция. Вероятно е подкупвал служители на имиграционната служба. Не можем да бъдем сигурни, докато не разгадаем кода с цифрите.

Той обърна глава и я погледна.

— Тогава всичко това… богатството му… успехите му са били незаконни?

— Вие ми кажете. Нали сте му брат.

Двамата седяха и слушаха бръмченето на двигателя.

— Мога ли да взема касетата? — попита тя.

Уилър протегна ръка и натисна копчето. Касетофонът се отвори и касетата се показа. Таниша извади кърпа, взе касетата и я уви, после я пусна в страничния джоб на чантата си.

— Той беше малкият ми брат. Когато бяхме деца, ме гледаше с уважение. Трябваше да се грижа за него. Вместо да се напивам, трябваше да му обръщам повече внимание — каза Уилър.

Двамата дълго седяха в луксозния мерцедес, без да разговарят и се чудеха с какво ли се бе занимавал Прескот.