Стивън Канел
Да яхнеш Змията (16)

14.
Ще го направиш ли? Би ли го сторил? Можеш ли?

Беше сряда следобед. Уилър се намираше в кабинета на брат си и помагаше на снаха си да оправи бъркотията. Той стоеше до библиотеката, подпирайки се на патериците и нареждаше книгите, а Лиз и Холис пълзяха по пода и събираха безценните томове, подвързани с кожа. Първите издания на Емили Дикинсън, По и Хърман Мелвил, които брат му бе колекционирал. Някои струваха десет хиляди долари. Идеалният подарък за най-преуспяващия млад адвокат в Лос Анджелис.

В момента Уилър подреждаше дванайсетте тома на „История на Калифорния“ от Джон Стодард, който бе доминикански монах, публикувал историческото си изследване през 1898 година и несъмнено беше предубеден към разврата и смъртта по време на Треската за злато. На лавицата щяха да бъдат сложени и „Пълна история на света“ от Хенри Смит Уилямс, двайсет и пет тома, покрити с прах, първо издание, публикувано през 1904 година. Прескот обожаваше историята. Всъщност Уилър му бе подарил три от поредиците. Коледно намаление, по петстотин долара парчето. В семейство Касиди парите, похарчени за историческа литература, не се смятаха за претенциозен разход и книгите се ценяха много повече от пръстените и часовниците.

Бе започнал да подрежда томовете на Хенри Смит Уилямс, когато майка му дойде.

„Дойде“ не беше най-точната дума, защото тя по-скоро нахлу в стаята. По страните й се стичаха сълзи. Катрин веднага започна:

— Как могат да кажат, дори да намекнат, че той… е бил…

Тя не можа да довърши изречението и се разплака. Уилър и Лиз се втурнаха към нея и й помогнаха да седне на канапето.

— Какво има, майко? Какво се е случило? — попита той, предполагайки, че сълзите й са свързани със смъртта на Прескот. Брат му бе починал преди три дни, а тази истерия беше заради нещо по-скорошно, нещо, което се бе случило току-що.

— Какво има, Кей? — попита Лиз.

Двете изглеждаха измъчени и изтерзани. Уилър се държеше по-твърдо.

— Полицията. Казват, че… Прескот бил… че бил убит!

— Убит? — учуди се Уилър.

— Аутопсията. Току-що се обадиха. Казаха, че някой забил в сърцето му игла за акупунктура. Искат показанията ни. Искат да разберат какво е бил намислил Прескот.

Катрин най-сетне погледна към двамата, сякаш те знаеха как да избегнат този проблем.

— Но това е смешно — разгорещено изрече Лиз. — Какво бил намислил? Нищо!

Уилър мълчеше.

— Как е възможно дори да е мъртъв? — ридаеше майка му. — А сега казват, че е… убит. Няма да позволя да ме разпитват като обикновен престъпник. Онази негърка, детективката… тя би се зарадвала да намери нещо ужасно. Личи й.

— Майко — започна Уилър, — мисля, че трябва да им окажем съдействие.

Отдавна се бе научил да не обръща внимание на леко расисткото южняшко отношение на майка си.

Тя се обърна към него. На лицето й бяха изписани злоба и гняв, примесени със скръб по загубата на сина й.

— Ти мислиш… Ти…

Това беше достатъчно. За всички, дори за Холис, беше ясно какво иска да каже Катрин. „Ти нямаш думата. Ти не ставаш за нищо. Само пиеш и излагаш семейството си.“

— Майко, полицията мисли…

— Разговарял си с тях? — изкрещя тя. — Разговарял си с полицаите за нашето семейство? Господи, Уилър, сега е моментът да се обединим и да окажем съпротива. Трябва да поставяме семейството над всичко. Нима искаш да прочетеш цялата история в „Лос Анджелис Таймс“?

— Майко… Нямах избор…

— Човек винаги има избор.

— Аз намерих тялото на Анджи Уонг. Тя беше убита. Обезобразена. Това е някакво китайско убийство за назидание. Полицаите ме разпитваха. После застрелях двама китайски гангстери точно тук, в тази къща. Полицаите смятат, че двата случая са свързани. Как бих могъл да не разговарям с тях?

— Свързани? С какво?

Катрин бе престанала да плаче и беше готова ожесточено да защитава паметта на починалия си син. Сега не полицията, а Уилър беше проблемът. Отново бяха на позната територия.

— Ами свързани — измънка той.

— По какъв начин…

— Престани, майко.

— Не, ти престани. Искам отговор. Кажи ми какво мислят. Онази цветнокожа детективка не ми харесва. Изгаря от нетърпение да създава неприятности. В болницата… Тя даде да се разбере, че Прескот е бил замесен в нещо. Защо мислят така?

— Мамо…

— Какво мислят, Уилър? Поне това ни кажи, за бога!

— Смятат, че Прескот… може би е бил… че е бил замесен в нелегална имиграция на китайци. И вероятно е уреждал визи от имиграционната служба. Подкупвал е политици.

Той наблюдаваше лицето на майка си. В стаята настъпи неестествена тишина.

После Лиз направи няколко крачки към свекърва си. Холис я последва и Уилър остана сам в средата на помещението, за да отстоява предателската си позиция.

— Толкова много ли мразеше брат си? — прошепна Катрин.

— Не, майко, не го мразех. Невинаги съм го разбирал и понякога ми се искаше той да ме разбере или да промени отношението си към нещата. Но не го мразех. Как бих могъл? Аз го обичах. Той беше малкият ми брат.

— Да промени отношението си към нещата? — попита майка му, хващайки се за това изречение. — Да постъпва като теб? Да не излиза от бара. Слава богу, че решението му беше съвсем различно.

— Не, майко, не исках Прескот да прави това. Исках да… ме разбере. Той беше единственият, който виждаше нещата по същия начин като мен. Ако са го въвлекли в някакъв заговор за подкупи, за да спечели влияние и да отговори на изискванията на татко, тогава може би вината не е изцяло негова.

Долната челюст на Катрин увисна. Тя стана и се приближи до Уилър.

— Бъди проклет — тихо изрече. — Ако се опиташ да оправдаеш окаяното си съществуване, като опетниш името на покойния си брат, никога няма да ти простя.

— За теб няма значение, че Прескот е бил убит, нали? И че някой е забил игла в сърцето му? Убили са го и сега заради някаква погрешна представа за семейна лоялност ще ги оставим да се измъкнат безнаказано? Не трябва ли да го защитим? Можем ли да позволим да го убият и сетне да обърнем гръб само за да спасим фамилното име?

— Да спасим неговото име. Да спасим репутацията на брат ти! — изкрещя Катрин.

— Той е мъртъв! Няма го. Нека да се занимаваме с онова, което е тук.

— Ти искаш да принизиш Прескот до твоето ниво, Уилър. Искаш да намериш някакво измислено престъпление срещу него, за да опетниш паметта му и да не си такъв колосален шибаняк!

Уилър беше наблюдавал майка си по време на дълбоки кризи и познаваше добре противоречивата й южняшка личност… но този следобед за пръв я чу да ругае.

Той излезе, без да каже дума… Погледите, които си размениха, бяха изгарящи. Младият мъж застана на предната веранда на хубавата къща на брат си и се вгледа в кленовете от двете страни на улицата със скъпи жилища. Чувстваше се като предател към малкия си брат. Имаше усещането, че се бе обърнал срещу него. И все пак някой бе убил Прескот. Той започна да изпитва гняв и потребност да отмъсти. Чувстваше и нещо друго. Отначало не можа да осъзнае точно какво, после разбра. В тази трагедия имаше шанс. Втора възможност за него. Може би това беше последната му надежда да осмисли своя живот. Вероятно Прескот бе умрял, за да се прероди Уилър.

Уилър, ще ме научиш ли да хващам топката?

Можеш ли да убедиш онова момиче да излезе с мен?

Ще унищожиш ли всичко, което представлявах?

Ще го направиш ли? Би ли го сторил? Можеш ли?