Стивън Канел
Да яхнеш Змията (18)

16.
Център за изследване на престъпността по тихоокеанското крайбрежие

Пристигнаха в Кливланд в четири и трийсет следобед. Нямаха багаж, затова веднага излязоха от сградата на летището. Таниша включи клетъчния си телефон и докато Уилър търсеше такси, се обади в отдел „Криптография“ в полицията в Лос Анджелис. Свърза се с Марк Уотсън, очилат научен технократ, който сякаш бе лишен от индивидуалност. Поне тя не забелязваше нищо такова.

— Не мога да го дешифрирам — каза той, след като попита как върви работата. — Прилича на код по книга и без книгата не можем да го разгадаем.

Тя го помоли да й обясни как се дешифрира код по книга.

— Това е най-лесният за употреба и най-трудният за разгадаване код — въздъхна Уотсън. — Разработен е от германците и е използван от шпионите по време на Втората световна война. Двете общуващи страни трябва да имат книгата. После само използваш номера на която и да е страница и броиш до буквата, която ти трябва на тази страница. Например, ако търсиш „Ц“, обръщаш на коя да е страница, да речем на двайсет и втора, сетне броиш до първото „Ц“. Да кажем, че това е петнайсетата буква на тази страница… Така, първата буква е 22–15. Убеден съм, че Прескот Касиди е използвал такъв код. Но няма да можем да го дешифрираме без книгата. Съжалявам.

Уотсън говореше така, сякаш бързаше да затвори.

— По дяволите — измърмори Таниша. — А нещо за „1414“?

— Няма го в базата данни, с която разполагаме, но китайците обожават нумерологията, затова ще попитам външен човек да провери дали цифрите имат някакво значение.

 

 

Докато пътуваха в самолета за Кливланд, Уилър прочете доклада на Уилард Дж. Викърс. Върна го на Таниша, когато се качиха в таксито и се отправиха към Центъра за изследване на престъпността по тихоокеанското крайбрежие.

Оказа се, че сградата е дървена и се намира на забутана улица в район със смесено население в Южен Кливланд. Двамата се вторачиха неспокойно в небоядисаната къща и надрасканите стени на квартала.

Шофьорът на таксито ги гледаше гневно. И той не беше доволен от мястото.

— Ето, тук е! — изръмжа с някакъв акцент от Близкия изток.

— Това не може да е Център за изследване на престъпността — каза Таниша.

— Очакваше нещо с фоайе и въртящи се врати, а? — размишляваше на глас Уилър, докато слизаха от колата.

Шофьорът потегли, преди да успеят да го спрат.

— Може би трябваше да задържим таксито — каза Уилър.

— Малко закъсняхме — въздъхна тя.

Двамата тръгнаха по обраслата с трева пътека, водеща към разнебитената веранда.

Пред вратата имаше дървена табелка, която бе паднала от металната рамка. Уилър я взе. Там с избледнели печатни букви пишеше:

ЦЕНТЪР ЗА ИЗСЛЕДВАНЕ НА ПРЕСТЪПНОСТТА ПО ТИХООКЕАНСКОТО КРАЙБРЕЖИЕ

— Не знам за теб — рече той, — но аз току-що изпитах вълнение.

Таниша се намръщи и потропа на вратата. Сетне натисна звънеца, който изсвири края на известно парче от седемдесетте години.

— Песента не е ли „Давай така“ на „Грейтфул Дед“? — попита Уилър.

— Господи! — измърмори Таниша.

Бяха отишли чак в Кливланд, за да посетят Центъра за изследване на престъпността, а институцията се оказа дървена къща в предградията на града със звънец, чиято мелодия беше наркоманска музика от седемдесетте години. Тя отново позвъни и красива млада китайка отвори вратата. Беше облечена в къса тясна фланелка и скъсани джинси и ги гледаше с нефокусиран поглед.

— Да — каза. — Познаваме ли се?

— Уилард тук ли е? — попита Таниша.

— Уилард лети с Мексиканските въздушни линии. Ще се приземи едва след час.

— Не е ли в града? — попита Уилър и момичето премести отегчените си очи към него.

— Дрогиран е — въздъхна Таниша. — С мексиканска марихуана. Ще се оправи след час. Нали така?

Китайката кимна. Младата жена извади полицейската си значка и я показа, без да я задържа твърде дълго, така че момичето да не види, че не е валидна за Кливланд.

— По дяволите, ченгета ли сте?

— Имаш ли име, скъпа? — попита Таниша и се намръщи.

— Кели Чин.

— Добре, Кели… Искаме да говорим с Уилард, затова се дръпни.

Тя бутна вратата и двамата с Уилър влязоха в разхвърляната, напълно занемарена къща.

Подобно на звънеца си, Уилард Дж. Викърс беше спомен от седемдесетте години, едър и босоног, с дълги, сплъстени, посивели коси и брада и окичен с индиански бижута от сребро и тюркоази. Беше облечен в работнически комбинезон и се бе проснал на канапето, вторачил изцъклените си очи във видеоигра, която повтаряше началното си съобщение. На екрана електронен войник галопираше насам-натам и унищожаваше разни предмети, които приличаха на португалски бойни кораби. Уилард Викърс ги забеляза, широко се усмихна и с премрежен поглед попита:

— Какво става, хлапета?

 

 

След три часа те седяха в неугледната трапезария на Центъра за изследване на престъпността по тихоокеанското крайбрежие. Уилард Дж. Викърс се бе приземил. Беше слязъл от пътуването с ганджата, но изпитваше силен въглехидратен глад.

— Кели, виж дали в кухнята има някое шоколадче. Във второто чекмедже, вляво от мивката — каза той.

Кели послушно отиде да търси кръвна захар за шефа си.

Таниша му подаде напечатания текст от касетата в мерцедеса на Прескот. Тя не очакваше кой знае какво от този рошав и раздърпан наркоман и го наблюдаваше недоверчиво, докато той прелистваше страниците, сложени пред него на масата, която явно не се използваше за хранене. Беше отрупана с доклади за азиатската престъпност. Викърс внимателно прочете текста.

— Очевидно авторът на това писмо не желае да знаем за какво говори. Но да изкажем няколко предположения. Той споменава Бялото ветрило, който е заместник водач на китайска триада, нещо като съветник в италианската мафия. По всяка вероятност човекът, който го е писал, е посредник за триадата „Чин Ло“, но вие вече го знаете, иначе нямаше да сте тук. Това ми харесва — каза той и започна да чете на глас: — „Изброявам, съгласно кода, последната група животни, които бяха нахранени. Следните получиха каквото им се полага: д 34-13/66-9/12-5 (22), р 78-88/5-3/22-6“ и така нататък.

Таниша му обясни какво е научила за кода по книга.

— Кои са животните? — попита Уилър. Ръцете му леко трепереха. Нуждаеше се от питие.

— Само предполагам — отговори Викърс, — но през 1994 година, когато Китай за пръв път посочи Америка като свой единствен враг в световен мащаб, китайците решиха да инвестират в млади американски политици, като правят дарения за кампаниите им. Ръководството на Китай осъзна, че ако купи амбициозни политици, стремящи се към върха, след като бъдат избрани, те ще станат важни играчи в Конгреса и влиянието на Китай ще нарасне заедно с целите им. Планът е дългосрочен, затова „д“ може да означава „демократи“, а „р“ — „републиканци“. Животните може да са магарета и слонове. Китайците обожават символите с животни. Змии, тигри и други. Моите уважения към кода по книга, но цифрите може да са инициали. Хей, Кели, какво стана с шоколадчето?

Кели Чин се върна и донесе парче шоколадов десерт. Викърс отхапа и продължи:

— По-нататък в писмото той говори за нарастване на потока в три направления. Това може да са производствените линии на триадата. Например оръжие и наркотици.

— По дяволите — прошепна Уилър.

Викърс изяде шоколада и избърса ръце в панталона си.

Уилард не беше онова, което Таниша бе очаквала. Тя не можеше да си представи, че този огромен, немарлив мечок с дълги, сиви коси, брада и два килограма бижута с тюркоази е седял зад лакираното бюро пред сенатската комисия. Нищо чудно, че те не бяха предприели действия след тревожната му статистика. Но някак усещаше, че онова, което той безуспешно разказва на всички, е истина.

— Защо проявявате такъв интерес към азиатската престъпност? — попита тя.

— Стана случайно. През шейсетте години, преди да ме лишат от адвокатски права за пушене на марихуана през почивката във федералния съд, се занимавах с радикали. Тогава вършех много доброволна работа. Специализирах се в делата на фалшификатори на документи, които бяха заловени за престъпления в Канада и очакваха екстрадиране в Съединените щати. Запознах се с няколко „Змийски глави“, бивши дисиденти в Китай. Мао щеше да ги убие, ако се върнеха, затова подадоха петиция до американското правителство за политическо убежище. Много ме биваше да печеля такива дела. После триадата „Чин Ло“ се свърза с мен. Искаха да работя за тях. Нещо в онези престъпници от триадата наистина ми подейства. Колкото повече виждах, толкова повече осъзнавах, че Щатите са под атака.

— Мислех, че сте настроен срещу правителството — отбеляза Таниша.

— Вие, ченгетата, все не схващате правилно! — разгорещи се Викърс. — Аз съм патриот. Обичам страната си. Но мразя тъпотиите. Виетнам беше голяма тъпотия. Уако също. А да крадат по триста милиарда долара годишно от данъчната хазна на Щатите — пари, които биха изхранили гладуващите деца — това също е тъпотия… По онова време ме лишиха от адвокатски права и създадох този Център за изследване на престъпността. Работя предимно с доброволци като Кели. Колкото повече се ровя, толкова по-силно смърди. Тук се води широкомащабна тайна война срещу Съединените щати, а президентът се страхува, че ще ядосаме китайците и ще загубим онзи огромен пазар. Бои се, че приятелчетата му като Бил Гейтс и Стивън Спилбърг няма да могат да изнасят продукцията си в Китай. Затова никой не прави нищо. — Последва дълго мълчание, после Викърс стана. — Ако питате мен, това писмо се отнася за изборите в Хонконг през 1998 година.

— Какви избори? — попита младата жена.

— Първите демократични избори, провеждани някога в комунистическа провинция.

 

 

Обадиха се да им донесат пица и започнаха да се хранят, а Викърс продължи да разказва:

— Споменаването на средата на 1998 година в писмото ме кара да се запитам дали голяма част от онова, което става в Лос Анджелис, не е свързано с изборите в Хонконг. За да разберете всичко това, трябва да знаете заплетената история на Хонконг. Начинът, по който хората се държат сега, е свързан с тази история.

Те се хранеха и слушаха забележителната политическа лекция на Викърс.

— Цялата работа е започнала през 1839 година. Знам, че това е било преди век и половина, но за да разберете как стоят нещата в Китай, трябва да знаете два факта — те почитат историята и никога не забравят нищо. — Уилард нави ръкавите на ризата си и показа космати, снежнобели ръце. — През 1839 година Китай нанася голям удар в далаверата с наркотици на британците, които от години търгуват с опиум срещу сребро в Кантон. Това поставя началото на първата китайско-британска опиумна война, която китайците бързо загубват. Когато на 29 август 1842 година подписват мирния договор, част от придобивките, получени от Британия, е един неплодороден малък остров с отвратително пристанище, близо до югоизточния бряг на Китай. Тогава там живеят само три хиляди души, предимно рибари и производители на тамян. Заради тамяна наричали острова Уханното пристанище. Китайците го дали на британците „за вечни времена“. Това бил Хонконг.

— Точно така — каза Таниша, която бе извадила бележника си и записваше всичко, макар Уилър да не разбираше как опиумните войни могат да имат нещо общо с убийствата на Прескот и Анджи Уонг.

— После започва втората опиумна война. От 1856 до 1858 година. Конфликтът избухва, когато китайците се качват на британския търговски кораб „Стрела“. Разбира се, китайците отново претърпяват поражение. Този път трябва да дадат полуостров Цзюлун, който се намира срещу пристанището на Хонконг, а после — и това е най-важното — голямо парче земя зад Цзюлун — за деветдесет и девет години. И точно този договор, подписан през 1898 година, изтече в полунощ на 1 юли 1997 година.

— Защо са им върнали всичко? — попита Уилър. — Току-що казахте, че британците са получили Хонконг и Цзюлун „за вечни времена“.

— Да, но Хонконг не може да функционира без Новите територии, островите и водното пространство около тях. Отнемеш ли Новите територии, лишаваш Хонконг от икономическа база. Остава съвсем малко. И така, през 1983 година, когато Китай заявява, че иска всичко, Британия съзира зловещо предзнаменование и се съгласява.

— Ясно. Разбрах — каза Таниша, като трескаво пишеше.

— По време на Втората световна война японците превземат Хонконг, но после, на 16 септември 1945 година, връщат колонията на британците. Това е важно само за нашия случай, защото по време на японската окупация триадите си спечелват нова политическа слава. През Втората световна война те се сражават срещу японските нашественици. Стават национални герои и спечелват уважение и почести заради опитите си да освободят страната от омразните японци. Това е една от причините дори сега триадите още да имат някакво чувство за отговорност, въпреки факта, че са се превърнали в престъпни организации. — Викърс стана и хвърли в кошчето за отпадъци остатъците от пицата, сетне започна да обикаля стаята като хищник. — И така, после идва Мао Дзедун. На 1 октомври 1949 година председателят Мао основава Народна република Китай, а през 1966 година започва Великата пролетарска културна революция. Много хора пострадаха. Всички трябва да се обличат като Мао, да ходят като зомбита и да цитират „Червената книга“. Дори когато през шейсетте години бях социалист, мислех, че тази работа мирише на гнило. През петдесетте и шейсетте години мнозина китайци избягаха и скоро станаха богати бизнесмени в Хонконг. Те обичаха Китай, но искаха да се спасят от политическите преследвания. Знаят, че сегашното комунистическо правителство не проявява по-голяма толерантност от бандата на Мао, затова, макар да се усмихват на публични места, фактът, че комунистите си възвръщат контрола над Хонконг, никак не им харесва.

— Ясно, продължавайте по-нататък — каза Таниша, докато бързо записваше всичко.

— През 1966 година в Хонконг избухват антиколониални бунтове срещу увеличаващите се такси за ферибота. Това, разбира се, е само повод и протестите са насочени срещу британското господство. Подкрепяните от комунистите профсъюзи искат да управляват колонията. Ето защо изборите са толкова важни. Но аз се отклоних от същността на въпроса — ухили се той. — И така, да се спрем на събитията днес. През 1984 година Маргарет Тачър подписва в Пекин съвместна китайско-британска декларация, която според мен е чиста глупост, защото мисля, че никога няма да бъде изпълнена. В споразумението се казва, че след като през юли 1997 година китайците поемат контрола над Хонконг, ще има „една страна, две системи“. Едната страна, разбира се, е Китай. Двете системи са свободна пазарна икономика за Хонконг и репресивна комунистическа диктатура за останалата част на червен Китай. Тези две противоположни идеологии не могат да съществуват рамо до рамо и дълбоко в себе си всеки го знае, затова всички са толкова нервни. Съединените щати и другите световни сили се опитват да повярват в тази безумна идея, защото не искат да ядосат Китай и да загубят онзи огромен пазар, нито Хонконг като банков и пристанищен център, свързващ Изтока и Запада. Освен това съвместната декларация постановява Китай да не променя капиталистическата система в Хонконг в продължение на петдесет години от датата на присъединяването.

Сега и Уилър се беше навел напред и слушаше внимателно.

— През юни 1989 година китайците плашат до смърт гражданите на Хонконг, когато се развихрят на площад „Тянанмън“. Убийствата са последвани от масово изтичане на мозъци. Богатите бизнесмени напускат Хонконг като ято гълъби, отлитащи след изстрел. Китайците не желаят Хонконг да бъде празна черупка сега, когато най-сетне е в ръцете им, затова се преструват, че ще изпълнят условията на декларацията и няма да променят нищо през следващите петдесет години, както са обещали. Пък и британците направиха нещо, което наистина ядоса китайците. Малък подарък на раздяла, така да се каже.

— Какво? — попита Таниша.

Викърс се ухили.

— Демокрацията. Можете ли да повярвате? В продължение на сто и петдесет години британците са управлявали Хонконг като монархия. Държали са се с гражданите като с крепостни селяни и роби. Забравете за британското поданство! Единствените изборни длъжностни лица, за които жителите на Хонконг можели да гласуват, са били градските съветници, отговарящи за амбулантните търговци, събирането на боклука и имената на улиците. Говоря сериозно! После, шест години преди да си оберат крушите, британците решават да проведат свободни избори за законодателен съвет. Представяте ли си как са се вбесили комунистите в Пекин! Те никога не са имали намерение да спазват съвместната декларация. И сега, само осем години след убийствата на площад „Тянанмън“, те трябва да продължат и да се оправят с новото хонконгско демократично движение пред очите на целия свят. Ако сгазят лука в Хонконг, китайците ще изложат на риск статута си на най-облагодетелствана нация в търговията. Ето защо трябва да действат предпазливо. През декември назначиха Тун Чи Хуа, корабостроителен магнат от Шанхай, за пръв губернатор на Хонконг. Два часа след полунощ на 1 юли 1997 година изритаха избрания законодателен орган и го замениха със свои марионетки. На сутринта изпратиха две механизирани подразделения да охраняват региона. Сега Хонконг е специална автономна област на Китай. „Автономна“, и още как! Хонконг още е златната гъска, която произвежда четирийсет процента от китайския валутен обмен. Комунистите не могат да се държат с Хонконг твърде грубо. Двайсет и девет процента от жителите на колонията са избягали. Целият свят седи и чака, питайки се какво ще стане. През лятото на 1998 година трябва да се състоят първите демократични избори. Гражданите на Хонконг трябва свободно да гласуват за нов губернатор и законодателна власт. Комунистите в Пекин очевидно не желаят шайка прозападно ориентирани социалдемократи, но ако не проведат изборите, всички ще разберат, че не спазват съвместната декларация и банките, и бизнесмените, останали в Хонконг, ще избягат. Ето защо мисля, че може да се е случило нещо много лошо, пък и чувам разни предположения и слухове.

— Какви? — попита Таниша.

— Човек на име Уили Уо Лап Лин наскоро е посетил Пекин. Съобщиха го по Си Ен Ен. Никой не знае защо е ходил там, но аз имам своите подозрения.

— Кой е той? — попита детективката, като спря да пише и погледна Викърс.

— Уо Лап Лин е опасен мошеник. Непрекъснато се натъквам на името му. Засега играта му не ми е съвсем ясна, но мисля, че е замесен в големи далавери. Според непотвърден доклад той дори търгува на черно с руски ядрени бомби — опитва се да купи куфарчета с бомби, изчезнали от руските оръжейни складове. Каза ми го един таен агент на ЦРУ на име Картър Дехавиланд, който е надежден източник. Той е в Лос Анджелис, където сте вие. Дехавиланд смята, че Уили вече е сложил ръка на онези ядрени оръжия. Ако това не е достатъчно, за да ви уплаши до смърт, носят се също така слухове, че Уо Лап Лин е замесен и в широкомащабна контрабанда на наркотици и нелегална имиграция в Съединените щати. Някои ченгета от Хонконг, които познавам, мислят, че той е свързан по някакъв начин с триадата „Чин Ло“, една от най-могъщите престъпни организации в света. Бил съм адвокат на неколцина „Змийски глави“, които шушукаха по адрес на Уили. Няколко хонконгски детективи, които започнаха да го разследват, умряха от насилствена смърт. Никой обаче не може да го докаже. До голяма степен триадата е причина за процъфтяването на престъпността и на политическата корупция в Съединените щати. Затова защо Уили Уо Лап, уж бизнесмен от Хонконг, отива в Пекин да разговаря с важните клечки? Мисля, че го гласят за губернатор на Хонконг. Ако се окажа прав и такава сделка наистина е била сключена, и ако Уили е свързан с триадата „Чин Ло“, това означава, че Хонконг, третият по големина банков център в света, е продаден на престъпна организация с клонове из целия свят.

— И американското правителство ще допусне всичко това да се случи — отбеляза Уилър.

— Онези престъпници не са глупави. Уили има голямо влияние върху американското правителство. Той е в управителния съвет на Червения кръст. Всяка година дава милиони за благотворителна дейност в Хонконг и в Съединените щати. Устройват приеми в чест на този тип. Той вечеря с Клинтън в Белия дом, спи в спалнята на Линкълн и щедро финансира кампаниите на всички. И демократите, и републиканците получават пари от него. Уили строи кухни за бедните и болници. Американците го обичат, защото е роден в Цзюлун, а не в комунистически Китай. Уо Лап е привърженик на свободната пазарна икономика и има стабилни връзки на Запад. Може и да сте забелязали, че американското правителство вижда само зеления цвят.

— Но вие не можете да докажете нищо от това — рече Таниша.

— Не. Но да предположим… — Викърс размаха разпечатката, която тя му беше донесла. — Да предположим, че подкупите в това писмо имат нещо общо с измамата на изборите в Хонконг през 1998 година. Тогава вероятно ще може да се докаже нещо.