Стивън Канел
Да яхнеш Змията (3)

1.
1998, Годината на тигъра
Уилър и Прескот

Фоайето на клуба с ограничен достъп „Уестридж“ беше любимото място на Уилър. Пристигаше всяка сутрин около десет, настаняваше се на кожения диван и разгръщаше „Лос Анджелис Таймс“. Напоследък само преглеждаше първата страница, после веднага прелистваше на спорта и прочиташе резултатите. Останалата част от вестника не го интересуваше. По-рано го прочиташе от начало до край, но сега статиите за полицейска бруталност или злоупотреби със средства за политически кампании не привличаха вниманието му. Смътно съзнаваше факта, че кръгозорът му се стеснява, но успяваше да преглътне тези мисли с помощта на шотландско уиски.

Бежовият диван предлагаше удобна позиция, защото беше пред прозореца, гледащ към тенискортовете. Уилър или ухажваше съпругата на някой нов член на клуба, или играеше голф с някой слабак на средна възраст. В един часа на обяд обикновено се преместваше в грил бара и оттам лениво наблюдаваше момичетата в сексапилни полички, които минаваха покрай него.

Той беше трийсет и седем годишен, красив и безгрижен. Привличаше неудържимо жените от всички възрасти. Къдравите му черни коси падаха свободно на челото. Четвъртитата му челюст и белите зъби бяха магнит за мадамите, макар че някога стегнатото тяло бе започнало да се отпуска от натрупаните излишни тлъстини, а ръцете му се разтреперваха в единайсет всяка сутрин и едва след като изпиеше чашка „Ват 69“, се успокояваха.

Уилър не оправда очакванията на баща си. Първият му грандиозен провал беше преди шестнайсет години, когато го изхвърлиха от университета в Южна Калифорния за пиянство, предизвикване на безредици, както и, по думите на декана, за „безнадеждни научни перспективи“. Последният инцидент, станал повод за изключването му, беше юмручният бой в бар „Джули“, в който се бе включил след мача със Станфордския университет. Два часа търпя трима тъпаци от Станфорд, после свали от лявата си китка часовника „Картие“ за хиляда долара и вкара в травматологията самозабравилите се студенти. Уилър имаше силен удар и макар и пиян, можеше да пребие противника си. Лявото му кроше беше смъртоносно. Предпочиташе да разговаря, отколкото да се бие, но от време на време се налагаше „да излезе навън“ с някого. Беше наложително да умее да се бие, щом се заглеждаше по чужди жени.

Уилър Касиди беше известен в университета в Южна Калифорния. Всички говореха за него. Изпълненията му бяха легендарни. Веднъж с риск за живота си скочи от покрива на сградата, защото се беше хванал на бас. Друг път вкара фолксвагена си на стадиона, докато имаше мач. Отстрани на боядисаната си в яркочервено и златисто кола бе написал: „Вкарайте един гол и заради мен“. После поръси привържениците на отбора от университета в Лос Анджелис с топла бира от грамадно буре. Бяха го арестували шест пъти за различни нарушения и лудории и накрая го изключиха. Подвизите му бяха описвани в студентския вестник „Яркочервено и златисто“ най-малко веднъж месечно по време на колоритната му академична кариера, но това беше отдавна. Сега беше безделникът от клуба. „Уестридж“ в Бел Еър, Калифорния, беше домът му.

Клуб „Уестридж“ имаше редица строги изисквания за членство. Семейният произход и етническата принадлежност трябваше да бъдат приемливи. Необходимо беше добро обществено положение. Не се допускаха хора от света на шоубизнеса. Уилър беше приет, когато навърши двайсет и една, защото баща му, Уилър Касиди Старши, беше дългогодишен член.

Уилър Младши неколкократно бе викан пред дисциплинарната комисия на клуба. Опитваха се да решат дали да го изритат заради краткотрайната му връзка с красивата и палава съпруга на старши член, който обаче беше и председател на комисията по правилника. Аферата бе последвана от шумен развод. Дотогава името на покойния баща на Уилър го бе спасявало, но този път изключването му от клуба изглеждаше неизбежно.

Уилър Старши беше брокер по инвестициите и аналитик по акциите на компаниите. Постигна успех и отвори собствена брокерска фирма. Почина предишната година, отнемайки на Уилър Младши радостта от живота. Имаше нещо вълнуващо в това да бъдеш лошият син на властен, вечно навъсен баща и тази тръпка изчезна, когато старецът гушна босилека. Сега лудориите му изглеждаха по-скоро отчаяни, отколкото забавни. Гневът на баща му беше вдъхновение за шегите му.

Уилър започна да пие повече и сутрин, когато станеше, главата го цепеше. Очите му пареха, а стомахът му се бунтуваше. Наближаваше средна възраст и освен трите години в университета в Южна Калифорния и други две в морската пехота, не бе направил нищо.

Записа се в морската пехота само заради заканата на баща му, че ще го лиши от наследство, след като го изхвърлиха от университета. Приеха го в специалните сили и когато уж влезе в правия път, позорно го изгониха, защото го хванаха да чука съпругата на командира си. Оттогава не бе довършил нито едно начинание докрай, освен стотици бутилки с шотландско уиски. Веднъж прочете за някакъв възрастен особняк, който живеел в пустинята и си построил къща от празни шишета. Ако Уилър имаше архитектурни амбиции, от бутилки, които бе пресушил, можеше да построи цял град.

Стана дванайсет и трийсет и ръцете му започнаха да треперят. Още беше рано, но той тръгна по тесния коридор към грил бара и към първата си чашка за деня. Мина покрай снимките на видни членове на клуба, спечелили признание или слава благодарение на връзките на „Уестридж“. Докато вървеше, погледна през стъклените врати на ресторанта, където обядваха членовете, и забеляза по-малкия си брат Прескот заедно с още пет-шест бизнесмени. Бяха приключили с обяда и пред всеки имаше жълт бележник. Брат му говореше нещо, а останалите си водеха бележки. Анджи Уонг, секретарката на Прескот, забеляза Уилър, потупа шефа си по рамото и му прошепна нещо. Той вдигна глава. Издълженото му лице помръкна, като видя брат си. После леко поклати глава, сякаш искаше да каже: „Не влизай“.

„Господи, Прескот, да не съм прокажен“ — помисли Уилър. Но се засрами от реакцията на брат си. Знаеше, че много пъти бе поставял в неудобно положение покойния си баща. На майка му отдавна й бе омръзнало да се опитва да го оправдава и сега Прескот, изглежда, се страхуваше, че той може да се спъне, да повърне на масата и да провали деловата му среща. Преди да продължи по пътя си, Уилър махна на брат си и се усмихна виновно. И тогава съвсем неочаквано лицето на Прескот омекна и за миг в очите му се появи страхопочитанието, което изпитваше към брат си, когато бяха деца. Завист и уважение, каквито Уилър не бе виждал в очите му почти от шестнайсет години.

Някога Прескот мислеше, че брат му може да направи всичко. Уилър беше негов бог и идол. Ако му кажеше да мине през огън или да скочи от скалите в Санта Моника, той щеше да го стори. Сега нещата бяха различни. Със своя живот Уилър помрачаваше огромния успех на Прескот — звездата на семейството. На трийсет и четири години, той беше един от най-известните адвокати в Лос Анджелис и един от най-видните хора в местния политически спектър, спомоществовател на Демократическата партия и влиятелен брокер. Прескот се занимаваше със заплетени юридически казуси и политически въпроси, докато Уилър се наливаше с уиски. „По дяволите, понякога става така.“

Възхищението, което за миг забеляза в очите на брат си, сигурно се дължеше на някакво странно отражение в стъклото или на игра на светлосенки. Дори да беше така, това накара Уилър да се спре и да се замисли защо брат му го погледна по този начин.

Уилър седеше в уютния грил бар и обядваше сам, когато Прескот и секретарката му Анджи Уонг излязоха от ресторанта. Анджи беше дребна, слаба, около петдесетгодишна китайка, която никога не се усмихваше, но имаше лазерен поглед и беше по-непреклонна и от данъчен инспектор.

Тя погледна Уилър — или по-скоро през него — и не реагира. Прескот не забави крачка, докато вървеше с бизнесмените. Вечно бързаше, сякаш закъсняваше за важна среща.

Уилър гледаше през прозореца. Мислите му бяха далеч. Изведнъж чу гласа на брат си:

— Уилър?

Вдигна глава. Продълговатото лице със съсредоточено изражение на Прескот се беше надвесило неспокойно над масата, като водно конче, което се бои да кацне.

— Как си, Прескот? Голяма сделка, а?

Той погледна към гостите си, които се качваха в колите.

— Да, така е. Имаш ли свободна минутка?

Уилър се изненада. Всеки знаеше, че времето е водач в загубите в магазина на разочарованията, на който беше управител. Той имаше не само свободни минути, но и часове, дори години. Времето му беше толкова евтино, че за него то нямаше почти никаква стойност.

Уилър посочи стол и Прескот седна. Погледна по-големия си брат и в очите му отново блесна възхищение.

Но само за миг. Изражението му беше като в детството и сякаш питаше: „Уилър, ще ме научиш ли да хващам топката? Ще ми покажеш ли как да карам скейтборд? Можеш ли да убедиш онова момиче да излезе с мен?“. Сините му очи го гледаха с обожание и почуда — поглед, на който той някога много държеше.

И после всичко свърши. Прескот наведе глава и се намръщи. Предстояха му делови ангажименти и той трябваше да се овладее.

— Чекът ти е у мен. Ако знаех, че ще те видя, щях да го донеса. Има данък върху печалбата от голямата продажба, която Организацията за сътрудничество в търговията току-що извърши, затова сумата този месец е по-малка от обичайната. Но се налагаше да продадем онази компания. Портфейлът й беше претоварен с медийни акции — започна той и вдигна глава. — Знам, че около дванайсети винаги закъсваш с парите, но този път плащането ще се забави.

— Добре. Няма проблем.

— Но ако имаш нужда от средства, обади ми се. Ще ти дам аванс срещу дивидентите от тримесечието.

Уилър живееше с парите от недвижимите имоти, които баща му му завеща. Като се приспаднеха данъците, му оставаха сто и осемдесет хиляди долара годишно. Но той харчеше много и имаше предпочитания към скъпите жени, коли и хазарта. Често оставаше без пари, макар че печелеше на голф, и понякога взимаше на заем по няколко стотачки от приятели, за да изкара до края на месеца.

Уилър погледна брат си и съзря нещо, което не бе свикнал да вижда. Напрежение. В очите му се четеше паника. Обикновено Прескот имаше делови вид и все бързаше. Не мислеше за удоволствия. Беше женен „щастливо“ за Елизабет, ледената кралица на благотворителната дейност и благоразумието. Имаше дванайсетгодишен син Холис. Прескот беше стопроцентов семеен мъж.

— Добре ли си? — попита Уилър, защото брат му продължаваше да изглежда необичайно угрижен.

— О, да, разбира се. — Той се усмихна, но усмивката му беше като пред зъболекар, който иска да прегледа предните ти зъби. — Виж какво, Уилър, исках… да ти кажа нещо… Отдавна не съм ти го казвал… Напоследък непрекъснато мисля за това.

— Да си намеря работа ли? — Опита се да изпревари онова, което подозираше, че ще бъде поредният опит на брат му да го върне в правия път.

— Исках да кажа, че… те обичам. Понякога това се губи. Знам, че нещата станаха по-трудни, откакто татко почина, но спомените ми за теб… Най-важните са… — Той млъкна, пое дълбоко въздух и продължи: — Ти си причината да успея. Само искам да знаеш, че не съм забравил това.

Уилър се задави и в очите му бликнаха сълзи. Погледна брат си и се зачуди какво да каже. И той го обичаше, но в същото време го мразеше. Защо Прескот трябваше да бъде такъв проклет победител? Защо винаги трябваше да бъде пръв?

— Спомняш ли си, когато ме учи да шофирам? Взехме колата на татко. Карах твърде бързо по Ейнджълс Крест и загубих контрол над управлението — неочаквано каза той.

Тогава Уилър беше на шестнайсет, а Прескот — едва на тринайсет години. Прескот блъсна новия шевролет на баща им в парапета на планинското шосе и счупи предната броня. Фибростъклото се пръсна като фин кристал. На другата сутрин Уилър каза на баща си, че е бил сам в колата. Всъщност това отчасти беше истина, защото идеята беше негова. Прескот се страхуваше от баща им, затова той понесе удара. Наказаха го да не излиза два месеца. Обаче всяка нощ, след като баща му заспеше, той се измъкваше през прозореца на приземния етаж.

— Само исках да знаеш, че помня нещата, които правеше за мен. Винаги съм те обичал и уважавал. Дори сега, когато… Ами само исках да ти кажа всичко това. — Прескот погледна часовника си за хиляда долара. — Трябва да тръгвам. Целият ми следобед е зает.

Но той не помръдна. Не стана веднага и не хукна навън. Очите им се срещнаха. Времето сякаш спря и стана по-ценно. Секундите отлитаха. Скъпоценни секунди дори за фалиралия магазин на пропадналите очаквания на Уилър. Двамата братя се опитваха да си върнат детството.

И това стана. Като по магия. Всичко беше наред. Отново бяха братя. Е, поне донякъде. И тогава Прескот изрече нещо много странно:

— Каквото и да се случи, обещай ми, че постъпиш правилно.

После стана и без да се обърне, излезе от бара.

Уилър се разстрои.

Брат му сякаш се сбогуваше с него.