Клей Харви
Черен шепот (54)

52.

Денят се случи студен и ветровит, навън небето беше оловносиво, но вътре, в дома на семейството Ванс цареше топлина и уют. Разнасяше се уханието на гореща картофена супа, на прясно изпечен кейк и на пунш с ром. Баща ми шеташе нещо в кухнята, със запретнати ръкави и с ръце, изпоцапани с брашно до лактите. Застанал до него, Уеб се опитваше да строши яйцата така, че да не попадат в купата парченца от черупките. Кълън помагаше на Хедър да украси поредната коледна елха — докарана тази сутрин с доджа на Дейв. Шофиран лично от собственика му, въпреки плътно бинтования му крак.

Макелрой и аз се бяхме настанили във всекидневната, заети с дегустацията на пунша, без да обръщаме внимание на останалите обитатели на къщата.

— Моите хора ми съобщиха, че мексиканската полиция решила да се възползва от заминаването на Хектор Диас, за да разгроми неговата мрежа от пласьори на юг от границата между Мексико и Щатите. Всъщност след убийството на Резович организацията на Хектор така и не успяла да заработи на пълни обороти, понеже Хектор прекарвал в кръчмите много повече време, отколкото над папките с фактурите и другите счетоводни документи. Освен това всички се стараели да избягват сделките с него, защото бил прочут с нелоялността към партньорите си. Но и неговите подчинени не били цветя за мирисане.

— И сега какво, разбягали ли са се?

— До един са хукнали да си търсят нови господари. Приключи периодът на тлъстите печалби, които им е осигурявал тандемът Резович — Диас.

Пристигна Кълън, за да потърси още някаква кутия с коледни украшения. Синът ми ме попита дали не съм я скрил някъде, но аз с възмущение отрекох да имам нещо общо с въпросната кутия. Беше навлякъл едни стари панталони, които му бяха по мярка, когато беше на четири години, но сега вече му бяха окъсели и стигаха само до глезените му.

— Синко, защо си избрал тези панталони? Да не се каниш да газиш в някой вир?

Кълън се спря, сякаш за миг бе забравил какво търсеше в стаята, и ме изгледа начумерено. Може би в този момент се чудеше как да реагира, защото не беше сигурен дали не се шегувам с него или говоря сериозно.

— Исках да ти кажа, че са малко къси за теб.

— О, това ли било? — Той се изчерви и погледна надолу. — Да, имаш право, папа. Но пък имат много дълбоки джобове. — Кълън напъха ръце в джобовете, за да ми демонстрира дълбочината им, след което напусна всекидневната.

Макелрой се засмя така звучно, че едва не се задави с пунша.

— Много забавно е станало синчето ти, Тайлър.

— Заслугата не е моя. Наследил то е от Етъл — уточних аз.

Дейв влезе при нас и с накуцване се дотътри до креслото пред камината. Посегна към моята чаша, за да опита как е на вкус моят пунш.

— Днес няма ли още да шофираш? — разтревожих се аз.

Но той само поклати глава и пресуши чашата. Моята.

— Искаш ли да ти налея още? — попитах го аз.

— Не. Това ми стига.

За всеки случай отидох до кухнята, за да напълня още една чаша. И за да долея моята. Когато се върнах, съобщих на Дейв последните новини:

— Полковникът твърди, че на юг било спокойно. Което означава, че вече не е необходимо да сме все така нащрек. Защо не останеш при нас? Тук за теб ще се грижат много повече хора, отколкото в онази болница.

Вдигнахме чашите за наздравица и отново се впуснахме в оживен разговор. От цялата къща лъхаше доброта, сърдечност и човечност. Може би, защото наближаваше Коледа.

 

 

„Лъки 32“ е ресторант, предназначен единствено за заможни посетители. Достатъчно е само да се появиш там, за да се почувстваш богат и преуспяващ. Декорът беше изцяло в ламперии от тъмно дърво, предимно махагон. Малките кокетни маси за двойки бяха снабдени с отделни лампи, разпръскващи дискретни снопчета светлина само около масата, така че посетителите от съседните маси трудно можеха да надзъртат в лицето ми. В изящната ваза бяха поставени свежи лалета, въпреки че бяхме в най-лютия период на зимата. Някъде под полупрозрачните плоскости на пода бяха скрити гирлянди от малки червени лампи, които придаваха още по-фееричен вид на залата.

Като коледна украса на стената зад бара бяха провесили огромна гирлянда от някакво вечнозелено растение. Пиер благоволи да ми окаже специална услуга, като ме настани на тази уютна маса в ъгъла. Ако имах шепа дребни монети, нито за миг нямаше да се поколебая да ги пусна в джоба на смокинга му.

Но какво правех тук сам, може би ще ме попитате вие. И то два дни преди Коледа, когато само на няколко километра оттук е домът ми, пълен с представители на моята фамилия от няколко поколения? Отговорът се крие зад съобщението, което тази сутрин ми предаде баща ми: „Обадиха се от офиса на Хедър. Тя поръчала да ти предадат, че ще те чака в «Лъки 32» довечера, някъде след шест“. На което аз веднага отвърнах с въпрос: „Мелинда ли беше на телефона? И наистина ли каза да съм там някъде след шест вечерта?“. При което баща ми кипна и сърдито изръмжа: „Де да знам дали е била Мелинда или някоя друга! Ще се срещнеш ли с Хедър? Да или не? Останалото са глупави подробности…“. Но аз не се предадох така лесно: „Ама нали Хедър беше решила да замине при родителите си в Шарлот?“. А баща ми само сви рамене: „Може пък да е решила да се върне по-рано“. Накрая аз свих рамене примирено: „А ти ще наглеждаш ли Кълън?“.

И ето ме сега тук, някъде след шест, но от Хедър нямаше и помен.

Погледнах към часовника си, скъп дигитален „Таймекс“, който чудесно прилягаше на ръката ми. Вече беше станало шест и двадесет.

Ако не поръчам нещо, Пиер ще има пълното право да ме помоли да напусна масата.

В шест и тридесет, в пристъп на отчаяние, аз си поръчах порция артишок, салата с майонеза, сирене „Пармезано“ със стръкчета магданоз и препечени филийки. Заех се с дегустацията на деликатесите, като внимавах да не мляскам и въобще да не издавам звуци с уста, които се смятаха за непристойни в изискано заведение като това, в което се намирах.

Точно в шест и четиридесет и пет в залата се появи висока слаба блондинка. Настани се на едно от столчетата пред бара.

Но отново никаква следа от Хедър.

Скуката е нещо ужасно. Нямаше накъде да насоча погледа си, защото едно и също скучновато предаване — с претенции да бъде забавно — вървеше по екраните и на трите телевизора, щедро разпръснати из залата. Не ми оставаше друг избор, освен отново да го насоча към блондинката.

Може би на ръст беше метър и шестдесет и пет. Или шестдесет и осем. Трудно бе да се прецени, защото се бе настанила на столчето. Великолепна коса, блестяща от някакъв коафьорски трик или скъп препарат — така и не се научих да разбирам от козметика — изтеглена нагоре и закрепена там по някакъв загадъчен за мен начин, внушаваща нещо надменно. Високи скули, сатенена кожа, очи по-сини от небето. Фигурата й можеше да съперничи на тази на Мей Уест^[1]. Е, може би не беше чак толкова прелестна, но определено можеше да се твърди, че не се нуждае от намесата на пластични хирурзи.

С една дума, тя цялата излъчваше неподправена чувственост.

Успя да улови погледа ми. С помощта на огледалото зад бара. Върна ми го. Пак през огледалото.

Дотук всичко беше прекрасно. Но все пак… къде, по дяволите, се бе дянала Хедър?

Погледите ни отново се кръстосаха, за кратко наистина, защото тя побърза да отклони своя. Но не и преди да ме дари с една усмивка, предизвикателна, макар и мимолетна.

Стори ми се, че я познавам отнякъде. Или че би трябвало да я познавам. Или че някога, преди много време, сме се срещали.

Но се заблуждавах. Защото никога досега не бях зървал това лице. Иначе щях да си спомня. Защото беше от лицата, които не се забравят.

Седем и една-две минути. Никаква Хедър на хоризонта.

Както и никакви блондинки на бара.

Е, щом е така…

Дали да не се зазяпам в някой от телевизорите? Все пак е по-добра идея, отколкото да грабна ножа от комплекта с приборите и от скука да си прережа вените, за да изпиша с клечка за зъби, натопена в собствената ми кръв, името си върху снежнобялата покривка на масата.

— Господин Ванс? — Въобще не бях усетил кога келнерът се беше приближил с котешка стъпка до масата ми.

— Да, признавам, че Ванс, това съм аз.

— Търсят ви по телефона, сър. — Той ми подаде апарата, а аз му благодарих сърдечно.

— Защо не си тук? Умирам от глад. Ометох една-две салати, но това не може да задоволи мъж като мен… — устремно започнах аз.

Отсреща долетя приглушен кикот. Който в никакъв случай не беше характерен за Хедър.

— Хармъни?

— Здравей, скъпи.

— Още ли си в града?

— Тази нощ го напускам. Завинаги. Как е кракът ти?

— Добре. Слушай, много се радвам, че ми се обади. Искам да съм спокоен, че ще си получиш парите.

— Естествено. Знаеш, че не се задоволявам само със сто хилядарки.

— Да, защото заслужаваш много повече. Ако не беше ти, кой знае каква съдба щеше да сполети моето многострадално семейство.

Няколко секунди не чух нито звук в слушалката, но накрая тя ме попита:

— Успя ли да поздравиш Хектор от мен?

— Не. Нямаше много време да си разменяме поздрави. Но все пак успях да предам съобщение от една друга, много скъпа за мен личност.

Последва още по-дълга пауза.

— Още ли си на линията? — осмелих се аз да наруша тягостната тишина.

— Да. Кой знае защо никак не ми се иска да свърши някога този разговор…

— Също и аз. Илоиз?

Отново кикот.

— Хм… Какво?

— Ако се нуждаеш от нещо…

— Още ли мога да разчитам на теб?

— Разбира се, че можеш.

Пак пауза. Дълга.

— Знаеш ли, има нещо тъжно, много тъжно в цялата тази история.

— Какво?

— В това, че повярвах, че мога да разчитам на теб. Още само две думи, Тайлър… Не зяпай блондинките около бара. За да не си навлечеш гнева на Хедър.

С тези думи разговорът приключи.

Веднага скочих от стола и се завтекох към телефонния автомат в коридора пред тоалетните. Една от слушалките висеше безжизнено, а наоколо още се усещаше уханието на силен, но не и неприятен екзотичен парфюм.

Върнах се на масата. Там ме очакваше малко пакетче, завързано с червена панделка.

Сковано се настаних на стола, без да откъсвам поглед от панделката.

Най-после не издържах и я развързах.

Вътре намерих празна гилза, увита в лист хартия. Гилзата беше дълга, тънка и блестяща. Личеше си, че беше употребявана. Веднага познах, че беше от патрони за „Магнум-308“. Оръжие за прецизна стрелба от дълго разстояние.

Например за поразяване на мишена от четиристотин метра.

На листа видях следните редове, изписани с елегантен почерк:

Нали ти казах да не поемаш никакви рискове с този хипопотам!

Но ти си остана твърдоглав докрай!

Х. К.

За дълго останах така, загледан в листа и в гилзата, преди да напусна ресторанта, успокоен, но с доза тъга и меланхолия в сърцето.