Метаданни
Данни
- Серия
- Тайлър Ванс (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Whisper of Black, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2016)
Издание:
Клей Харви. Черен шепот
Американска. Първо издание
ИК „Бард“ ООД, София, 1999
Редактор: Саша Попова
Художествено оформление на корицата: Петър Христов
ISBN: 954-585-053-1
История
- — Добавяне
38.
От няколко години аз съм редовен клиент на книжарница „Фор Сийзънс Уолдънбукс“, което обяснява защо още с влизането ми Дженифър Маккъри веднага се изправи зад отрупания с книги щанд, разпиля буйните си къдрици и на лицето й грейна приветлива усмивка. Помощникът й, Рон Джаксън, подреждаше списанията на рафта в ъгъла, но в същото време се стараеше да не изпуска от погледа си Гонзалес — като повечето от новите клиенти, Ралф веднага се вторачи в лавицата с най-новите заглавия и по-специално в последния трилър на Джак Хигинс.
— Това криминале наистина си го бива — рекох аз на Ралф вместо поздрав.
— По-интересен ли е от „Надигаща се буря“? — недоверчиво попита той.
Същият този въпрос ми бяха задавали толкова много читатели, пристрастени към криминалния жанр, че вече ми бе омръзнала тази нескончаема игра на въпроси и отговори за автори и заглавия.
— Според мен, новият трилър е по-добър.
Той остави книгата на рафта и ние се преместихме в голямата зала, като продължихме да си бъбрим небрежно, но погледите ни зорко следяха витрините на книжарницата. За минувачите по тротоара Ралф и аз изглеждахме като двама стари познати, които споделят общия си вкус към увлекателните четива, въпреки че единият от нас очевидно беше мексиканец, а другият — чистокръвен янки.
Но те не подозираха, че на някой от нас двамата бе съдено в най-скоро време да се пресели на Бахамските острови с половин милион долара в банковата си сметка на гореспоменатия архипелаг, благословен от Бога. И от данъчните инспектори.
И че този някой нямаше да съм аз.
Но пред мен изникна нов, напълно неочакван бизнес проблем: колко куфари ще ми трябват, за да събера вътре скъпоценния товар от сто и двадесет килограма дрога? Въпреки че ставаше дума за имитация на наркотик, килограмите си остават пак толкова. Как да натъпча внушително количество сода бикарбонат в опаковки по едно кило? И тези полиетиленови пликове в края на краищата да внушават доверие у професионалните прекупвачи на наркотици — добре известно е, че именно тези иначе услужливи търговци са едни от най-подозрителните типове в днешния объркан свят. И то такова доверие, че трафикантите да са готови да си прережат гърлата в стремежа кой пръв да се докопа до тлъстата доставка. Какво ще правя, когато работата опре до проверка, до душене, мирисане, пипане и преценяване на качеството на мострата? Да не говорим за лабораторните анализи, за които по-грижливите момчета от бранша се бяха снабдили дори с преносими комплекти, побиращи се в дипломатическо куфарче? Колко хора ще ми се наложи да застрелям? И кой ще спечели суперкупата по стрелба от упор?
Дали няма да победи най-недостойният?
Вече се канех да се сбогувам с Ралф, когато ми хрумна да го попитам:
— Диас пристигна ли в града?
— Si — потвърди Гонзалес.
— И къде е отседнал?
— А, това вече не знам. Знам само, че ще ми звъни два пъти на ден. Първият разговор ще бъде за уточняване на мястото на следващата среща, а вторият — за подсигуряване срещу евентуални преследвачи. Очаквам утре или най-късно вдругиден Хектор да започне да раздава картите.
— Не забравяй от коя страна на масата седиш сега.
— Как мога да забравя? Нали Хектор очаква от мен да му снеса огромна партида дрога? Откъде да я изкопая? Без теб съм загубен, драги. Направо съм жив труп. Но защо ли ти го обяснявам… Ти самият го знаеш по-добре от мен. Освен това — той ме удостои с един надменен поглед, — аз винаги държа на думата си, amigo, или си го забравил?
— И пред Хектор ли ще удържиш думата си?
Той се изплю и изгледа предизвикателно двамата най-близки клиенти, който го гледаха с възмущение. Навъсеното лице на моя събеседник обаче ги принуди набързо да се извърнат и да се насочат към отсрещния рафт. Върху безупречно чистия теракот на пода остана само изплютият от Ралф тютюн за дъвчене.
„Сигурно ще остане петно“, неволно си помислих аз.
— Този мръсник, Хектор де, ме остави аз да опера пешкира. Затова сега нищо не му дължа!
След това успокояващо заключение ние се разделихме. Преди да напусна книжарницата, купих за Етъл една книга като подарък за Коледа.
Сигурен бях, че ще й хареса.
Когато се прибрах, веднага позвъних на новите ми приятели — които за разлика от старите изповядваха мюсюлманската религия. Те ми поднесоха новината, че засега нямало напредък. Босненците старателно следели всяка стъпка на Гонзалес, но досега били засекли само един-единствен подозрителен контакт — с някакъв бял мъж, за когото се знаело само, че е собственик на продънена рибарска гемия.
Препоръчах им да продължават да го дебнат все така зорко, след което прекъснах връзката.
После проверих как е при Макелрой. При него всичко беше наред. Побъбрих около пет минути с Кълън, после набрах номера на Хедър. Поинтересувах се дали случайно не разполага с излишни запаси от сода бикарбонат. За моя радост, оказа се, че й се намирали няколко опаковки от търсения артикул, но за да ми отпусне по спешност такава необичайно голяма партида, ще е нужно едва ли не специално решение на Конгреса на Съединените щати. Да, не съм чул погрешно заради смущения по линията — специално разрешение от Конгреса. Придружено, разбира се, с тлъстичък чек от платежоспособна банка.
Обещах й в най-скоро време да й се издължа до последния цент.
В кабинета ми се появи Дейв с кана кафе. За да покажа колко съм му благодарен, аз веднага посегнах към най-близката чаша, но добрият стар Дейв ме бе изпреварил и тя бе пълна догоре с горещо ароматно кафе.
Включих радиоприемника, но днес не успях да уловя чисто любимата ми станция със странното име „Лимбоу“, затова продължих разсеяно да местя плъзгача по скалата.
Напред, после назад.
После още малко назад и отново напред.
Не беше така забавно както навремето, когато като младеж търсех с настървение по-интересни предавания, с по-свежи музикални парчета и по-забавни разговори между водещите и слушателите.
Стомахът ми се обади, макар че не изпитвах глад.
Прозинах се няколко пъти.
За щастие, не ми се наложи дълго да скучая. Защото ми хрумна, че мога да запълня времето с кратък гимнастически сеанс. Станах от стола, измъкнах гирите от ъгъла зад библиотеката и се заех с повдигания с една ръка. Първо с дясната, пет серии по седемдесет и пет вдигания, после същата серия, но с лявата. Усещах как кръвта ми се раздвижва.
Реших да се преместя в залата за фитнес. Надвесих се над щангата, издишах и започнах. След тридесет минути, когато от мен се лееше пот като река, в залата се появи Аксел Мършън. Опря се на стената и прикова поглед в мен.
— Стига! — изпъшка той след четвърт час. — Уморявам се само като те гледам.
— Ако мислиш, че ролите ни са разпределени несправедливо, защо да не ги разменим? — задъхано му предложих аз.
— Не. Нямам намерение да се разделям с шкембето си. Знаеш ли колко години съм го отглеждал?
Пристигна и Дейв. Облегна се на шведската стена и се зае да се любува на моите героични усилия, след което смъкна горните си дрехи, грабна въженцето и започна да подскача — отначало бавно, после постепенно ускори темпото.
Аксел само въртеше глава учудено, ту към мен, ту към Дейвид.
Звънна телефонът.
— Гимнастически салон „Ванс“ — важно обяви Акс. После ми подаде слушалката с думите: — Търси те някаква фльорца.
— Здравей — любезно поздравих аз.
— Кажи на онзи кучи син, на онзи с биреното коремче, че никога не съм била фльорца!
— Какво ново около теб, Хармъни? — побързах аз да сменя темата.
— Напоследък всичко ми върви наопаки. Откъде намери онези смотаняци? Как можа да възложиш на тези нещастници да следят Гонзалес?
— Какво се е случило?
— Как какво? Един от тях се натресе на един от хората на Хектор, докато си играеха на криеница с Ралф в ресторант „Форум“. Много съм разочарована от твоите хора, скъпи Тайлър. Не може да се каже, че са професионалисти.
— Да не са оплескали нещо? — разтревожих се аз.
— Не, все още не са успели. Единият от тях, по-високият, се опита да ме проследи, но не му провървя. — В ухото ми отново се разнесе характерният й кикот. — Има и още един, по-нисък, пъпчив, прилича на плашило.
— Работата е там, че те не познават никого, освен Гонзалес, затова ги пуснах по следите му. Те са убедени, че като дебнат Ралф по петите, ми вършат неоценима услуга, освен това си въобразяват, че така допринасят за общото дело.
— Да, сигурно си прав, но нали не искаш да ги намериш някой ден предали богу дух в някой тъмен ъгъл? Можеш да разчиташ на мен — ще се погрижа да ти съобщя лично тази новина.
— Ами ако реша да се лиша от услугите им? Още повече, че вече си имам теб?
— Не се опитвай да ми се подмазваш, сладур. Освен това, нали имаш връзки с ченгетата, които могат да подслушват и проследяват който си искат телефон в града. Така че не е зле да посъветваш твоя човек за малко поне да ме остави на мира.
— Наистина си надарена с безпогрешен инстинкт за самосъхранение.
— След като ме улучи някой заблуден куршум, ще смърдя като всички други трупове и няма да има никакво значение дали е бил инстинктът ми безпогрешен, или не! — Тя отново се изкикоти, след което смехът й секна и в слушалката остана да отеква само сигналът за свободна линия.
— Някоя приятелка? — полюбопитства Акс.
— Позна.
Звъннн!
Посегнах към апарата.
— Ало! Ало! Ало!
— Hola! Hola! Hola! — подигравателно отвърна Гонзалес.
— Стига си се правил на комедиант, Ралф! Сега пък какво има?
— Хектор иска вдругиден да му занеса стоката. Сутринта, по-раничко, тъй ми рече. Надушвам, че подготвя удара си срещу теб и ще го нанесе в най-близките дни, така че пази си задника. Adios! — рече той и прекъсна връзката.
— Мамка му!
— Какво? — попита Дейв.
Запознах го с промените в ситуацията и двамата съставихме нов план. Веднага след съвещанието на щаба той се зае с изпълнението на най-спешните задачи, а аз позвъних на Хедър.
— Искаш ли да оставя коледните лампички да блещукат в мрака?
— Не. Още не си свалила чорапите.
Тя се размърда сладострастно. Ръцете й нежно ме обгърнаха.
— Да, но освен чорапите, нямам нищо друго по себе си.
— Безсрамница.
Устните й докоснаха голата ми гръд.
— Сега не си толкова забързан, колкото миналия път.
— Защото тогава бях във вихъра на страстта.
Отново ме целуна.
— И с мен е така. — Вдигна глава, за да оправи косата си, но веднага сведе глава, за да ме целуне.
— Усещаш ли как се надигат вихрите на страстта?
— Да. — Притиснах я към себе си и жадно я зацелувах.
Изминаха много минути, преди да се освободим от прегръдката и да се изтегнем на леглото един до друг, задъхани и морни, с вплетени пръсти.
— Толкова е хубаво — прошепна Хедър.
Дишах едва-едва. Вдишвах през носа, но издишвах през устата. Исках по-бързо да успокоя ударите на сърцето си.
— Изтощен ли си? — попита ме тя.
— Дай ми двадесетина минути.
Тя се разсмя закачливо.
— Май ще е по-добре поне два часа да не те закачам.
— Не разбираш ли, сега не съм толкова млад, колкото когато се запознахме?
Тя ме погали с пръсти от глезена до бедрото, после още по-нагоре, после пръстите й се спуснаха надолу.
— Аз пък се чувствам по-млада. — Дланта й се издигна по тялото ми нагоре, след което започна да се върти в кръг и да ме масажира. — И за разлика от теб съм напълно готова.
Навътре.
Навън.
Господи, кълна се, това е усещане, което не може да се опише с думи.
Отново се излегнахме един до друг. Пръстите ни останаха вплетени. Сега тя дишаше в синхрон с мен, с кожа, блеснала от пот.
— Хубаво ми е. Много… — промълвих аз.
Тя заговори, все още задъхана от преживяването:
— Ох! Може би и аз като теб вече не съм първа младост… — След което се обърна към мен и ме погледна в очите. — Макар че ти съвсем не си стар.
Ето това е то щастието, заради което си струва да живееш.
Третият път беше толкова приятно, че направо не ми се иска да го описвам.