Клей Харви
Черен шепот (2)

Пролог

— Повтори още веднъж! Защо трябваше да се катеря по това проклето дърво? — провикнах се аз надолу. В случая „надолу“ означаваше цели дванадесет метра.

Някъде от бездната под мен долетя отговорът на Дейв Майкълс. От режещо студения декемврийски вятър гласът му беше предрезгавял.

— Какво ти става? Да не те е страх от височината?

— Не, хич не ме е страх. — Гласът ми обаче прозвуча с една или дори с две октави по-пискливо от нормалното.

— Тогава защо си се вкопчил в онзи клон като подплашена катерица?

— За да не се изтърся на земята.

— Затваряй си устата и режи клоните — подвикна той.

Последвах съвета му. С предпазливо движение измъкнах ловджийския си нож от джоба на анорака и отсякох най-близкия, доста дебел клон, с тайната надежда да уцеля главата на Дейв.

— Хей! — кресна той. — Да не си решил да ме претрепеш!

— Нали си як като бик! От един клон нищо няма да ти стане — виках аз с все сила, за да може той да ме чуе, след което започнах да се спускам по клоните надолу, като внимавах да избягвам по-тънките.

Краката ми най-сетне докоснаха твърдата земя на Северна Каролина. Въздъхнах с облекчение и благодарност. Натоварихме отрязаните клони и тръгнахме да търсим сина ми — Кълън, все още само на пет години и половина — както и дядо му Оди — наскоро навършил седемдесет и три. Преди да навлезем в гората, Дейв и аз бяхме оставили Оди и Кълън да поскитат из поляните и да съберат стръкове бодлива зеленика — задължителен елемент от коледната украса.

Ние, тримата мъже от фамилията Ванс, обожавахме Коледата. Същото можеше да се каже и за Дейв, затова винаги го канехме да се присъедини към нас, когато — преди началото на коледните празници — поемахме към гората. А той за благодарност ми вадеше душата, като ме караше да се катеря по дървета, издигащи стволове толкова нависоко, докъдето стигат само орлите.

Макар че в тези гори нито веднъж не съм виждал орли.

Срещал съм опосуми, но не и орли.

Пренесохме клоните до пикапа и потеглихме към дома, очаровани от боровия мирис и от атмосферата на приятелство, изпълващи свежия студен въздух, подпявайки бодрите, макар и поостарели парчета, като например „Господ бди над веселите джентълмени“.

Но много скоро във въздуха се появи още нещо — усещане за обреченост и ужас.