Клей Харви
Черен шепот (28)

26.

Полковник Руфъс Ърл Макелрой отвори очи и веднага се сгърчи от болка. Покрай лявата му ръка се извиваше пластмасова тръбичка. Единият край не се виждаше, защото изчезваше някъде в гръдния му кош. Другият й край бе потопен във водата в стъкления съд, поставен на масичката до леглото. При всяко негово вдишване, от водата в съда се отделяха мехурчета.

— Как сте сега, сър? — нетърпеливо попитах аз.

Той се усмихна вяло.

— Кой знае… може би не ми остава много… Но защо се обръщаш към мен така официално? Не помня да си ме наричал „сър“ през последните двадесет години.

— Старите навици трудно се изкореняват.

Той отново въздъхна и мехурчетата се оживиха. Лекарят ми обясни, че един куршум, изстрелян от упор, е попаднал в гръдния кош на Макелрой. Куршумът е раздробил едно от ребрата и е проникнал няколко сантиметра навътре. После се е пъхнал под ръба на левия бял дроб и е продължил навътре, за да излезе през мускула, покриващ гръдната кост. Пациентът бе имал голям късмет — ако бе попаднал в тялото само с четири сантиметра по-нагоре, куршумът е можел да прониже сърцето. Не е ясно какво точно се е случило след попадението, но най-вероятно движението на куршума наподобява описанието на лекуващия лекар, защото краищата на счупеното ребро бяха разкъсали тъканта на белия дроб. Това е била причината за интензивния кръвоизлив и за шока, последван от загуба на съзнание. Но въпреки това прогнозата на лекаря за пациента беше благоприятна — очакваше се Макелрой скоро да се възстанови и след четири или пет дни дори да може да танцува на дансинга.

— Как е Оди? — попита Макелрой и клепачите му конвулсивно потрепнаха.

— Още не е дошъл в съзнание.

Той изсумтя неспокойно.

— Доколкото разбрах, ти си му спасил живота.

Полковникът още веднъж изсумтя.

— Дейв ли ти го каза?

Кимнах.

— Глупости. Именно Дейв спаси живота и на двама ни — моя и на баща ти.

Вероятно на лицето ми се бе изписало объркване, защото Макелрой продължи с обясненията:

— Когато спрях колата пред къщата…

При всеки звук, изтръгнал се от устните му, на повърхността на водата в стъкления съд се издигаха рояк игриви мехурчета.

— … защото Оди въобще не реагираше на звънеца.

Мехурчета се удвоиха.

— Заобиколих отзад…

Мехурчета се утроиха. Лицето му се сви от спазъма.

— Колата му беше там, заедно с онзи черен нисан…

Макелрой спря, измъчван от силната болка.

— Добре — махнах с ръка аз. — По-късно ще имаме време да ми разкажеш най-подробно как е станало.

Той леко поклати глава.

— И така, аз тръгнах към кухнята… но там се натъкнах на засада.

Отново спря, останал без дъх. Но после отново продължи:

— Щом онзи негодник ме улучи, аз отскочих назад. Помня само, че главата му се удари в нещо твърдо… И точно в този момент Дейв се е втурнал вътре. Онзи се опитал и него да очисти.

Последва пауза.

— Успях да се съвзема и да се завлека на четири крака до горния етаж. Още стисках пистолета си в ръката… Опитах се…

Този път паузата беше по-дълга, но аз търпеливо изчаквах.

— Дейв вече беше повалил онзи негодяй. Как бе успял да се справи с него… така и не разбрах. По-нататък вече не помня…

Внезапно пръстите му се стегнаха около китката ми.

— Искаш ли нещо обезболяващо?

Той кимна със стиснати зъби.

Веднага се втурнах да доведа сестрата. След двадесет минути полковник Макелрой отново бе в състояние да продължи разказа си.

Поспах около два часа. Събудих се от болките във вратните мускули. Отидох да проверя какво става с баща ми. Никакви промени. Етъл, напълно будна, още дежуреше до леглото му.

— Нека аз да постоя до леглото му, а ти иди да подремнеш — предложих аз.

Но тя не се съгласи да ми предаде дежурството. Настаних се в съседното кресло и се опитах да заспя. Но не успях.

Станах и отидох в кухнята. Намерих малко смляно кафе в кафемашината.

Реших, че чаша гореща течност ще ми дойде добре.

Наистина се почувствах по-добре, защото допреди малко главата ми се пръскаше от болка. Разтегнатите ми вратни мускули също не ми даваха покой. А вкусът в устата ми преди да изпия кафето, бе тъй отвратителен, сякаш се бях надишал с лепило. Но от друга страна, допреди няколко часа имах далеч по-сериозни причини да се чувствам много по-зле.

Тъй като бях обещал на Етъл да сложа нещо в устата си, започнах да тършувам из хладилника. Измъкнах един пакет с чипс, след което намерих кроасани с пълнеж от сирене и фъстъчено масло. Оставих на масата и бурканчето с пчелен мед. Накрая взех каната с прясно изцедения от Етъл сок от портокали. Напоследък всичко около мен се бе объркало, така че исках поне закуската да бъде както трябва.

Етъл се появи на прага на кухнята едва когато навън вече бе започнало да се развиделява.

Баща ми беше дошъл в съзнание.