Клей Харви
Черен шепот (15)

13.

На следващата сутрин чаках до девет часа Аксел Мършън да ми съобщи нещо ново относно Ралф Гонзалес. Но се оказа, че Акс не бе успял да научи нищо съществено. Трябваше да отида до стрелбището и да изпробвам качествата на новата „Марлин“, защото именно на нея беше посветена статията, която пишех за списанието „Ловни пушки“. Времето беше много приятно за разходка — не беше нито много горещо, нито студено, на небето нямаше нито едно облаче, не духаше и вятър. Отнесох пушката и револвера в субаруто. На седалката до тях оставих кутиите с мунициите. Когато стигнах до стрелбището, реших първо да изпробвам тауруса на Ферон, преди да се заема с по-сериозната задача — изпитанията на пушката. Поставих мишената на двадесет и пет метра, върнах се на огневата линия и седнах на пейката, за да заредя барабана. Изчаках напълно да се успокоят ръцете ми, след което станах и изстрелях три серии. Спусъкът на револвера се оказа лек, но барабанът не се превърташе достатъчно плавно след поредния изстрел. Когато свърших трите серии, отидох до мишената, за да проверя резултатите.

Нямаше съмнение, че преценката на Ферон за качествата на револвера доста се различаваше от моята. Или пък той го бе изпробвал с куршуми, различни от тези, които използвах аз, защото всичките мои попадения бяха с около седем сантиметра над целта и с почти три сантиметра вляво. Наложи се да извадя отвертката от комплекта с инструментите. Винтът за регулирането на височината се завъртя плавно докрай, но винтът за страничното отклонение се оказа по-капризен. Вероятно някой преди мен се бе опитвал да го насили. След внимателен оглед разбрах как да завъртя с отвертката и под какъв ъгъл, така че да не повреждам допълнително главата на винта.

След като приключих с реглажа, изстрелях още една серия от три изстрела. Отново се приближих до мишената, за да проверя точността на попаденията. Въпреки изстрелите, враните не помръдваха от клоните на дърветата, заобикалящи поляната. Наоколо нямаше други хора, освен мен. Очевидно не представлявах заплаха за никого.

Тъкмо се озъртах за празна кутия от бира, за да я използвам като мишена при следващата дистанция от петдесет метра, когато ненадейно някой се обади иззад гърба ми:

— Налага се да си поговорим, господинчо.

Обърнах се изненадан, защото през предпазните слушалки, плътно прилепнали към ушите ми, не би трябвало да чуя дори стъпките на слон, танцуващ върху ламаринен покрив, да не говорим за двамата босненци, изпълзели като змии от сянката на дърветата. Мъжът отляво се оказа стар познат — това бе същият едър брадат мюсюлманин, който се бе появил изневиделица в онази нощ на поляната. До него се прокрадваше непознат младеж, с по-слаба фигура, но затова пък с автоматичен пистолет в дясната ръка. И със съответната заплашителна стойка. Черната му коса беше ниско подстригана, а кожата — бледа, пъпчива и мазна. Но най-неприятни бяха малките му очички, непрестанно озъртащи се като на дребен полски гризач.

Дали именно този тип не беше нападнал Джейсън, преди да се заеме сега с мен? Веднага разбрах, че едва се сдържаше да не ме просне на земята още с първия откос на автомата. Издаваше го вълчият блясък в очите му.

Размахваше оръжието заплашително и демонстративно, както полицаите използват палките за сплашване, но въпреки това в движенията му се долавяше нерешителност. Веднага плъзнах пръста си към спусъка на тауруса и го насочих право в лицето му. Без какъвто и да е намек за нерешителност.

— Остави пистолета! — заповядах му аз.

— Господин Ванс, ние искаме само да си поговорим. Карл въобще няма намерение да стреля по теб.

Но аз не им повярвах и отново изкрещях:

— Остави пистолета! Веднага!

Моят познат веднага се извърна към кльощавия си спътник и му измърмори нещо на езика на босненците. Или на хърватски. Или на някакъв друг език от тамошните. Късо подстриганият му спътник отстъпи назад и остави пистолета си на най-близката пейка. Успях да го разпозная. Беше унгарско производство, груб и неугледен, марка „Фромер“. След като изпълни нареждането ми, непознатият се обърна към по-високия мюсюлманин, изгледа го недоумяващо и започна да пристъпва неспокойно от крак на крак.

— Кажи му да се отдалечи от пейката! — извиках аз и наведох дулото на моя таурус, така че, ако се наложи, да мога на секундата да го прострелям в крака.

— Какво си въобразяваш, господин Ванс? Да го застреляш с този празен револвер?

— Застави го да изпълни заповедта!

— Да не си въобразяваш, че като не зная добре английски, не мога да броя до шест? — ядоса се високият.

Аха. Явно той е броил моите изстрели, за да ме изчака да свърша куршумите, преди да се появи от храсталака. Нямах намерение да поправям грешката му, затова само побързах да сменя темата:

— Мога да помогна при търсенето на твоите пари.

— Чудесно. Но как точно ще стане тази работа? Ще ги донесеш тук ли?

— Не, не аз. Ти ще свършиш тази работа.

Той се усмихна подигравателно.

— Не вярвам сеньор Диас да ни ги връчи доброволно.

Това ме изненада.

— Откъде знаеш, че Диас е задигнал парите?

— Че кой друг знаеше за парите? Ние не сме такива глупаци, за каквито ни мислиш, господинчо!

— Тогава защо ме преследваш?

— За нас никак не е лесно да проникнем в Мексико. Нито пък да се измъкнем с толкова пари обратно през границата. Хектор Диас познава безчет полицаи, съдии, политици. Всички са в джобчето му. Ще бъде много трудно, дори невъзможно да го измъкнем от скривалището му.

— А сега се мъчите да го примамите, за да излезе на светло?

— Да. Точно така. — Той се ухили и предният му златен зъб проблесна между дебелите му устни. — Именно затова сме дошли при теб.

Думите му ме накарах да настръхна. Тук нещо не се връзваше.

— Защо?

— Научихме, че той изгарял от омраза към теб. И към цялото ти семейство. Така че… ако някой може да го примами да се появи тук, това си само ти.

— Как ще го подмамите да се върне тук и вашите два милиона долара да ми паднат в ръцете!

— Това е твой проблем. Може би ще го обвиниш в афери с оръжие. Или с наркотици. Става дума за много пари, господинчо. Кой знае, може и ние да спечелим нещо от тези сделчици, а? — Той се засмя.

Но на мен хич не ми беше до смях. Замислих се върху предложението на босненеца. Нищо чудно да се окаже прав. Но за всеки случай го попитах:

— Ами ако откажа да ви сътруднича?

Сега се намеси по-ниският.

— Искрено се надявам да не се стига дотам — рече той и ме изгледа злобно. Гласът му прозвуча сърдито и дрезгаво. — Ние ще се погрижим всичко да се нагласи така, че да успеем да се справим дори без твоята помощ.

— Докога ще си разменяме заплахи? — прекъсна го по-едрият, след което отново се обърна към мен: — Не ти ли стига урока от побоя, който получи твоя човек? Ако толкова искаш, и ти ще си го получиш. По всяко време на денонощието.

— Не е изключено първа да пострада красивата лейди. Онази с косата с цвят на мед. Или момчето й — добави по-ниският и отстъпи крачка назад към пейката, където беше оставил пистолета си. Пристъпваше на пръсти, с неспокойна походка, като хищник, дебнещ плячка. Пръстите му потръпнаха. Като че ли се опитваше да ми подскаже: „Хайде, приятелче, време е да приключваме с играта!“.

Но едрият мъж му изкрещя нещо неразбираемо за мен и накара спътника си да замръзне на място.

Аз се обърнах към по-едрият, който очевидно беше по-благоразумен от другия:

— Дай ми някакъв телефон, на който мога да те търся. Предишният се оказа изключен от телефонната компания.

В първия миг той се сепна, но след малко измъкна от джоба си лист хартия и молив. Надраска някакъв седемцифрен номер и ми подаде листа.

— Да знаеш, че ако научи за този телефон някой друг ще…

— Никой няма да се добере до него. Нито пък ще водя дълги разговори. Впрочем… — Вдигнах глава и го погледнах в очите. — Джейсън за нищо не е виновен. Така че имаме още една сметка за уреждане.

По-ниският се ухили и се почеса по тила.

— Ще видим — хладно отсече по-едрият и се обърна.

Спътникът му се приближи до пейката и посегна към пистолета си.

— Не го докосвай! — предупредих го аз.

Едрият мюсюлманин отново процеди през зъби нещо на техния език, но другият не се подчини и се наведе към пейката. Явно много държеше на оръжието си — повече, отколкото на подчинението пред по-старшия. Но миг след като успя да сграбчи пистолета си, от дулото на моя таурус изхвръкна седмият куршум и одраска дясната му ръка. Онзи веднага пусна на тревата своя фромер и се свлече на пейката, пребледнял и треперещ.

Ужасът, изписан на пъпчивото му лице, можеше да се приеме като компенсация за страданията на Джейсън. Макар и крайно недостатъчна.