Клей Харви
Черен шепот (3)

1.

Тъкмо прибирах снопчето стръкове бяла ружа в дървената кутия на Кълън, когато мъжът изненадващо изплува от мрака, в който тънеше поляната. Едър, но малко тромав, с небрежни движения. Видях само гъстата брада и черните очи, както и високо чело и големи уши — всичко останало бе скрито под черна качулка. Черни адидаски. Черни джинси. Подутината под лявото рамо, подозрително надигаща вълнената му фланела, веднага привлече вниманието ми. Наистина беше дяволски студено, за да се мотае човек наоколо само по фланела, макар и доста дебела. Може би фланелата беше от някаква нова, неизвестна за мен материя, непромокаема и предпазваща от студа. Или пък този странен тип просто не беше зиморничав като мен — макар да носех плътна риза и дебел пуловер върху нея.

Или искаше само аз да забележа, и то още в първия миг, че е въоръжен.

Мъжагата изръмжа, без да губи време за встъпителни слова:

— Искаме си парите. Нашите пари!

От страх очите на Кълън се разшириха като топки за голф, но той не помръдна от мястото си. Добро момче.

За да не си губя времето в порочно безделие, извадих обратно от кутията снопчето бяла ружа, което току-що бях поставил там и се опитах да спечеля поне няколко секунди. Трябваше да преценя разстоянието между мен и неканения гост. По пряка линия, през лагерния огън, имаше някъде към шест метра. Или най-много седем. Но непознатият бавно се приближаваше към мен и методично стопяваше дори и тази скромна дистанция. Пристъпваше предпазливо. Оставаше ми само утехата, че от толкова близко няма да му е много приятно да стреля в мен.

Защото един-единствен изстрел е напълно достатъчен, когато си само на няколко метра от мишената. Особено когато мишената е невъоръжена.

Реших да прибегна до тактичността, дипломацията и пълното неведение. Макар че само последното не ме затрудняваше.

— Какви пари? — попитах аз.

Масивната фигура, цялата в черно, ме изгледа в упор и аз се изплаших да не пробие дупка в челото ми. Без да си прави труда да се бърка под мишницата.

— Не ме карай да се гневя, защото… Говоря за нашите два милиона. Долара.

Страхът не закъсня да стегне в лепкавите си пипала гърлото ми. Преди миг само се опасявах, че се досещам за какви пари ми говори той. А сега бях сигурен.

— Защо мислиш, че аз съм ги взел?

— Ти уби Валентин Резович. Онзи, който задигна парите ни. Нашите пари!

— Но след това полицията прибра парите. Вашите пари.

— Не. Парите не са в полицията.

Това беше изненада за мен. Доста неприятна. От най-неприятните.

— Сигурен ли си?

Той кимна.

— Е, поне в едно съм сигурен. Не съм се докосвал до сухото. Въобще не съм си присвоил нещо чуждо — натъртено повторих аз.

— Сухото?

Реших отново да се опитам да спечеля няколко секунди, колкото да преценя заплахата.

— Сухото — това е един от многото американски лафове за мангизите.

— Мангизи ли? Не те разбирам… — Очевидно не разбираше и от балкански жаргон. Нали беше от Босна? Той сведе чело, а сетне най-неочаквано се ухили. Лъснаха два реда бели зъби, сред които проблесна един златен. — Нали не искаш сам да си стегнеш въжето около врата?

— Искаш да кажеш примката.

— Примката, да, така е по-точно — усмихна се той, широко и сърдечно, като добър стар приятел.

Приятел, ама с пищов под мишницата.

— Не, господин Ванс, не съм дошъл, за да ти стегна примката. Точно ти най-лесно ще откриеш парите, защото саморъчно застреля Резович. Ти, който… — Мъжът се запъна, търсейки точната дума. — … абе ти ни създаде такива главоболия, че… Но сега ще уредиш всичко. Разбрахме ли се?

— Но защо тъкмо аз? Защо не се обърнете към полицията?

Той поклати глава.

— Не. Никакви ченгета. Нали не ченгетата, а ти надуши къде се крие Резович. И ти му пръсна мозъка, а не полицията. Това е твой проблем. Работа за теб. Не за ченгетата.

— А защо пък да е за мен?

Той недоволно поклати глава. Не много, само леко, като че бе подразнен от някакъв неприятен вкус в устата.

— Защото ние ще те заставим да се заемеш с нея.

Останах вцепенен, без да откъсвам поглед от подутината под мишницата му.

— Не обичам да ме заплашват.

— Нямаш избор. Не си въоръжен. Освен това, досега можех лесно да те издебна и да те ликвидирам още с първия изстрел. Виж какъв мрак е наоколо. Но вместо това аз — като разумен човек — предпочетох да разменим няколко думи. Сега е твой ред да проявиш малко разум. Така че, опитай се да ни върнеш парите. Нашите пари. Отчаяно се нуждаем от тях. Десетки умират всеки ден в моята родина. Какво е още един труп? Или два?

С тези приказки ме довърши.

Но какво, по дяволите, трябваше да сторя, за да се докопам до техните два милиона долара?

Мъжът заобиколи огъня и се приближи още повече. Беше толкова близо, че едрата му фигура буквално надвисна над мен. От тази позиция лесно можех да му попреча да измъкне патлака си и той го знаеше. Неочаквано щедър жест от негова страна. Подаде ми визитна картичка, с изписан на ръка телефонен номер на гърба.

— Обади ни се. По всяко време — рече той, обърна се и закрачи спокойно към тънещите в мрак храсталаци. Но се спря малко преди фигурата му да се стопи в тъмнината. Хвърли ми предупреждаващ поглед над якото си рамо и процеди: — Не искаме да причиняваме зло на синчето ти, нито на татко ти… на баща ти де… а също и на теб.

— Няма да се наложи — промълвих аз и едва тогава сянката му се сля с мрака. Постепенно и невъзвратимо — така, както глъхне ехото от нощен шепот.

Кълън се присегна към мен и обви коляното ми с две ръце.

— Нямаше да му позволя да ти стори нещо, татко — успокоително прошепна той, но тялото му още трепереше, и то не само от студа.

Аз се усмихнах, свел поглед към честното му детско личице.

— Благодаря ти, малкия.

Той се опита да ми върне усмивката, макар и да не успя да я докара така спокойна и непринудена като моята.

Загледан в нощното небе, аз си казах: „Господи, пак се започва…“.

 

 

Първоначално Кълън и аз се бяхме зарекли да приготвим всичко за вечерята, включително и печеното месо с горските треви вместо подправки, и то преди да се върнат Дейв и баща ми. Но след изненадващото посещение на добра воля нито аз, нито Кълън имахме настроение да клечим около огъня. Затова веднага след като непознатия ни освободи от присъствието си, ние събрахме целия багаж, натъпкахме го отзад в нашия чисто нов джип „Субару“ и преместихме бивака на три километра, но чак след като се уверихме, че никой не ни следи.

Естествено, наложи се отново да опъваме палатката, да оправяме спалните чували, въжената люлка и фенерите, както и да подреждаме кутиите с консервите. Кълън и аз потеглихме към фермата на Гудал, скрита сред безлюдните хълмове на окръг Уилкс — не много далече от границата с Вирджиния, дори можеше да се каже, по-близо до Тенеси.

 

 

— Все пак не разбирам — промърмори баща ми, — защо този приятел дойде да си иска парите именно от теб, вместо да се обърне към ченгетата.

Кълън смъкна плетената яка на вълнения си пуловер и отпи от чашата с горещо какао.

— Ако се замислиш, лесно ще стигнеш до отговора — отвърна Дейв. — Според онзи, не ченгетата, а твоят син — който умира да си вре носа навсякъде — е надушил следите на Резович и на неговите авери. Не беше наистина заслуга на ченгетата, че Резович завинаги излезе от играта.

— Не, не бяха те. Аз го очистих, собственоръчно при това — изръмжа бащата, чийто син си вреше носа навсякъде.

— Но те не знаят тази подробност — уточних аз.

(За тези, които не са в течение на повествованието, ще спомена, че преди шест месеца аз успях — разбира се, само благодарение на дяволския си късмет — да предотвратя сериозен банков обир. В суматохата се наложи да отстраня от играта, при това завинаги, двама от нападателите. Но се оказа, че единият от тях имал брат, Валентин Резович, който — меко казано — хич не остана очарован от моите действия. И веднага поде вендета, с което заплаши живота на цялото ми семейство. Заради скромното съдействие от страна на местната полиция, аз нямах друг избор, освен да си припомня старите си връзки с ЦРУ. Бившите ми колеги ми помогнаха отначало с полезни съвети и още по-полезни сведения, но по-късно се включиха доста активно в играта, с което извънредно много ме облекчиха в преследването на моите врагове, макар че почти през цялата гонитба аз не знаех кого точно преследвам. За Валентин и за неговия личен бодигард — страховития Хектор Диас — не можеше да се каже, че бяха обикновени престъпници, защото бяха организирали незаконна сделка с оръжие за милиони долари. Оръжието беше предназначено за мюсюлманите в Босна. Моята неочаквана поява на сцената им попречи да изтеглят милионите от банката. Аз и останалите членове на семейство ми имахме редкия късмет да оцелеем след последвалата касапница, но едва след като загубихме Лорънс Гудал, собственик на фермата, която стана арена на бойните действия.

И ето че сега босненските мюсюлмани отново изникнаха, сякаш изпод земята, за да си потърсят парите. На всичкото отгоре бяха убедени, че именно аз съм този, който ги е задигнал изпод носа им. Ясно беше какви неприятности можех да очаквам, ако не изпълня поръчката им.)

— Освен това — продължих аз, — тъй като тези мюсюлмански милиони са с доста тъмен произход, босненците са ги изпрали през швейцарските банки и са ги скрили неизвестно къде. Така че сега, ако се обърнат с иск за проследяването на парите към която и да е правителствена служба в Съединените щати, оттам ще им отговорят, че ще получат паричките си само когато цъфнат налъмите.

— Налъмите… това някакво цвете ли е? — учуди се Кълън.

— Само в съзнанието на Дейв — обясних му аз.

— Значи затова е цъфнал тук този приятел от далечна Босна — продължи Дейв вместо мен. — Далече от родината си, без познати, а вероятно и без много пари в джоба. Пък и нещата в родината му май никак не вървят на добре. И така, какъв е изходът? Като че ли той и останалите са нагазили до колене в тресавище и калта бавно ги поглъща. Нищо чудно да са потърсили помощ от някой или от няколко частни детектива, но и те не са успели да намерят парите им. На тяхно място и аз щях да постъпя така. Не мога само да разбера защо не дойдоха по-рано при теб.

— Дошли са да говорят с теб?! — Баща ми ме изгледа с недоумение.

— Точно така — кимна Дейв. — Защото именно той успя да открие скривалището на Резович. А сега босненците се надяват той да открие и парите им.

— Дали да не им поискам по-солидна комисионна, след като се докопам до милионите им? — замислено промърморих аз и издърпах яката на пуловера на сина ми, за да избърша носа му. В суматохата около преместването на лагера бях забравил носните кърпи в раницата си.

— Благодаря — рече Кълън и отпи още веднъж от горещото какао, преди да завинти чашата на термоса.

— Винаги на твоите услуги. Но си дръж главата изправена, иначе при всяко отпиване носът ти ще се топва в какаото.

— Ама че сте смешни! — изхили се Дейв, но смехът му мигом секна, щом зърна намръщената ми физиономия. Не беше негова работа да се бърка във възпитанието на сина ми.

— Уф, татко, къде е…

Строгият ми поглед въобще не спря Кълън. Какъв ли ще бъде само след пет години?

Въздъхнах примирено.

— Защо ми се струва, че тези приятелчета не са много далече и нямат никакво намерение да ме изпуснат?

— О, да! Можеш да разчиташ на тях. Такива не изпускат лесно жертвите си — ехидно отбеляза Дейв.

— Дори можем да се обзаложим — намеси се баща ми, — че ще ни следват през целия път до дома. Разбира се, на прилична дистанция. Колкото е обсегът на реномираните пушки с оптически мерник.

— Онзи тип ти остави телефонния си номер — припомни ми Кълън. Явно бе забравил какво му бях наредил преди малко, защото отново обърса носа си с плетената яка на вълнения пуловер.

За сетен път въздъхнах примирено.

— Започвам да подозирам, че и тримата имате право. По дяволите, май наистина е така! Ще се наложи да изпълня поръчката на онези тъмни балкански субекти!

— Не ругай пред него — сопна се баща ми.

— Извинявай, Дейв.

— Не пред него, мътните те взели! Пред детето — ядоса се баща ми.

— Не ругай пред дете… — промърмори Дейв, ала баща ми го скастри:

— А ти не се бъркай в семейни работи! Това с мътните не е ругатня. Да не си помислиш, че…

Развеселен от размяната на любезности Кълън се засмя, но се закашля и смъкна яката на вълнения си пуловер, този път окончателно.

След като всичко утихна, Оди потри ръце, за да се стопли, и загрижено добави:

— Ти наистина ли вярваш, че можеш да измъкнеш комисионна от онези типове?

— Само се пошегувах, папа.

Но вече бе прекалено късно. Играта бе започнала.