Клей Харви
Черен шепот (36)

34.

Нетърпеливо натиснах педала и завъртях волана, за да изпреваря досадния „Сааб“, който от няколко минути се тътрузеше пред мен с около четиридесет или най-много петдесет километра в час, докато ограничението в централната зона в града беше шестдесет. Щом го застигнахме, шофьорът на сааба ни показа среден пръст. Хедър му се усмихна миловидно, след което кисело промърмори: „Задник!“. В отговор той натисна клаксона, включи фаровете и ускори темпото.

Сега беше негов ред да ни догонва.

— До гуша ми дойде от такива превзети кучи синове. Въобразяват си, че щом са си купили някоя от тези скъпи скандинавски коли, останалите непременно трябва да им правят път. Треперят да не им се одраска калника, да не им се зацапат фаровете.

Клетъчният телефон рязко я прекъсна.

— У дома ли се прибираш? — попита ме Дейв.

Косите на темето ми щръкнаха и започнаха да се поклащат като натежали житни класове, изложени на безмилостното слънце в знойния щат Небраска.

— Нали така се бяхме разбрали? — попитах аз на свой ред.

— Тогава пришпори старата таратайка.

— Кажи ми веднага какво се е случило! — настоях аз.

Той изпълни молбата ми.

Веднага пришпорих старата таратайка.

 

 

На моравата пред верандата се бяха струпали няколко коли — полицейски автомобили, седана на шерифа, един армейски джип и още няколко форда без обозначителни знаци. По-късно узнах, че били на федералните.

Баща ми ме пресрещна на прага:

— Кълън е добре. Прибрахме го горе, в стаята му, с Уеб и с един капитан от военните. С Етъл също всичко е наред. Сега е в банята на долния етаж. Промива раните си. Отново ни посети един разгорещен момък. Тук се разигра люта битка.

Протегнах ръка и го докоснах по лицето. Очите му бяха помрачнели от гняв. На челото му, малко под косата му, се виждаше дълбока драскотина.

— Ела да видиш какво се случи на нашия неканен гост — рече ми той и се ухили предизвикателно.

— Така ли?

— Ето, там е. — Баща ми посочи с показалеца си към кухнята. — Покрит е с един чаршаф.

— Кажи какво точно се случи.

Той ми разказа за нахлуването в крепостта и за геройски бранещия се гарнизон — чак до момента, в който нападателят рухнал мъртъв на пода.

— Докато онзи убиец се гърчеше в краката ни като кукла с прекършен врат, Етъл събра кураж, сграбчи Кълън за ръката и го скри зад гърба си. Така че, слава богу, детето не видя тази ужасна гледка.

— След това онази жена се заприказва с нас. От думите й разбрахме, че имала намерение да отвлече Кълън, но в последния момент се разколеба. По-разумно й се струвало да вземе със себе си не Кълън, а мен. Етъл веднага й напомни, че сърцето ми няма да издържи и мога да издъхна в ръцете й, затова предложи да отвлекат нея вместо мен.

Той млъкна и замислено поклати глава.

— Кой би могъл да допусне, че ще се стигне дотам? Но както и да е, най-важното е това, че накрая онази жена реши да не взима заложници.

— Защо, според теб, е променила плана си?

— Тя заяви, че не й трябва никой друг, освен теб, Тайлър, а ние останалите сме били само за примамка, като стръв, за да те уловят в капана… — Оди пак замълча и опипа подутината на брадичката си.

— И после?

— Не ме пришпорвай, сине. И без това още не мога да се съвзема след цялата тази олелия. Не съм млад, като теб, и трудно издържам на напрежението.

— Извинявай, папа.

— Нищо, да го забравим. И така, тя склони да не взима заложник със себе си, защото от тази нощ нататък от нея се искало само да ти позвъни по телефона и ти си щял веднага да се затърчиш към мястото на уговорената среща.

— И точно така ще стане.

— Да не си полудял? Наистина ли вярваш, че тази убийца ще ти се обади?

— Кой знае? Може би тя ще си спомни за мен… Как е Кълън?

— Не ти ли казах? Той се прояви като герой, като истински войник. Заслужава да го изпратиш в Академията. Ще стане отличен офицер. Може дори да се каже, че и той се позабавлява, макар и посвоему.

Успокоен донякъде от последните думи на баща ми, аз отидох да видя останалите. Но първо трябваше да посетя не сина си, а баба му.

 

 

Влязох в стаята на Етъл и я целунах по бузата.

— Ранена ли си? — попитах я аз.

Тя само поклати глава.

— Какво ти е, Етъл? Да не би да имаш мозъчно сътресение?

Още веднъж кимна, този път още по-сковано.

— Хм, не изглеждаш добре. Нека да го изясним. Какъв е проблемът?

Очите й се насълзиха. Малко оставаше сълзите й да рукнат по пребледнялото лице.

— Счупих лампата на майка ти. Любимата й лампа…

— Какво?

Първите две сълзи се отрониха от сведените й клепачи.

— Онази лампа, която тя е наследила от нейната майка. Не помниш ли, че тя ти я подари, на теб и на Тес, в деня на сватбата.

— Голямата лампа, която стоеше на масата в ъгъла на всекидневната?

Отговорът беше само едно мъчително свеждане на глава.

— Как така я счупи, скъпа?

Моята тъща сви устни, решително и кораво, така както само тя умееше.

— Ами цапардосах по главата онова изчадие. И то неведнъж, а няколко пъти. Вече не помня колко.

— Яко ли го удари?

— С всичка сила!

Усмихнах се, защото за пръв път я слушах да говори с такава ярост.

— Баща ми твърди, че си му спасила живота.

Етъл само сви рамене, без да се опитва да оспорва приноса си.

— А също и живота на Кълън — продължих аз.

Но тя не реагира.

— Наистина бях много привързан към старата лампа. Помня, че се предава в нашия род от поколение на поколение и така нататък — бавно процедих аз. — Няма да забравя колко харесваше майка ми тази старинна лампа.

По страните й отново се стекоха сълзи. Измъченият й поглед се впи в лицето ми.

— Но обичам Кълън много повече от всички лампи на света, Етъл. И мама щеше да каже същото, ако бе доживяла да се радва, като теб сега, на своя достоен внук.

Етъл надигна глава. Гледаше ме право в очите. Имаше този навик, откакто я помня.

— Така че майка ми, ако беше жива, нямаше да преживява чак толкова мъчително загубата на лампата. И аз не страдам. Много повече се безпокоя какво става с теб. — Наведох се към нея и я целунах по челото. — Ти си се справила превъзходно, Етъл. Чудесни сте вие двамата, ти и Оди.

— И Кълън — припомни ми тя. — Бореше се като тигър.

— Е, вече няма дори капка съмнение, че е наследил този борбен дух от баба си — казах аз и още веднъж я целунах.

Боже господи, тя ми върна целувката!

 

 

— Татко! — изкрещя синът ми и се хвърли в ръцете ми.

Разцелувах го, може би поне сто пъти.

— Какво е това? — попитах аз и посочих към одрасканата му буза.

— Белег от битката!

Жената — капитан с пагони от армията на Съединените щати, седнала на стола до леглото на сина ми — се усмихна ласкаво. В ъгъла на втория стол ме очакваше Хедър, с Уеб в скута си. Ръката й неспокойно галеше косата на детето.

— Онзи, лошият, успя да ме цапне по бузата… Ама само веднъж! — продължаваше Кълън разпалено. — Ама пък аз му го върнах, и то как! Едва не му скъсах носа!

— Носа ли?

— Само там успях да го докопам.

— Е, все някой е трябвало да се нагърби с тази работа — дълбокомислено отсъдих аз.

Нашата гостенка в капитанска униформа отново се усмихна приветливо. Освободих Кълън от прегръдката си и й подадох ръка. Тя се изправи и разтърси китката ми с юначното си ръкостискане.

— От Форт Браг ли пристигнахте? — полюбопитствах аз.

— Да.

— Към хората на Макелрой ли се числите?

— Да, към екипа на полковник Макелрой.

— Сержант Бари… — Въпросът ми увисна недовършен във въздуха.

Тя наведе очи и мрачно поклати глава. Късо подстриганата й кестенява коса подчертаваше прямотата, изписана по лицето й. Въпреки че притежаваше чин капитан, тя явно не умееше да прикрива чувствата си.

— Безкрайно съжалявам — едва чуто промълвих аз.

Тя бегло кимна, може би само за да потвърди, че е чула съболезнованията ми.

Обърнах се към Уеб:

— И така, Уебстър, длъжен съм да благодаря и на теб. Научих, че си помогнал на Кълън да издържи въпреки мрака и страха.

Кълън не закъсня да се намеси:

— Ами че как иначе! Не ме остави да се паникьосам. През цялото време остана там в стаята, с моето фенерче, готов да халоса с него всеки, който се изкачи по стъпалата!

От неочакваната похвала Уеб се изчерви до уши. Момчето се усмихна срамежливо, след което отново притисна глава към гърдите на майка си.

Добре. Много добре.

Значи всички бяха добре.

Освен мен.

Защото от напрежението имах отчаяна нужда незабавно да се завра в тоалетната.

 

 

Дейвид ме чакаше в стаята за гости на горния етаж.

— Ориентира ли се в обстановката?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм — уверих го аз. — Защо питаш?

— Защото на долния етаж Макдъфи очаква с нетърпение да си поговорих теб. Бесен е от яд. Аз, разбира се, му казах, че трябва първо да се видиш с членовете на семейството ти. Но той напоследък като че ли не чува какво му се говори.

— По-добре ще е ти да го убедиш, защото точно сега хич не желая той да се мярка пред очите ми.

Дейв се усмихна така многозначително, както само той умее. От тези негови усмивчици на човек му иде да забегне някъде на другия край на света. Например в Парагвай.

— И това се опитах да му обясня.

— Ако започне да ме укорява, не мога да ти обещая, че няма да му избия някой зъб!

— Хайде, скъпи приятелю — подкани ме той и отпусна ръка на рамото ми. — Ще бъда до теб и няма да му позволя да те нахока.

Отидохме в кабинета ми, където Макдъфи вече губеше търпение в очакването да си побъбри с мен.