Нора Робъртс
Последният любим (9)

Девета глава

Внимателно обмисли подходящия момент и точното място и реши да заложи на празничния дух.

В пет часа следобед, на Бъдни вечер, Оуен почука на вратата на Ейвъри.

Беше боядисала косата си — отново — забеляза той, този път определи цвета й като коледно червен. Носеше прилепнал черен панталон, който подчертаваше стройните й крака, и плетен пуловер, син като очите й. Беше боса и той забеляза, че е съчетала коледното червено на косата си с коледно зелен лак на ноктите на краката.

Защо го намираше за адски секси?

— Весела Коледа.

— Още не е дошла.

— Добре. Весела Бъдни вечер — добави и приятелска усмивка, за да подчертае думите си. — Имаш ли минутка?

— Горе-долу толкова. Отивам за малко у Клеър, после при баща ми. Ще остана да пренощувам там, за да…

— За да му приготвиш коледна закуска и да постоиш с него, преди и двамата да се отправите към къщата на майка ми за нейното коледно празненство. — Той докосна с пръсти слепоочието си. — Знам наизуст празничното разписание на всички съвсем точно. Хоуп е във Филаделфия, ще прекара Бъдни вечер със семейството си и ще се върне тук утре следобед. Рай ще се отбие при Клеър, а след това и двамата с него мислим да останем в дома на майка ни.

— За да можете да изкопчите коледна закуска и обяд.

— Струва си.

— Щом ще ходиш у Клеър, защо си тук? Ще се видим след половин час.

— Исках няколко минутки насаме. Мога ли да вляза, или още си ми ядосана?

— Не съм ти ядосана. Мина ми. — Тя отстъпи навътре, за да го пусне да влезе.

— Започнала си да разопаковаш — отбеляза той. По негова преценка бе успяла да намали наполовина купчината кашони и големи торби.

— Продължих с разопаковането — поправи го тя. — Бях ядосана. Когато съм разстроена или бясна, готвя. Фризерът на баща ми вече е препълнен с лазаня, спагети, няколко вида супа. Затова трябваше да спра и да насоча енергията си към разопаковането. Почти приключих.

— Доста продуктивно.

— Мразя да хабя ядосването си.

— Съжалявам.

Тя поклати глава, за да сложи край на темата.

— Трябва да се дооблека.

Когато тръгна към спалнята, той я последва.

Не потръпна видимо — нямаше смисъл пак да я ядосва — но тя явно се бе затруднила в избора на пуловер и панталон. Други дрехи, явно отхвърлени като вариант, бяха разпилени по леглото. Винаги бе харесвал старинното месингово легло, заоблените му подпори, старомодния му чар. Но бе трудно да му се възхити човек, след като бе затрупано с купища дрехи, възглавници и чантата й с принадлежности за пренощуване.

Ейвъри отвори най-горното чекмедже на скрина си, където Оуен предполагаше, че повечето хора държат бельото си, но видя, че цялото бе пълно само с обеци.

— Господи, Ейвъри. Колко уши имаш?

— Не нося пръстени, часовник или гривна — в повечето случаи. Не е удобно, когато се занимавам с тесто за пица и сосове. Затова компенсирам. — След известно обмисляне тя изпробва как стоят сребърни халки с по-малки такива, висящи в по-големия кръг. — Какво мислиш?

— Хм… хубави са.

— Хмм. — Свали ги и ги смени с висящи обеци със сини камъни и сребърни топчета.

— Дойдох да…

Погледът й прикова неговия в огледалото.

— Първо искам да ти кажа нещо.

— Добре. Първо ти.

Тя отиде до леглото, нахвърля още някои неща в чантата, закопча ципа.

— Може би реагирах малко пресилено онзи ден. Малко. Защото беше ти, мисля, и защото очаквам от теб да ми вярваш.

— Ейвъри…

— Не съм свършила.

Бързо се отправи към банята, донесе оттам сгъваема чантичка с тоалетни принадлежности. Когато я разгъна на леглото, той видя през прозрачната предна част, че е пълна с гримове и разни принадлежности, които само жените използваха.

Как намираше време да използва толкова грим? Кога? Бе виждал лицето й без всичко това. Беше много хубаво.

— Трябваше да се сетя, че първо ще помислиш за практичната страна на нещата. Явно съм искала първо да помислиш за това, какво искам аз. Още не съм свършила — побърза да го прекъсне тя, когато го видя да отваря уста.

Затвори чантичката, завърза я и я сложи върху голямата чанта.

— След като наготвих достатъчно неща, така че град като Бунсборо да може да се изхрани в случай на неочакван глад, и след като разопаковах куп неща, които изобщо не мога да си представя защо имам, осъзнах, че макар и да се окажа дълбоко разстроена, ако семейството ти ми откаже, защото не смятате, че мога да се справя, всъщност не искам да ми кажете „да“, само защото съм аз и семействата ни са приятели открай време.

Сега се обърна.

— Искам да ме уважават, но не и да бъда глезена. Може би това разграничение е сложно за теб, Оуен, но е важно за мен. Няма да отстъпя.

— Така е справедливо, но вероятно ще го нарушавам понякога. Както и ти.

— Да, прав си, но трябва да се стараем да не прекрачваме границата. — Тя отиде до дрешника си и извади оттам чифт ботуши. Високи черни ботуши, забеляза той, с тънки високи токчета.

Никога не я бе виждал да ги носи. Или нещо подобно на тях. Тя приседна на табуретката в долния край на леглото. Устата му пресъхна, докато я гледаше как ги обува и закопчава ципа.

— Хм. Така. Исках да кажа… — Той замлъкна, когато тя се изправи. — Уха.

— Заради ботушите е, нали? — Тя ги погледна замислено. — Хоуп ме накара да ги купя.

— Обичам Хоуп — измърмори той, докато тя отваряше вратата на дрешника, за да се види в голямото огледало от вътрешната страна. — Никога не съм те виждал да носиш такива.

— Нали е Бъдни вечер. Не съм на работа.

— Вършиш страхотна работа.

Тя се засмя и го погледна закачливо.

— Реакцията ти е надлежно отбелязана и високо оценена. Рядко имам случай да обуя високи токчета. Хоуп ми помага да запълня огромните празнини в колекцията си от обувки. Най-добре да тръгваме. След като си тук, можеш да ми помогнеш, като свалиш до колата всички подаръци, за да не се налага да тичам нагоре-надолу по стълбите с тези ботуши.

— Разбира се, но все пак ми трябва минутка.

— О, да, извинявай. Мислех, че е заради онова нещо, а нали вече го изяснихме.

— Не точно. — Той извади ярко опакована кутийка от джоба на палтото си. — В семейството ми има традиция да получаваме по един подарък за Бъдни вечер.

— Спомням си.

— Ето твоя.

— Това да не е подарък, с който целиш да ме умилостивиш, защото се опасяваш, че няма да спя с теб другата седмица?

— Не, този съм го запазил за утре.

Радостният звън на смеха й го накара да се усмихне широко.

— Нямам търпение да го видя.

Взе кутийката и я разтърси. Никакъв звук.

— Сложил си подплата.

— Ти обичаш да разтърсваш подаръците. Всеки го знае.

— Обичам да правя догадки, така засилвам очакването. Може да са обеци — предположи тя. — И понеже беше ужасен от размера на чекмеджето с обеците ми, нека кажа, че ако е така, винаги имам място за още един чифт.

Разкъса опаковката и захвърли хартията и панделката на тоалетката си.

Отвори кутийката, измъкна памука, който той бе използвал за пълнеж. И видя два ключа.

— За сградата отсреща — обясни той. — И за двата входа.

Тя само вдигна очи към лицето му и не каза нищо.

— Прегледах твоя бизнес план, след като го изпрати на майка ми. Както и менюто, и всичко останало. Сериозен план. Добър е. Ти си добра.

Той въздъхна дълбоко, след като тя седна отново на табуретката и само се вторачи в ключовете в кутийката.

— Ще бъда напълно откровен. Райдър те подкрепи още от самото начало. Малката Червенокоска. Знаеш, че те нарича така понякога.

Тя кимна, но не каза нищо.

— Бекет застана на твоя страна, след като отново огледа сградата. Ако питаш мен, решението му отчасти се дължи на това, че сега иска да направи проекта, да се захване с чертежите. Но освен това вярва в теб. А мама? Ти възнамеряваш да направиш точно това, което тя искаше да се случи с това място, и дори много повече от онова, което тя се надяваше да получи. Изобщо нямаше никакви колебания. Колкото до мен…

— Ако беше казал „не“, щяхте да ми откажете.

Той сви вежди, пъхна ръце в джобовете си.

— Не решаваме по този начин.

— Оуен. — С наведена глава тя продължаваше да върти ключовете в кутийката. — Те те слушат. Може би нямаш такова усещане или не ти се струва така през повечето време. Но в подобна ситуация? Относно бизнеса? Знаят, че ти имаш тежката дума и уважават това. Така, както всички уважавате мнението на Бекет относно проектирането и на Райдър за строителните работи, за наемането и освобождаването на работници. Нямаш представа колко съм се възхищавала и съм завиждала на семейството ти през годините.

Оуен не можеше да измисли какво да каже.

— Не си казал „не“.

— Не беше въпрос дали вярвам в теб, Ейвъри, никога не е било. Права си, че трябваше да поискам да прегледам плановете и проектите ти. Но не съм мислил за теб по този начин. Не гледах на теб по този начин. Не съм свикнал да мисля и да гледам на теб, на нас двамата, така, както сега. А дори не сме започнали още.

Все така загледана в ключовете, тя не каза нищо.

— Работиш толкова много.

— Налага се. — Тя стисна устни за миг. — Няма да говоря за това сега, за психическата мотивация, за проблемите си, не сега. Разбираш ли?

— Добре. О, боже. — Когато вдигна очи към него, забеляза, че са препълнени, прекрасни, сърцераздирателни и искрящо сини. — Наистина ли трябва?

— Няма да плача. По дяволите, няма да си развалям грима. Слагането му ми отне цяла вечност.

— Изглеждаш чудесно. — Той седна на табуретката до нея. — Направо зашеметяващо.

— Няма да плача. Трябва ми само минутка да се овладея. — Но изгуби битката с една сълза и побърза да я избърше ядно. — Не осъзнавах колко много го искам, не и преди да отворя кутийката. Може би нарочно съм го потискала, за да не бъда съкрушена, ако кажете „не“.

Все още се бореше със сълзите, докато си поемаше бавно въздух.

— Предпочитам да съм песимист, вместо да се разочаровам, затова не съм казвала на никого, колко много искам това, дори и на Клеър. Дори и на баща ми. Повтарях си, че е само бизнес, просто една оферта. Но за мен е много повече. Не мога да ти обясня точно сега. Не бива да си развалям грима, а и само след минутка ще съм безкрайно щастлива.

Той улови ръката й и се замисли как да превърне сълзите й в щастие.

— Как ще го наречеш?

— Ресторант и бирария „Мактий“.

— Харесва ми.

— И на мен.

— И какво казва по този повод знаменитото предчувствие на Мактавиш?

— Че ще бъде невероятен успех. О, господи, ще бъде страхотно. О, боже! — Засмя се от сърце и го прегърна буйно, после стана и заподскача наоколо с високите си секси ботуши. — Само почакай да видиш. Трябва да се отбия през ресторанта и да взема бутилка шампанско. Две бутилки. — Хвърли се в обятията му, когато и той се изправи. — Благодаря ти.

— Това е бизнес.

— Благодарностите са напълно уместни.

— Имаш право.

— А това е лично. — Притисна устни към неговите, плъзна пръсти в косата му и леко се отърка в него. — Благодаря ти много, много.

— Нали няма да благодариш на братята ми по същия начин?

— Не съвсем. — Разсмя се и отново го прегърна. — Никой от тях двамата не е бил първото ми гадже.

Откъсна се от него и грабна чантата си.

— Ще закъснеем. Ти мразиш да закъсняваш.

— Тази вечер е изключение.

— Ще направиш ли още едно? Не прави онова изражение, когато идем до мястото, където опаковах подаръците, за да ги вземем. Знам, че е разхвърляно и неподредено.

— Без изражения.

Взе чантата от ръцете й, докато тя си облече палтото, сложи си шал и ръкавици. И стоически задържа лицето си безизразно, когато тя го заведе до стаята, която бе пълна с подаръци, торби, опаковки, оплетени панделки и ленти.

— Всичко това ли?

— Някои са за тази вечер, други за баща ми, някои за у майка ти. Обичам Коледа.

— Личи си. — Подаде й обратно чантата, тъй като тя щеше да е най-леката и лесна за носене. — Върви да вземеш шампанското, докато аз се заема с товаренето на тези.

— Благодаря.

Поне беше събрала повечето подаръци в отворени кашони, каза си той, докато вдигаше първия от многото. И понеже тя вече бе излязла от стаята, си позволи да вдигне очи към тавана.

— Чух това! — подвикна тя и смехът й отекна по стълбите, докато слизаше надолу.

 

 

От мига, в който прекрачи прага на Клеър с подаръци за децата, кучетата, приятелите й — както и с бутилка шампанско и една от тавите лазаня, които бе приготвила, докато бе ядосана — та чак докато се пъхна в леглото в детската си стая, Ейвъри бе на мнение, че Бъдни вечер е страхотно преживяване.

Когато Клеър се бе върнала в Бунсборо като млада вдовица с две малки момчета и бебе в корема, Ейвъри бе започнала да прекарва по няколко часа в нощта преди Коледа с нея и децата.

Но тази година къщата беше препълнена с членове на семейство Монтгомъри.

Тази година можеше да види как малкият Мърфи се катери по крака на Бекет, пъргав като маймунка, докато Бекет продължаваше да си говори за футбол с бащата на Клеър.

И как Оуен търпеливо помагаше на Хари да построи някакъв боен кораб от поне милион парченца „Лего“. Райдър предизвика Лиъм на състезание с видеоигрите, докато Глупчо и двете кутрета обикаляха наоколо, боричкаха се и тайничко молеха за храна.

Беше й приятно да слуша как Джъстин и майката на Клеър обсъждат сватбени планове. И улови блясъка в погледа на баща си, когато очите му бяха върху Джъстин — как изобщо не бе забелязала досега? Сякаш цялата се изпълни с топлота от гърления му смях, когато малкият Мърфи заряза Бекет, за да се катери по здравия като дънер крак на Уили Би.

Имаше вълшебство по света, каза си тя, защото го бе видяла в очите на трите момчета.

Имаше някаква магия, каза си тя сега, докато лежеше в леглото си и наблюдаваше как слънцето бавно обагря небето навън, когато Оуен я бе изпратил до колата й. Когато я бе целунал в заскрежения въздух, под мекия блясък на лампичките и уханието на борови иглички.

Прекрасна вечер. Затвори очи за миг, за да я задържи още мъничко в себе си. А сега я очакваше прекрасен ден.

Измъкна се от леглото — тихо, тихо — обу си дебели чорапи, върза косата си. В полумрака на утрото извади торбичката от чантата с багажа си и се измъкна крадешком от стаята.

Слезе на пръсти — стъпи вдясно на четвъртото стъпало, защото по средата скърцаше — и отиде във всекидневната с големия провиснал диван, с огромната и ярко украсена елха и малката тухлена камина, където висяха два чорапа.

Нейният беше издут.

— Как го прави? — измърмори тя.

Чорапът беше празен предната вечер. Бяха си легнали по едно и също време, а и тя бе чела близо час, докато се отърси от вълненията на вечерта.

Беше го чула да хърка в съседната стая.

Всяка година успяваше. Независимо колко късно си лягаше тя или колко рано ставаше. Успяваше да напълни чорапа, както го бе правил всяка година, откакто се помнеше.

Ейвъри поклати глава и се зае да пъха в неговия дребните подаръчета, любимите му бонбони, подаръчен ваучер от „Обърни нова страница“, както и ежегодния лотариен билет, защото човек никога не знаеше.

Отстъпи крачка назад, усмихна се и обгърна тялото си с ръце.

Само два чорапа, мислеше си тя, но бяха пълни и близо един до друг, а това бе важното.

Обута с дебелите си чорапи и бархетна пижама, тя отиде в кухнята, която не бе по-голяма от онази в нейния апартамент.

Беше се научила да готви тук, спомни си тя, на старата газова печка. Отначало по необходимост. Уили Би можеше да прави много неща, и то страхотно. Готвенето не бе едно от тях.

Беше се опитал, спомни си тя. Положил бе много усилия.

Когато майка й ги бе напуснала, той толкова много се бе старал да запълни тази празнина, да осигури спокойствие на дъщеря си, да я направи щастлива и да й покаже колко много я обича.

Беше успял в това, но колкото до кухнята? Изгорени тигани, сурово пилешко, препечено месо, опърлени зеленчуци или такива, сготвени на каша.

Тя се бе научила. И онова, което бе започнало по необходимост, се бе превърнало в любимо занимание. И може би донякъде бе като компенсация, замисли се тя сега, докато отваряше хладилника за яйца, мляко, масло.

Той бе направил толкова много за нея, означаваше толкова много. Да му приготви ядене, бе един от начините да му върне част от грижите. Бог беше свидетел, че той я бе хвалил до небесата за първите й опити.

Приготви се да му направи коледна закуска, както й беше обичай, откакто навърши дванайсет.

Когато кафето бе готово, беконът се отцеждаше от излишната мазнина, а малката кръгла масичка в трапезарията бе сервирана, тя чу стъпките му и гръмовния му смях: „Хо-хо-хо!“.

Всяка година, ухили се тя. Неизбежно като изгрева на слънцето.

— Весела Коледа, мое красиво малко момиченце.

— Весела Коледа, мой големи красив татко. — Надигна се на пръсти, за да го целуне, и се сгуши в мечешката му прегръдка.

Никой, каза си тя с голяма доза самодоволство, ама никой не можеше да прегръща така хубаво, като Уили Би Мактавиш.

Той я целуна леко по тила.

— Виждам, че Дядо Коледа е минал и е напълнил чорапите.

— И аз видях. Много е потаен. Пийни кафе. Има портокалов сок, свежи горски плодове, бекон, и тиганът е готов за палачинки.

— Никой не може да готви като моето момиче.

— Никой не може да яде като моя татко.

Той тупна с длан по корема си.

— Има много за пълнене.

— Така си е, Уили Би. Но знаеш ли, когато един мъж си има приятелка, трябва да внимава за фигурата си.

Ушите му почервеняха.

— О, стига, Ейвъри.

Обожаваше този човек, помисли си тя и го бодна с пръст в корема на шега, но после стана сериозна.

— Много се радвам за теб, татко. И за двама ви, за това, че се подкрепяте взаимно. Знаеш, че Томи също би бил щастлив, че Джъстин е до теб и ти си до нея.

— Ние само…

— Няма значение. Важното е, че можете да разчитате един на друг. Изпий си кафето.

— Да, дъще. — Той отпи първата си глътка. — Никога не е толкова хубаво, когато аз си го правя.

— Ти си с вързани ръце в кухнята, татко. Това си е проклятие.

— Много ми липсваше. Обичам да те виждам тук, миличка. Винаги си била истински талант в кухнята. А сега ще имаш два ресторанта.

— И бирария.

— Цяла колония.

Тя се засмя, докато сипваше с черпака тесто в тигана.

— Мъничка колония, но съм много развълнувана. Ще мине известно време, но ми е нужно, за да довърша плановете си.

— Джъстин също е развълнувана и много доволна, че точно ти ще се захванеш с това. Тя ти има голямо доверие.

— Както и аз на нея, на всички тях. Прекарахме си страхотно у Клеър снощи, нали? — Усмихната като слънчевото коледно утро, тя обърна палачинките. — Хубаво е да видиш всички заедно и как се държат децата с Бекет и с всички останали. Целият този шум и веселие и… семейство.

Погледна към баща си и усмивката й стана замечтана.

— Ти искаше голямо семейство.

— Имам най-прекрасното семейство, което един мъж може да иска, точно тук, в кухнята си.

— И аз също. Но исках да кажа, знам, че си искал много деца и че щеше да си чудесен баща на многобройно семейство — какъвто беше за мен.

— Ти какво искаш, миличка?

— Явно искам два ресторанта.

Уили Би се прокашля.

— И Оуен.

Тя прехвърли палачинките в поднос и погледна през рамо. Както и подозираше, нейният голям мъж се бе изчервил.

— Изглежда, че искам и него. Ти имаш ли нещо против?

— Той е добро момче — мъж. Открай време си му хвърлила око.

— Татко, бях само на пет. Не знаех какво е „да си хвърлил око“ на някого.

— Не съм толкова сигурен. Аз само… кажи ми, ако не се отнася добре с теб.

— И ще го смачкаш като долен червей.

Уили Би си придаде свирепо изражение и сви и разпусна внушителните си бицепси.

— Ако трябва.

— Ще го имам предвид. — Тя се обърна с подноса топли палачинки. — Хайде да ядем, за да можем после да се нахвърлим на подаръците.

 

 

За Ейвъри Коледа нямаше да е Коледа без тълпа от хора в кухнята. Винаги бе оценявала жеста на Джъстин да отвори къщата и кухнята си за нея и баща й. А тази година, като се прибавят и Клеър с децата, родителите й и Хоуп, навсякъде беше пълно с хора.

И деца, замисли се тя. Момчетата на Клеър, двете внучки на Каролий. Картинката се допълваше от двете кучета на Джъстин, които успяваха да се промушат вътре често-често, кучето на Райдър — Глупчо, както и двете кутрета, и за Ейвъри нямаше по-прекрасна Коледа от тази.

Обичаше времето насаме с баща си, но това — този шум, превъзбудените деца, тичащите наоколо кучета, миризмата на печена шунка, къкрещи сосове и охлаждащи се пайове — докосваше някаква дълбоко скрита струна вътре в нея.

Искаше всичко това, винаги го бе искала, за себе си. Лично за нея.

За миг спря да кълца чесън, за да поеме чашата вино, която Оуен й предлагаше.

— Изглеждаш щастлива.

— Ако не си щастлив на Коледа, кога?

Любопитен, той надникна в купата до нея.

— Мирише хубаво.

— На вкус ще е още по-добро, след като бъде напълнено в гъби и запечено.

— Пълнени гъби, а? Вероятно би могла да приготвиш такива и за другата седмица.

Тя отпи още една глътка от виното, остави чашата и отново се зае с кълцането.

— Бих могла.

— Ами от онези малки кюфтенца, които правиш понякога?

— Коктейлните хапки.

— Да, същите.

— Възможно е.

— Примолих се на мама за печена шунка, мислех да я нарежа за сандвичи, вероятно ще взема и от онези готови плата със сирена и различни зеленчукови хапки, нещо от този род. И…

— Не вземай готови плата. Прости купи продуктите. Ще ти покажа как да ги поднесеш.

Беше се надявал тя да го каже.

— Добре. Ако ми дадеш списък какво ти е нужно за останалото, ще ти го донеса.

Глупчо се примъкна тихичко и внимателно приседна върху крака й, за да й привлече вниманието. Ейвъри го изгледа също толкова сериозно, колкото и той нея.

— Не искаш от това — увери го тя.

Чу дивашки смях — май беше Хари, да се носи откъм долния етаж, където бе семейната стая за забавления.

— Аз съм номер едно. Номер едно, слабаци!

— Играят на „Нинтендо Уи“. — Оуен поклати глава в престорен ужас. — Изважда най-доброто и най-лошото от нас.

— На какво точно играят?

— Бокс, когато излязох оттам.

— Мога да се състезавам с хлапето на това. Мога да го победя. — Погледна към другия край на кухнята, където Клеър подреждаше нарязани картофи в огромна тава. — Ще се изправя на ринга срещу първородния ти син. Ще бъде кървава битка. Без пощада.

— Той е много хитър и доста е тренирал.

Ейвъри сви и разпусна бицепси по подобие на жеста на баща си сутринта.

— Малки са, но силни.

— Той удря под кръста — изръмжа Райдър, докато влизаше. — Отглеждаш хулиган в дома си, Клеър — обърна се той към нея.

— Победи ли те?

— В три рунда, но той мами. — Райдър отвори хладилника за бира и се намръщи. — Каква е тази чудесия тук?

— Трайфъл^[1]. — Хоуп се пресегна край него и извади плато със зеленчукови хапки.

— Какво му е малкото? Изглежда ми доста голямо.

— Това е десерт, шоколадов трайфъл. Ето, занеси тези долу.

Той изгледа хапките също толкова подозрително, колкото и трайфъла.

— Децата не искат моркови, целина и разни такива. Искат чипс, а дребосъкът иска салса сос. Колкото по-лют, толкова по-добре.

— Ще получат моркови, целина и разни такива — отвърна му Клеър. — А Мърфи няма да яде лютив сос и чипс преди вечеря.

— Нито пък ти. — Джъстин дори не го погледна, заета да наглежда печената си шунка. — Оуен, вземи онази ръкохватка и извади тавата вместо мен. Тежка е. Клеър, фурната е твоя.

— Кога ще ядем истинска храна? — реши да уточни Райдър.

— След около час и половина.

— Ние сме мъже. Бокс, ски, битки с извънземни, футбол, състезания с коли — с това се занимаваме. Нуждаем се от истинска храна сега.

— След половин час ще има ордьоври — обади се Ейвъри и привлече вниманието му.

— От онези, които ти правиш ли?

— Да.

— Добре. — Той взе таблата, бирата си и тръгна надолу по стълбите. — Защо го наричат трайфъл, като е голям?

— Ще проуча въпроса — обеща Хоуп.

— Направи го! Хайде, Глупчо. Само това ще получим.

С доста унила физиономия кучето последва Райдър към долния етаж, откъдето се понесе поредният победен вик на Хари.

— Още съм номер едно!

— Добре, пет минутки почивка. — Ейвъри свали престилката си и я метна настрани. — Някой има нужда да бъде напляскан.

Тя разкърши рамене и закрачи решително надолу.

И се върна обратно след пет минути, а Хари подигравателно подвикваше подире й:

— Размаза ме като муха.

Спря за миг и огледа кухнята, жените, динамиката, чу гръмовния смях на баща си откъм долния етаж, както и гласовете на Джъстин и Каролий откъм трапезарията.

Измъкна се и отиде във всекидневната, която бе разхвърляна от сутринта. Отворени подаръци бяха разпилени под елхата, която грееше под прозореца. Кучето на Джъстин, Къс, се бе изтегнало по гръб с вирнати във въздуха лапи и дремеше пред тлеещата жарава в камината.

Врявата откъм семейната стая за забавления тътнеше под краката й като леко земетресение.

— Нещо не е наред ли? — попита я Оуен и тя се обърна.

Усмихна се и отиде до него, плъзна ръце към врата му. Опря глава на гърдите му.

— Не. Всичко е наред. Всичко е точно както трябва да бъде.